Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

Трета част

18

Като човек, който изкарва хляба си с пътеписи, знам наизуст всеки сантиметър от летището Леонардо да Винчи в Рим. Но в деня, когато мама кацна при първото си идване в Италия на следващата година през декември, самото летище се преобрази и като че ли стана по-голямо в очакване на тази толкова важна за мен визита. Почти я бяхме изпуснали през онази първа седмица, когато беше в кома, но възстановяването й стана пред очите на всички ни като с магическа пръчка. Нейната болест ме бе върнала в семейния кръг след едно много дълго и тъжно отсъствие на изгубено време, когато се опитвах да излекувам духа си, наранен от смъртта на Шайла.

Докато пътниците излизаха от двойната врата покрай митническите инспектори и смръщените, въоръжени до зъби войници, аз посочих моята майка с пръст на Лия и казах:

— Изтичай да прегърнеш онази жена. Това е твоята баба, Лия.

Лия си проби път сред тълпата с лекота и аз тръгнах след нея. Докато Луси ни търсеше с поглед, Лия се приближи и й каза:

— Здравей, бабо. Аз съм Лия Маккол, твоята внучка.

Луси погледна прекрасната си черноока внучка и рече:

— Къде се губиш, детето ми? Откога те чакам. — После коленичи на пода и прегърна Лия. Изправи се и ме целуна. Взехме куфарите й и Луси, стиснала ръката на Лия, излезе след мен от летището. Скочихме в първото такси.

Мама се бе възстановила учудващо бързо. Поруменялото й лице издаваше цветущо здраве, което изглеждаше направо невероятно след атаката от злокачествени клетки, която тялото й бе отблъснало съвсем наскоро. Косата й бе пораснала, макар че беше още съвсем къса; вървеше с лека стъпка, привличайки след себе си доста похотливи мъжки погледи. Беше ми писала, че всеки ден изминавала пеш по пет мили и че само един месец не е ставала сутрин рано, за да проверява плажа за яйца от морски костенурки.

Луси погледна тълпите посрещачи и поклати неодобрително глава към шума и блъсканицата.

— Сега разбирам смисъла на фразата „китайски полигон“.

— Мамо, моля те, не искам Лия да стане расистка — пошегувах се аз.

— За какъв расизъм говориш, та аз дори не съм виждала китайски полигон — отвърна Луси, — по-скоро не бях виждала до този момент.

Извади италианските си пари, които бе обменила още в Савана специално за пътуването, и ги показа на Лия. Държеше банкнота от хиляда лири.

— Не разбирам колко струва това — пет цента или един милион долара.

— Бабо, това е точно един долар — каза й Лия.

— Ах, каква си ми умница — рече й Луси. — Щом можеш да се оправяш с числата, значи гладна няма да останеш.

— Мамо, изглеждаш чудесно — казах й аз.

— Два месеца бях плешива, косъм нямах — рече тя. — Ако ти се намират свободни пари, инвестирай в перуки, сине. Лия, имаш прекрасна коса, също като майка ти.

— Благодаря ти, бабо — отвърна й Лия.

— Да знаеш, куфарите ми са пълни с подаръци за теб — толкова много, че не остана място за моите дрехи — продължи Луси. — Всички от Уотърфорд ти изпращат подаръци, защото всички държат да знаеш колко много искаме да се върнеш у дома.

— На 27-и декември — рече Лия. — Заминаваме за Уотърфорд заедно с теб. А на теб сигурно ще ти хареса Коледата в Рим.

— Лия, спомняш ли си как те гушках като бебе? — попита я Луси и я притисна към себе си.

— Не, нищо не си спомням от Южна Каролина — отвърна Лия. — Често се опитвам, но нищо не мога да си спомня.

— Следващата година ще те взема да ми помагаш по програмата с морските костенурки на остров Орион. Мъчим се да спасим от изчезване голямата морска костенурка.

— О! Ще бъде страхотно — извика щастливо Лия. — Уотърфорд сигурно е прекрасен. Знаеш ли, бабо, ти си първият човек след татко, който е познавал Голямото куче Чипи.

— Чипи ли? — учуди се Луси, обърна се към мен и повдигна вежди. — Голямото куче.

— Често разказвам на Лия разни случки с Чипи — поясних аз.

— Какви случки? — още повече се учуди Луси. — Чипи беше глупава кучка, една помиярка.

— Не е вярно, мамо — казах аз и тя долови упрека в гласа ми. — Чипи беше великолепно животно. Безстрашна, умна и голяма защитничка на семейство Маккол.

— На няколко пъти е спасявала семейството, нали, бабо? — рече Лия.

Най-накрая Луси загря.

— О, да. Разбира се — каза тя. — Може би никой от нас нямаше да е сред живите, ако не беше Чипи... Голяма работа беше тя.

Същата нощ, докато слагах Лия да спи, тя ме прегърна силно и ми благодари, задето съм поканил баба й да ни гостува.

— Татко, много ми харесва твоята майка — рече тя. — Толкова е мила с мен, а и ти толкова приличаш на нея. Тя обичаше ли да ти разказва приказки?

— О, не познавам по-сладкодумен разказвач — кимнах утвърдително. — Никой не може да лъже по-добре от моята майка.

— Да разказваш истории не значи да лъжеш, нали така?

Замислих се, преди да й отговоря.

— Не, разказаната история не е лъжа — рекох. — Тя се разказва, за да достави удоволствие, докато лъжата причинява само болка.

— Тогава искам баба да ми разкаже някоя история — рече Лия. — Ти няма да се обидиш, нали, татко?

— Само почакай да я извикам.

— Лека нощ — каза Лия и ме целуна. — Обичам случките с Голямото куче Чипи само когато съм тъжна. Тази вечер се чувствам по-щастлива отвсякога.

