Нелсън Демил, Томас Блок
Мейдей (1)

1.

Очертал силуета си на фона на тъмносиния хоризонт на стратосферата, Полет 52 на Транс-Юнайтид пътуваше на запад към Япония.

От време на време облаците под самолета се разкъсваха и капитан Алън Стюарт съзираше части от Тихия океан, окъпан от лъчите на яркото слънце. Постоянната ударна вълна, породена от свръхзвуковата скорост на гигантския самолет, се отдалечаваше от крилете му и, невидима за човешкото око, продължаваше надолу към водите на океана.

Капитан Стюарт погледна приборите пред себе си. Бяха изминали два часа и двадесет минути от излитането на самолета от Сан Франциско. Стратън 797 поддържаше постоянна средна скорост от деветстотин и тридесет мили в час. Навигационните уреди, снабдени със сателитна връзка за осъвременяване на информацията, бяха единодушни, че Полет 52 се движи по план. Стюарт вдигна папката, поставена на панела, който го отделяше от втория пилот, и погледна отново летателния план. След това съсредоточи вниманието си върху електронните дисплеи, указващи местоположението им: сто шестдесет и един градуса и четиринадесет минути на запад, четиридесет и три градуса и двадесет и седем минути на север. Намираха се на две хиляди и сто мили западно от Калифорния и на хиляда и петстотин северно от Хаваите.

— Движим се по план — констатира той.

Първи офицер Даниел Маквери, вторият пилот, погледна към капитана.

— След по-малко от час би трябвало да кацнем в Чикаго.

Стюарт се усмихна насила.

— Сбъркал си картата, Дан. — Капитанът не си падаше особено по шеговитите разговори в пилотската кабина.

Той разгъна картата на навигационните маршрути над Тихия океан, сложи я в скута си и започна да я изучава с постоянството на човек, който има много свободно време и малко работа. На картата бяха изобразени единствено линиите за определяне на географските дължина и ширина и маршрута на настоящия полет. Полет 52 отдавна бе оставил зад себе си всички означения, които съставителите на картата можеха да отбележат върху нея. Дори и от височината от над дванадесет мили, на която се намираха в момента, не се виждаше никаква суша по този маршрут.

Капитан Стюарт се обърна към Маквери.

— Отбеляза ли показателите на четвърти и пети сектор?

— Да. Добавих и последните данни. — Той се прозина и се протегна.

Стюарт кимна. Мислите му се насочиха към Сан Франциско. Родният му град. Предишната сутрин бе участвал в едно телевизионно токшоу. Изпитваше притеснения заради участието си и части от разговора непрекъснато се въртяха в главата му.

Както обикновено, интервюиращият го журналист бе проявил много по-голям интерес към самолета Стратън, отколкото към него самия, но той вече бе свикнал с подобно отношение. В съзнанието му изплува информацията, която повтаряше толкова често. Стратън 797 се различаваше от стария Конкорд на английските и френските авиокомпании. Той се издигаше на същата височина, до която достигаше и Конкорд, но летеше малко по-бавно. В същото време беше много по-практичен.

Конструкторите на Стратън, въоръжени с някои от откритията на деветдесетте години в сферата на аеродинамиката, бяха насочили усилията си към създаване на самолет с по-ниска скорост, но с по-голям обем. Луксът, който самолетът предлагаше, се съчетаваше с неговата икономичност.

В самолета можеха да пътуват четиридесет пътници в първа класа и двеста осемдесет и пет в туристическата. По време на интервюто Стюарт не забрави да спомене втория етаж, на който се помещаваха пилотската кабина и салонът за отдих. В салона имаше бар и пиано. Капитанът си помисли, че ако някой ден изпадне в някое от безразсъдните си настроения, би могъл да каже пред журналистите, че в самолета има още камина и плувен басейн.

Стюарт рецитираше рекламните хвалебствия всеки път когато не можеше да измисли какво друго да каже. Стратън 797 се движеше по-бързо от слънцето. Скоростта му беше малко по-висока от скоростта на въртене на земята.

При средна скорост от близо хиляда мили в час Полет 52 би трябвало да пристигне в Токио в седем часа и петнадесет минути сутринта местно време, макар да излиташе от Сан Франциско в осем часа сутринта. Или поне така беше по разписание. Но не и този път. Сутринта бяха излетели от Сан Франциско с тридесет и пет минути закъснение поради теч в хидравличната система. Докато механиците подменяха авариралата клапа, капитан Стюарт и екипажът запълваха времето си с разучаване на компютърния профил на предстоящия полет. Беше им изпратена осъвременена прогноза на очакваните ветрове и Стюарт нанесе леки корекции в летателния план, използвайки новата информация за ветровете. Щяха да летят по на юг от първоначалното трасе, за да избегнат силните насрещни ветрове.

Полетът щеше да се удължи съвсем малко и щеше да продължи шест часа и двадесет и четири минути. Изумително постижение; страхотен материал за медиите. Самолетът минаваше през седемчасови пояси, пресичаше сто и осемдесет градусовия меридиан, признат като демаркационната линия за време, и всичко това за по-малко от един работен ден. Чудото на последното десетилетие.

Но всичко това беше и малко плашещо. Стюарт си припомни откровеността, която бе проявил по време на интервюто за едно списание. Той съвсем честно бе разяснил техническите проблеми, които можеха да възникнат при свръхзвуков полет на височина шестдесет и две хиляди фута — леките последици от озонно натравяне и периодичните повишавания на радиацията, породена от слънчевите петна. Журналистът бе цитирал част от схващанията му, други бе преувеличил, в резултат на което се появи статия, която би изкарала акъла и на най-опитните астронавти, летели на космическата совалка. Стюарт бе повикан да дава обяснения. И се бе зарекъл никога повече да не повтаря грешката си.

— Вчера участвах в още едно от онези проклети телевизионни интервюта. Вчера сутринта.

Маквери го погледна.

— Без майтап? Защо не ни каза? Не че щях да стана толкова рано…

Най-младшият пилот в кабината, Карл Феслър, който седеше зад тях, се разсмя.

— Защо винаги се спират на теб, капитане? Стюарт сви рамене.

— Някой идиот от Връзки с обществеността е решил, че съм достатъчно представителен. А аз повече предпочитам да летя в силна буря, отколкото да стоя пред камера.

