Пат Конрой
Блус в лятна нощ (10)

9

Това, че нямаше дъщеря, беше най-голямото нещастие в живота на моята майка. Беше родила и отгледала цял отбор момчета, така че нивото на шума в къщата беше винаги над поносимото, а стаите — сгорещени от тестостерон, от енергията на нагона, от сбивания и необуздани инстинкти. Цял живот беше попълвала колекцията си с нови кукли, за да я остави един ден на дъщерята, която така и не роди. Луси Маккол винаги е била крехка като стъкло и затова всички недоумяваха как така даде живот на такова грубиянско племе от грамадни и буйни момчета. Моята майка носеше у себе си болка, която, сигурен съм, една дъщеря щеше до голяма степен да уталожи. Животът й бе обсебен от вечно разпалените страсти на момчета и синове. Нямаше човек, за когото думата „мъжкар“ да важи повече, отколкото за братята Маккол.

Зърнах брат ми Далас, преди той да ме види. Беше третият по ред син и единственият, който пое по стъпките на баща ми в адвокатската професия. Далас отдавна се бе научил умело да потиска буйната си натура и да държи под похлупак тъмната си половина.

Здрависахме се и си разменихме по няколко любезности със сдържан тон.

— На тръгване не се сбогува с никого от нас — каза Далас, докато отивахме към лентата за багажа.

— Бързах — отвърнах аз, раздрусах му ръката и отсякох — „Довиждане, Далас“.

— С тази палячовщина само ще влошиш още повече нещата — рече Далас. — Имаме много въпроси към теб, Джак.

— Нямам никакво намерение да ви отговарям, Далас.

— Не можеш ей така да се върнеш в живота на едно семейство след петгодишно отсъствие и да влезнеш в него, сякаш нищо не се е случило...

— Разбира се, че мога. Аз съм свободен човек и американец, роден съм в демократично общество и в целия свят няма закон, който може да ме задължи да си общувам с моето ексцентрично семейство.

— С изключение на законите за благоприличие — каза Далас, докато изчаквахме багажа. — Трябваше да доведеш Лия. Искаме да се сближим с нея. Тя трябва да познава и другите членове на собственото си семейство.

— Лия не знае какво означава думата „семейство“ — казах. — Признавам, че в крайна сметка това може да я разцентрова. Но има и вероятност да я направи най-здравомислещото човешко същество на земята.

— Звучи ми като експеримент, като епруветъчно бебе — подхвърли Далас.

— Ти какво предпочиташ: да те отглеждат в епруветка или да те отглеждат мама и татко, както се случи с нас?

— Подвеждащ въпрос, ваша светлост — обърна се Далас към въображаемия съдия.

— Ти как възпитаваш синовете си, Далас? — попитах.

— Ами казвам им, че единственото нещо, за което трябва да внимават на този свят е... всичко. Да се крият от всекиго. Да си пазят главата, да си покриват задника и да не забравят, че у себе си винаги трябва да имат фенер и сух кибрит.

— Типичен Маккол! — изсмях се аз. — Отглеждаш ги така, че да станат типични Макколчета.

— Точно обратното, възпитавам ги така, че да се предпазват от типичните Макколчета — каза Далас. — Още не си ме попитал как е мама.

— Как е мама? — попитах.

— Днес е по-зле.

— В коя болница е?

— Държеше да остане в болницата в Уотърфорд.

— Не сте я закарали в Чарлстън или Савана? Настанили сте я в мизерната уотърфордска болница? По-добре да бяхте опрели дулото в слепоочието и да й пръснете черепа. Далас, доколкото знам, тя страда от левкемия! Човек отива в уотърфордската болница, когато е препил, настинал или има мазол, но за нищо по-сериозно. Ти би ли постъпил в проклетата местна болница, ако имаше левкемия?

— По дяволите, не! — призна си той. — Но мама сама настоя да остане в Уотърфорд. Сега имаме много нови постъпления. Дори собствен хирург.

