Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

15

Не знам защо, но винаги ми е било по-приятно да си мисля за местата, където съм бил или искам да бъда, отколкото за мястото, където се намирам. Трудно ми е да бъда щастлив в настоящето.

По време на дългите римски вечери, на приеми с красиви контеси, със звънкия им и заразителен смях, с уханието на ароматични вина се улавям, че умът ми блуждае все на запад, въпреки клетвата ми да не се върна в родния си щат. Но аз нося Уотърфорд у себе си, така както костенурката носи своята тежка броня. Тихи протяжни писъци на носталгия често отекват в мен; затварям очи и с леко сърце тръгвам по широките улици на Уотърфорд, които трептящата ми от живот носталгия е превърнала във въздушни мостове.

А сега, докато пътувах по Блу Херън Драйв към адвокатската кантора на брат ми и баща ми, изведнъж се размечтах за шума и суматохата на Рим. Бързо изкачих стъпалата до втория етаж, където всичко бе някак занемарено и неугледно.

Далас пишеше нещо и първо довърши мисълта си, а след това вдигна глава, за да ме погледне.

— Здрасти, Джак — каза той. — Добре дошъл в моята машина за пари. Изчакай ме да свърша и съм изцяло твой.

Продължи да пише, след това сложи точка със замах.

— Днес изгубих още двама клиенти. Клиентите реагират моментално, когато видят основателя на фирмата да повръща в някоя канавка.

— Далас, как върви кантората?

— Днес списание „Пари“ ще прави интервю с мен — каза Далас и в гласа му прозвуча мрачна цинична нотка. — А списание „Имоти“ иска да ми издигне статуя пред тази сграда заради рекордните ми приходи.

— Значи не върви.

— Почти.

— Татко не ти ли помага?

— Когато е трезв. Което означава два-три пъти в годината — каза Далас. — Много е тъжно, защото в тези два-три пъти виждам какъв блестящ юридически ум притежава всъщност. Но откакто мама се разболя, той наистина е зле.

— Той наистина е зле вече трийсет години — рекох. — Успя да компрометира дори и алкохола.

— Още обича мама.

— Дано това, че сега има друг съпруг, го накара да се вразуми — казах и погледнах към седналия зад писалището Далас. Беше красив мъж.

— Защо не започнеш самостоятелно? — попитах.

— Защото татко има нужда от мен, Джак. Той няма нищо друго, освен мен и тази кантора — каза Далас. — Няма къде другаде да отиде. Може и да не си забелязал, но нашият баща е трагична фигура.

— С какво всъщност ти помага? — попитах.

— С това, че някога е бил ценен и уважаван съдия — каза Далас. — Това не е за пренебрегване. Когато мозъкът му не е маринован в четвърт бърбън, той представлява импозантна гледка в съдебната зала.

— А как е дядо? — попитах. — Още ли ловува?

— Може да одере сърна по-бързо, отколкото ти ще завържеш обувките си — каза Далас с нескривана гордост в гласа. — Преди да си тръгнеш, трябва да отидем с него на лов за стриди. А после ще ги изпечем и ще си спретнем едно прощално угощение.

— Звучи съблазнително, но всичко зависи от това дали мама ще се стабилизира.

— Има ли новини от болницата?

— Днес още не съм ходил — отвърнах. — Това психясало семейство ме изтощава. Дюпре и Тий са вече там. Аз ще ги сменя следобед. Сега трябва да се видя с Макс. Из целия град е оставил съобщения да му се обадя.

— Той продължава да е клиент на нашата кантора — каза Далас. — Макс е твърд като скала.

Станах да си вървя, но после спрях и погледнах назад към брат си.

— Далас, ако някога имаш нужда от пари, ще ми кажеш ли?

— Не, Джак, няма — отвърна той. — Но все пак ти благодаря.

Пресякох улицата и влязох в универсалния магазин на Макс Русов. Качих се направо горе, в канцеларията му, където Макс преглеждаше сметките с молив в ръка. Този молив, във века на компютрите, беше ключовият спомен, който пазех у себе си за Макс Русов.

— Великият евреин — казах и Макс стана да ме посрещне.

Прегърна ме и почувствах изключителната сила на ръцете и тялото му, въпреки че главата му едва стигаше до гърдите ми.

— Кажи, Джак, къде се губиш? Откога си се върнал, а никакъв те няма да се отбиеш. Едно време първо при мен тичаше — смъмри ме Макс.

Отстъпих назад и протегнах ръка.

— Здрасти, старче. дай да видя, бива ли те още в ръцете?

— О, ръцете ми не са остарели, Джак. Не и ръцете ми — каза той и се усмихна.

Пред мен стоеше набит, силен мъж, нисък и с телосложение, което напомняше уличен пожарникарски кран. Само вратът му изглеждаше достатъчно як да тегли рало, освен това го бях виждал да хвърля петдесеткилограмови чували като пухени възглавници. Приличаше на ниско дърво с дълбоки корени и широка корона. Когато бях малък, след всяко здрависване с Макс ръката ме болеше като от прищипване. Сякаш някаква машина ме бе ухапала или нещо друго с необикновена сила.

Когато пораснах, двамата с Макс често играехме на канадска борба. Бях си решил, че ще стана мъж в деня, в който победя Макс. Но този ден така и не дойде. Винаги аз бях онзи, който молеше за пощада, докато той стискаше до счупване костите на дясната ми ръка.

И сега пак, като седнахме да изиграем една канадска борба, Макс ме победи за броени секунди. Разтривайки ръката си, аз седнах в светлата подредена канцелария, от която се откриваше неописуемо красива гледка към реката.

— Печелиш ли добре? — попитах, защото знаех какво удоволствие изпитва Макс от езика на цифрите.

— Колкото да си платя сметките — отвърна той, — и то едва-едва. Работите ми никога не са вървели по-зле.

— Разправят, че печелиш милиони — подразних го аз.

— Ако и догодина имаме покрив над главата си, ще бъде истинско чудо — напевно отвърна Макс. — Но затова пък, както дочувам, от бизнеса с готварски книги банковата ти сметка е бая набъбнала.

— Бройките, които съм продал, не стигат да купя и едни обувки на дъщеря си — оплаках се аз.