От прозореца на хола погледнах към Пиаца Фарнезе и забързаните римляни, които щъкаха долу в студената зимна вечер. Енергично прекосяваха улицата и изчезваха в някоя от седемте пресечки, които водеха към сърцето на ренесансов Рим. Крачеха устремено и решително, докато всичко, което вършех аз, навършил вече трийсет и седем, ми се струваше маловажно и безсмислено. Копнеех за ангажименти, за нещо, което ще ме разтърси, ще ме извади от това вцепенение. Гостуването на мама и учудващата й жизненост ми отвориха очите за това, че твърде дълго бях играл ролята на пасивен наблюдател на общата човешка надпревара. Тази излишна предпазливост ме бе обездушила. Страхът бе сковал действията ми, бе забавил стъпката ми, бе убил енергичната ми спонтанност, настървението, с което навремето взимах завой на две колела. В черното стъкло на прозореца видях себе си такъв, какъвто съм — мъж, който се бои от жени, от влюбване, от страсти и от обсебващата сила на приятелството. Веднъж стигнал до този кръстопът в живота си, оттук нататък вече всички пътища ми изглеждаха привлекателни и беше крайно време да се поддам на тяхната съблазън.

Чух стъпките на мама зад гърба си.

— Тук е по-студено, отколкото в Аляска. Парното отопление познато ли е в тази страна?

— Да, ще го пусна. В тези стари сгради винаги има течение.

— Бъди така добър да налееш на прекрасната си майка едно уиски с лед — измърмори Луси. — В тази страна имат лед, нали?

Приготвих й уискито, сипах и на себе си, пуснах парното и се върнах във всекидневната. Луси бе заела мястото ми пред високия френски прозорец и стоеше, загледана в човешкия поток долу.

— Какво правят всичките тези хора? — попита тя и се обърна да вземе чашата си. — Благодаря ти, скъпи. Чувствам се ужасно — като прегазена от стадо бизони.

— Това е от смяната на часовите пояси. Най-добре е да си лягаш.

— Нося ти една дузина писма — каза Луси. — И още толкова новини и заръки, но те могат да почакат. Какви са тези слухове за теб и Джордан Елиот?

— Просто слухове — отвърнах. — Измишльотини.

— В света няма нищо по-отвратително от син, който лъже умиращата си майка — отсече Луси.

— Ти не си умираща — отвърнах аз. — Срамота е да говориш така.

— Аз съм официално обявена за умираща — гордо заяви Луси. — И мога да го потвърдя с лекарско свидетелство. Кажи на Джордан, че това е последният ми шанс да го видя.

— Не разбирам за какво говориш — излъгах, макар и да знаех, че вече съм хванат натясно от жената, която ме бе учила да мразя лъжата, но и да я използвам при необходимост.

— Той ще ми се зарадва — каза тя, защото Луси въобще не можеше да си представи, че е възможно да съществува мъж, който доброволно да се откаже от удоволствието да се види с нея.

— Има ли нещо, което много държиш да видиш тук, в Рим? — опитах се да сменя темата.

— Лурд[1] — отвърна тя.

— Лурд ли? — попитах.

— Да, Лурд — отвърна ми тя.

— Но, мамо, Лурд е във Франция — казах. — А тук е Италия.

— Та нали Франция е на две крачки оттук.

— Не, не е на две крачки — изсмях се аз.

— Добре де, щом моят живот няма никакво значение за теб, тогава ще мина и без Лурд — нацупи се Луси.

— Но, мамо! Аз съм бил в Лурд. Страхотна безвкусица е, при това на хиляда мили оттук.

— Не вярвам — отвърна ми тя.

— Но нали това ми е работата. Търговията с чудеса е в упадък — казах аз.

— Доколкото подочух, и в Рим имало църква, където са се случвали чудеса — подхвърли Луси.

— Защо не се сетих пръв? — щракнах аз с пръсти. — Ама, разбира се. Ти чудеса ли търсиш? Този град гъмжи от чудеса. Има една църква, дето се пази отломък от истинския кръст на Спасителя и друга, където се пази неговият трънен венец.

— Трябва да отида във Ватикана — рече Луси.

— Уредил съм ти аудиенция с папата — казах. — Освен това ще идем и на вечерната служба в „Сан Пиетро“.

— Аудиенция с папата ли? — възкликна Луси. — Какво трябва да облека? Слава богу, че косата ми порасна отново. Защото с перуката имам доста съмнителен вид.

— Сега, мамо, най-добре да поспиш — казах. — Трябва да си добре отпочинала, за да почувстваш Рим.

— Аз вече го почувствах — отвърна ми тя и се умълча. — Има ли някоя специална дама, с която би желал да ме запознаеш?

— Не — отвърнах аз. — Няма никаква специална дама.

— Това малко момиченце има нужда от майка — каза Луси. — Може би не ми е работа да го казвам, но Лия изглежда зажадняла за женска ласка. Има типичните ококорени очи на дете, расло без майка.

— Въобразяваш си — раздразних я аз.

— Ти, разбира се, не го забелязваш, защото не желаеш да го забележиш — рече Луси. — Но по-добре излизай да гониш фустите, докато намериш майка за това клето дете.

— Тя няма нужда от майка — отвърнах аз, разсърден на себе си, задето не успях да прикрия гузната нотка в гласа си. — Мария й е като майка.

— Мария дори не говори английски — каза Луси. — Каква майчина любов може да получи Лия от жена, която дори не говори родния й език.

— Моето детство щеше да бъде по-спокойно, ако ти не говореше английски — рекох.

Смехът й звънна като сребърна камбана и огласи целия коридор по пътя към спалнята й.

Посетихме много римски църкви, параклиси и базилики в търсене на светеца, склонен да се застъпи за Луси. И докато обикаляхме, я научих да пие италианско кафе, като често-често сядахме за по някое еспресо или капучино. Всеки ден обядвахме в „Да Фортунато“ и Фреди се суетеше край нас с безупречните си обноски и развален английски. Той много хареса Луси и нашите обедни пиршества се превърнаха в тържество на ордьоврите и спагетите, по време на които петдесет и осем годишната Луси упражняваше своето умение да прелъстява с невинно ококорени очи в град, който винаги е ценял храната и прелъстяването много повече от невинността.

Всичко на всичко посетихме двайсет и една гробници на издигнати личности — все големи късметлии, влезли в Календара на светците. Луси си водеше бележки най-съвестно за всички места, където се бе молила. Беше сигурна, че делегация от въпросните светци ще я посрещне горе, ако молитвите й останат без ответ и тя все пак умре.

