Пат Конрой
Блус в лятна нощ (17)

16

Цяла сутрин тичах да изпълня поръчките на мама. Двамата с Дюпре се отбихме в универсалния магазин на Русов, за да й купим нова нощница и грим. Освен това й взехме и три перуки за през следващите седмици, когато косата й щеше да окапе от химиотерапията. Това бяха най-хубавите перуки, които човек можеше да намери в Уотърфорд. Дюпре веднага си нахлупи едната и вървя така по целия път до болницата.

През ранния следобед сестрата помогнала на мама да се преоблече в новата нощница и когато се отбих за полагащото ми се свиждане от десет минути, тя вече носеше и една от перуките.

— Тази перука сигурно струва цяло състояние — каза тя.

— Само десет хиляди долара — отвърнах. — Но и Дюпре помогна. Изрови от джобовете си една петарка.

— Нощницата е прекрасна.

— С нея приличаш на кинозвезда.

— Джак, къде е Джон Хардин? — попита тя.

— Не ми се е мяркал тези дни.

— Трябва да го намериш и да го държиш под око — рече тя. — Станал е много труден.

— Всички така разправят.

— Днес се обадих на Лия — каза тя, с което ме изненада.

— И какво ти каза тя?

— Покани ме да отида в Рим — отвърна Луси. — Обещах да й гостувам, щом се оправя. Аз също я поканих да се върне у дома... и да остане за дълго. Искам да бъде тук, когато големите морски костенурки започнат да снасят яйцата си — от май до август.

— Костенурките ще снесат яйцата си и без нея — казах аз.

— Аз отговарям за програмата на остров Орион — продължи Луси. — Нали знаеш, че всеки ден обхождаме плажа, изброяваме костенурките и проверяваме дали всичките им яйца са здрави.

— Това ще се хареса на Лия. Слушай, отвън чака цяла тълпа. Дори дядо се е домъкнал. Всички се натискат да те видят, Луси. Ще дойда пак по-късно. В неделя тръгвам.

— Не. Не е честно — каза тя.

— Не е честно спрямо Лия да отсъствам толкова дълго.

— Между другото кой се грижи за нея?

— Чарлз Менсън — казах аз. — Пуснали са го за малко под гаранция и аз го наех. Трудно му е да си намери работа, нали знаеш как е с убийците.

— О, престани, моля те! Ела утре. И гледай да откриеш Джон Хардин.

Когато се върнах у дома, още нямаше три следобед; на верандата в къщата на баща ми седеше Рут Фокс. Изключих двигателя и опрях чело в кормилото. Болката и умората бяха притъпили докрай чувствителността ми; бях като изтръпнал. Затворих очи с мисълта, че нямам сили да издържа още една среща с призраците от моето сложно и объркано минало. Още по-малко пък имах желание да си разменям остри думи с майката на жената, която съм обичал най-силно в този живот. Излязох от колата и с уморена стъпка тръгнах към своята къща.

Дори на ярка слънчева светлина Рут си оставаше красива и това ме трогна до сълзи. Колко необичайно, помислих си аз — толкова малък град и само в едно поколение да има толкова красиви жени. Най-неочаквано си дадох сметка, че на шейсет години Шайла щеше да изглежда точно така.

Рут имаше стегнато, слабо като на момче тяло и сребриста коса, която сияеше със звезден блясък. Очите й, обкръжени с тъмни кръгове, си оставаха черни дори на дневна светлина, така че приближавайки се, не успях да прочета мислите й.

Качих се на верандата. Мълчаливо се изгледахме. От много години бяхме мъртви един за друг. Първа се обади Рут.

— Как е нашата Лия? — каза тя с акцент, който слабо напомняше за еврейските гета на Източна Европа.

— Моята Лия е добре — отвърнах.

— Тя е красиво момиче — каза Рут. — Марта ни донесе снимки. Дори е направила и една видеокасета, в която Лия се обръща към нас.

— Да, Рут, Лия е прекрасно дете.

— Трябва да поговорим, Джак. Трябва да преосмислим нашите отношения от А до Я — каза Рут.