Маквери кимна в знак на съгласие. Алън Стюарт беше самото олицетворение на опитен и компетентен командир на самолет — като се почне от посивялата му коса и се свърши с безупречния ръб на униформения му панталон.

— Аз самият не бих имал нищо против да се появя по телевизията…

Стюарт се прозина.

— Ще предложа името ти на хората от Отдела за връзки с обществеността.

Той се огледа. Феслър седеше зад Маквери и вкарваше в портативния компютър — електронен еквивалент на бордови дневник — данните от контролните уреди. Маквери се взираше с празен поглед пред себе си, а умът му несъмнено бе зает с личните му проблеми.

Рутинните задължения по средата на полета оказваха своето влияние върху екипажа. Усещаше се умора и лека потиснатост. Намираха се над безбрежния океан. Старите моряци навремето изпадали в униние по тези места на безветрие. Този самолет обаче не приличаше на кораб, хванат в примката на затишието. Той се носеше напред със скоростта на куршум. Обаче пилотите просто нямаше какво да правят. Намираха се на шестдесет и две хиляди фута височина и всички промени в атмосферните условия бяха останали под тях. Преди час бяха прелетели над област с лошо време. Някои от огромните кълбести облаци се бяха издигнали достатъчно, за да осигурят нещо за гледане на тази част от пътниците и екипажа, които проявяваха интерес към пейзажа. На тази височина обаче не се усещаше никаква турбулентност. Подобно на шофьор, пътуващ по безкрайна магистрала, Стюарт с радост би посрещнал всяка неравност и леко разтърсване.

Той отново погледна през предното стъкло. Пред очите му се разкри гледка, която не преставаше да го очарова: линията на хоризонта, която разделяше Земята от Космоса.

Автопилотът извършваше незначителни корекции, за да се спази предварително програмирания курс. Стюарт равнодушно постави двата пръста на дясната си ръка на щурвала. Непосредствено след излитането бе преустановил ръчното пилотиране на самолета. И щеше да мине отново на ръчно управление едва в последните моменти от кацането им в Токио.

Карл Феслър вдигна поглед от компютъра. После го остави на малката масичка до него.

— Такава досада е това непрекъснато вкарване на данни в компютъра. Повечето авиокомпании вече не се занимават с подобни неща…

Стюарт отмести поглед от хоризонта и се обърна към своя втори пилот.

— Обзалагам се, че веднага ще намерим някой ентусиазиран млад летец, готов да заеме мястото ти начаса. Вероятно ще може дори да пише по-бързо от теб. — Стюарт се усмихна, но забележката му бе напълно сериозна. Той не проявяваше особена търпимост към летците от младото поколение. Те имаха работа, която бе петдесет пъти по-лесна и добра от тази на предшествениците им, но въпреки това постоянно се оплакваха. Не си ли даваха сметка, че преди тридесет години Алън Стюарт трябваше собственоръчно да планира и подготвя всеки етап от курса преди да влезе в кабината и да седне на мястото на пилота? Разглезени са, помисли си Стюарт. Не се зае да споделя мислите си с тях — реши, че това ще е пълна загуба на време. — Ако се наложи да се приземяваме в разгара на мусонен дъжд в Токио, ще знаеш, че почтено си си изработил днешната надница, Карл.

Маквери затвори списанието Плейбой, което прелистваше, и го прибра в чантата си. Четенето по време на полет не бе разрешено, а Стюарт започваше да изпада в едно от настроенията си на сърдит капитан.

— Точно така, Карл. А може и някоя от тези лампички да започне да премигва. Тогава ще ти се наложи доста бързичко да свършиш нещо наистина полезно.

Феслър веднага схвана накъде духа вятърът.

— Прав сте. Имам добра работа. — Той леко се завъртя на стола си и погледна напред. — А междувременно, момчета, какво ще кажете да поиграем на въпроси и отговори? Коя е столицата на Руанда?

Маквери го погледна през рамо.

— Аз имам по-подходящ въпрос. Коя от стюардесите си пада по теб?

Феслър веднага застана нащрек.

— Коя?

— Теб питам. — Той се разсмя. — Виж, сега ще натисна бутона за повикване на стюардесите. Ако съдбата ти изпрати твоята тайна обожателка, ще кимна с глава. Ако ли пък не… ще се наложи сам да разбереш коя от останалите десет е твоето момиче. — Той се разсмя отново, а после хвърли един поглед към капитан Стюарт, опитвайки се да отгатне настроението му. Възрастният човек като че ли приемаше закачката спокойно. — Капитане, желаеш ли нещо?

— Защо не. Кафе и торта.

— Аз искам само кафе — рече Феслър. Маквери вдигна слушалката на вътрешния телефон и натисна бутона за повикване.

Стюардесите Шарън Крендъл и Тери О’Нийл се намираха в кухненския бокс на първокласния салон, когато видяха премигващата светлина. Тери О’Нийл вдигна телефона. След кратък разговор с Маквери тя затвори и се обърна към Шарън Крендъл.

— Отново искат кафе. Чудя се как още не са покафенели целите от това непрекъснато наливане с кафе.

— Просто са отегчени — рече Крендъл.

— Много лошо. Не е никак забавно да се катеря нагоре по стълбите всеки път, когато членовете на екипажа решат, че имат нужда от малко разнообразие. — О’Нийл извади парче торта и наля три кафета.

Крендъл се усмихна. Тери постоянно се оплакваше от нещо. Днес недоволстваше от разкарването до пилотската кабина.

— Аз ще отида, Тери. Имам нужда от движение. Освен това трябва да сляза долу, за да помогна на Барбара Йоширо. — Тя кимна към служебния асансьор, който слизаше до долното кухненско помещение. — А там човек няма къде да се обърне.

— Не. Почини си. Ако някой се нуждае от повече движение, това съм аз. Погледни ми само бедрата.

— Добре. Отивай. — Двете се разсмяха. — Аз ще почистя — додаде Крендъл.

Тери О’Нийл взе подноса, излезе от бокса и измина късото разстояние до витото стълбище. Изчака в подножието му една възрастна, добре облечена жена, която бавно слизаше надолу.

— Съжалявам, че съм толкова бавна — извини се жената.