— Книгата ти се продаде в деветдесетхиляден тираж и издържа четиринайсет издания — каза Макс. — Мислиш ли, че не следя? Нищо, че ти се криеш като бандит в Италия. Знам, че данъчните ти агенти ликуват, когато дойде време да им напишеш чек.

— И твоите не са много опечалени, когато тръгнеш да им плащаш — отвърнах му аз.

— Като говорим за пари — каза Макс, — Майк ми каза, че сте се виждали. Моят внук върти сума пари в Холивуд. Каза ли ти, че се е оженил за четвърти път? И пак за християнка. Пак красива, досущ като другите. Но човек си мисли, че след толкова много бракове би могъл поне веднъж да опита и с еврейка и да ощастливи родителите си.

— Майк се опитва да ощастливи себе си — защитих го аз.

— Толкова по-зле за него — каза Макс и поклати глава. — Събрал се е значи със смахнати. Работи само с откачени хора. Наема побъркани. Или той сам ги побърква. Вече нищо не разбирам. Отидохме с жена ми да му погостуваме в онзи там измислен град. Децата му — до едно русокоси. Никога не са и чували какво е това синагога. Не можеш да си представиш в какъв палат живее. Има и друго. Съпругите му, тези, за които се жени, де — всяка една е по-млада от предишната и аз се боя, че следващият път ще вземе дванайсетгодишна. Басейнът му е толкова голям, че може китове да развъжда в него.

— Значи е преуспял — изсмях се аз.

— Кажи ми, как е майка ти? Как е Луси?

— Оправя се, но още е рано да се каже.

— Мъчно ми е за нея — каза Макс, — но, от друга страна, съм доволен, защото нищо друго нямаше да те накара да се върнеш в Уотърфорд, нали, Джак? Защо не доведе и Лия?

— Знаеш защо, Макс — казах и се загледах в един от орнаментите на персийския му килим.

— Моля те, говори с Рут и Джордж, преди да си тръгнеш.

Свих рамене.

— Не ми свивай рамене, Джак. Къде започна първата си работа, а? Кой те взе?

— Макс Русов — отвърнах.

— А втората?

— Пак Макс.

— А третата, четвъртата, петата...

— Макс, Макс, Макс — казах аз и се усмихнах на тактиката му.

— Макс бил ли е добър с Джак?

— По-добър от всички други.

— Тогава създай му малко радост и отиди да говориш с Рут и Джордж. Те вече достатъчно страдаха. Вярно е, сгрешиха, но си разбраха грешката. Сам ще се увериш.

— Макс, това беше наистина голяма грешка.

— Говори с тях. Аз ще ти уредя срещата. Аз знам кое е най-доброто. Ти си още дете и нищо не разбираш.

— Отдавна вече не съм дете.

— За мен ти винаги ще си останеш малко момче — каза Макс.

На тръгване му казах:

— Довиждане, Макс. На всички в Италия разправям за Великия евреин. Разправям им за казаците и за погрома, и за това как си стигнал до Америка.

— Престани да ме наричаш Великия евреин — заповяда ми Макс с болка и смущение в гласа. — Притесняваш ме с това име.

— Наричам те така, защото всички така ти викат — рекох.

— Където и да ида, това име ме преследва — каза Макс. — То е като тик... лесно го придобиваш и трудно се отърваваш от него.

— Идва още от онази история в Украйна.

— Ти нищо не знаеш за Украйна, нито за това какви времена бяха — сряза ме Макс. — Всичко е преувеличено.

— Но то идва и от живота ти в Уотърфорд — казах. — Дядо ми е разправял, а Сайлас не преувеличава.

— Ти още не си отишъл да видиш дядо си — каза Макс. — И той е обиден.

— Затова пък преследвах жена му из градските улици — казах. — Вчера Джини Пен пак избяга от приюта.

— Независимо от това той иска да те види.

— Макс, тук съм за броени дни. — Той поклати глава. — Покажи ми какво беше използвал, Макс — казах аз, за да сменя темата. — Покажи ми твоето оръжие.

— То е инструмент — отвърна той, — а не оръжие.

— Но навремето си го използвал като оръжие — рекох. — Знам историята.

— Само веднъж то наистина бе оръжие.

— И това е единственото нещо, което си донесъл от старата си родина.

Макс отиде в единия ъгъл на канцеларията си и започна да върти кода на сейфа, който стоеше там, откакто го помня. Щом ключалката щракна, той го отвори и извади саморъчно направена кутия. Отвори капака, разгъна парче кадифен плат и измъкна касапски сатър — изрядно поддържан. Острието на сатъра отрази светлината и за миг блесна като тънки ехидно ухилени устни.

— Това е моят спомен от родната ми Кироницка — каза Макс. — Тогава чиракувах при касапина.

— Разкажи ми историята, Макс — помолих му се аз. — Искам отново да я чуя.

— Човек не знае къде ще го отведе любовта. — И Макс започна историята, която ми беше разказвал още като малко дете.

Макс бе пристигнал от Украйна. По онова време с царски указ всички евреи били изгонени от градовете и заселени в специални оградени с колове селища, където преживявали в чудовищна немотия и лишения.

Макс бил роден на 31 март 1903-та в малкото градче Кироницка. Той бил четвъртото дете, изтърсакът на семейството. Ала последното нещо, от което семейството се нуждаело, било още едно гладно гърло, защото положението било такова, че храната не стигала за по-отдавна родените. Бедността не облагородява, а само белязва хората и тя побързала да сложи върху Макс своя неизтриваем отпечатък, който бил дори още по-ужасен, защото баща му нямал занаят, бил само един професионален просяк, дето изкарвал оскъдната си прехрана с протегната за милостиня ръка из криволичещите търговски улици на Еврейския квартал всеки ден с изключение на Шабат. Всички се гнусели от мазния и мръсен Берл Просяка, който изпълвал въздуха с протяжните си викове и молби. Често по време на тези унизителни набези водел със себе си и децата и ги карал да искат пари от хората, които всеки божи ден се претрепвали от работа за единия насъщен. В сравнение с хора от други религии евреите гледат по-снизходително на своите просяци, но въпреки това човек мъчно можел да падне по-ниско от Берл Просяка.