— Значи с нея е свършено — заключих аз. — Ще умре от собствената си глупост. Сериозните болести се нуждаят от сериозни лекари, а сериозните лекари отиват да работят в сериозни градове, за да печелят сериозни пари. Само мухльовци постъпват в мухлясала болница като нашата, също както лайната отиват в клоаката, защото там им е мястото. Ето го и моят багаж.

— Смяташ ли, че е редно да търпя възраженията ти срещу лечението на мама, след като за цели пет години веднъж не попита как е? — каза той. — Обаждането на Дюпре не беше съгласувано, а още по-малко приветствано от всички.

— Хич да не ми се беше обаждал! — изсъсках през зъби, вдигнах чантата си от транспортната лента и се влях в тълпата към изхода.

— Сигурно ни смяташ за старомодни — каза той, — но ние принадлежим към онази философска школа, според която, когато майката изрично пожелае да види сина си, ние му пращаме телеграма.

— Трябваше да го направите след смъртта й.

— Мама се е променила през последните пет години. Жалко, че те нямаше сам да се увериш. Новият й съпруг е много мил с нея.

— И с него ли трябва да се видя? — попитах. Мисълта за допълнително емоционално натоварване ми се струваше непоносима. Сякаш не ми стигаше срещата с роднините. Съвсем бях забравил, че ще ми се наложи да се изправя лице в лице с втория си баща за пръв път.

— Та аз не съм опознал още първия си баща — възнегодувах. — Не виждам защо трябва да си губя времето и да влизам в отношения с човек, който е извършил едно-единствено престъпление.

— Какво престъпление е извършил клетият Джим Питс?

— Сключил е брак с жената, която опропасти живота ми и напълно ме лиши от възможността да намеря щастие приживе.

Далас се изсмя.

— Ха, когато е отглеждала теб, Джак, тя е била новобранец. Още заек. Само изтърсаците усетиха истинския размах на злия й гений.

— Вярно бе, какъв късмет съм извадил — рекох. — Странно създание е мама. Откакто се помня, винаги ме е вбесявала и въпреки това я обожавам. Само мисълта, че може да страда или да има неприятности, ме съсипва.

— Тя е жив парадокс — каза Далас. — Всъщност последното нещо, което човек очаква от майка си.

— Далас, как върви адвокатската ти практика?

— Имам толкова много клиенти, че трябва да им раздавам номерца в чакалнята — каза той. — Наел съм и въоръжена охрана да озаптява тълпите.

— Значи да си съдружник с татко не се оказа чак толкова добра идея — изсмях се аз.

— В малките градчета хората държат адвоката, който ще им пише завещанието или ще им защитава собствеността, да бъде трезвен — каза Далас. — А миналата седмица така се беше отрязал, че по време на свидетелски показания изпадна в несвяст.

— Нали ми беше казал, че вече не пие? — прекъснах го аз.

— Черният му дроб сигурно е заприличал на дестилационна фабрика — продължи Далас. — С една дума, това не помага на работата ни.

— Още ли ме обожаваш като герой, Далас, още ли ме смяташ за бог? — попитах. — Както ме смяташе, когато беше малък.

— Джак, винаги си ми липсвал. Знаеш, че трудно се сприятелявам. Братя сме и нямаме избор. Гледам сериозно на семейството, защото то е всичко, което имам.

— Далас, аз трябваше да излекувам раните си — казах. — Не постъпих много любезно, но навремето това ми се струваше единствената възможност. Смятах, че трябва да се махна, да отида в Рим.

— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той. — Няма проблеми. Но защо бяха тези строги условия: никакви посещения, никакви писма?

— Когато се махнах — казах аз, — исках да изчезна от собствения си живот. Познато ли ти е това чувство?

— Не — отвърна той. — Никак.

— Ние сме различни.

— Харесвам хора като себе си повече, отколкото хора като теб — каза Далас.

— Аз също — отвърнах и двамата се разсмяхме. Въпреки че бяхме семейство от наранени души, минали през много житейски изпитания, все още успявахме да намерим утеха в лечителните свойства на смеха. Този мрачен хумор ни бе запазил както от лицемерната набожност, така и от сляпото отчаяние.