— По-добре да започнем с това, че между нас няма никакви отношения — рекох аз. — Нашите отношения приключиха в деня, в който ти и твоят съпруг отидохте на съд, за да ме лишите от бащинство. Сега всички твърдите, че съзнавате грешката си, но това е така само защото аз спечелих делото. Ако вие бяхте спечелили, аз нямаше да видя Лия никога повече.

— Имаш пълното право да ни мразиш — каза тя.

— Аз не те мразя, Рут — казах с равен глас. — Мразя съпруга ти. Теб никога не съм те мразил. Ти не си казвала на съдията, че съм малтретирал Шайла и Лия. Това го направи твоят съпруг.

— Той много съжалява — каза Рут. — Знае, че се е отнесъл несправедливо с теб. Той иска да ти обясни някои неща, Джак. Аз също искам да ти обясня някои неща.

— Можеш да започнеш с Мадоната. Мадоната с монетите.

— По-скоро ще свърша с нея. Не мога да започна с края — каза Рут. Лицето й блестеше бледо и деликатно на ярката светлина.

— Това бяха последните й думи — казах. — Но на мен те нищо не ми говорят. Марта казва, че ти знаеш тяхното значение. Кажи ми го.

— Тяхното значение няма да ти стане ясно, докато не чуеш цялата история, скъпи Джак.

— Моля те, не ме наричай „скъпи Джак“.

— Нима никога не сме се обичали, Джак?

— Ти ме обичаше, но това беше, преди да се оженя за твоята дъщеря.

— Ние сме ортодоксални евреи. Естествено, беше ни неприятно, че Шайла не взе евреин. И твоите родители не бяха много доволни от това, че се ожени за еврейка.

— Нека първо разясним това — казах, седнах на люлката и започнах да се поклащам леко напред-назад. — Ти се държа отвратително с мен.

— Ако навремето ти бях обяснила значението на Мадоната с монетите...- тя спря и се опита да преглътне сълзите си. След миг продължи, но с такова усилие, сякаш трябваше да се бори за всяка дума, преди да я произнесе — ... нямаше да те виня за смъртта на Шайла. Джак, обвинявах те, защото трябваше да реагирам по някакъв начин, иначе щях да се удавя в обзелото ме отчаяние.

— Затова предпочете аз да се удавя в обзелото ме отчаяние.

— Джак, ти въобще не познаваш отчаянието — погледна ме Рут Фокс.

— Рут, вероятно си в неведение — наведох се аз напред и тихо процедих през зъби, — но ние с отчаянието отдавна сме на „ти“.

— Нямаш и най-малката представа. Навярно познаваш периферията. Аз обаче съм вкусила от сърцевината му — отсече Рут с тих, но твърд глас.

— Ето, пак започваме старата история — казах раздразнено. — Пак извади любимия си коз за Холокоста.

— Да — отвърна тя. — Това е картата, с която предпочитам да играя. Извоювала съм си правото да играя с нея. Както и моят съпруг.

— Доста често я използвахте — казах. — Ако се случеше Шайла да остави нещо неизядено в чинията си, мъжът ти крясваше „Аушвиц“.

— Джак, трябва да се видиш с него. Той много иска да говори с теб.

— Не. Предай на този жалък господин да не ми се мярка пред очите.

Рут стана и тръгна към мен, но аз не пожелах да срещна погледа й. Тя взе ръцете ми и нежно ги целуна. Сълзите й закапаха и аз усетих горещата й мъка, целувките й, допира на косата й.

— Моля те да се видиш със съпруга ми. Направи го заради мен.

Погледнах Рут Фокс и видях жената, която бе първата отшелническа килия на Шайла. Представих си я как лежи свита в утробата на Рут, представих си огромната любов на Рут към нейната вечно неспокойна дъщеря и се замислих дали бих могъл да преживея смъртта на Лия, ако тя реши да се самоубие. И именно мисълта за Лия, не за Шайла ме накара да се изправя.