Семейството живеело в коптор в най-сиромашката част на и без това бедния град, където гладът бил единственият сътрапезник на повечето семейства. Пешке, майката на Макс, продавала яйца на свободния пазар на градския площад всеки божи ден в годината и времето изваяло по грозноватото й лице дълбоките следи на руската зима. Всяка сутрин преди изгрев слънце тя излизала да купува яйца от селяните; после заставала на пазара — точно на мястото, за което имала разрешително. И това разрешително представлявало единственото свидетелство за съществуването на семейството.

Макс бил отгледан от своята десетгодишна сестра Сара. Тя въртяла цялото домакинство и се грижела за Макс и по-голямата му сестричка Табел, която била на седем години.

Когато Макс станал на три години, Табел започнала работа в една фабрика за копчета и затова баща му взимал само него по време на просешките си експедиции из сокаците на града. Берл научил Макс как да моли богатите за подаяния, като им се усмихва ангелски. Той бил удивен колко много успява да изврънка едно малко красиво момченце като Макс от кесията на заможните. И Макс се превърнал в щастливото талисманче на семейството.

Пешке чула първите писъци откъм улицата, която извеждала до реката. Писъците били придружени от тропот на конски копита и казашки псувни. Търговците събрали набързо стоката си — колкото можели да носят — и панически се разбягали. В същия миг шестима казаци нахлули в площада с извадени и вече окървавени саби.

В това време Берл седял подпрян на един дувар заедно със сина си Макс. Огледал се и в същия миг зърнал неповторима възможност. Грабнал детето, прилазил покрай дувара и се скрил под една сергия, ловко задигайки в движение четири портокала, пет ябълки и два презрели банана. Като се уверил, че никой не го видял, пак протегнал ръка и свил един буркан с мед, шест глави захарно цвекло и карфиол — и всичко това събрал в бездънните джобове на опърпаната си мръсна дреха.

Останал скрит под сергията, докато чул, че конските копита се отдалечават. Тогава събрал кураж и хукнал към дома си, без да забележи, че двама от казаците, заети с оплячкосването на пазара, били изостанали от групата. С крайчеца на окото си видял как по-едрият от двамата — един светлокож великан — рипнал на коня си и го погнал. Берл продължил да тича, но вече нямал никакъв шанс да се измъкне, затова се обърнал, грабнал малкия си син и молитвено го вдигнал към казака, разчитайки на любовта на всички хора към децата. Макс изкрещял при вида на кръвожадния казак. Сабята минала под босите крака на детето и ловко изкормила Берл Просяка, без дори да докосне малкия.

Макс се строполил върху баща си, който го притиснал към себе си с костеливите си, изкривени от артрит ръце.

„Помоли се за мен“ — били последните думи на баща му. Берл умрял, а Макс — целият оцапан с кръвта на баща си — продължил истерично да плаче върху гърдите му.

Блестящото нападение на казашкия конник бил първият детски спомен на Макс Русов. Този миг на надвиснала смърт отворил очите му за светлината на съзнателния живот.

Смъртта на Берл сложила началото на мъчителната и бавна агония на неговата майка. Бедността сама по себе си е лудост, но след убийството на съпруга умът й като че ли съвсем се помрачил. Едва изживяла унизителното просяшко погребение. Трагедията около смъртта на Берл обаче олекнала в очите на евреите от Кироницка заради откраднатата храна, която намерили в джобовете му. Да си просяк е едно нещо, но да крадеш от търговците, които едва спасили кожата си от нападението на погромаджиите — съвсем друго. Въпреки че майка му не казала нито дума, Макс разбрал, че срамът може да навреди на човека повече от погрома.

Когато Макс станал на осем години, пратили го да чиракува при един ковач — Арел Мускула. В продължение на пет години Макс помагал на Арел в ковачницата, като се грижел и за конете, подавал му инструментите, пренасял тежки ведра със стоманени слитъци, а освен това помагал и в домакинството на Ирис — взискателната и вечно недоволна съпруга на Арел. Той бил благ човек, изживял много страдания и изпитания. Научил Макс да пише на иврит и да чете Тората[1].

Когато станал на тринайсет, празнувал своята бармицва[2] заедно с други свои връстници — все парцаливи хлапетии.

През същата година Арел Мускула умрял най-ненадейно в ковачницата си и жена му Ирис заявила на Макс, че за нея той е само още едно гладно гърло, а тя вече е вдовица и ядовете й били повече от семките на нара. Тогава Мотеле Сатъра взел Макс да чиракува при него, макар и с голяма неохота. Мотеле имал ужасен нрав, но търговията му вървяла добре. Сред клиентите му имало доста знатни евреи, а освен това се славел с честността си толкова, колкото и с избухливия си нрав. Въпреки че всички познавали трудолюбието на Макс, малцина разбрали кога недохраненото момче се е превърнало в як младеж.

Година след като сестра му Сара и зет му Хаим се преместили да живеят във Варшава, един ден ненадейно извикали Макс на пазарния площад Муленплац. Съобщили му, че майка му полудяла, когато банда християнски гамени преобърнали сергията й и всички яйца се счупили.

Макс отишъл на площада и чул протяжният й вой да се извисява над общата пазарна врява.

Тя повече не се върнала да продава яйца на Муленплац, светлината я напуснала и в дълбокото й умопомрачение само Макс останал да се грижи за нея. В продължение на цяла година той вършел всичко — хранел я, почиствал след нея, извеждал я на дълги разходки край реката винаги когато имал свободно време.

Но една нощ посред зима се събудил внезапно, защото усетил студеният въздух да го удря право в лицето. Бързо станал, запалил свещ и видял, че леглото на майка му е празно. Забелязал обаче, че всичките й дрехи са на мястото си. Излязъл навън и видял отпечатъците от босите й крака в дълбокия сняг; същата нощ над планината извила фъртуна. Облякъл се набързо и замълвил молитва след молитва към Господаря на вселената да се смили над майка му. Затичал се навън и тревожно завикал името й; скоро навлязъл в безмълвен леден свят, едновременно бял и черен. Проследил стъпките й, докато се изгубили в снега. На следващия ден закрачил из града отчаян, пустосвайки божието име и самия Бог, задето оставял хората без надежда, а после милостиво им разрешавал да умрат.