— Как са скъпата ти жена и семейство? — попитах.

— Добре. Благодаря ти, че се интересуваш — отвърна.

— Не се безпокой. Няма да се обърна към нея с „мис Скарлет“, като я видя.

— Много мило — рече Далас.

— Събра ли смелост да й кажеш, че още Линкълн е освободил негрите от робство?

— Виж какво, въобще не ми пука, че мразиш жена ми.

— Аз не мразя жена ти, Далас — отвърнах, доволен от отбранителната му позиция. — Нищо, че се носи като португалска гемия... или медуза в морето. Просто нямам доверие на жени, които плуват във въздуха с блуждаещ поглед.

— Така ти се струва, защото има хубава стойка. Двамата сме много щастливи.

— Щом чуя някой мъж да заявява с патетичен глас, че е много щастлив със съпругата си, без някой да го е питал, веднага ми замирисва на съдебни зали, любовници и среднощни полети до Доминиканската република за спешен развод. Щастливите съпрузи, Далас, никога не споменават този факт. Те просто си живеят на седмото небе и често се усмихват.

— Откога у теб това положително отношение към нещата, Джак? — каза той. — Дълго време ти липсваше.

— Няма нищо по-кретенско от положителното отношение — отвърнах. — То е прекалено американско!

— Радвам се, че отново си тук, Джак — каза Далас и поклати глава. Запали мотора и майсторски излезе от тясното място, където беше паркирал. — Сякаш беше вчера, когато те смятах за най-чудесното момче на света.

— Времето лети.

— Радвам се, че се върна, Джак. дано мама не свърши, преди да стигнем болницата.

Реших да зачекна една по-безопасна тема.

— Къде ще отседна?

— Може да останеш при нас, ако така предпочиташ, но татко настоява да идеш при него. Каза, че можеш да се настаниш в старата си стая.

— Супер! Само за това съм си мечтал — изсъсках през зъби.

— Джак, той се чувства ужасно самотен. Сам ще се увериш. Трудно е да мразиш човек, който е толкова безпомощен и гледа единствено как да ти се докара.

— Напротив, много е лесно.

— Не ти ли писва понякога да се правиш на всезнайко?

— Не! — озъбих се аз. — А на теб не ти ли писва да задаваш глупави въпроси?

— Няма ли да простиш никога на мама и татко за това, че са такива, каквито са? — попита Далас и се вторачи в тъмната лента на шосето, което водеше от Гардън Сити до малкия мост над река Савана.

— Не, това е единственото нещо, което не мога да им простя.

— Добре, великане — отвърна той мрачно. — Едната половинка от твоите проблеми със света е на път да бъде разрешена.

— Внимавай в пътя, адвокате — отвърнах, — навлизаме в родния щат.

Тъй като Савана служи за граница между два щата, всички други реки бледнеят по важност пред нея. Едно крайпътно табло ни уведомяваше, че се разделяме с Джорджия, а друго ни посрещаше с „Добре дошли“ в щата, където всички деца на семейство Маккол бяха родени, отгледани и белязани с обичаите и диалектите на родния си край.

Но сред членовете на моето семейство се вие и друга река, опасва лагуните на духа и ни обрича на загадъчна, споена със силата на кръвта връзка. Хората около нас винаги са смятали съвсем погрешно, че сме по-близки, отколкото действително сме. Приличаме си един на друг като евтини недодялани копия, но всъщност за повечето неща сме на различни мнения.

Далас винаги се е чувствал добре в южняшката си кожа и никога не се е стремил да бъде нещо по-различно. Всичко, от което е черпил увереност и уравновесеност, се намираше в радиус от сто мили от родната му къща. Носеше се важно-важно и притежаваше сериозност, която отсъства у нас, останалите. От всичките ми братя Далас избра най-утъпкания път, по който бариерите бяха отдавна демонтирани. Сред идолите на неговия живот бяха мъжете, които ставаха църковни водачи в Уотърфорд, членовете на Градския съвет или онези, които оглавяваха кампанията за спонсориране на инициативата „Общ път“. Хората му вярваха, защото старателно избягва крайностите. В нашето сприхаво, необуздано и разкъсвано от дрязги семейство, където крясъците минаваха за повишен тон, а виковете — за разгорещен спор, той винаги е представлявал гласът на разума.