— Аз се връщам в Рим. Мама ще ни гостува там, ако се съвземе до декември. Ние с Лия ще се върнем заедно с нея след Коледа. Мама държи да присъства на коледната служба във Ватикана.

— Лия тук, в Уотърфорд?

— Аз обичах Шайла. Всеки, който ни е виждал заедно, знаеше, че аз обичах твоята дъщеря, Рут. Съжалявам, че съм католик. Съжалявам, че тя беше еврейка. Но любовта понякога не подбира.

— Джак, ние знаем, че я обичаше — каза Рут. — И Марта ни каза, че Лия посещава еврейско училище. Каза ни, че всяка събота я водиш в най-старата римска синагога.

— Обещах на Шайла, че ако нещо се случи с нея, Лия ще знае, че в жилите й тече еврейска кръв. Винаги изпълнявам обещанията си.

— Лия — промълви тя. — Ще ни разрешиш ли да я видим?

— Ще ви разреша да я виждате колкото си искате, но при едно условие.

— Каквото кажеш.

— Искам да науча какво знаете вие с Джордж за смъртта на Шайла. Не е нужно да се обвиняваме взаимно. Ще ви кажа какво тя казваше и мислеше през онези дни, преди да се хвърли от моста. Нямам представа доколко сте й разказвали за миналото си, но тя беше почти винаги тъжна. Работата е там, че аз също съм меланхоличен тип, а всъщност това бе едно от нещата, което ни сближи, въпреки че умеехме и да се смеем. Въобразявах си, че я познавам. Оказа се обаче, че не съм знаел най-важните неща — онези, които можеха да я спасят.

— Мъжът ми те очаква, Джак.

— Кажи на Джордж, че сега няма да стане. Но когато се върна с Лия... Тогава ще опитаме.

— Ходил ли си на гроба на Шайла, откакто си се върнал?

— Не, не съм — отвърнах ядосано.

— Сложихме й плоча. Много е хубава. Ще ти хареса.

— Ще отидем заедно с Лия.

Когато се върнах в болницата, доктор Питс и баща ми помагаха на дядо ни Сайлас да влезе при мама. Братята ми отново се бяха събрали, а когато Далас пристигна от адвокатската си кантора, двамата се замислихме какво ни предстои, тъй като докторът на мама твърдеше, че ще я изпише до седмица. Откъм реката долитаха сърдитите клаксони на задръстеното движение. Далас започна да разказва за някакво бракоразводно дело, върху което работеше, а Дюпре отиде да погледне през прозореца.

— Мостът е отворен — каза той. — Тий, подай ми бинокъла.

Воят на клаксоните стана още по-остър.

Приближихме се всички до прозореца и погледнахме към отворения мост над реката.

— Трябва да е малкият ни брат — рече Тий. — Не отварят моста току-тъй. Джон Хардин познава мостаджията Джонсън, често стои да му прави компания.

— Защо ли сърцето ми спря? — каза Далас.

— Какво зяпате, момчета? — попита баща ни, който се бе приближил зад нас.

— Татко, къде е Джон Хардин?

— Сутринта беше вкъщи. Изглеждаше чудесно, така казах и на майка ви. Личеше си, че е във форма. Търсеше да вземе отнякъде оръжие назаем.

Дюпре свали бинокъла от очите си и го изгледа кръвнишки. После пак вдигна бинокъла, огледа моста и каза:

— Боже господи, това е Джон Хардин. Държи нещо. Да. Браво, татко. Това е твоят пистолет.

— Дал си си пистолета на един параноичен шизофреник, така ли? — рече Далас.

— Нищо подобно. Дадох го на Джон Хардин — отвърна съдията. — Момчето каза, че иска да се поупражнява.

Погледнахме пак през прозореца и видяхме как един мъж се появи в средата на отворения мост, затича се и се хвърли с главата надолу в реката.

— Това е Джонсън — досети се Тий и четиримата се спуснахме по стъпалата на болницата към паркинга.

Натъпкахме се в колата на Дюпре и докато се носехме по магистралата, зърнахме въртящите се сини лампи на три полицейски коли, които бяха паркирали откъм градския край на моста.