— Не се притеснявайте. Слизайте спокойно — усмихна й се О’Нийл. Искаше й се жената да побърза малко.

— Казвам се госпожа Торндайк. — Тя се представи учтиво, без да си дава сметка, че в днешно време това изобщо не е задължително. — Много ми харесва вашият пианист. Доста е добър — додаде жената и се спря на най-долното стъпало, за да побъбри със стюардесата.

О’Нийл се усмихна насила и подпря подноса с тортата и кафетата върху перилата.

— Да. Добър е. Но имаме и по-добри от него.

— Наистина ли? Надявам се да попадна на някой от по-добрите, когато се връщам обратно.

— Дано да имате късмет.

Възрастната жена най-после отстъпи встрани и стюардесата тръгна нагоре по стълбището. До ушите й достигнаха откъси от Времето лети. С всяка изминала крачка гласовете на най-шумните пътници ставаха все по-силни.

Когато стъпи на най-горното стъпало, О’Нийл се намръщи. Трима пасажери стояха прегърнати край пианото. За момента се задоволяваха само тихичко да припяват. Но стюардесата знаеше от опит, че когато мъжете се държат толкова свойски и дружелюбно в трезво състояние, те непременно ще предизвикат неприятности след употребата на алкохол. Алкохолът отключваше у тях скритата им ирландска природа. О’Нийл знаеше, че мъжете съвсем скоро ще извадят късмет с алкохола, защото барът трябваше да бъде отворен само след няколко минути. Помисли си, че би било добре авиокомпанията да се върне към старите традиции и да се откаже от тази имитация на нощен клуб във въздуха.

— Здрасти. — О’Нийл поздрави младия пианист. Не можеше да си спомни дали името му беше Хоугън или Кроугън. И бездруго беше прекалено млад за нея.

Стюардесата пое по застлания с дебел килим салон, като си пробиваше път сред пасажерите. Стиснала подноса в ръце, тя почука с крак по вратата на пилотската кабина. Видя нечия сянка през вратата от фибростъкло и разбра, че някой от пилотите се е навел към прозорчето, за да види кой чука.

Карл Феслър отключи вратата и О’Нийл влезе в кабината.

— Кафето е сервирано, господа.

— Тортата е за мен, Тери — обади се Стюарт. Всеки взе по една пластмасова чашка, а Тери подаде тортата на капитана.

Стюарт се обърна към Феслър.

— Карл, провери дали вече се е получила информацията за полетите на пасажерите, на които предстои само междинно кацане в Токио. — Стюарт погледна към пустия електронен монитор, монтиран на панела между двете седалки. — Може да сме я пропуснали.

Феслър погледна през рамо към десния заден ъгъл на кабината. Беше оставил вратата към принтера отворена. Нямаше никакви съобщения.

— Няма нищо, капитане.

Стюарт кимна.

— Ако не получим тази информация съвсем скоро — рече той и погледна Тери О’Нийл, — ще изпратя още едно запитване.

— Много добре — кимна О’Нийл. — Някои от пътниците в първа класа започват да стават нервни. От опит знам, че една разпечатка с информация за предстоящите полети ще им подейства по-успокояващо и от валиум.

Докато разговаряше с капитана, О’Нийл забеляза с периферното си зрение, че Феслър и Маквери се спогледаха някак странно. Това очевидно бе някакъв сигнал. Тери осъзна, че двамата офицери играят някаква игричка, а тя самата е част от нея. Хлапаци. След като всички й благодариха, О’Нийл излезе от кабината и затвори вратата след себе си.

Капитан Стюарт прие тортата и кафето като някакво специално събитие, което можеше да се сравни само с появата на километричен камък по правата като конец магистрала през пустинята. Той бавно изяде пастата, а после се облегна назад и отпи от кафето. От тримата пилоти в кабината единствено Стюарт си спомняше времената, когато храната в самолета се сервираше в чинии от истински порцелан. Приборите бяха от сребро, а храната нямаше вкус на пластмаса. Сега дори и миризмите бяха различни от ония, които си спомняше от годините, през които летеше като млад втори пилот. Тогава кабината ухаеше различно. На истинска кожа, на хидравлично масло и застоял цигарен дим; сега се усещаше единствено стерилната миризма на акрилни бои и синтетични материали.

Мислите на Алън Стюарт се рееха в миналото. Летеше за Транс-Юнайтид от тридесет и четири години. Прекосявал бе Тихия океан повече от хиляда пъти. Изминал бе милиони мили, макар че свръхзвуковите скорости бяха лишили тази статистика от смисъл. Отдавна вече бе престанал да брои часовете, прекарани във въздуха, изминатите мили, прекосяванията на океана.

Той въздъхна, а след това отново отпи от пластмасовата чашка.

— Не знам откъде компанията купува това скапано кафе — заяви без да се обръща конкретно към някого от спътниците си.

Феслър се обърна.

— Ако наистина те интересува, отговорът е: Бразилия.

Стюарт не каза нищо в отговор. След няколко секунди отново потъна в размишления. Свръхзвуковите самолети всъщност не се пилотираха; те просто се насочваха по курса, а след това само се наблюдаваха. Онова, с което най-вече се занимаваха съвременните пилоти, бе вкарването на инструкции за бордовия компютър, който всъщност осъществяваше планираните задачи. Работата на летците бе станала твърде пасивна — но само докато не се случеше нещо непредвидено.

В отминалите дни имаше много повече работа, но пък беше далеч по-забавно. Тогава имаха дълги престои в Сидни, Хонконг, Токио. Понякога, докато летеше на дванадесет мили височина със своя Стратън, Стюарт разглеждаше маршрутите, по които бе летял в младостта си. Спомняше си старите Боинг 707 — първите реактивни самолети. А капитаните, с които бе работил, бяха летели по същите тези маршрути и бяха управлявали други самолети — ДС-4, ДС-6 и ДС-7. Дори и с Боинг 707 се налагаше да се правят междинни кацания за зареждане с гориво. В ония години пътникопотокът беше по-рехав, което означаваше, че полетите по даден маршрут се осъществяваха само няколко дни в седмицата. А това осигуряваше на екипажите неколкодневни престои в далечни и екзотични места. В ония години животът бе много по-простичък, но пък далеч по-интересен и вълнуващ.