Когато стигнал Муленплац, зърнал голата си мъртва майка да седи на същото място, на което цял живот продавала яйца. Покрил лицето й с целувки, после я взел на ръце и я пренесъл през притихналия град. Сторила му се лека като перце. Мъката му обаче била опустошителна. Макс останал съвсем сам.

Годините на войната от 1914-та до 1918-та били трудни и изпълнени с изпитания за всички евреи от Кироницка. Но и след подписване на примирието нищо не се променило, тъй като след убийството на царя и неговото семейство в Русия със страшна сила се развихрила гражданската война. Както Мотеле казал през една от първите обсади: „Добрите времена са лоши за евреите. Лошите времена са направо непоносими за евреите.“

Когато белогвардейците завзели града, евреите пострадали повече, отколкото при болшевиките. Погромите станали ежедневие и много евреи били убити от набезите на скитащи тълпи дезертьори.

А що се отнасяло до болшевиките, Мотеле предупредил Макс навреме:„Ну, Макс. Тези, дето ти се усмихват и те наричат «товарищ», те са истинските убийци, истинските свине. Слушай мен, Макс, аз съм ги мислил тия работи. Комунизмът не е нищо друго, освен начин правителството да краде от всички. Капитализъм ли? Комунизъм ли? Не ми ги хвали, един дол дренки са. Който и да е на власт, за евреите все е лошо.“

Мотеле тъкмо свършил да опява, и ето в магазина влезли Рашел Зингер и шестнайсетгодишната й дъщеря Анна. Искали да си купят говеждо за съботния обяд. Абрахам Зингер бил собственик на тухларната фабрика, която давала работа на седемстотин души, и той бил без съмнение най-богатият евреин в Кироницка. Мотеле забелязал, че неговият помощник Макс на секундата се втурнал да обслужи Зингерови, въпреки да знаел, че по протокол привилегията да обслужва най-личните клиенти се пада на Мотеле Сатъра.

„Я върви там да си кълцаш месото!“ — смушкал го Мотеле и чак тогава забелязал как Макс се е захласнал по Анна Зингер. Тя била най-красивото момиче в целия еврейски квартал на Кироницка след дъщерята на равина Кушман, която хората помнели отпреди сто години. Лицето й като магнит привличало погледите и на мъже, и на жени. Имала стройна фигура и благ нрав.

Когато Рашел и Анна Зингер си тръгнали, Макс се втурнал подир тях и дълго гледал от прага на магазина, докато двете се изгубили в тълпата. Като видял как Макс се е заплеснал по Анна, Мотеле се изсмял на неговата невинност. Момчето нямало представа колко непристъпни са социалните граници, разделящи евреите в Кироницка.

„Ну, Макс — рекъл му той. — Светът е така устроен от Великия, че тези като Анна Зингер да не поглеждат голтаци като Макс Русов. Някои неща в този свят, Макс, са предопределени да бъдат противоположности. Има ябълки и портокали, руснаци и евреи, поляци и руснаци, равини и вероотстъпници и така нататък. Анна цял живот е стъпвала по персийски килими, докато ти си се валял в калта. Тя е имала частен учител да й преподава френски, руски и математика, а не само иврит. Тя свири на пиано като ангел и е гордостта на евреите в Кироницка.“

„Тя е като цвете“ — промълвил Макс и въздъхнал, после се върнал към работата си сред костите и кръвта на закланите животни.

„Но друг да го мирише“ — отвърнал му тихо Мотеле, защото много хора изпитвали същите чувства към Анна.

„Сгодена ли е вече?“ — попитал Макс.

„Кой ли не е идвал да иска ръката на Анна Зингер. А сега се залавяй за работа.“

На 4 май 1919-а градът се събудил от странна, неестествена тишина и жителите на Кироницка разбрали, че болшевиките са оттеглили силите си за трети път от началото на гражданската война. В продължение на два дни нито един евреин не посмял да излезе от къщата си; всички се били укрили в очакване на белогвардейците, казаците или някоя от другите банди убийци.

Не минала седмица, и градският площад отново се оживил, търговците наизлезли, купувачите пак започнали да се пазарят, петлите кукуригали, гъските кряскали тъжно, младите момичета избирали рисувани гребени за дългите си коси, селяните залитали по улиците, напоени с водка, а джобовете им, пълни с копейки от продадения добитък и птици.

В един миг обаче всички притихнали. Стотина казаци с извадени саби прекосили в галоп моста на Кироницка. Мисията им била ясна — да всяват ужас и да тероризират хората. Били част от казашкия полк, който преследвал изтеглилата се преди седмица Червена армия. Кироницка трябвало да бъде наказана, задето преди това е била окупирана от вражеските войски.

Казаците прекосили Муленплац като вихрушка. Една осемдесетгодишна старица, която продавала стафиди и грозде, издъхнала под копитата на двама от тях. Осем евреи и петима християни вече лежали мъртви, преди още казаците да погнат на сериозно местните жители, които панически се разбягали по тесните странични улички. Още десетина евреи намерили смъртта си по пътя към Голямата синагога, където решили, че Бог непременно ще ги уварди от гнева на душманите. Ала Бог останал безмълвен, когато ги нападнали, и още по-безмълвен, когато подпалили Голямата синагога. После казаците продължили извън града, за да настигнат полка си. Зад гърба си оставили седем пожара, двайсет и шест трупа, стотици ранени и мъка — мъка за всеки дом и всяка улица в града.

Щом чул суматохата и писъците, Макс веднага затворил магазина и спуснал кепенците. Така го бил научил да прави Мотеле в случай на опасност. Отвън съседите му пищели панически и въпреки че много му се искало да излезе и да помогне на своите приятели, той още помнел голямото нападение на казаците, в което загинал баща му, и само мисълта за тези свирепи конници го сковавала от ужас.

В този миг обаче чул Мотеле да думка по кепенците на касапницата и като ги отворил, Мотеле се проснал на прага с кървящ разсечен от горе до долу гръб. Макс го издърпал навътре и го проснал върху тезгяха, където продавали месото на клиентите.

Тордес Фасула — бръснарят от отсрещната страна на улицата — видял как Макс придърпал Мотеле и дошъл да помогне с каквото може. Въпреки че се прехранвал най-вече с подстригване на коси, той умеел и зъб да извади, и с пиявици да те наложи, освен това бил вещ познавач на всевъзможни илачи и билки.