— Не знам дали знаете, обаче речният трафик се следи много строго — каза Далас. — Това вече е нарушение не на щатските, а на федералните закони. И федералните ченгета сигурно ще довтасат. На всичкото отгоре и магистралата е задръстена, защото по моста минава единственият път към крайбрежните острови. А милият Джон Хардин е завзел моста и размахва пистолета на татко. Като нищо ще му видят сметката.

Дюпре зави по задните улички, за да избегне задръстването, а когато стигна до последната отсечка преди моста, взе да маневрира между колите.

Натискаше клаксона с все сила и успя да се прехвърли в празната насрещна уличка, която водеше от моста към града, профуча покрай редицата коли и зяпнали от учудване шофьори и спря пред полицейските коли, които също бяха паркирали неправилно. Четиримата изскочихме на мига и се присъединихме към строените по брега полицаи, които гледаха към неустрашимия Джон Хардин, застанал точно по средата между двата бряга. Джон Хардин, останал най-накрая сам, се бе възправил срещу света.

Когато стигнахме до моста, видяхме шерифа Арби Вандайвър, който се опитваше да преговаря с брат ни. Но ние всички знаехме, че Джон Хардин е навлязъл в онази недостъпна зона, където гласовете вътре в него и пискливата суматоха откъм моста го караха да се подчинява единствено на своя истински вътрешен свят. Той отдавна си бе създал свой собствен остров, където беше единствен господар на себе си, а когато го обземеше неуправляемата и непонятна лудост, веднага се качваше на амвона, за да поучава света.

— Хей, Уотърфорд — провикна се Джон Хардин. — Да ти го начукам! Ето, това мисля аз за този град и за всички, които живеят в него. Пършиво селище, което въобще не заслужава името град. Всеки, който е израсъл тук или е принуден да живее тук, дори за съвсем кратко време, се превръща в най-обикновен задник. Разбира се, вината не е в теб, Уотърфорд, защото ти самият си прогнил до корените. Но дошло е време. Ти чисто и просто вече нищо не струваш и това ти личи от километри.

— Каква реч! Кара те да се чувстваш горд, че си Маккол — обади се Далас.

— Добре, Джон Хардин — провикна се шерифът Вандайвър през мегафона. — А сега натисни копчето и затвори моста, защото задръстването е страшно.

— Преди всичко строежът на този мост не биваше да бъде разрешен, разбра ли, шерифе? Знаеш го много добре. Спомняш ли си колко красиви бяха тези острови, преди да построят моста? Човек можеше да върви с километри, без да срещне по пътя си къща. Беше пълно с диви патици. Водата гъмжеше от риба. А сега? Нищо! Хиляда генерали са се настанили в луксозни къщи. Един милион полковници от запаса и тъпите им съпруги са свили тук просташките си натруфени гнезда. От тук до плажа има цели седем игрища за голф. Колко още игрища им трябват на тия задници?

— Прав е — извика някой от тълпата, която продължаваше да набъбва зад нас.

— Навремето това беше страхотен град — изкрещя Джон Хардин с надежда да събуди носталгията на шерифа по доброто старо време.

— Така е, хлапак, беше същински земен рай — уморено провлачи шерифът със странно разкривен от рупора глас. — Хайде сега, татковото, натисни копчето и затвори моста, иначе не отговарям какво може да ти се случи. Разбра ли, Джон Хардин?

Като чу това, Дюпре отиде при шерифа.

— Хей, Вандайвър, дай да се разберем. Няма да предприемаш нищо срещу Джон Хардин.

— Не точно аз — отвърна му шерифът. — Според правилника, щом има обсадно положение, съм задължен да се обадя в Чарлстън. И хората от Чарлстън вече са тръгнали насам с хеликоптер.

— Какво ще му направят? — попитах.

— Ще го застрелят — отвърна шерифът. — Особено пък, щом е въоръжен.

— Шерифе, обади им се да не идват — каза му Далас. — Кажи им да се връщат. Ние ще накараме Джон Хардин да затвори моста.

