Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beach Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Набрана през клавиатурата от любител на файловата литература

 

Издание:

БЛУС В ЛЯТНА НОЩ. 1996. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Иглика Василева [Beach Music / Pat CONROY]. Формат: 20 см. Страници: 592. ISBN: 954-8240-33-5

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав И.)

24

Макс и Естер Русов много се гордееха с търговските си успехи в Уотърфорд. Макс беше истински магьосник на продажбите, а Естер водеше касовите книги с педантична точност и почерк, който наподобяваше леха лалета. За тях търговията беше като едно друго проявление на голямото им гостоприемство и всеки посетител в магазина им се чувстваше като почетен гост. Макс беше посрещачът, човекът, който дава съвети, шегаджията, а Естер работеше зад кулисите, преглеждаше сметките и отговаряше за снабдяването.

Бизнесът им процъфтяваше. Малкият магазин за хранителни стоки се превърна в първия супермаркет в града. Универсалният магазин „Русов“ беше открит през пролетта на 1937-а. Той много бързо се прочу с модните си стоки и умерените цени. Първата жена, която пристигна от Чарлстън, за да пазарува в Уотърфорд, получи безплатна чанта и снимката й беше поместена още на следващата седмица в местния вестник. За най-голяма своя изненада Макс и Естер откриха, че много ги бива и в търговията, и в рекламата. Всичко, до което се докоснеха, се превръщаше в злато и те не можеха да се нарадват на добрия си късмет и Божията милост, с която бяха облагодетелствани.

През 1939-а обаче Богът на евреите се скри от света. В продължение на години Макс и Естер получаваха писма от роднините си в Русия и Полша. Естер много държеше да си пише с всички свои близки, а Макс — от първия ден на заселването си в Уотърфорд — винаги бе изпращал пари на семейството си в Европа.

През 1939-а писмата от Полша изведнъж секнаха. Пощальонът отминаваше къщата им и цяла година Естер Русов не прочете нито един ред на идиш.

Когато Сайлас Маккол научи, че двамата Русов се тревожат за роднините си, той уреди една среща с почетния Барнуел Мидълтън — местния депутат в Конгреса на Съединените щати. С навирен нос и аристократични обноски, Мидълтън снизходително се яви в ресторанта на Хари в Уотърфорд. Това стана през октомври 1941-ва. Седна и се загледа в изстрадалото лице и огромните ръце на Макс Русов. Сайлас Маккол седеше до него, докато Макс разказваше как неговото семейство и това на Естер са изчезнали и връзката с тях е била напълно прекъсната след нахлуването на германската армия първо в Полша, а после и в Русия. Когато Макс свърши разказа си, той подаде на конгресмена списък с имената и адресите на всички свои роднини. Общо шейсет и осем души, между които и четири деца.

Мидълтън се покашля и отпи глътка черно кафе, преди да се обади.

— Времената са лоши, Макс.

— Какво знаеш ти? не лоши, а много лоши, много, много лоши.

— По дяволите, Барнуел! — сърдито се намеси Сайлас. — Човекът ще се поболее от тревога. Недей да философстваш, направи нещо!

— Каквото и да направя, Макс, новините ще са лоши.

— Ние сме евреи — отвърна му Макс. — Свикнали сме им на лошите новини.

Мина повече от година, а от Барнуел Мидълтън — ни вест, ни кост. Междувременно съединените щати влязоха във войната. Макс обаче не бе получил никаква вест от своите евреи в Кироницка и мълчанието от Полша сега се разпростря и в Русия. През същата година двамата им синове — Марк и Хенри — се записаха в американската армия. След като изпратиха синовете си да се бият срещу германците, Макс и Естер за пръв път се почувстваха истински американци. Когато тръгнаха за Европа, Макс даде на двете си момчета по едно миниатюрно копие от Статуята на свободата, което те пазеха като очите си. Сражаваха се като истински американски войници — храбро и решително, защото като синове на Великия евреин те нямаха страх от казаците. Бяха изпратени в северната част на Европа, където колективният глас на всички Русовци бе замлъкнал завинаги.

В средата на 1943-та Барнуел Мидълтън поиска да се срещне с Макс и Сайлас за пръв път, откакто бе обещал на Макс, че ще се опита да научи нещо за съдбата на роднините му. Първите петнайсет минути и тримата се хранеха мълчаливо, след което Барнуел заговори за войната за победите и пораженията на Съюзниците и за трезвомислието, което цари във Вашингтон.

— Кажи нещо по същество, Барнуел — не издържа Сайлас.

— Успя ли да разбереш нещо за нашите роднини? — попита го Макс.