„Копелета! Копелета!“ — не спирал да вика Мотеле.

Тордес Фасула бил донесъл шише спирт. „Мотеле, това ще люти, ама ще дезинфектира раната, защото знае ли човек какво е колил със сабята си снощи този главорез.“

Когато спиртът залял отворената рана, Мотеле надал вой: „Това боли повече от раната“ — развикал се той.

Отвън пак се чуло хлопане — по-тихо и по-настоятелно. Макс отворил и в краката му се строполила Рашел Зингер — полужива, цялата обляна в кръв, с голяма зейнала рана на главата.

„Съпругът ми — едва промълвила тя. — Дъщеря ми Анна. Моля ви, помогнете им!“

И Макс Русов, синът на Берл Просяка, чиято майка замръзнала гола в снега, Макс, който се разтрепервал от страх само при думата „казак“, който бил толкова дребен, мизерен и маловажен, че малцина от евреите в Кироницка го знаели, Макс, който бил тайно влюбен в красивата и недостъпна Анна Зингер — този същият беден и богобоязлив Макс се поклонил на обляната в кръв знатна дама, грабнал касапския сатър и се затичал към къщата на Анна Зингер.

До къщата на Зингерови се стигало по тясна криволичеща уличка и докато тичал като бесен, Макс не срещнал жива душа по пътя си. Жителите на Кироницка се били изпокрили. Макс спрял на прага пред широко разтворената порта, събрал кураж и си поел дъх. Помолил се на Бога, сътворил Самсон, да му даде сили за предстоящата битка с филистимляните. В този миг дочул писъците на Анна Зингер. Макар и обзет от страх и съмнения, той се втурнал в двора.

Абрахам Зингер лежал върху калдъръма, прострелян в сърцето. Двама от слугите лежали мъртви до него. Един от казаците на кон стоял и изчаквал другаря си, който изнасилвал пищящата Анна Зингер точно зад отворената врата на къщата. Онзи на коня се смеел гръмогласно и не забелязал приближаващия се млад касапин. Макс стигнал точно под него и тогава казакът погледнал надолу и казал само една дума: „Чифут“. Да, точно такъв бил и освен това — касапин. Макс не знаел какво е да убиеш човешко същество и всичко у него се бунтувало срещу този акт, но като касапин притежавал подробни познания за всички артерии, уязвими места и смъртоносни удари. Казаците, както е известно, били стари познайници на евреите, но нападайки Кироницка, допуснали една-единствена, за нещастие фатална грешка; хвърлили се да изнасилват момичето, в което Макс Русов бил тайно влюбен.

Възседнал огромния си кон, казакът погледнал надолу и видял един набит нисък евреин, но, разбира се, не знаел, че Макс може да вдигне с двете си ръце цяло добиче и с един замах да го метне на касапския ченгел. Казакът се изсмял и сабята му била вече във въздуха, когато Макс нанесъл първия си удар и сръчно отрязал едната му ръка от лакътя надолу, с което прекъснал и насмешливия му кикот. Атаката на Макс била толкова бърза и неочаквана, че казакът едва успял да вдигне кървящия си чукан във въздуха — бил толкова сащисан, че не вярвал на очите си, — когато последвал и вторият удар. Макс се хванал за седлото му, рипнал нависоко и забил сатъра си в гърлото на казака, разсичайки на две тръгналия да излиза през устата му писък.

Свидетелите на тази сцена — оказало се, че двама страхливци от слугите се били скрили в градината — после твърдели в един глас, че не друго, а бруталната атака на касапина ги уплашила най-много. След като видели главата на казака да се търкаля по калдъръма при това разчистване на сметки между евреина и казака, обзел ги панически ужас.

Анна Зингер пак изпищяла откъм къщата и сърцето на Макс се свило от болка. Втурнал се през отворената врата — лицето му опръскано с руска кръв, цялото му същество въпиещо отмъщение — и видял втория казак със смъкнати до глезените гащи да насилва проснатото тяло на Анна, която продължавала да крещи и да се противи под него.

Макс Русов сграбчил казака за косата и го дръпнал назад толкова рязко, че едва не откъснал скалпа му. Онзи изревал и се хвърлил срещу него, но не успял да изпревари острия сатър, който за втори път проблеснал в украинската нощ. Изсвистял във въздуха и пенисът на казака отхвръкнал под един от столовете в трапезарията. После с две ръце и убийствено точен прицел Макс забил сатъра в главата на чернокосия казак с един-единствен безпогрешен удар. Така приключила схватката между Макс и казаците.

Обляната в сълзи Анна Зингер се обърнала на една страна, за да прикрие голотата си. Макс вдигнал от пода остатъците от дрехите й и загърнал с тях тялото й. После взел покривката от масата и я дозавил с нея. Искал да й каже нещо утешително, да успокои това красиво, изнасилено момиче, чийто баща лежал мъртъв навън, но от устата му не излязъл звук.

Изтичал навън и видял, че до външната порта на къщата стояла изоставена каруца. Вкарал я в двора. Конете на казаците били нервни и объркани от миризмата на кръв и току издували ноздри. В този миг от градината гузно се измъкнали двамата слуги. Макс им извикал: „Заведете тези коне в касапницата на Мотеле.“

След това вдигнал телата на двамата казаци и като чували с картофи ги хвърлил в каруцата. Събрал и липсващите части на телата им — една ръка и една глава от двора и един пенис от под стола. Анна се била скрила на горния етаж. Макс дръпнал една завеса и покрил с нея двата казашки трупа. После тръгнал обратно към улицата на касапите и магазина на Мотеле.

Когато равинът Аврам Шор влязъл в касапницата на Мотеле, той за малко не припаднал при гледката на двата казашки трупа, нахвърляни като подпалки край стената. На светлината на единствената свещ осакатените тела изглеждали неестествено зловещи.

„Кой е извършил тази гадост?“ — попитал равинът.