Карл Феслър почука с молив по цифровия дисплей на уреда за измерване на общата температура на самолетния корпус. Предстоеше му да въведе поредната група данни в портативния компютър, които отразяваха поведението на самолета по средата на полета. Тези всевъзможни измервания и показатели биваха въвеждани в главния компютър на компанията и си оставаха там, забравени от всички.

Стрелката на температурата показваше сто осемдесет и девет градуса по Фаренхайт и приближаваше червения сектор на дисплея, започващ от сто деветдесет и осем градуса. Феслър си помисли, че на височина от шестдесет и две хиляди фута параметрите на полета зависеха изключително от температурата и налягането. Корпусът на Стратън бе проектиран така, че в никакъв случай да не се надвишават тези предварително зададени стойности. Ако се наложеше, Феслър щеше да докладва на капитана и той на свой ред щеше да намали скоростта на самолета. Средата, в която се движеха, бе достатъчно враждебна. Така че не им трябваха други проблеми.

— Коя е столицата на Япония? — попита той, без да вдига очи от клавиатурата.

Маквери го погледна през рамо.

— Фуджи?

— Близо си — отвърна Феслър. — Но не си достатъчно близо, за да кацнеш там.

Феслър въведе и последните цифри в компютъра и погледна през предното стъкло. Точно под стъклото и алуминиево-титановата сплав, от която бе изработен кожухът на 797, се движеше въздушна струя, а скоростта й бе толкова висока, че всяка повърхност, до която се докоснеше, мигновено се загряваше до над сто седемдесет и пет градуса по Фаренхайт. Въпреки това действителната температура на външната атмосфера бе шейсет и седем градуса под нулата. Самият въздух бе толкова разреден, че почти не съществуваше. По-малко от един паунд на квадратен инч^[1] — това представляваше една петнадесета от нормалното количество на морското равнище. Съдържанието на кислород бе по-малко от един процент. Пък и тук горе и бездруго не можеше да се диша, тъй като налягането бе твърде ниско, за да изтика малкото кислородни молекули към белите дробове. Не за такива височини го бяха наели на работа преди пет години. Но нищо не можеше да се направи.

Маквери внезапно изправи гръб и остави кафето пред себе си.

— Капитане, какво е това? — Той посочи напред и малко вдясно. На хоризонта се забелязваше малка точица — приличаше по-скоро на петънце по стъклото на кабината.

Стюарт се надигна и доближи лице до стъклото.

Феслър също остави кафето си и се обърна, за да погледне.

Наблюдаваха точицата, която се виждаше вдясно от предното стъкло. Движеше се пред тях, очевидно под тъп ъгъл спрямо техния курс. Големината й бавно нарастваше, но повод за тревога все още нямаше. Предметът — поне за момента — не ги застрашаваше с непосредствен сблъсък.

Маквери се поотпусна.

— Може да е изтребител. Някой военен реактивен самолет, който кръжи наоколо.

Стюарт кимна.

— Точно така. — Отвори чантата си и извади бинокъл — добър инструмент на фирмата Бош & Лом, който си бе купил от Германия преди много години. Носеше го със себе си просто за развлечение. Използваше го, за да наблюдава кораби, самолети и отдалечени брегове в случаите, в които летеше достатъчно ниско, за да си струва да гледа през прозореца. От доста време си мислеше, че трябва да го извади от чантата, но навикът и носталгията — през този бинокъл бе видял голяма част от света около себе си — отлагаха изпълнението на това решение. Той регулира фокуса. — Не мога да разбера какво е.

— Може да е ракета — предположи Маквери. — Той бе служил във военновъздушните сили и мислите му все още бяха свързани с опита му, натрупан като военен летец.

Феслър застана почти прав пред контролния панел.

— Защо им е да я изстрелват точно тук?

— Не би трябвало — промърмори Маквери. — Не и толкова близо до маршрутите на гражданската авиация. — Той замълча за миг. — Обаче ние днес се поотдалечихме доста на юг.

Стюарт отново се опита да регулира фокуса.

— Изгубих го. Чакай малко… Ето го…

— Виждаш ли какво е, капитане? — обади се пак Маквери. В гласа му се долавяше напрежение.

— Изглежда много странно. Никога не съм виждал нещо подобно. Струва ми се, че е някакъв вид ракета. Не мога да кажа със сигурност. Ето. — Подаде бинокъла на Маквери. — Погледни.

Бившият пилот на изтребител взе бинокъла. Дори и с просто око се забелязваше, че предметът се приближава към тях. На фона на синьото небе приличаше на треска от някакъв тъмносребрист метал. Той вдигна бинокъла и го нагласи пред очите си. Предметът му изглеждаше ужасно познат, но въпреки това не можеше да го разпознае. Трудно му беше да определи размера и големината му, но инстинктивно чувстваше, че не е много голям.

— Малък е — рече на глас той. — Ако съдя по скоростта и височината, на която се движи, може и да е на военните.

Феслър се приближи до предното стъкло.

— Кои военни?

Маквери само сви рамене и продължи да гледа.

— Марсианските въздушни сили, Карл. Откъде да зная, по дяволите! — Той се наведе още напред. В един кратък, налудничав миг си помисли, че може би наблюдава изстрелването на първата ядрена ракета, която ще постави началото на евентуална атомна война. Краят на света. Не. Това летеше твърде ниско, беше прекалено малко и се бе устремило към ширналия се пред тях океан. — Трябва да е реактивен изтребител … но …

— Ако продължи да се приближава, ще завия — рече Стюарт. Макар че промяната на курса на един свръхзвуков самолет не бе лесна работа. При тази скорост щяха да са необходими почти четири минути и половина, за да се осъществи завоят, а през това време самолетът щеше да измине шестдесет и седем мили. Всяка по-рязко извършена маневра щеше да подложи пътниците на неприемливо силна гравитация. Правите щяха да бъдат запратени на земята. А седналите щяха да се окажат неспособни да се движат.

Стюарт натисна бутона и включи надписа, предупреждаващ пътниците, че трябва да затегнат предпазните колани. След това се завъртя на мястото си и обви ръце около контролното кормило. Левият му палец се допря до бутона за изключване на автопилота. Погледна странния предмет на хоризонта, а след това изгледа членовете на екипажа. Атмосферата в кабината се промени за броени секунди. Винаги ставаше така. Или нямаше какво да правят, или имаха твърде много работа.