На излизане от всяка църква Луси напълваше шепите си със светена вода и обилно наплискваше лимфните си възли, които често се задръстваха с клетките-убийци на нейната левкемия. След това напускаше църквата с напета походка, а от зимното й палто продължаваше да капе светена вода най-малкото още половин пресечка. Тази кръщелна церемония ми се струваше направо смешна, да не говорим и за това, че се чувствах неловко.

— Това ме успокоява — подхвърляше Луси, усетила моето притеснение. — Трябва да ме изтърпиш.

— Ако искаш да ти викна един свещеник да освети цялата вода на фонтана „Треви“ и там да плуваш всеки ден по няколко дължини — рекох й аз.

— Хич не умееш да остроумничиш — сряза ме тя.

— Както върви, изглежда, ще се прочуем като единствените хора, арестувани за злоупотреба със светена вода — продължих аз.

— Църквата може да си го позволи, сине — рече Луси.

— Тук вече съм съгласен с теб — казах аз.

Тъй като се имам за голям специалист, реших да прилъжа мама за една истинска обиколка из забележителностите на Рим, като започна от развалините на този непогребан град. Но абсолютно нищо от онова, което й разказах за работата на римския сенат, нито за възхода и падението на различните цезари не успя да я заинтересува.

— Това са само камъни — беше нейният коментар, когато й разказах за Арката на Тит. — Ако се интересувах от камъни, щях да отида на екскурзия из Скалистите планини.

— Но оттук започва западната цивилизация — започнах да се оправдавам.

— Говориш като рекламна брошура — каза тя и погледна в написания от мен пътеводител. — Книгите ти не се четат лесно.

— Скъпа майчице, не е нужно да надничаш в книгата, аз съм до теб.

— Ти само дърдориш, дърдориш. Не можеш ли да го обобщиш с две думи, и толкоз.

— О! — едва сдържах гнева си аз. — Мамо, това е Форумът. Сега ни остава да видим и още няколко купчини камънаци. Но преди да тръгнем, нека да ти покажа Храма на Сатурн. Там ще можеш да помолиш въпросния бог да ти излекува левкемията.

— Какъв бог? — попита тя.

— Как какъв? Сатурн! — отвърнах щастливо. — Римски бог. Няма да ти навреди.

— Не ми трябват непознати богове — гордо отвърна тя.

— Много си капризна — рекох и се обърнах към осемте колони. — Сатурне, моля те, излекувай майка ми от рак.

— Сатурне, не го слушай — обади се Луси. — Той обича да се прави на палячо.

В деня преди Коледа заведох Луси в църквата „Санта Мария дела Паче“, за да изчисти душата си от всички грехове, преди да се причести по време на вечерната служба. Разходихме се из Пиаца Навона, като спирахме почти на всяка сергия, за да може Луси да накупи всевъзможни статуйки на светото семейство, шарено боядисани влъхви и ваклооки пастири за декоративната си ясла у дома в Уотърфорд. Площадът трептеше от коледни страсти и амбулантните търговци се промъкваха из тълпата туристи с ловкостта на пантера. Елегантна жена с кожено палто спореше с писклива селянка от Апенините за цената на пеленачето Христос. Един уличен художник без капчица талант скицираше японка, която пък се оплакваше, че я бил изрисувал като корейка.

На влизане в църквата посочих на мама изящните и смайващо изразителни пророчици на Рафаело, но тя отново нямаше време за изкуство, защото й предстоеше да се моли за собственото си оцеляване. Огледа мрачната редица изповедални и рече:

— Как да се изповядам, като не знам думичка италиански?

— Ето ти италиански разговорник — казах и й подадох малка книжка.

— Много смешно! — сряза ме Луси. — Ето ти проблем, за който не се бях сетила предварително.

— Затова пък майката църква се е сетила — казах и й посочих една изповедалня в задната част на църквата. — Ето, онази кабинка е със свещеник, който говори английски. Какви толкова грехове имаш? Нали до вчера беше на химиотерапия, кога смогна да прегрешиш?

— На няколко пъти изпаднах в отчаяние — отвърна ми Луси съвсем сериозно, без да разбере, че се майтапя.

— Отчаянието не е грях, мамо. То е самият живот, който те потупва по рамото и ти вика „здрасти“.

— Няма да се бавя дълго — каза Луси и влезе в изповедалнята с кафява завеска. Чух как прозорчето на свещеника се отвори с щракане.

Заслушах се в тихия ромон на нейния глас зад кадифената завеса и в плътния нисък тембър на свещеника, който й отговаряше. Коленичих и се опитах да се помоля, но не усетих никакво раздвижване там, където душата най-често се подвизава в търсене на утеха.

Мама ненадейно подаде глава иззад завесата и се втренчи в мен.

— Това някакъв номер ли е?

— Колко време ти трябваше, докато загрееш?

— Знаеш ли с какво трябва да изкупя греховете си? С „Отче наш“ — пет пъти, „Аве Мария“ — пет пъти и с една дузина шоколадови сладки, специално опечени от мен за свещеника.

— Ах, тези модерни свещеници! Големи използвачи са — казах аз. — Направо го прекаляват.

— Джордан обичаше моите шоколадови сладки — каза бавно тя и се прибра в изповедалнята.

— Мадам, това е църква! — чух гласа на Джордан. — Държите се неприлично.

Мама се бе хвърлила в обятията на Джордан и когато двамата излязоха, той я полюшкваше като бебе, а краката й се поклащаха във въздуха.

— Джордан, това означава, че някои молитви наистина се сбъдват — каза тя.

— Така е.

— От деня, в който изчезна, се моля да си жив и здрав — каза му Луси.

— Твоите молитви много ми помогнаха, Луси. Аз ги усещах — рече Джордан и внимателно я остави да стъпи върху мраморния под.

— Истински свещеник ли си?

— Така ми казаха. Току-що ти лъснах душата за пред Бога. Напълно готова си за вечерното причастие в „Сан Пиетро“.

— Джак изповядва ли се?

— Никога — каза й Джордан. — Той е непоправим.

— Накарай го — настоя мама. — Изглеждаш прекрасно. Като истински свещеник.