„Аз. Макс Русов.“

„Когато казаците открият какво си направил, до един ще ни изколят.“

„Велики рави — обадил се Мотеле, като дълбоко се поклонил в знак на преданост към знатния гост. — За мен е голяма чест да те приема в скромния си дюкян. Макс има няколко въпроса, на които само равин може да отговори.“

„С постъпката си той е застрашил съществуването на цялата еврейска общност — казал равинът. — Какво има да питаш, касапино?“

„Ако равинът се съгласи — започнал Макс, — ще бъде ли възможно да пренебрегнем законите на кашер само за една нощ?“

„Евреите никога няма да пренебрегнат законите за чистата храна само заради някакъв си погром — отвърнал равинът. — Сега трябва да ги спазваме по-строго отвсякога. Бог е позволил да се случи този погром, защото евреите са се отклонили от законите си.“

„Рави, само за една нощ“ — помолил се Макс.

„Тези казашки коне — казал равинът и погледнал към двата жребеца, които изпълвали задната част на касапницата. — Кой ще повярва, че тези хубави животни са на евреите? Щом казаците открият конете, до крак ще ни избият.“

„Ти си ни свидетел, рави — казал Макс. — Животните няма да умрат в мъки, няма да има жестокост от наша страна.“

„Не ви разбирам“ — казал равинът.

В този миг краката на коня, който се намирал до равина, се огънали и той клекнал, изцвилил едва чуто и издъхнал. Макс и Мотеле били прерязали югуларната артерия на двата коня сръчно и безболезнено.

„Отдръпни се, рави“ — тихо казал Макс.

Равинът се отдръпнал и другият кон се строполил на земята и също издъхнал.

„Защо сте сторили това на бедните същества?“ — попитал равинът, тъй като бил голям учен, пък и никога не бил виждал да се убиват толкова големи животни.

„За да не могат казаците да ги намерят — отвърнал Макс. — Ако рави разреши да пренебрегнем нашите закони само за една нощ, тогава ще нахраним всички бедняци от еврейския квартал с конско месо.“

„Това е невъзможно! Конското месо е треф, нечисто. Левита го забранява.“

„Рави, само за една нощ — примолил се и Мотеле. — И за най-бедните ще стигне.“

„Нито за една нощ, нито дори за една секунда. Човек не пренебрегва законите за храната на евреите само защото някакъв си касапин от Кироницка се е побъркал. Казвате, че съм прекалено строг, но не аз, а Тората е строга.“

„Още един въпрос, рави“ — плахо се обадил Макс.

„Питай! — отвърнал му равинът. — Сега сигурно ще искаш позволение да изядем казаците.“

„Да, пак до казаците се отнася, рави — казал Макс. — Утре, когато евреите погребват своите мъртъвци в еврейското гробище, може ли да заровим там и казаците?“

„Искаш да заровиш този боклук до светците на нашия народ? — възмутил се равинът Аврам Шор. — Нима искаш да оскверниш костите на нашите деди? Изключено!“

„Тогава какво да правим с казаците, рави?“ — попитал Мотеле.

„Въобще не ме интересува какво ще правите с казаците“ — отвърнал равинът.

„Защото нали рави сам каза, че заради тези два трупа всички ни ще избият.“

„Добре, касапино, разбирам какво искаш да ми кажеш. Нека Мачулат да сглоби един ковчег и да ги тури тези двамата вътре. След като добре закове ковчега, те вече стават трупове, а не казаци. Оставете ми време да помисля тази нощ и утре ще ви дам отговор как да се реши този въпрос. Кажи ми, касапино — казал равинът и погледнал Макс право в очите, — ти знаеше ли, че у теб живее такъв свиреп звяр?“

„Не, рави“ — засрамил се Макс.

„Жесток си като поляк или литовец — казал равинът и пак огледал посечените от него трупове. — Животно си ти и с нищо не си по-добър от гоите. Като гледам тази стая, срамувам се заради всички евреи. Ние сме кротък и миролюбив народ и тръпки ме побиват само като си помисля, че такъв дивак и изверг е произлязъл от нас.“

„Баща ми беше убит от един казак“ — рекъл Макс.

„Макс е благочестив евреин, рави“ — обадил се Мотеле.

Равинът Шор току-що си бил тръгнал, когато петима касапи от същата улица влезли в магазина на Мотеле, въоръжени с острите инструменти на своя занаят — дълги ножове и сатъри. Всички пристигнали на минутата, щом разбрали, че Мотеле и Макс са в беда — дошли от солидарност, тихата солидарност на мъже, които изкарват прехраната си, като разфасоват животни на късове месо, и в защита на своята мръсна и тъжна професия.

Полека-лека красивите коне започнали да изчезват. Касапите работели усърдно и делово, без да вдигат глава. Изкормили и разчленили конете с удивително умение и скорост.

На следващия ден стотици опечалени евреи поели към гробището в многолюдна процесия. Двайсет и шест евреи били убити в това нападение, но понесените на рамене ковчези били двайсет и осем. Равинът Аврам Шор вече бил намислил как да се отърве от телата на двамата казаци по най-безобидния начин.

Рамо до рамо с виещите оплаквачи, касапите на Кироницка носели два от ковчезите. Процесията прекосила моста, минала в полето от макове и после се разляла сред камъните на гробището. Толкова много хора били надошли, че мнозина останали да наблюдават погребението от оградата на гробището. Докато евреите полагали в свещената земя своите мъртъвци, Макс и касапите заровили двамата казаци в полето, после добре заравнили пръстта над двата гроба. Тълпата от облечени в черно евреи скрила делото им от очите на случайни минувачи. Когато церемонията приключила, на връщане към града всеки един от евреите минал върху гроба на казаците и се изплюл. Тъй като били пролели еврейска кръв предишния ден, щели да се явят пред Създателя си измити с еврейска плюнка.

След месец Червената армия отново превзела Кироницка. Такова било времето — мнозина били погълнати от пагубния хаос, а той владее всяка земя, където брат е тръгнал срещу брата. В тези смутни дни Русия била изгубила хиляди свои незнайни войни и двамата безименни казаци също влезли в списъците от безследно изчезнали.

Но животът на Макс Русов се променил завинаги. От този ден нататък евреите взели да говорят за него със смесени чувства на страх, отвращение и страхопочитание. Никой, разбира се, не съжалявал за смъртта на казаците, но повечето били дълбоко погнусени от начина, по който били убити. Хората от Кироницка така и не успели да заличат от съзнанието си образа на Макс като злодей, който изскача в черната нощ със сатър в ръка и безмилостно го забива в гърлото на казака.