— Да — отвърна Мидълтън тържествено. — По-хубаво да не бях получил никакъв отговор. Но получих.

Тогава Барнуел Мидълтън се наведе през масата, хвана ръката на Макс, стисна я окуражително и така страшните вести от Източна Европа стигнаха до едно кътче в Южна Каролина, известно с лошото си кафе и с вкусния си ябълков пай.

— Макс — прошепна той. — Всички имена, които ми даде. Всички, Макс... те са мъртви. Всички до един.

Макс не каза нищо. Не би могъл, дори да опита.

— Как успя да научиш? — попита Сайлас. Нали е война. Цари хаос. Сражения. Не може да си сигурен.

— Прав си, Сайлас — съгласи се Барнуел. — Някои от тези хора може да са избягали или да са били пропуснати. Някои може да са се скрили. Информацията много се забави. Дори не съм сигурен точно откъде пристигна и кой я е получил. Източникът е в Швейцария и знам, че е германски. Това е всичко, което знам. Източникът твърди, че всички твои роднини, Макс, са мъртви. Че всички роднини на Естер също са мъртви. Че нито един евреин не е останал в градовете, които ми написа на листчето.

— Чистка срещу евреите — най-сетне се обади Макс.

— Масово унищожават евреите — каза Барнуел. — Или ги затварят в лагери, за да им работят. Твоето семейство обаче е сред избитите. Карали ги сами да си копаят ями, застрелвали ги и после само ги заравяли.

— Но имаше четири деца. Съвсем малки — каза Макс.

— Германците не правят разлика между деца и възрастни — каза Барнуел.

— Избивали са бебета с картечници! — зяпна Сайлас.

— Или са ги заравяли живи, след като са избили майките им — потвърди Барнуел. — Стана дума за едно малко момиченце, което смятаха, че може да е племенничка на Естер. В момента се укрива в Полша. Но се оказа, че само името й е същото като онова от списъка на Естер. Казва се Рут Граубарт. Няма никаква роднинска връзка.

— Какво е станало със семейството на това дете? — попита Макс.

— Предполагам същото, което е станало и с твоето семейство, Макс. — Барнуел сви рамене. — От нелегалното движение в Полша обаче твърдят, че могат да я изведат от страната.

— Тогава направи го! — каза Сайлас.

— Цената е доста висока — обади се Барнуел. — Искат петдесет хиляди долара в брой.

Сайлас подсвирна и Барнуел най-накрая пусна ръката на Макс. Сви показалец и даде знак на келнерката за по още едно кафе.

— Прекрасен свят — каза Сайлас. — Кажи ми едно хубаво нещо за човешката раса.

— Онова момиченце — обади се Макс.

— Какво момиченце? — попита Барнуел.

— Онова, дето се укрива в Полша. Дето са го взели за племенничка на Естер — рече той.

— То не ви е роднина. Тя е от съвършено друга част на Полша.

— Нищо. Нали е еврейче и е в безизходица.

— Така е — потвърди Барнуел.

— Ние с Естер бихме искали да я изтеглим тук, в Америка — каза Макс.

И двамата го погледнаха така, сякаш не бяха чули добре.

— Макс, тя не е от родата ви. Нали разбра, че не е роднина на Естер — каза му Сайлас. — Освен това са й сложили етикетче, на което пише петдесет хиляди долара.

— Тя е самотно еврейче, което си няма никого. Значи може да стане мое дете. И на Естер. Казваш, че семейството й сигурно е избито. Като моето семейство. Ако ние не й помогнем, кой ще го стори?

— Животът на едно дете не е нищо на фона на такава война, Макс — каза му Барнуел.

— За мен е нещо — отвърна му Макс.

— Но ти нямаш петдесет хиляди долара в брой — отсече конгресменът и стана от масата с вид на човек, който вече е изчерпал неприятната тема на разговор. — В тоя град няма човек с толкова пари.

— Като изключим теб — рече Сайлас. — Изберем депутат за Конгреса и след четири години той вече е милионер. Как става тая работа, а, Барнуел?

Същата вечер Макс и Естер излязоха на верандата над реката и зареяха поглед в златистата патина на безплътния залез, обагрил пухестите туловища на ниско увисналите облаци. Пийнаха шнапс от малки кристални чаши — един ритуал, който свидетелстваше за тяхното благоденствие и за нуждата им да се отпуснат след толкова години на неуморен труд.

Макс не знаеше как да съобщи на жената, която обичаше най-много в целия свят, че е загубила цялото си семейство. Естер идваше от семейство, в което всички бяха много привързани един към друг, и му беше трудно да й каже, че нейната Европа е вече мъртва.