— А ти, Луси, продължаваш да бъдеш една от най-красивите жени на света — каза й Джордан.

— Вашият орден трябва да ви отпусне повече пари за очни прегледи — отвърна му тя. — Но все пак, благодаря.

— Ще се видим във Ватикана — рече Джордан. — Довиждане.

Същата вечер Луси, Лия и аз се облякохме грижливо за коледното парти, на което щяхме да идем след службата в „Сан Пиетро“. Наконтих се със смокинг, а Лия ми помогна да си сложа ръкавелите. Самата тя носеше дълга бяла рокля с набор на деколтето, което разкриваше нейната крехкост и красота. Взех една перлена огърлица от кутията за бижута на Шайла и я сложих на шията й, а после и двамата се огледахме.

— Татко, искам да си продупча ушите — каза ми Лия.

— Не си ли твърде малка за такова нещо?

— Три момичета от класа вече са си ги продупчили — рече Лия. — Искам да си сложа обеците на мама. Толкова са хубави.

— Ще видим.

— Тази вечер може ли да си сложа червило? — попита Лия.

— Щом искаш.

— Значи може.

— Ти въобще знаеш ли как се слага червило?

— Разбира се. Когато преспивам у Наташа, тя винаги ме учи да се гримирам.

Лия отвори една дамска чанта на Шайла и извади оттам червило. Леко отвори уста и с опитно движение нанесе червилото върху красиво извитата си долна устна. След това стисна устни на няколко пъти, докато червилото се нанесе в равен слой и върху горната устна. Изведнъж си дадох сметка, че този жест на Лия, естественият и невинен начин, по който си сложи червилото, е само първият крайъгълен камък от неизбежния и невъзвратим кръг на всяко дете, по който то неумолимо напуска живота на своите родители. В моите очи тялото й бе като уред за измерване на времето.

В същия миг Луси най-брутално се намеси в този обред на прехода.

— О, не, младата дама ще мине и без червило! — Приближи се до огледалото и дръпна червилото от ръката на Лия. — Лия, още си малка за червило. А сега, марш обратно в спалнята, за да си свалиш и перлите. Перли на малко момиче! Такава безвкусица! Бягай да си измиеш лицето.

Лия ме погледна с недоумение, защото през целия й живот никой не се бе държал така с нея. Когато е трябвало да поспоря с нея, единственото, което съм си позволявал, е да бъда малко по-настоятелен. Лия не знаеше нищо за униженията на детството, нито за това как възрастните редовно потъпкват чувствата на своите отрочета, които толкова често са напълно безпомощни под техните грижи.

— Тръгвай към антрето, Лия — казах. — Изглеждаш чудесно.

Лия избегна погледа на баба си и побесняла, изфуча навън от стаята.

— Защо така я обиди? — обърнах се аз към Луси. — Да не си посмяла да направиш подобно нещо още веднъж.

— Някой трябва да се погрижи истински за това дете — отвърна ми Луси. — Облякъл си я като уличница.

— Мамо — започнах аз, опитвайки се да запазя спокойствие, но усещах как у мен се надига черен гняв. — Парис и Линда Шоу правят парти специално в твоя чест. Той е прекрасен писател, а тя е елегантна дама и опитна домакиня на подобни тържества. Живеят в чудесен апартамент. Всички мои приятели от Рим ще бъдат там. Искат да ни покажат колко са щастливи, че ти си прескочила трапа, че си добре и можеш да ни гостуваш, че след толкова години раздяла ние отново сме заедно. Но аз знам, че ти ще намериш начин да развалиш нашето празненство. Винаги си успявала да помрачиш всяко щастливо събитие в моя живот. Сякаш щастието те вбесява, кара те да се вкисваш.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — прекъсна ме Луси и леко отстъпи назад.

— Чувам се. Току-що развали настроението и удоволствието на Лия, а значи и моето.

— Не съм аз виновна, че ти не знаеш как да облечеш малко момиче като Лия.

— Мамо, сега отивам при нея, за да й кажа, че изглежда прекрасно и че се е облякла много хубаво. Току-що ми напомни защо мразя Америка и защо винаги като дете съм се чувствал отвратително.

— Твоето детство беше съвсем щастливо — усмихна се Луси презрително. — Ти дори не знаеш какво означава да си имал лошо детство. Но ти възпитаваш Лия така, че тя се мисли най-малко за Савската царица.

— Мамо, моля те, престани! Отивам да поговоря с Лия

— Ще направиш най-добре да ме подкрепиш — изсъска Луси. — Иначе това дете ще престане да ме уважава.

Намерих Лия на терасата — трепереше от студ и хълцаше неутешимо. Влязохме в хола и седнахме на канапето. Когато се поуспокои, й заговорих, като внимателно подбирах думите си.

— Лия, Луси не е права — казах и я притиснах към себе си.

— Тогава защо ми говори така?

— Защото е много изнервена — отвърнах. — Заради партито. Тя страда от комплекс за малоценност и срещата с хора я притеснява. По-лесно й е да си го изкара на теб или на мен, отколкото да си признае, че изпитва ужас от непознати хора.

— Да махна ли перлите на мама? — Лия бавно възвръщаше самочувствието си.

— Харесваш ми с тях. Само дето очите ти са подути и зачервени.

— Как да не плача, татко? Никой никога не ми е говорил така.

— Сигурно ти завижда — казах. — Като бяхме малки, мама често ни повтаряше, че е имала ужасно детство, но никога не ни е казвала какво му е било ужасното. Сега си мисля, че за да реагира така, трябва да е преживяла нещо наистина много страшно.

— Щом е имала лошо детство, тогава защо ще иска да ме обижда? — попита Лия.

— Защото, ако светът ти скрои номер, докато си дете, тогава през останалата част на живота си само гледаш как да му го върнеш.

— Татко, аз май не харесвам твоята майка — рече Лия.

— Не е и нужно — изсмях се аз. — Трябва да харесваш само онези, които са ти симпатични. Това е нещо, което самичка ще решаваш, Лия. Но тепърва ти предстои да откриеш много неща за моята майка.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е голяма, но неоценена артистка — казах аз и в този момент чухме как токчетата на Луси бързо изтракаха по мраморното антре.