Стюарт погледна втория помощник-пилот, който все още стоеше прав и се взираше през прозореца.

— Феслър! Кой партнира на Кари Грант в Север, северозапад?

— Не зная.

— Тогава се връщай на мястото си и се заеми с нещо, което знаеш. Сядай долу, затегни предпазния колан и се подготви.

— Да, сър!

По челото на капитана избиха ситни капчици пот.

— Ще завия — обяви той, но все още се въздържаше да натисне бутона за изключване на автопилота.

Алън Стюарт като повечето пилоти от гражданската авиация прибягваше към промени в курса, скоростта и височината на полета само ако това е абсолютно наложително. Прибързаните и необмислени действия бяха запазен периметър на младите и неопитни пилоти.

Четвъртият член на екипажа — автопилотът — продължаваше да води 797 по предварително зададения курс.

Предметът вече се виждаше съвсем ясно. За Стюарт ставаше все по-очевидно, че курсът на мистериозната ракета няма да доведе до пряк сблъсък с техния Стратън. Ако нито един от летящите обекти не промени курса си, предметът щеше да пресече пътя на самолета на безопасно разстояние от него. Капитан Стюарт отпусна ръце, но продължаваше да е в готовност да завие на север, в случай че предметът променеше траекторията си на движение. Погледна ръчния си часовник, който все още показваше времето в Сан Франциско. Беше точно единадесет часа.

Маквери, който продължаваше да се взира през бинокъла, вече виждаше предмета съвсем ясно.

— Мили Боже! — В гласа му се долавяха изненада и страх.

Капитан Стюарт изпита познатото свиване под лъжичката, което бе позабравил в последно време.

— Какво, какво?…

— Не е ракета — изръмжа Маквери. — Това е дистанционно направлявана мишена. Военна авиационна мишена.

* * *

В десет часа и четиридесет и девет минути според часовия пояс в Сан Франциско вахтеният помощник-капитан на ядрения самолетоносач Честър Y. Нимитц нанесе корекция от три градуса и отклони кораба вдясно. На две хиляди ярда^[2] зад Нимитц се намираха линейният кръстосвач Белкнеп и ескадрените миноносци Кунтц и Никълъс. На мостиците им също направиха съответните корекции. Флотилията поддържаше постоянен курс от сто тридесет и пет градуса и напредваше със скорост осемнадесет възела^[3]. Корабите се носеха спокойно по водите на Тихия океан. Намираха се на деветстотин мили северно от Хаваите. Сутрешното небе бе ясно и безоблачно, въздухът беше топъл. Метеорологичната прогноза през следващите тридесет и шест часа не вещаеше особени промени.

Рандолф Хенингс, контраадмирал от запаса, стоеше на палуба 0–7 на самолетоносача. Синият цивилен костюм на Хенингс се открояваше сред маскировъчните светлокафяви униформи на офицерите и войниците. Оранжевият пропуск, осигуряващ му свободен достъп навсякъде, който бе забоден на ревера му, го караше да се чувства съвсем не на мястото си.

От мястото си на седеметажната палуба зад мостика Хенингс виждаше цялата площадка, на която кацаха и излитаха самолетите. Очите му обаче непрекъснато се местеха към остъкления мостик и към офицерите, които бяха на вахта.

Капитан Диел седеше във въртящия се кожен стол и надзираваше сутрешните маневри. В момента разговаряше с лейтенант Томпсън, дежурен офицер на палубата, и с още един лейтенант, когото Хенингс не познаваше. Рулевият стоеше съсредоточено пред командното табло на Нимитц.

Шумът и суматохата, породени от започналите на разсъмване учебни маневри, вече бяха утихнали. Хенингс преброи половин дузина самолети, подредени в дясната четвъртина от площадката за излитане на Нимитц. Един по един самолетите влизаха в сервиза, а след това ги прибираха в хангара на долната палуба. Според таблото за полетите в залата за въздушни операции един-единствен самолет все още не се бе прибрал на кораба. Нейви 347. F-18.

Пилот лейтенант Р. Матос. Излетял в 10 часа и 27 минути, 23 юни. Специални изпитания.

Приблизително време за завръщане — 13.00 часа.

Хенингс не беше доволен от факта, че целта на полета бе вписана като специални изпитания. Това бе твърде близо до истината, а истината не трябваше да се разгласява. Той би предпочел на таблото да пишеше нещо по-рутинно. Допълнителен тренировъчен полет например.

Макар че никой не бе разговарял с него по този въпрос, Хенингс прекрасно знаеше кое налага пълната секретност около тези изпитания. Разбираше, че тази потайност произтича от одобрения наскоро от Конгреса и подписан от президента договор за доброволно съкращаване на въоръженията. Хенингс бе чел, че в споразумението изрично се забранява по-нататъшното разработване и усъвършенстване на тактическите ракети. Днешното тайно изпитание щеше да бъде първото от серия изпитания на осъвременената версия на ракетите Феникс. Обсегът им на действие бе удвоен на петстотин мили. Самата ракета бе снабдена с нова самонасочваща се радарна система и, което бе най-съществено, маневреността на ракетата бе значително подобрена. Всичко това обаче несъмнено излизаше далеч извън рамките на договора, одобрен от Конгреса. Но ако оръжието се окажеше използваемо, то би могло да промени значително баланса на силите в един бъдещ въздушен конфликт.

Хенингс изведнъж осъзна, че някакъв млад мичман втори ранг стои пред него, отдал чест, и му говори нещо. Той погледна сините очи на жената, а след това прикова поглед в бялата табелка с името й.

— Какво има, госпожице Филипс?

Мичманът свали ръка.

— Извинете, адмирале. Капитан трети ранг Слоун ви моли да отидете при него в зала Е-334.

Хенингс кимна.

— Добре. Водете ме.