Гаврътна втори шнапс и й го каза, но на идиш.

Цели шест дни Естер Русов оплаква своите близки и най-накрая един млад равин пристигна в къщата им да отслужи шабат. Макс и Естер дадоха клетва, че ще издигнат синагога в Уотърфорд в чест на избитите си семейства.

Скоро след това една нощ Естер се отпусна в обятията на Макс и преди да заспи, му пошепна:

— Онова момиче, Макс. Дето Барнуел ти е споменал за него.

— И аз все за нея си мисля — отвърнал й Макс.

— Какво можем да направим?

— Да продадем всичко — отвърнал Макс. — Къщата. Универсалният магазин. Супермаркетът. И да започнем отначало.

— Ще вземем ли петдесет хиляди долара? Това са много пари. Страшно много.

— Банката ще ни даде останалото — каза Макс. — Сигурен съм, че няма да ни откажат.

— Добре, така да направим — рече Естер.

— Да.

— Ти и без това щеше да го направиш — с мен или без мен — продължи Естер. — Познавам те аз. Ала съм достатъчно умна, за да не ти противореча. Но не, тук си прав. Така трябва да постъпим, макар че ще ощетим собствените си деца.

— Как ще ги ощетим? Като спасим едно дете ли? — попита Макс.

През следващите месеци Макс продаде универсалния магазин на веригата „Белк“ от Шарлот, магазина за хранителни стоки на един дребен търговец пак от Шарлот, а къщата им на Долфин Стрийт — на един генерал-лейтенант от морската пехота, разквартируван на остров Полък, който беше пред пенсиониране. След това изпрати запис за петдесет хиляди долара на Барнуел Мидълтън във Вашингтон и в отговор получи една отрезвителна телеграма, в която се казваше колко малка е вероятността спасителната операция да завърши успешно. Но Барнуел Мидълтън обещаваше да положи всички усилия.

След разпродажбата на Макс му остана само малкото дюкянче, с което бе започнал преди много години при пристигането си в Уотърфорд. То беше празно. Русови се преместиха да живеят на втория етаж и не след дълго Макс и Естер отново развъртяха търговията.

Мина почти година, преди Макс да получи телеграма от Барнуел Мидълтън, с която го осведомяваше, че на 18 юли 1944-та в малкото пристанище на Уотърфорд ще пусне котва един търговски кораб. Сред пасажерите му се намира момиче на име Рут Граубарт. Макс веднага съобщи добрата вест на жена си, после на Сайлас Маккол, а той — на Джини Пен. Новината се разнесе от къща на къща — така както пътуват всички вести в малките градове, — скоклива, радостна и безгрижна, тя развесели всички граждани на Уотърфорд, които от дълго време живееха само с печалните съобщения за загиналите в Европа местни момчета.

Когато корабът акостира, едно симпатично момиче слезе по подвижното мостче, а до него тържествено крачеше самият капитан. Тълпата посрещачи се разшумя, а тя изглеждаше смутена и объркана. Макс и Естер я поздравиха на идиш и тя им се поклони. Макс се просълзи и разтвори обятия да я прегърне. Когато тя се спусна към него и зарови глава в големите му гърди, целият град я поздрави гръмогласно. Така тя разбра, че вече е част от Уотърфорд, Южна Каролина, и че от този ден нататък вече има роден дом. Градът прие Рут Граубарт като свое дете и с нежност следеше как расте. Завърши гимназия, стана пълнолетна и се омъжи за Джордж Фокс. Целият град се скупчи край нея, когато роди първото си дете Шайла, скупчи се и когато Рут погреба същото това дете.

Но това, което градът винаги ще си спомня най-добре, бе онзи първи миг, когато еврейското сираче, откупено от съвсем непознати хора, слезе на брега на Уотърфорд и се хвърли в обятията на Великия евреин.

След години Сайлас Маккол щеше да разказва на внуците си, че когато наблюдавал посрещането на малкото момиче, разбрал — за пръв път със сигурност, — че Америка ще спечели войната. Бе разправял тази история безброй пъти, но винаги я завършваше по един и същ начин за радост на внуците Маккол: Градът ликуваше, целият град ликуваше!

Рут обаче не бе разказала собствената си история на никого в Уотърфорд, освен на съпруга си и на дъщеря си Шайла, а после, през пролетта на 1986-а, я разказа и на мен, след като се бяхме помирили и аз се бях върнал в града с нейната внучка Лия.

Чак след като Рут ми разказа за страшните си преживявания в Полша, аз най-сетне разбрах коя е Мадоната с монетите.