Протегнах ръка и сграбчих врата на брат си. Мускулите му бяха напрегнати и той премигна от болка. Въпреки че Далас бе известен с уменията си на помирител и посредник при деликатни мисии, аз знаех, че това е само поза, която бе усвоил по време на адвокатската си практика. Беше си извоювал репутация на трезвомислещ и практичен човек, но тя му бе коствала скъпо и прескъпо. Беше платил за нея с купища хапчета против киселини в стомаха. Спокойствието, което излъчваше, бе постигнато с тебеширено бялата помощ на успокоителните лекарства. Въпреки че Далас бе проправил професионалния си път чрез измами и притворство, придобивайки фалшива самоувереност и присъствие на духа, той добре знаеше, че мен не може да заблуди с тези номера. Много му се искаше да минава за хладнокръвна глава, но до сърцето му се стигаше само по нагорещена от страсти пътека.

Вдишах въздуха на блатата. Всяка миля ни отдалечаваше от индустриалните изпарения, пречистени от яркото слънце на Савана.

Окъпа ме чист, мек като коприна въздух и с всяка измината миля аз усещах все по-осезателно миризмата на моите момчешки години. Затворих очи и тя изплува пред мен като бавен, откраднат сън; отпуснах се и оставих химията на времето да ми върне онези отдавна прогонени призрачни ухания от моето юношество. Цялото ми тяло се наведе напред в трепетно очакване, когато прекосявахме покрития с пинии пустеещ остров Гарбейд и аз зърнах дългия снажен мост над река Брод Плъм. Някак от само себе си духът ми се отпусна, сякаш потъна в дълбок шезлонг край плувен басейн. И тъй като дори красотата има своите граници, аз завинаги ще остана пленник на тези благоуханни сластни ширини на планетата, обточени с палми и зелени мочурища, които ведно с течащите реки се спускат на север и на юг към малките крайбрежни острови на архипелага, преди величествената гледка на Атлантическия океан да спре дъха ти. Тези мочурливи низини са ме белязали завинаги — като главата на древен крал, отпечатана върху медна монета. За мен целият свят дъхтеше на флотилия скаридоловци, прииждащи с кипналия от змиорки прилив.

— Липсваше ли ти тази миризма? — попита Далас. — Можеш да прекараш и хиляда години в Рим, но аз се обзалагам, че миризмата на тези подгизнали от прилива низини винаги ще ти липсва.

— Рим също си има своите миризми.

— Нима старата тръпка вече я няма? — попита Далас. — Нима можеш да живееш със заместители?

— Не, аз просто живея в друга част на света — казах. — Не може ли?

— И ще възпиташ Лия като италианка, така ли?

— Да. Точно така.

— По-добре изпрати момичето тук. За седмица-две ще я направим южнячка. Нека си знае корените.

— Далас, като започнеш да се правиш на южняк, направо ми призлява — казах му.

— Аз съм южняк до мозъка на костите си — рече Далас и ме погледна. — За разлика от теб не навеждам глава, когато казвам тази дума на глас.

— Знаеш за какво говоря — казах аз и побързах да сменя темата. — Как изглежда мама?

— Като прегазена от кола — процеди той през зъби.

— Как го приемат останалите?

— Страхотно — каза Далас саркастично. — Мама умира от рак. Какво по-хубаво от това?