Влезе като кралица с шумното подрънкване на златни синджири и гривни. Погледна Лия и възкликна:

— Скъпа, приличаш на същинско ангелче. Направо божествена. Такъв безупречен вкус. Това перлите на Шайла ли са? Стоят ти хубаво. И на нея много й отиваха. Ето тук, пиленце, нека ти изтрия устните с тази кърпичка. Искам да ти сложа от моето червило. То е много по-шик от твоето. Днес купих един цвят — мисля, че е точно за теб.

Като взе да черви Лия, Луси забеляза, че е плакала.

— Баща ти ли нещо те е обидил? — попита тя и ме изгледа кръвнишки. — Мъже! За нищо друго не ги бива, освен да разбиват женски сърца и да попържат.

— Да попържат ли? Какво е това? — попита Лия.

— Просто дума, слънчице — усмихна се Луси. — Нали съм израсла в Юга, знам какви ли не изрази и думички от нашия край. Джак, трябва да бъдеш мил с Лия. Ти въобще не разбираш какво съкровище са ти поверили. Радвай й се, докато е край теб, защото няма да е вечно така.

След няколко минути тръгнахме за празненството в Трастевере, за да пристигнем точно един час след като според поканата би трябвало да е започнало. Точността е чуждо и доста разтегливо понятие в Рим и всеки чистокръвен римлянин би се почувствал ужасно неприятно, ако се случи да пристигне навреме където и да било. Когато бях още нов в града, отивах на всички вечери в точно уречения час и винаги заварвах домакинята още в банята. На американците им е нужно известно време, за да се приспособят към тази особеност, но аз все пак успях. Римляните винаги се присмиват на американците за смешната им точност.

Още на влизане представих Луси на моите приятели от Рим. Тя изглеждаше прекрасно — беше в най-очарователния си вид.

— Кой е този? — пошепна ми тя, като видя един красив мъж с лъвска грива да нахлува в стаята.

— Мамо, приятно ни е да ти представя Гор Видал — казах. — Гор, това е майка ми, хищникът, наречен Луси Маккол Питс.

— Да, да — рече Луси. — Вие сигурно не сте Гор Видал.

— Моля? — каза Гор и повдигна вежди.

— Значи, вие сте писателят Гор Видал — каза тя. — Чела съм всички ваши книги.

— Съмнявам се, мадам — рече Гор. — Аз съм писал прекалено много. Дори не бих могъл да ви ги изброя наизуст.

— Грешите — настоя Луси. — В библиотеката в Уотърфорд аз съм обявена за читателката, която е прочела най-много книги. Повече от всеки друг в цялата история на града.

— Джак, това е пиеса, в която ми се налага да играя шута. Такъв нечуван провинциализъм моментално ме разстройва и трябва да си бия поредния инсулин.

— Какво толкова е станало? Мама се опитва да се държи естествено — свих рамене.

— Много се радвам, че можете да посетите сина си, мис Луси — каза Гор. — Майка ми, Бог да я прости, беше истинско чудовище.

— Сигурна съм, че е нямала какво друго да прави, затова — отвърна му Луси, а Гор се разсмя гръмогласно и се изгуби сред другите гости.

През следващите два часа майка ми не спря да кокетничи с римските ми приятели, като се мъчеше да ги омагьоса с южняшкия си чар. Навън безбройните камбани в Рим започнаха да се обаждат оттук-оттам, докато стрелките на часовниците бавно напредваха към полунощ. Благодарих на Линда и Парис за великолепното парти, а мама отиде да се сбогува специално с Гор Видал, който много й бе харесал.

— Гор — каза мама, — ела да ни погостуваш в Южна Каролина.

— Луси, скъпа — отвърна й той, — с какво съм заслужил такова наказание? — И двамата се разсмяха.

— Това дете е прекрасно — каза той, като видя грациозния реверанс на Лия. — Като че ли е родено в пелени от перли.

— Перлите са моя идея — обади се Луси и тръгна да излиза, докато ние с Лия си разменихме по един поглед зад гърба й.

Таксито ни спря недалеч от Тибър и ние се вляхме в огромната, елегантно облечена тълпа, която си проправяше път през издигащите се в полукръг колони пред „Сан Пиетро“. Самата близост на църквата отново напомни на Луси, че е болна от рак, и тя побърза да каже една молитва още докато чакахме на невижданите опашки, образували се пред всички входове. Пищният разкош на „Сан Пиетро“ винаги ме е подсещал за простотата на протестантската вяра, възникнала съвсем естествено като реакция на излишъка, демонстриран в църкви като тази. Изправени пред страшната инфлация на добър вкус в римската църква, мои приятели баптисти от Юга едва успяваха да потиснат подигравките, които бездруго бяха на езика им. Но аз харесвах разкоша и излишеството на римската църква, нейното богатство и затова се опитвах да обясня на всички, че това е представата на средновековните художници за рая.

Когато стигнахме до местата си и коленичихме, Лия се наведе към мен и ми прошепна:

— Баба не е доволна от това, че съм еврейка.

— Не ме интересува — отвърнах. — А теб?

— Казва, че това щяло само да обърка моето духовно развитие.

— Аз бях отгледан в чистата католическа вяра — прошепнах й. — И пак съм напълно объркан.

— Баба казва, че не знаеш как да се грижиш за едно еврейче.

— Права е — отвърнах. — Сега се уча. И много се старая, нали, хлапе?

— Вече ти казах, страхотен си.

— Благодаря ти. Като пораснеш, няма да мислиш така.

— Защо? — попита тя.

— Като пораснеш — обясних й аз. — А това ще стане след една-две години, всичко, което кажа, ще ти се струва ужасно тъпо. Дори самият ми глас ще те дразни.

— Едва ли. Сигурен ли си в това, което казваш? — попита тя.

— Абсолютно. Това е част от естествения закон на нещата. Като малък поглъщах жадно всяка дума на мама и смятах, че тя е най-умната жена на света.

— Не е възможно! — прекъсна ме Лия.

— Точно така беше. После обаче пораснах и реших, че тя е безподобен идиот. Както и всички останали.