Хенингс последва мичмана през входа, който водеше към вътрешността на кораба, и двамата се спуснаха по металното стълбище. Вървяха мълчаливо. Хенингс бе постъпил във флота по времето когато на бойните кораби не се допускаше женски персонал. Но когато се пенсионираше, те вече се срещаха на всяка крачка. Докато беше на действителна служба, Хенингс се придържаше към официалната линия и на вид поне одобряваше идеята жени да служат на корабите редом с мъжете. В действителност обаче смяташе, че целият този социален експеримент беше и си остава истинска катастрофа. Но флотът и Пентагонът бяха потулили повечето от възникналите проблеми и обществеността така и не научи нищо за високия процент на бременност сред неомъжените жени на борда, за сексуалния тормоз, извращенията и изнасилванията, за общия спад в морала и дисциплината. С две думи, смесените екипажи бяха истински кошмар за командирите на кораби, но проблемът всъщност не беше техен.

На палуба 0–2 двамата поеха по един дълъг сив коридор, подобен на хилядите други коридори, по които бе вървял Хенингс през годините на дългата си военна служба. В последно време корабите бяха оборудвани с невероятни технически нововъведения, които липсваха по негово време, но архитектурното схващане, че формата трябва да се подчинява на функционалността, продължаваше да властва при строежа на бойните кораби. Познатото вътрешно разположение и интериорът на кораба му действаха успокояващо. Обаче дълбоко в душата си Хенингс знаеше, че нищо вече не е същото.

— Служила ли сте на някой от по-старите кораби, госпожице Филипс?

Мичманът го погледна през рамо.

— Не, сър. Нимитц е първото ми назначение.

— Можете ли да си представите какво беше по тези коридори, преди да се въведат климатичните инсталации?

— Мога, сър. — Мичманът рязко спря и отвори една врата с надпис Е-334. Очевидно изпитваше облекчение, че е изпълнила задачата си, преди да й се е наложило да изслуша историята за старите дървени кораби и железните мъже, служили на тях. — Адмирал Хенингс, капитане.

Хенингс пристъпи в малка, боядисана в сиво кабина, натъпкана догоре с електроника. Вратата се затвори след него.

Един сержант седеше пред командната конзола. Капитан трети ранг Джеймс Слоун стоеше зад него и гледаше над рамото му. Слоун вдигна очи, когато Хенингс влезе в стаята.

— Здравейте, адмирале. Наблюдавахте ли излитането на самолета?

— Да. Тъкмо привързваха F-18 към катапулта, когато излязох на мостика. Много впечатляващо.

— Тези машини са страхотни. Извинете ме за момент, адмирале.

Слоун се наведе и прошепна нещо на специалиста по електроника, старшина Кайл Лумис. Говореше твърде ниско и Хенингс не чу нито дума.

Хенингс виждаше, че Слоун е неспокоен. Очевидно се бяха сблъскали с някакъв технически проблем. Въпреки това Хенингс не можеше да се избави от усещането, че не се отнасят към него с подобаващите военни почести. Реши обаче да не повдига този въпрос. В края на краищата той беше адмирал от запаса. Пенсионер. Беше дошъл на борда на Нимитц с една-единствена мисия — да занесе резултатите от специалните изпитания на членовете на Обединеното командване. Трябваше да получи резултатите и да ги предаде лично — неподписани и незаведени в никакъв архив. Онова, което не можеше да бъде изложено на хартия, адмиралът трябваше да запамети и да докладва устно. Той беше само пратеник. И не желаеше по никакъв начин да бъде въвлечен в самото провеждане на изпитанията.

Старите му приятели във Вашингтон му подхвърляха мисии като тази, убедени, че му правят услуга. Той нямаше с какво друго да се занимава. Този път обаче започваше да си мисли, че май щеше да е по-добре, ако не го бяха открили по телефона в дома му. Хенингс имаше чувството, че всичките му пътувания като консултант до всевъзможни екзотични кътчета от земното кълбо и щедрите хонорари, които получаваше, са били само прелюдия към момента, в който приятелите му щяха да поискат от него някоя специална услуга. Такъв ли беше случаят? Хенингс сви рамене. Няма значение. Приятелите му бяха заслужили неговата лоялност и той щеше да оправдае очакванията им.

Капитан Слоун сочеше към един панел с уреди над конзолата. Лумис мрънкаше нещо. Слоун поклати глава. Очевидно беше недоволен.

— Проблем ли има, капитане?

Слоун вдигна поглед и се усмихна насила.

— Само обичайните трудности… адмирале. — Той замълча за миг и се замисли. — Един от високочестотните канали до Сан Диего не работи. Не можем да разберем защо. — Погледна към панела с уредите, сякаш пред него стоеше млад войник, качил се за пръв път на борда на кораб.

— Това ще забави ли операцията?

Слоун си помисли, че може и да я забави, но знаеше, че не това е правилният отговор.

— Не. Не би трябвало. Можем да осъществим връзката през Пърл. Става дума само за един етап от стандартната процедура. — Замълча отново. Чудеше се каква част от думите му стигат до съзнанието на Хенингс. — Бихме могли просто да го прескочим. Уредите, от които се нуждаем, са в изправност.

— Добре. Защото трябва да докладвам утре сутринта.

Слоун вече го знаеше. Прословутите работни закуски на командирите от Обединеното командване, на които старчоци със сълзливи очи преминаваха от разговори за голф към дискусии за евентуален ядрен холокост с лекотата, с която пианист виртуоз свири китка музикални потпури.

— Тази вечер имам запазено място за късен полет от Лос Анджелис. Трябва да тръгна от самолетоносача най-късно в шестнадесет часа.

— Мисията ще бъде завършена в най-скоро време.

— Добре. А сега имате ли нещо против да ми обясните защо се разпоредихте да ме доведат тук, капитане? — Зададе въпроса с учтивостта на истински джентълмен, която само допълнително подчерта съзнателно подбраните груби думи.

Слоун се стъписа за миг.

— Не съм се разпоредил… искам да кажа… мислех, че бихте искал да сте тук.

— Това… — Хенингс махна с ръка и посочи електронната апаратура — … това не означава почти нищо за мен. Бих предпочел просто да получа устен или писмен доклад от вас след приключването на изпитанията. Но, ако държите на присъствието ми тук, ще остана. — И се настани на един малък въртящ се стол.

— Благодаря ви, сър. Бих предпочел да останете. — Слоун не посмя да каже нищо повече. От мига, в който Хенингс стъпи на борда, Слоун се бе отнасял към него с хладно високомерие, но ето че му бе напомнено, в случай че случайно е забравил, че Рандолф Хенингс има високопоставени приятели. Нещо повече — беше му припомнена и старата поговорка: Адмиралът, макар и в пенсия, си остава истински кучи син!