— Не става така — отвърна му шерифът.

— Тогава им кажи, че братята му са пристигнали и ще го придумат да се откаже — предложи Дюпре.

Джон Хардин не откъсна поглед от нас, докато продължаваше този разговор, а после проследи и шерифа, който отиде при колата си.

— Знам какво си им казал, Дюпре — провикна се той. — Казал си им, че ми трябва само една инжекцийка, и после ще кротна, нали? Светът може да ме мисли за луд, но аз смятам, че светът е луд. Кой ще отсъди кой е прав? Повече нито една кола няма да прекоси този проклет мост. Майната ти, Уотърфорд. Майната ти, шибано градче! Има си причина да си малък град. Малък си, защото пет пари не струваш. Не може кораб да изчаква някакви си коли. Колата е по-долно превозно средство. Аз освободих река Уотърфорд, за да могат да си плават по нея всички лодки на света.

Напред излезе Дюпре — онзи, който обичаше най-много Джон Хардин и когото Джон Хардин най-много мразеше.

— Затвори моста, Джон Хардин — заповяда му Дюпре.

— Да го духаш, Дюпре — отвърна му Джон Хардин, като илюстрира думите си с високо вдигнат във въздуха среден пръст. — Този кирлив град е потънал в смрад и боклуци и затова мама пипна левкемия. Когато бях малък, никой не умираше от рак. Сега няма жив човек да не страда от рак. Как става тая работа, а, копелета такива! На нито един от вас, ухилени идиоти, не му пука за този град. И всичко започна от моста. Прекалено много задници се тътрят по него с пръчките си за голф. Тъпанарите не се и досещат какъв е смисълът на този свят. Красотата, в нея е смисълът...

— Утре ще осъмна без пукнат клиент — изпъшка Далас. — Нито един човек от този град няма да дойде при мен, разбираш ли?

— Тя е всичко — продължи Джон Хардин. — Само красотата и нищо друго. Някой от вас да е ходил наскоро до Хилтън Хед? Така са го залели с бетон, че клетият остров всеки момент ще потъне.

— Хайде, Джон Хардин, затвори моста — провикна се пак Дюпре с все сила, та дано Джон Хардин го чуе. Уморени и изнервени от чакането, хората започнаха да натискат клаксоните на колите си и шумът стана толкова силен, че вече никой никого не можеше да чуе. Джон Хардин гръмна във въздуха и тогава шерифът и помощниците му се разтичаха сред протестиращите клаксони, като ги умоляваха да запазят тишина.

— Това е брат ми Дюпре — изврещя Джон Хардин от средата на реката. — Ако има световно по тъпанарщина, шампионската титла му е в кърпа вързана.

— Добре, така да е — реших да сменя Дюпре, — ама ти затвори моста, чуваш ли ме, Джон Хардин? Това съм аз, Джак. Много те моля, затвори този мост.

— Моят брат Джак напусна Уотърфорд и семейството си, за да отиде в страна, където ядат лазаня, пица и тям подобни гнусотии. Как може да се очаква от него да разбере, че аз няма да затворя този мост, защото само красотата има смисъл.

— По дяволите красотата! — изрева Тий, изморен и притеснен от цялата тази игра на нерви.

— По-спокойно, Тий — каза му Далас. — Имаме си работа с луд човек.

— Нещастник! — изкрещя Дюпре към Джон Хардин. — Невменяем нещастник! Това си ти от деня, в който си се родил. И мама така казва. Тя вече излезе от кома.

— Мама вече не е в кома! Така ли? — извика Джон Хардин. — Лъжеш. Майната ти, Дюпре Маккол, ти лъжеш! — Гласът на Джон Хардин изтъня като пищялка на локомотив. — Няма да затворя моста, докато всички не извикат в един глас: „Майната ти, Дюпре Маккол.“

— Организирайте спявката, братя — провикна се Дюпре. Той не се шегува. А ако ония от Чарлстън пристигнат, веднага ще му видят сметката. Те не си поплюват.