Болницата беше красиво разположена на брега на река Уотърфорд, но щом влязохме вътре, ни лъхна миризма на антисептик, типична за всички здравни заведения в Америка. Стените на коридорите бяха покрити с рисунки на деца, старци и лунатици, отличили се с художествения си усет в терапевтичните часове по работа с пастели и маслени бои. През последните двайсет и четири часа бях положил гигантски усилия да мисля за всичко друго, но не и за състоянието на мама. За мен миналото представляваше страна, в която гледах да пътувам колкото е възможно по-рядко. Щом пристигнахме в чакалнята, където членовете на моето грубо и недодялано семейство се бяха събрали на безмълвно бдение, почувствах се, сякаш пристъпвам в осеяно с мини поле.

— Здравейте — казах аз, опитвайки се да не гледам никого в очите. — Отдавна не сме се виждали.

— Аз съм Джим Питс — обади се непознат за мен мъжки глас. — Съпругът на твоята майка. Сега се срещаме за пръв път, нали?

Здрависах се с втория си баща и в същия миг ми се зави свят, като че се намирах на друга планета с толкова плътна и тежка атмосфера, че пойните птички не можеха нито да пеят, нито да летят.

— Приятно ми е, доктор Питс — казах. — Поздравявам ви. Разбирате от жени.

— Майка ти ще бъде много доволна, като научи че си пристигнал — каза докторът.

— Как е тя? — попитах.

Доктор Питс изглеждаше объркан, после уплашен и тогава забелязах, че този висок белокос непознат с баритонов глас е готов да се разплаче всеки миг. Когато се опита да каже нещо, но от устата му не излезе звук, той ми даде най-точната и ужасяваща информация за състоянието на моята майка. На външен вид докторът представляваше едно смекчено и доста по-уравновесено копие на собствения ми баща, но когато по-късно споделих това мое впечатление с братята си, никой не се съгласи с мен. Преди две години, когато мастилото върху бракоразводното удостоверение на моите родители още не беше изсъхнало, докторът и майка ми бяха избягали досущ като гимназисти. Братята ми поддържаха подчертано хладни отношения с доктора и продължаваха да гледат на него като на навлек в средите на нашето семейство. Той приличаше на човек, който цени постоянството и сигурността, винаги готов да ти цитира, че е по-добре да имаш „една птичка в ръката, отколкото две в храста“.

— Другите момчета ме наричат „докторе“ — каза той. — Моля те, викай ми Джим.

С изключение на най-малкия ми брат Джон Хардин, останалите „момчета“ бяха до един над трийсет години.

— Добре, Джим — отвърнах му.

— Това лице ми е познато отнякъде — каза на висок глас брат ми Тий, — но не го свързвам с никакво име.

— Ти, страннико, от тия места ли си? — попита Дюпре и намигна на Далас.

На всички им теглих по една майна, само че на италиански, и Далас се разсмя. Дюпре пръв стана от стола си и ме прегърна. Той е единственият човек в света, който може да те прегърне и в същото време да те държи на разстояние. Като истински изтърсак, имаше вродена дарба да води деликатни разговори — от ония, дето събират разделени семейства или пък завинаги ги разпръскват на безброй несъбираеми частици.

— Радвам се да те видя, Джак — каза Дюпре. — Има ли някакъв шанс да видим и Лия?

— Шансове всякакви — отговорих уклончиво, върнах му прегръдката и веднага след това попаднах в дълбоките мечешки обятия на брат ми Тий — предпоследния от нас петимата. Емоциите на Тий бяха винаги отчетливо изписани на лицето му и често преливаха извън коритото на едрото му тяло. Мама смяташе, че той представлява най-лигавият вариант на типичния макколски мъжкар и, разбира се, най-доброто рамо, на което можеш да си поплачеш. Но от всички братя Тий най-много мразеше мама. Той единствен си позволяваше да подхвърля на глас, че тя трябва да отговаря за своята престъпна некомпетентност и липса на грижовност... И именно поради това сега най-много се измъчваше от нейната кома.

— Стегни се, Джак — каза ми Тий. — Мама изглежда ужасно. Не знам какво ти е казал Далас, но положението е по-лошо, отколкото можеш да си представиш.

— Скоро сам ще се увери в това — рече Далас.