Хенингс се загледа в Слоун, който започна да се рови из някакви документи, и едва в този момент си даде сметка, че Слоун отчаяно държи на присъствието му в тази стая, за да има съучастник в провеждането на предстоящите изпитания. Осъзна, че те всъщност извършваха криминално деяние. Но вече беше твърде късно, за да се откаже. Хенингс се постара да прогони тези тревожни размишления от съзнанието си и си наложи да мисли за други неща.

Слоун отново се обърна към електронната апаратура. Напрегнато се взираше в панела, но в действителност се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за Рандолф Хенингс. Служил във и около Виетнам. Колегите му го смятаха за сговорчив и добър човек, но с адмиралите, пенсионирани или не, човек никога не можеше да бъде съвсем сигурен. Те се променяха по-бързо и от времето в Северния Атлантик. Хенингс бе известен с упоритостта, с която преследваше набелязаните цели, но въпреки това не представляваше заплаха за по-старшите от него. Същите тези началници, изкачили се до върха в служебната йерархия, се бяха спрели именно на Хенингс за осъществяването на тази толкова деликатна мисия. Защото Хенингс се славеше като изключително надежден и дискретен човек. Подобно на малка лодчица, попаднала в килватера на голям боен кораб, и контраадмиралът от запаса Хенингс не се движеше със собствена скорост и следваше курс, начертан му от други хора. Въпреки това Слоун трябваше да се съобразява с него. Той се извърна и погледна Хенингс.

— Желаете ли кафе, адмирале?

— Не, благодаря.

Слоун все още не можеше да се съсредоточи върху проблема с електронната апаратура; мислите му продължаваха да са заети с предстоящото изпитание. Помисли си дали да не помоли Хенингс за малко повече информация, но реши, че това би било грешка. Във всеки случай Хенингс едва ли знаеше много повече от него самия.

— Сър, не мога да се свържа с Пърл.

Слоун погледна специалиста по електроника.

— Какво?

— Проблемът може да е при тях.

— Може. Вероятно е точно така. — Слоун хвърли един поглед към Хенингс. Той нетърпеливо почукваше с пръсти по страничните облегалки на стола. Вниманието му като че ли бе приковано към монитора, на който се изписваше рутинна метеорологична информация.

Старшина Лумис погледна през рамо назад.

— Сър? Да продължавам ли да опитвам да се свържа с тях?

Слоун потропа с крак. Трябваше да вземе командирско решение. В стомаха му се надигнаха киселини и той си даде сметка защо толкова много офицери страдат от язва за разлика от обикновените войници и сержантите. Замисли се. Отделните компоненти на предстоящите изпитания бяха подготвени и хората вече бяха заели местата си. Едно забавяне би разстроило цялата им организация. А на следващата сутрин Хенингс трябваше да докладва в Пентагона. Ако докладът му се изразяваше единствено в думите специалните изпитания бяха забавени, репутацията на капитан трети ранг Джеймс Слоун щеше да бъде съсипана. Хората, които стояха зад изпитанията, може би щяха да се уплашат и да се откажат от по-нататъшни тестове. Имаше и по-лош вариант — големите шефове можеха да решат, че Слоун се е уплашил. За миг си помисли, че би могъл да се обърне към Хенингс за съвет, но веднага реши, че това би било огромна тактическа грешка.

— Сър? — отново го повика старшината. Беше протегнал ръка над копчетата и уредите на конзолата.

Слоун поклати глава.

— Захващай се отново с профила на мисията. Не можем да губим повече време за рутинни процедури. Изпрати одобрение за изстрелването, а след това поискай от лейтенант Матос последните данни за полета.

Старшина Кайл Лумис отново се зае с техниката. Вече бе започнал да се досеща, че участва в нещо, което не е съвсем рутинно, но тъй като беше бивш подводничар, познанията му за изтребителите и ракетите бяха твърде ограничени, за да му позволят да вникне в същността на онова, което правеха. Не беше нужно да му се казва, че именно това му невежество го бе измъкнало от подводницата, която ненавиждаше, и му бе осигурило службата на Нимитц, която според него бе далеч по-поносима. Старшината знаеше още, че молбата му за преместване в Средиземноморския флот сигурно щеше да бъде удовлетворена при условие, че си държи устата затворена.

В продължение на няколко секунди Слоун наблюдава действията на старшината, а след това погледна Хенингс, който продължаваше да се взира в монитора.

— Скоро, адмирале… Хенингс вдигна очи и кимна.

На Слоун му хрумна, че Хенингс, също като него самия, избягва да говори, защото не желае да каже нещо излишно.

Старшина Лумис отново се обади:

— Сър, лейтенант Матос е на линия. Кръжи в сектор двадесет и три.

— Добре. Кажи му, че в най-скоро време ще получим информация за целта.

— Да, сър.

Слоун се опита да прецени до каква степен е въвлечен в цялата тази история и какви евентуални рискове крие участието му. Всичко започна с рутинната доставка на две ракети Феникс, които пристигнаха на самолетоносача предишния месец. Той лично се подписа за двете ракети. След това получиха съобщение от Пърл, в което информираха командира на Нимитц капитан първи ранг Диел, че Хенингс ще пристигне, за да наблюдава изпитанията на ракетите въздух-въздух. Подобно посещение не бе необичайно, но не можеше да се възприеме и като рутинно. Впоследствие получиха ново съобщение, с което се указваха рутинните процедури при изстрелването на ракетите. Единственото отклонение от общоприетата в подобни случаи практика бе изискването процедурите и разстоянията да се определят в зависимост от новите спецификации на производителя за версията A1M-63X на ракетите Феникс. Именно тогава Слоун бе прозрял, че това всъщност бе конспирация на най-високо равнище — не, правилната дума би била инициатива — инициатива на най-високо равнище, замислена от шефовете на Обединените щабове. Те възнамеряваха тайно да заобиколят новото споразумение за ограничаване на въоръженията, прието от Конгреса. И по ирония на съдбата именно Слоун бе избран да ръководи и координира провеждането на изпитанията. Само след година вече щеше да е капитан втори ранг… или щеше да търка наровете във военноморския затвор в Портсмът.