— Много интересно нещо било това порастването — каза Лия и протегна шия напред, за да погледне майка ми.

— Така излиза.

Край нас базиликата продължаваше да се пълни с приглушения шепот на прииждащите тълпи. Облегнах се назад и някой ме потупа по рамото. Зад гърба си чух гласа на Джордан. В първия момент се учудих, но после се сетих, че именно той ми бе намерил пропуск за вечерната служба.

— Лия е същинска кукла. Сякаш виждам Шайла — каза ми Джордан. Мама взе да показва на Лия как да си служи с броеницата и двете се бяха втренчили в наниза от бели зърна.

— Джак, в едно от писмата, които ми донесе днес, баща ми настоява да дойде в Рим. Иска да се срещне с мен след Нова година.

— Радваш ли се? — попитах. — Знаеш, че аз никога не съм харесвал баща ти.

— Винаги си страдал от глупави предразсъдъци по отношение на садизма — подхвърли Джордан.

— Спомняш ли си, че по естествознание веднъж беше писал за кораловата змия — казах му с тих глас. — Тя е от змиите, дето рядко хапят, но ухапят ли те, с теб е свършено. И баща ти е такъв.

— Мама твърди в писмото си, че този път мисията му била миролюбива — рече Джордан. — Независимо дали искам или не, той идва. Въпросът е какво да правя.

— Избягай в Патагония.

— Шт, Джак! — смъмри ме Луси. — Папата е вече тук.

— Пак ще говорим — каза Джордан и изчезна в коледната нощ.

Хорът от калугерки звънна като птича песен от балкона на църквата, докато папата крачеше победоносно по средната пътека, дарявайки всички със своята благословия. След него бавно и тържествено се точеше свита от кардинали и монсеньори.

По-късно и двамата се приближихме до перилата, за да приемем причастието от ръцете на папа Йоан Павел Втори. Докато чакахме, заобиколени от неспокойната тълпа, се загледах в свещениците — захванаха се да раздават тялото и кръвта на Христос в едно тайнство, пуснато от самите тях в масово производство. Но мама сияеше и докато се молеше на колене, имаше вид на човек, изпълнен с надежда. Върнахме се на местата си, а когато хвърлих поглед назад към дъното на църквата, видях униформени мъже с автомати, които зорко следяха поведението на паството. Папата изглеждаше крехък и измършавял. Спомних си, че един млад турчин бе стрелял по него отвън на площада. Усещах свещения обред, но той минаваше през мен, без да ме докосне. И аз страдах от голямата безпътица на моя век.

По-късно щях да разправям, че именно тогава във Ватикана започна ужасното последно броене, преди да бъда изстрелян в орбитата на неизвестността. В следващите дни щях да се опитам да подредя блуждаещите си мисли, които нахлуха в мен още тогава, при вида на въоръжените мъже, мълчаливо охраняващи двата фланга на папата. Предстоеше ми среща с мрака, към която вървях с широко отворени, нищо неподозиращи невинни очи, потънал в кротко благополучие. Самото време ми бе хвърлило око, защото така нехайно се мотаех в откритото му бойно поле. Бях нарочен от чифт чужди очи, които ме гледаха от дупките на черен маскировъчен чорап, и то в момент, когато бях изпълнен с оптимизъм и радост, че изпразненият ми от смисъл живот е започнал отново да се пълни, че старите рани са взели да заздравяват. Но преди това трябваше да прекося обитаваната от ужас празнота на забвението. Трябваше да изчакам разпределението на ролите, да изчакам реда си, за да ме облеят светлините на рампата и аз да кажа своята реплика. Самото зло имаше пръст в тази постановка.

След два дни, на 27 декември 1985-а, личният ми барометър не показваше абсолютно нищо. Платих на шофьора на таксито, който ми помогна да внеса багажа в чакалнята на летището. Доколкото знаех, нито една звезда не бе променила величината си в сумрака, когато Луси, Лия и аз влязохме през централния вход покрай въоръжените до зъби карабинери и се упътихме към гишето на Пан Ам. Нищо не бе по-различно от другите мои посрещания, изпращания и пътувания, с които бе изпълнен животът ми.

Не си спомням дали успях да подам всички билети и паспорти на служителя от Пан Ам, защото тримата имахме десет парчета багаж и аз влязох в пререкание с чиновника на гишето дали трябва да плащам допълнително или не. Точно срещу Пан Ам се намираше пропускът на Ел Ал, чийто полет съвпадаше с нашия, и огромна тълпа от пътници се блъскаше пред контролните вратички на охраната. Над нас гъмжеше от въоръжени патрули, които крачеха с извадени автомати и неизменните си отегчени до смърт физиономии. Лия щеше да си спомни всичко това много по-късно.

Извадих бордните карти и се обърнах към пропуска, когато зърнах четири доста странно облечени лица да крачат срещу нас. Двама от тях носеха елегантни сиви костюми, другите двама — сини дънки. И четиримата бяха са шалове, които отчасти скриваха лицата им. След миг се наведоха и отвориха едновременно цилиндричните си брезентови сакове. Един от тях дръпна предпазителя на граната и я метна. В настаналата суматоха и четиримата извадиха автомати и започнаха да стрелят напосоки. Смъртоносният им огън се сееше слепешката, с ненужно озверение и ярост. Грабнах Лия и я метнах зад гишето на Пан Ам. Тя се стовари върху мъжа, който още държеше нашите бордни карти.

— Стой долу, Лия! — изкрещях и се втурнах към майка ми, която беше ужасно уплашена и объркана. Тълпата я бе изтикала към центъра, точно когато охраната на летището отвърна на огъня и много бързо обгради четиримата палестински терористи, които бяха изпратени със задачата да убият колкото е възможно повече хора, преди да бъдат заловени.

Луси продължаваше да стои права, зяпнала от изумление. Пресегнах се, хванах я за дрехата, повалих я на земята и легнах върху нея, за да я защитя. В същия миг усетих двата куршума от калашников — единия в главата, другия в рамото. Чух как мама нададе вик, а после хаосът, стрелбата, избухващите край нас гранати и писъците на все още живите, но парализирани от ужас хора ме захлупиха, стовариха се върху мен с непосилна тежест.