Неусетно евреите от града започнали да странят от Макс, а от това пострадала най-вече търговията на Мотеле. Рашел Зингер повече никога не прекрачила прага на неговата месарница. Макс направил опит да се види с Анна няколко седмици след погребението на баща й, но колкото да се осведоми за здравето й, но един от слугите на семейството го изгонил най-грубиянски, като му дал да разбере, че не бива да идва в този дом. „Бива, но само по време на погроми“ — измърморил Макс под носа си и се върнал в месарницата. След шест месеца официално бил обявен годежът на Анна Зингер с един богат търговец на кожи от Одеса и тя изчезнала завинаги от живота на Макс Русов.

Скоро след венчавката на Анна равинът Аврам Шор привикал Макс.

„Разбирам, че с присъствието си вредиш на Мотеле“ — рекъл той.

„Така е, рави. Хората отбягват да влизат в месарницата.“

„Макс, с присъствието си ти вредиш на евреите от Кироницка — казал равинът. — Ти си ни като проклятие, като зъл дух, който се е вселил у всички нас. Онзи ден една жена заварила синовете си да играят на улицата — единият с нож в ръка се канел наужким да убие брат си. След като дръпнала детето и хубаво го напляскала, попитала го що за игра е това, а момчето и отвърнало, че си играело на Макс Касапина, а брат му бил казакът.“

„Съжалявам, рави“ — отвърнал Макс.

„Дори децата ни са заразени от това проклятие. И все пак, Макс, бих искал да зная откъде идва това желание за насилие у теб?“

„Бях влюбен в Анна Зингер. Тайно влюбен“ — отвърнал Макс.

Смехът на равина прогърмял в цялото училище.

„Чирак касапин влюбен в дъщерята на Абрахам Зингер?“ — повторил равинът и поклатил глава недоверчиво.

„Не че съм искал да се оженя за нея — пояснил Макс. — Аз просто бях влюбен в нея. И Мотеле ми каза, че това е невъзможно.“

„Само да беше опитал, Абрахам щеше да те изхвърли от къщата като мръсно коте“ — казал равинът.

„Не и в нощта на погрома — рекъл Макс. — През онази нощ Абрахам Зингер щеше да ме посрещне като равин.“

„Ти си видял изнасилването на дъщеря му — продължил равинът. — На Абрахам това нямаше да му се понрави.“

„Аз убих насилника на неговата дъщеря — казал Макс. — Това щеше да се понрави на Абрахам.“

„Ти си се проявил като същински дивак през онази нощ“ — казал равинът и се изплюл върху Макс.

„Проявих се като евреин през онази нощ“ — отвърнал Макс.

„Евреин, по-жесток и от гой“ — додал равинът.

„Евреин, който не може да гледа да бъдат изнасилвани еврейски момичета“ — отвърнал му Макс.

„Ти вече не си част от Кироницка, касапино. Ти разстрои живота на евреите в този град.“

„Ще постъпя както ти е угодно, рави.“

„Моето желание е да напуснеш Кироницка завинаги. Върви в Полша. Върви където искаш. Върви в Америка, ако щеш.“

„Нямам пари за такова дълго пътуване“ — отговорил му Макс.

„Преди време майката на Анна Зингер дойде при мен — продължил равинът. — Тя ще ти даде пари за пътуването. Семейство Зингерови винаги ще се чувстват неспокойни, докато ти си в града. Братята на Абрахам са много влиятелни хора. Страхуват се, че един ден може да се разприказваш за видяното през онази нощ.“

„На никого не съм казвал“ — промълвил Макс.

„Братята на Абрахам не вярват, че един касапин може да си държи езика зад зъбите. Не и за дълго.“

„През нощта на погрома не видях братята на Абрахам да му се притекат на помощ“ — казал Макс.

„Като всички благочестиви евреи, и те са си стояли по къщите и са се молели за избавлението на нашия народ“ — отвърнал му равинът.

„Аз също се молех — казал Макс. — Но по друг начин.“

„Богохулник! Убийството не е молитва“ — рекъл равинът.

„Съжалявам, рави. Аз съм неук човек.“

И така, Макс Русов напуснал Кироницка и поел на дълго и опасно пътуване към полската граница, а оттам си запазил място в товарен кораб, който трябвало да отплава за Америка. По време на плаването в претъпканата трета класа Макс се запознал с Мойше Цукерман, учител по чужди езици от Краков. И този Цукерман дал първите уроци по английски на Макс, който на свой ред го учудил със своята възприемчивост.

Нощем Макс излизал на палубата да изучава звездите и да си повтаря на глас думите от новия език, на който много скоро трябвало да проговори. Когато стигнали на остров Елис, никой не го посрещнал за разлика от почти всички останали евреи, с които се бил запознал на кораба. Но Мойше Цукерман разбирал добре, че той не може току-така да слезе на брега, без да има къде да се подслони, затова си дал труда да му уреди временно една стая в къщата на свой братовчед, а после от Пенсилванската гара го качил на влака за Южна Каролина. Цяла нощ Макс пътувал през Щатите по Източното крайбрежие и се опитвал да обуздае разяждащите го тревоги и страхове, защото знаел, че връщане назад няма. Колкото пo на юг отивал влакът, толкова по-малко разбирал от новонаучения английски. Когато пристигнал в Чарлстън в десет часа една сутрин, с недоумение установил, че до ушите му достига непозната реч, чийто думи са омекотени, навлажнени и развлачени от гърлените елизии на южняшкия говор.

Там го посрещнал Хенри Ритенберг. Носел безупречно чисти дрехи и изненадал Макс, когато се обърнал към него на идиш. Поради облеклото и изисканите му обноски Макс го взел за американец. Евреите от Чарлстън били изключително щедри и добронамерени към своите непознати събратя, които пристигали в града, и Хенри Ритенберг веднага се обадил на приятеля си Яков Поповски, който търсел търговски пътник за териториите, южно от границата с Джорджия.

Само след седмица Макс напуснал Чарлстън, натоварен като магаре с два денка.