Веднага се спуснахме между колите и събрахме доброволци, които да разпространят новината сред шофьорите. Шерифът изкрещя нарежданията си до голямата група, която се бе струпала от отсрещната страна на моста, тъй като от създалото се напрежение вече и въздухът трепереше.

Шерифът грабна мегафона си и даде заповед:

— Започваме на три. Едно. Две. Три...

Всички ревнаха в един глас: „Майната ти, Дюпре Маккол.“

— По-силно — отвърна Джон Хардин. — Още по-силно.

„Майната ти, Дюпре Маккол“ — отвърна му тълпата.

— Сега затвори моста — провикна се Дюпре, — преди да съм дошъл, защото пипна ли те, ще ти съдера задника от бой.

— А как ще дойдеш? С овчарски скок ли, а, педераст такъв? — отвърна му Джон Хардин.

— Ей, тук има дами — извика Далас, опитвайки се да смени тактиката.

— Извинявам се на всички дами, чийто слух съм оскърбил — каза Джон Хардин и в гласа му прозвуча истинско разкаяние. — Но мама е болна от левкемия и аз наистина не съм на себе си днес.

— Мама излезе от комата — пак му извика Дюпре. — Държи да говори с теб. Нас не иска и да ни види, преди да е говорила с теб. Спусни моста.

— Добре, но при едно условие — каза Джон Хардин.

— Боже господи, никога не е бил толкова зле — процеди Дюпре през зъби.

— Искам всичките ми братя да се съблекат чисто голи и да скочат в реката — заяви Джон Хардин и тълпата се разсмя.

— Аз съм адвокат в този град — изплака Далас. — Хората не отиват с проблемите си при човек, когото са видели да стои гол на моста.

— Няма как — отвърна му Дюпре. — Трябва да го направим.

— Майната ти, Дюпре Маккол — изкрещя му Тий. — Аз съм учител в този щат. Не мога да го направя. Просто не мога.

— Ако не го направим, ония от Чарлстън ще убият Джон Хардин.

Дюпре тръгна към отвора на моста и вървейки, се събличаше. Ние го последвахме и също започнахме да сваляме дрехите си.

— Щом се съблечем — извика Дюпре, — хвърляш оръжието във водата. А като скочим, затваряш моста, ясно ли е?

Джон Хардин се замисли за миг, после рече:

— Ясно.

Дюпре свали долното си бельо, после Тий, после аз и най-накрая и най-неохотно — мърморещият Далас.

При тази гледка Джон Хардин се ухили доволно — братята му голи и унижени.

— Всички сте с малки пишки.

Онези, които го чуха, избухнаха в смях. Дори шерифът и заместниците му се разхилиха.

— Дали има репортери наоколо? — попита Далас.

Обърнах се и видях един фотограф с няколко апарата на врата и друг — с видеокамера.

— Не само репортери, но и фотографи — докладвах му аз.

— Край на кариерата ми — каза Далас и потъна в депресия.

— Утре това ще бъде новина номер едно в целия щат — кимна Тий.

Дюпре вдигна очи към небето и после изкрещя:

— Хвърли оръжието във водата. Нали така се разбрахме.

Джон Хардин се поколеба за миг, но все пак хвърли пистолета в солената речна вода.

— Сега ние скачаме, а ти спускаш моста, ясно ли е? — извика Дюпре.

Джон Хардин ни погледна, очите му помръкнаха от озлобление и той извика:

— Скачайте, голи копелета, скачайте. И дано акулите откъснат малките ви мърляви пишлета. Скачайте и спускам моста.

— Става ми лошо, като гледам отвисоко — рече Тий.

— Тогава не гледай! — каза Дюпре и го бутна.

Тий не спря да пищи от ужас, докато не потъна във водата. Когато изплува на повърхността, ние, останалите, скочихме от Уотърфордския мост и мисля, че го направихме доста елегантно.