— Добре ли си, мамо? Добре ли си? — попитах, като видях как зимното й палто се обагря в кръв. После изпаднах в безсъзнание. Мъжът и жената до мен бяха мъртви.

Това, което ще ви разкажа сега, го научих по-късно.

Когато стрелбата утихнала, се оказало, че убитите са шестнайсет, а ранените — седемдесет и четири. Летището приличало на касапница. Отчаяна, Лия се втурнала да ни търси, обикаляла от тяло на тяло. Захлупена под огромното ми туловище, мама не можела да помръдне, затова се наложило Лия да извика един от служителите на Ел Ал, за да ме премести. Цели три дни съм бил в безсъзнание. Цялото ми лице било покрито в кръв и Лия се разпищяла кански, защото решила, че съм мъртъв. Но точно тогава получила урок по издръжливост на духа от своята баба.

— Джак диша. Той е жив. Трябва да го вкараме в една от първите линейки. Сега ще имам нужда от твоя италиански, мъничка — казала й мама.

Лия и Луси се втурнали към главния вход, когато воят на линейките вече огласял цял Рим и те се носели към Фиумичино, следвани от телевизионните коли на журналистите. Щом първата линейка спряла пред обляното в кръв летище, Лия започнала да пищи неистово: „Mio papa, mio papa. Non e morto. Per favore, mio papa, signori.“

Двама мъже се втурнали след малкото момиченце, което взели за италианче, и така съм се оказал първият човек, когото линейките вдигнали от летището, и първата жертва, показана по италианската телевизия, тъй като точно тогава пристигнал и телевизионен екип. Главата и цялото ми тяло от кръста нагоре били покрити с кръв, а от зимното палто на Луси, която през цялото време стискала ръката ми, буквално капела кръв. Именно тази картина беше предавана в цяла Италия.

Точно в този момент Джордан Елиот излизал от клас в Северноамериканския колеж, недалеч от фонтана Треви, където преподаваше вероучение. Влязъл в учителската стая и заварил преподобните отци скупчени пред телевизора.

— На летището пак са избили сума народ — казал отец Регис, преподавател по латински. — Гледката е ужасна.

— Ето, сега извеждат един — обадил се някой.

Джордан, разбира се, не ме познал от кръвта, но извикал на глас, щом зърнал Лия и Луси да тичат край носилката. Почти в несвяст чул гласа на говорителя, който съобщавал името на болницата близо до Ватикана, където се събирали хирургически екипи от цял Рим, за да посрещнат ранените. Джордан изтичал от стаята без никакво обяснение и хукнал към такситата на Пиаца Венеция. В гимназиалния отбор в Уотърфорд той играеше дясно крило, аз — защита, Майк Хес — ляво крило, а Кейпърс Мидълтън — куотърбек. През 1965-а бяхме известни в целия щат като четворката на Мидълтън и когато отборът имаше нужда от къс спринт, всички се обръщаха към огромния чипонос краен защитник, тоест към мен. Но когато имаше нужда от дълъг спринт, тогава търсеха момчето, което взимаше стотака точно за десет секунди и което можеше да обърне развоя на мача — бързия и неуловим Джордан Елиот.

Никой римлянин, видял спринта на Джордан към стоянката за таксита в този ден, не би могъл да забрави внушителната гледка на летящия отец, поне така твърдеше самият той. Хвърлил се на предната седалка в първото свободно такси и изкрещял: „Бързо! Към болницата! Бързо!“

Когато ме откарали в болницата „Санто Спирито“, Джордан вече чакал отвън.

— Лия, върви с баба си в чакалнята — изкомандвал я той. — Като свърша, ще се срещнем там. Моли се!

Докато санитарите тичали с носилката през опразнените коридори на болницата, отец Джордан се надвесил над мен, прекръстил ме, опростил греховете ми по бързата процедура — нещо, което се допуска само в спешни случаи. Измърморил опрощението на латински, защото знаел, е съм от онези раздразнителни черни овце на католическата вяра, които още изпитват силна носталгия по богослужението на латински.

„Ego te absolvo ab omnibus censuris, et peccatis, in nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti. Amen.“[2]

И тази церемоня на моето спешно опрощение и помазване с миро била първа точка в новините същата вечер. Джордан направил знака на кръста върху двете ми тежки рани, взел едната ми ръка и рекъл: „Джак, ако се разкайваш за греховете си и ако ме чуваш, стисни ми ръката.“ Аз едва съм помръднал пръсти и той продължил: „Джак, опрощават ти се всички грехове. Влез в операционната без страх за душата си. И помни кой си, Джак. Ти си Джак Маккол от Уотърфорд, Южна Каролина, най-силният мъж, когото познавам. Използвай силата си сега, Джак. Използвай я до последна капка. Надвий на куршумите, Джак. Лия, майка ти и аз те чакаме отвън. Използвай силата си, използвай я заради нас. Бори се, не се давай, Джак. Направи го заради нас. Защото те обичаме и имаме нужда от теб.“

Летящата врата към операционната се отворила, но преди да ме вкарат, каза ми той, аз съм стиснал ръката му още веднъж — този път по-осезателно.

— Поверявам те в ръцете на Бога, Джак Маккол — казал Джордан, прекръстил ме още веднъж от прага, а хирурзите вече започвали работата си върху мен.

Много по-късно, когато в съзнанието ми започнаха един по един да изплуват откъслечни моменти от инцидента, си спомних част от дивото препускане от летището обратно в Рим. Лия плачеше през цялото време и само повтаряше: „Татко, татко, татко“, а аз се опитвах да протегна ръка към нея, но цялото ми тяло бе вцепенено и изтръпнало, като под наркоза, освен това непрекъснато потъвах в бездна от мрак и тишина. Следващото нещо, което си спомних, бе един остър завой, при който Луси извика на шофьора: „Карай по-внимателно!“ — и отново сърцераздирателния плач на Лия и моята невъзможност да я успокоя.