Цяла година бродил из пустите пътища и гори на тези рядко населени места. Екзотичното му, чуждоземно присъствие правело впечатление в южняшките къщи, където се отбивал неканен. Макс разстилал на земята стоката си пред стопанката и я подканял да вземе в ръце различните джунджурии и четки и да ги разгледа. „Харесваш, купуваш“ — казвал той с тежкия си акцент, който подплашвал много жени, особено негърките. Но имало нещо в лицето на Макс, което вдъхвало доверие на жените, чиито къщи се простирали по цялото Шосе 17. С всеки изминал ден английският му ставал все по-добър и постепенно Макс се превърнал в най-често срещаната и позната гледка, радваща очите на тези отрудени и самотни хора, които след време започнали с нетърпение да очакват посещенията на Макс Русов. Децата от фермите направо го обожавали. Той винаги носел по някоя дреболия в торбата си, която им давал безплатно — било то панделка или бонбон.

По пътищата Макс често предлагал стоката си срещу безплатен подслон в плевнята и няколко яйца за закуска. Затова и жените по неговия маршрут започнали да го наричат „яйчаря“, защото отказвал да яде приготвената от тях храна и карал само на твърдо сварени яйца. Твърдо сварените яйца били единственият начин хем да не ходи гладен, хем да си остане благочестив евреин, който яде само кашерно. Като видял колко много се различава от другите хора, че дори и от евреите в Чарлстън, Макс отрязал масурите покрай ушите си и обръснал брадата си. Но за да станеш американец в Американския юг, били необходими и други, неподозирани от Макс жертви.

В края на първата година Макс си купил кон и каруца и разширил своя район на действие, както и обхвата на своята амбиция.

Именно с тази каруца поел по нови маршрути и през втората година съвсем случайно се озовал в малкия крайречен град Уотърфорд, след което смело продължил към островите, чиито брегове се миели в Атлантическия океан. Веднъж стигнал и до остров Сейнт Майкъл и докато обикалял най-отдалечените му кътчета, един човек се провикнал към него от отсрещния бряг на тесен залив.

„Хей! — извикал той — млад, широкоплещест мъж с приятно загоряло от слънцето лице. — Ти евреин ли си?“

„Да“ — отвърнал му Макс.

„Чух за теб. Трябват ми някои неща — казал онзи, — ама изчакай ме да догреба с лодката.“

„Заповядай, бъди ми гостенин — отвърнал му Макс, горд с разнообразните си американизми, с които всекидневно обогатявал речника си. — Аз не бързам.“

Макс се загледал в приближаващия се гребец. Мъжът скочил от дървената си лодка и му стиснал ръка.

„Казвам се Макс Русов.“

„А аз — Сайлас Маккол. Моята жена е Джини Пен и ние те каним да пренощуваш у нас. Никога не сме виждали евреин — човек от народа на Библията.“

„Няма да ви притеснявам“ — усмихнал се Макс.

„Джини Пен вече е сварила една дузина яйца — казал Сайлас и хванал поводите на коня. — Трябва да си отвориш магазин и да пуснеш корени — рекъл му Сайлас. — Не ти ли е омръзнало да обикаляш от врата на врата?“

„Как да не ми е омръзнало“ — отвърнал му Макс.

Така Макс Русов срещнал най-добрия си приятел в Новия свят и съдбата на един еврейски род се преплела с тази на един християнски. Пътищата на съдбата се задвижват по техни си, неведоми закони, а случайната среща на тези двама променила живота на всички около тях. И двамата били обръгнали на самота, и двамата отдавна чакали появата на другия. След по-малко от година Макс открил първото си дюкянче в Уотърфорд и довел Естер, дъщерята на Мотеле Касапина, в Америка, за да му стане жена. Сватбеното тържество било организирано от Сайлас и Джини Пен Маккол. Всички първенци на Уотърфорд го почели с присъствието си.

През 1968-а Макс и жена му Естер отишли до Израел и в Яд Вашем — мемориалния комплекс, в списъка на убитите евреи Макс открил името на Анна Зингер. Била сред евреите на Кироницка, които есесовците разстреляли пред един ров. Цял час останал Макс в Яд Вашем и оплаквал своята невъзможна и невинна любов към Анна Зингер. Имало нещо в чистотата на неговата обич към това красиво момиче, което олицетворявало най-хубавото у него. Въпреки че бил вече на шейсет и пет години, продължавал да се чувства като шестнайсетгодишен младеж, омагьосан от красотата и очарованието на знатната еврейка с блестящи очи. Още не можел да заличи спомена за онази гледка, когато я зърнал гола и засрамена на пода, нито можел да понесе мисълта за смъртта й — без почит и молитви, захвърлена в неизвестен гроб. Не споменал на Естер, че е открил името на Анна. Същата нощ сънувал сън.

В съня си видял Анна Зингер, нейния съпруг и децата й, които нацистите избутвали навън от дома им. Видял ужаса, изписан върху лицето на Анна. Разпиляната й коса пламтяла като огън и се спускала по раменете й. Доближила се до рова, стискайки ръчичките на своите деца, между шпалир от ухилени нацистки войници.

В този сън най-ненадейно Анна започнала да танцува, но нейният танц останал невидим за войниците, както и за другите обречени на смърт евреи край нея. Минали няколко мига, преди напълно смаяният и объркан Макс да разбере, че Анна Зингер танцува за него, отдавайки почит през времето и чрез спомена на онова самотно и несправедливо низвергнато еврейско момче, което я бе обичало от разстояние, но я бе обичало с плам, огряващ целия му живот.

Макс се събудил от трясъка на картечен огън и вида на покосеното тяло на Анна, което се катурнало в рова заедно с децата й.

Когато се върнал в Уотърфорд, отишъл в синагогата, за построяването на която помогнал със собствените си ръце, за да каже една молитва за успокоение на душата на Анна Зингер.

Далеч, в Американския юг, той се помолил за душата й. По това време неговите съграждани вече му казвали Великия евреин не заради някакъв чутовен подвиг, а заради онова, което бил извършил за родния им град. Когато отишъл в Израел този първи път, той заминал в качеството си на кмет на Уотърфорд.

Бележки

[1] Древноеврейско название на Петокнижието

[2] Тринайсетият рожден ден на момче или момиче, когато според еврейската религия то навлиза във възрастта на своето пълнолетие.