— Мислех си, че се преструва — каза Тий. — Нали знаеш, че когато мама иска да стане нейното, тя като нищо може да разиграе една кома. Колко му е! Дори взех да си блъскам главата какво толкова може да иска. Ето, докторът й купи кадилак, значи, викам си, няма да е кола. Купи й и един тежък пръстен, дето, ако го сложиш на горила, няма да може ръката си да повдигне. Значи, викам си, не е и диамантен пръстен. Но нали знаеш как тя умее да те изработи — планово и отдалеч? Така че сто на сто крои нещо. Нали така?

— Не ми е приятно да слушам тези намеци по адрес на моята съпруга — обади се доктор Питс.

— Успокой се, докторе — каза Дюпре. — Тий просто си разсъждава на глас.

— Хей, докторе, имай ми вяра — провикна се Тий. — Ти не познаваш кучката. Ти си новобранец в тая война. Аз не казвам нещо лошо по неин адрес. Напротив, възхищавам й се. И защо да не й се възхищавам — само защото опропасти целия ми живот ли? Няма такова нещо!

— Докторе, би ли ми направил една услуга. Драсни рецепта за някакво успокоително, ама за животни — каза Дюпре. — Защото Тий вече трябва да си ляга.

— Майка ви е най-прекрасната жена на света. Колко жалко, че синовете й не могат да оценят това — каза доктор Питс, стана и напусна чакалнята.

Щом излезе, аз се обадих:

— Човек да не ви остави за малко, всичко оплесквате. Мислех, че по-добре съм ви възпитал.

— Вината не е наша. Доктор Питс просто не може да се приспособи. Липсва му чувство за хумор, ирония, сарказъм, вероломство, жестокост — въобще всичко, с помощта на което човек оцелява в това семейство — каза Далас и поклати глава.

— Въобразява си, че мама е самото съвършенство — каза Дюпре. — В това, разбира се, няма нищо лошо, нали един съпруг трябва да мисли точно така.

— Дюпре не се е променил — заключи Тий. — Продължава да бъде най-големият лицемер в света.

— Джак, върви да видиш мама — каза Далас. — Приготви се за най-големия удар в живота си.

Тръгнах по коридора с Далас и влязохме в интензивното отделение. Една сестра с маска от марля ни заведе до леглото на мама и с пръстите на лявата си ръка ни даде знак, че имаме на разположение само пет минути. В леглото лежеше жена, която по нищо не приличаше на моята майка. Табелката над главата й обаче гласеше: „Луси Питс“. Сърцето ми заби радостно, защото реших, че е станала ужасна грешка. Не можех да повярвам, че това немощно същество има нещо общо с красивата майка, която бе родила пет момчета и все още влизаше в сватбената си рокля. Тялото й бе хилаво и болнаво, покрито със синини.

Докоснах лицето й — пламтеше. Косата й беше влажна и разрошена. Наведох се да я целуна, а собствените ми сълзи закапаха по лицето й.

— Господи, Далас — промълвих. — Тя не се преструва. Кой си е мислил някога, че мама е смъртна.

— Внимавай. Докторът ни каза, че понякога, макар и в кома, те чуват.

— Така ли? — избърсах сълзите си. Отново се наведох над нея и казах: — Твоят син Джак винаги те е обичал най-много. Другите ти синове те мразеха и ти се подиграваха зад гърба. Единствен Джак остана твой верен почитател и горещ поклонник. Джак, Джак, Джак. Само това име трябва да запомниш с любов и обожание, когато се събудиш от комата.

Взех ръката на мама, внимателно я притиснах към бузата си и казах:

— Не знам защо, но очаквам всеки миг да отвори очи, да се разсмее и да ми извика: „Хвана ли се на въдицата, глупако!“

— Този път това няма да стане — рече Далас.

— Онзи, за когото се омъжи — казах аз, — не ми изглежда лош човек.

— Той е свестен. По-голям консерватор и от Атила Хунски, но иначе много приличен.

— Тя заслужава приличен съпруг. Винаги е заслужавала.