Бях прекарал шест часа на операционната маса. Хирурзите успяха да спасят лявото ми око. Куршумът, който бе влязъл през рамото, бе заседнал близо до дроба и именно той за малко не ме бе убил. Бях загубил много кръв, още преди да стигна до операционната, и сърцето ми бе спряло на два пъти по време на самата операция. Но силата, за която говореше Джордан, ми бе помогнала и аз, благодарение на съдбата, късмета или може би молитвите на онези, които ме обичаха, оживях след голямата касапница на римското летище.

В продължение на шест дни, подобно на неотдавнашното състояние на собствената ми майка, и аз лежах в кома. По-късно не можех да си спомня никакви сънища от този период на летаргия и безчувственост, въпреки някакво смътно усещане за сияйни пророчески видения. От тях обаче не бе останала и следа — само една фантасмагория от ярки цветове. От това мое пътуване в безвремието, когато тялото ми бе мобилизирало всичките си сили, за да оцелее, си спомням само редуващи се пристъпи от пищни цветове.

Най-накрая отворих очи под звуците на камбани. Полетях бавно като птица, затворена в бездънна пещера. Усетих тъй нареченото „аз“ да се пробужда в кръвта ми и чак тогава ме осени първата съзнателна мисъл от раняването ми насам. Чух как Вечният град повтаряше името ми. В продължение на цял час слушах, без да разбирам къде съм и защо нищо не виждам. Изтърпях всичко това спокойно, без паника. После чух гласове, които тихо разговаряха в стаята край мен. Напрегнах се да разпозная гласовете, които шептяха, за да не ме събудят. Тогава различих един, който ме накара да събера сили и да се измъкна от тази незнайна бездна на вцепенението. В продължение на още един час непрекъснато се мъчех да запазя съзнанието си будно, да „изплувам“ на повърхността, да изляза на светлото, да вляза в света на камбаните и гласовете, където можех да се смея и говоря. Дори се замислих коя ще бъде първата изречена от мен дума и с всички сили се напрягах да я кажа сред слепотата и болката, които вече започвах да усещам. Най-накрая успях да я произнеса: „Лия!“

— Татко! — изпищя Лия, после почувствах целувките й от едната страна на лицето ми, която не бе бинтована.

— Слава богу, татко, слава богу — взе да повтаря тя. — Толкова се страхувах, че може да умреш.

— Не ти се урежда въпросът — едва успях да промълвя и бавно започнах да си възстановявам случката.

— Здрасти, Джак — обади се Луси. — Добре дошъл! Отдавна те чакаме.

— Изпуснахме ли самолета? — попитах и всички избухнаха в смях.

— Защо, не си ли спомняш? — попита Лия.

— Припомни ми — отвърнах. — Но преди това ми кажи защо не мога да ви видя.

— Защото очите ти са бинтовани — рече Луси.

— Сляп ли съм? — попитах.

— За малко да станеш — отвърна майка ми.

— За малко значи — казах. — Чувствам се, като че валяк е минал през мен.

— Две рани от куршум — обади се трети глас.

— Кой друг е тук? Ледар, това ти ли си? — казах и вдигнах ръка към нея.

Ледар взе ръката ми и седна до мен.

— Здрасти, Джак, пристигнах, щом научих.

— Много мило, Ледар.

— Лия не се е откъсвала от леглото ти — каза Ледар. — А ние с майка ти се редувахме, като отскачахме до апартамента ти да подремнем и да почистим. Но Лия не е мръдвала от тук. Какво прекрасно дете си отгледал, Джак.

Като чу тези похвали, Лия се разплака. Лия стана от леглото и дъщеря ми се сгуши в мен. Изчаках хлипането й да стихне, сълзите й да пресъхнат и тя тихичко да се отпусне до мен.

— Искаш ли да ти разкажа една история? — попитах.

— Да. Разкажи ми нещо много хубаво — каза Лия, напълно изтощена.

— Лия, остави го да си почине — каза Луси. — Ще те заведа вкъщи и двете ще хапнем нещо.

— Не, аз оставам тук! — отсече Лия.

— Прави, каквото ти казвам, малка госпожичке! — настоя Луси и аз веднага долових страха и облекчението в гласа на мама.

— Мамо, ние с Лия сме отбор — обадих се аз. — Нека остане.

— Като се оправиш, ще тръгнем ли все пак за Уотърфорд? — попита Лия.

— Разбира се, хлапе. Този път не стана, но пак ще опитаме. Човек никога не знае какви истории са предвидени за неговото житие-битие и кога ще се случат.

— Джак, въпросът с филма е уреден — каза Ледар. — Майк ми изпрати първия чек, щом чул, че си ранен. Вече си част от екипа, независимо дали желаеш, или не.

— Някои от историите, на които Майк толкова държи — казах аз, — са същите, които разказвам на Лия.

— Ти ще разкажеш всичко, което знаеш — продължи Ледар, — а аз ще попълвам пропуските, където мога.

— Ледар? — попитах. — Ти заради филма ли дойде?

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Джак — отвърна тя, — но дойдох, защото имаш нужда от мен.

— Тогава добре дошла в Италия и в нейните италианщини — процеди мама през зъби. — Аз пък се връщам в Уотърфорд още вдругиден. Искам час по-скоро да се махна от тази лудница. Разбира се, ще трябва да наема бронирана кола, за да стигна до летището. Няма да се успокоя, докато не се върна вкъщи.

— И ние пристигаме, само да се пооправя — казах.

— Видях Джордан по телевизията — обади се Ледар. — Опрощаваше ти греховете. Майк има записа. Както и генерал Елиот.

— Интригата се заплита.

— Татко, Джордан защо се крие? — попита Лия. — На няколко пъти идва в болницата, но все посред нощ.

Опитах се да отговоря, но усетих, че се унасям, и бързо пропаднах в черна дупка, където времето се спускаше като безкраен скоклив водопад, който започна с липсата на думи, когато усетих допира на Лия, и свърши с мигновено оборилия ме сън.

Бележки

[1] Град в Югозападна Франция, където Дева Мария се явява на Свети Бернадет (1858 г.). Сега градът е широко известно място за поклонение.

[2] Опрощавам всичките ти грехове и прегрешения в името на Отца, Сина и Светаго духа. Амин!