Разцепих студената априлска вода и потънах надълбоко в нея, толкова надълбоко, че когато отворих очи, единственият ми ориентир бе мержелеещата се над мен приглушена светлина. Водата бе матова и непрогледна, мътна от хранителните водорасли, които изобилстват в нефритените сиво-зеленикави мочурища. Когато изскочих на повърхността, очите на братята ми бяха приковани в железните скоби на моста и когато вдигнах поглед, проследих бавното му механично затваряне. Джон Хардин бе удържал своята част от уговорката. Шерифът ни махна, след това се провикна да ни благодари.

Приливът вече мощно навлизаше в реката и неудържимо ни понесе нагоре по течението, когато видяхме как шерифът и неговите хора щракнаха белезниците на Джон Хардин и го напъхаха в полицейската кола.

— Сега какво? — попита Тий.

— Да се оставим на прилива. Той ще ни стовари точно пред къщата на татко — казах.

— С кариерата ми е свършено — пак изпъшка Далас.

— Хвани се с нещо друго, братле — предложи му Тий. — Например синхронизирано плуване без бански.

Изсмяхме се, а Тий и Дюпре се гмурнаха под водата, така че само косматите им крака останаха да стърчат във въздуха, опънаха пръстите си в шпиц, ритнаха един-два пъти в синхрон и пак изплуваха сред водопад от пръски, кашлица и смях.

— Наистина са ни малки пишките — обади се Тий.

— Говори само за себе си — обади се Далас.

— Нали виждам и твоята. Надарени сме като катерици — каза Тий, докато се носеше по гръб и тъжно съзерцаваше оскъдните си гениталии.

— Имам питане — провикнах се аз, докато плувах кучешката, изпитвайки огромно облекчение от края на обсадата. — Колко често Джон Хардин изпада в това състояние?

— Два-три пъти в годината — отвърна ми Дюпре. — Но това сега е нещо ново. Никога преди не е използвал оръжие и никога не е превземал моста. Пиша му шестица по изобретателност за днешния номер.

— Тъжна работа, жалка — изкоментира Далас, обърнат по гръб.

— Така е — призна Дюпре. — Но и смешна освен това.

— Кажи ми какво й е смешното — каза Далас. — Голата истина е, че откараха брат ни в лудницата с белезници на ръцете.

— А ти някога мислил ли си, че ще скачаш от моста чисто гол пред очите на целия град? — попита го Дюпре.

Разсмях се гръмогласно, обърнах се по гръб и усетих как сърцето ми се стяга от любов към моите братя. Бяхме добри плувци и добри рибари; възмъжахме в дом, притаил в себе си тайни страхове, които белязаха всеки от нас по различен начин. У себе си носехме странен мрак, изтъкан от недоверие и изкривени представи. Използвахме смеха като оръжие и ваксина.

Докато плувахме, усещах водата върху тялото си като допир на студена коприна — не познавах тази чиста животинска голота. Заслушах се в разговора на братята ми и почувствах как дребните неща, които обсъждаха, ме сближават още повече с тях. Чрез братята си можех да прозра грешките на моя собствен живот. Защото и те като мен бяха затворени, вечно потиснати хора със сприхав нрав, но в същото време любезни до глупост с всеки срещнат. Всичките бяха кибритлии, които хич не си поплюват, но едновременно с това умееха да гледат хората в очите и да изразяват чувствата си с поглед; никога не се измъкваха с нелепи обяснения за неотложни срещи и ангажименти.

Заедно с моята малка армада от братя порех водите, които извеждаха към къщата на баща ми. На следващия ден тръгвах за Европа, където ме очакваше Лия. Току-що бях преживял седмица, която щеше изцяло да промени курса на моя живот. Чувствах се свързан с тази река, с този град, с огромното небе над него, с всичко наоколо.

Дъщеря ми не познаваше тези места, нито знаеше защо са ми така скъпи. Насила я бях откъснал от онова, което и двамата бяхме. Бях й дал всичко, освен Юга. Бях откраднал визитната й картичка.

На следващия ден Майк Хес и Ледар ме откараха до летището в Савана. Тогава поех ангажимента, свързан с филмовия му проект. Майк ме бе хванал в момент на слабост, когато отново се бях почувствал безумно влюбен в собствената си биография.