— Мама смята, че ти я мразиш — каза Далас.

— Имал съм и такива дни.

— Татко, и той смята, че го мразиш.

— И не бърка. Как е с пиенето?

— Напоследък по се ядва — каза Далас. — Когато мама се омъжи за доктор Питс, той не спря да пие цял месец, а щом изтрезня, подгони гимназистките.

— Идвал ли е да види мама?

— Джак, ти, понеже излезе от играта за известно време, не знаеш. След като мама и доктор Питс се върнаха от сватбеното си пътешествие, отишли направо в къщата си на остров Орион и там заварили татко. Разположил се в хола им и ги чака. Пресушил домашното барче на доктора и когато човекът влязъл в собствената си къща, татко насочил ловджийската си пушка право в сърцето му. Планът му бил прост: да убие доктора, да убие мама, а после и себе си.

— И защо никой не ми е казал за това?

— Без двойни игрички, приятел. Ти напусна семейството, значи семейството не е длъжно да те уведомява за всяка пикантна историйка.

— Току-що ми казваш, че старецът се е опитал да убие мама и нейния съпруг. И такова нещо ли трябва да криете от мен?

— Не, не, дай да се разберем. Доколкото си спомням, един улегнал и вече съвсем пораснал човек бе написал писмо до всички членове на своето семейство... — започна Далас с нескрита ирония.

— Писмото беше грешка.

— Нищо чудно да е било грешка, но то успя да пристигне благополучно до всички получатели от фамилията Маккол, за които бе предназначено. Та в него въпросният човек заявяваше недвусмислено, че повече не желае и да чуе за когото и да било от близките си. Че не желае да общува с никого, който някога го е познавал като дете или възрастен в Уотърфорд. Нито с писма, нито по какъвто и да е друг начин. Че не иска да види никого от родния си град — нито приятели, нито роднини. Защото този велик човек започвал нов живот, съвсем отначало и нямало повече да допусне провали.

— Когато седнах да пиша писмото, си въобразявах, че знам какво правя.

— Така си помислихме и ние — рече Далас. — Съобразихме се с твоите желания и през тези години почти никой не се опита да влезе във връзка с теб.

Коленичих до мама и се опитах да се помоля, но думите на всички молитви ми се струваха неподходящи за случая. Заслушах се в нейното хъркащо дишане и отпуснах глава върху гърдите й. Храброто й сърце туптеше силно и уверено и именно то ми даде надежда.

Ненадейно долових промяна в ритъма на дишането й и, изглежда, това е било регистрирано от някакъв апарат в стаята на сестрите, защото след миг една негърка влетя и много делово се зае да мери пулса на Луси, а после регулира притока от банката за интравенозно захранване.

Пристигна втора сестра и неодобрително погледна часовника си, като учителка, която загражда с червено мастило сбърканата дума.

— Тя ще умре — прошепнах на Далас.

— Ако обаче това не стане през следващите няколко дни, тогава има големи шансове да оцелее.

Наведох се и целунах бузата на мама, взех ръката й и пак я притиснах към лицето си.

— Кажи довиждане, Джак — посъветва ме Далас. — В случай, че те чува.

— Слушай, мамо. Синът ти Джак те обичаше най-много. Другите ти деца те мразеха и зад гърба ти те наричаха с какви ли не имена. Джак винаги е бил най-големият ти почитател и единствен поклонник. Спомняш ли си отвратителния Далас? Той винаги е говорел гадости за теб.

Далас се изсмя и сестрата ни избута навън от интензивното.

В коридора се почувствах съсипан, направо смазан.

— Стаята ти от едно време те чака — каза Далас. — Татко гори от нетърпение.

— И той ли ще е там?

— Да, с изключение на тази вечер — отвърна Далас. — Тази вечер ще преспи в изтрезвителното. Малко да се поизцеди. Новината за мама го извади от строя. Странно, Джак, той още я обича и без нея се чувства изоставен.

— Заведи ме у дома — казах. — На мястото на престъплението.