Отново погледна към Хенингс. Него пък какво ли го очакваше?

Слоун съзнаваше, че във всеки един момент можеше да се измъкне от участие в мисията — достатъчно бе само да помоли за краткосрочен отпуск. Но онези старчоци в Пентагона очевидно бяха проучили много внимателно личното му досие. И бяха разпознали комарджията в негово лице.

По врата на Слоун потече тънка струйка пот. Надяваше се, че Хенингс няма да я забележи.

— Приблизително десет минути, адмирале. — Той натисна един бутон върху конзолата и дигиталният часовник започна последното броене.

Слоун винаги бе изпитвал необясним страх, преминаващ във фобия, породен от процедурата на предстартовото броене. Не сваляше очи от дигиталния дисплей. Използваше времето, за да ревизира още веднъж мотивите си и за да заздрави решимостта си. Да прецени всички плюсове и минуси. Осъвременената версия на Феникс бе оръжие, което би имало съдбоносно значение в случай на евентуална война, макар че ония идиоти в Конгреса действаха така, сякаш страната им никога повече нямаше да бъде въвлечена във военен конфликт. Едно дискретно изпитание на ракетата щеше да позволи на Обединеното командване да си направи съответните изводи за качествата й в бойна обстановка, щеше да даде отговор на въпроса дали повишената маневреност на това най-ново оръжие ще разшири степента на поразяване и ще доведе загубите на противника до сто процента.

След изпитанията върховното командване на флота щеше да знае с какво точно разполага, а политиците можеха да продължат с празното бръщолевене и преструвките. Без значение на това какво им готви бъдещето, американските военновъздушни сили щяха да разчитат на своето тайно оръжие. Русия можеше отново да се превърне в Съветски съюз, а студената война да стисне всички в ледената си прегръдка; американската армия обаче щеше да разполага с още по-мощен военен потенциал. А при равнището на съвременните технологии и най-малкото предимство беше от жизненоважно значение. Предимството, на което се надяваха. И от което всъщност се нуждаеха. А и след всичките тези безкрайни години на унижения, причинени им от политиците, педалите и жените, Военноморските сили на САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да възвърне мощта и непобедимостта им. Оставаха още девет минути.

Капитан трети ранг Слоун си сипа чаша кафе от металната кана наблизо. Погледна към Хенингс. Той очевидно изпитваше притеснения. Личеше по погледа му. Още предишния ден Слоун на няколко пъти бе забелязал опасенията в очите му. Дали Хенингс не знаеше нещо, за което той самият тънеше в неведение?

Слоун се приближи към другия край на конзолата и погледна уредите. Мислите му обаче бяха заети с Хенингс. Той като че ли проявяваше пълна незаинтересованост по отношение на предстоящите изпитания. Не проявяваше интерес и към Слоун, което беше необичайно, защото Слоун беше сигурен, че Хенингс ще трябва да направи устна оценка за работата му — почувства, че го обхваща отдавна забравената параноя от първите му години във флота, и побърза да се отърси от нея. Един опитен офицер трябва да може да обърне всяка ситуация в своя полза. Ако се наложи, щеше да се възползва дори и от хладната незаинтересованост на Хенингс.

Хенингс внезапно се изправи и се приближи до Слоун. Заговори с нисък глас.

— Капитане, данните ще бъдат ли готови веднага след завършването на изпитанията? Ще се наложи ли да правите още нещо?

Слоун кимна.

— Ще попълним само няколко формуляра. — Той забарабани с пръсти по документите, струпани върху бюрото. — Няма да ни отнемат повече от половин час.

Хенингс кимна. В стаята се възцари мълчание, нарушавано единствено от жуженето на заобикалящата ги електронна апаратура.

Рандолф Хенингс разсеяно плъзна поглед по оборудването в малкото помещение. Функционирането на тези апарати не беше чак такава загадка за него. Той разпозна част от уредите, а другите, които му се сториха смътно познати, заразглежда с погледа на човек, проспал последните сто години и събудил се направо в двадесет и първи век.

Като млад офицер той постоянно задаваше всевъзможни въпроси на корабните техници. Но годините минаваха, а с напредването на възрастта си Хенингс започна да разбира все по-малка част от отговорите им. За пореден път си напомни, че той е продукт на друга цивилизация. Роден бе в годините на Голямата депресия^[4]. По-големият му брат се бе споминал от най-банална инфекция на крака. Той самият имаше много спомени за Втората световна война, за нацистите и японците — информация, почерпена от военните бюлетини, които слушаше по радиото във всекидневната на родителите си. Съвсем ясно си спомняше деня, в който умря Ф. Д. Р.^[5], помнеше Хирошима и Нагазаки, не можеше да забрави деня, в който капитулираха японците, нито пък деня, в който като тийнейджър видя за пръв път телевизор. Помнеше още и семейната кола — един огромен тантурест Буик, който майка му така и не се научи да управлява. За съвсем кратко време страната им бе отбелязала невероятен напредък. Много хора предпочетоха по-спокоен живот — далеч от забързания ритъм на прогреса. Други се превърнаха в кормчии и навигатори на новото време. Освен това имаше и такива като него самия — хора, озовали се в положението на командващи, които обаче така и не разбираха какво точно правят кормчиите и навигаторите и накъде всъщност са се устремили.

Той се приближи до единственото прозорче в стаята и вдигна черната щора. Спокойните води на океана подействаха като балсам за разтревожената му съвест. Припомни си деня, в който окончателно бе решил, че ще преценява подчинените си най-вече според личните им достойнства и на базата на тази преценка ще определя степента, в която да се доверява на техническите им съвети и препоръки. Хенингс винаги бе познавал и разбирал хората. Човешката природа не се променяше особено със смяната на поколенията. Ако през своите шестдесет и седем години Хенингс бе постигнал нещо наистина полезно, то бе умението му да вниква в същността на най-сложната машина на света. Хенингс умееше да чете в душите и сърцата на хората около себе си; бе надникнал и в душата на капитан трети ранг Джеймс Слоун и онова, което бе видял там, никак не му харесваше.

Старшина Лумис се извърна на стола си.

— Капитан Слоун? — Той посочи един от видеомониторите.

Слоун се приближи до екрана и прочете съобщението.

— Добри новини, адмирале. Хенингс спусна щората и се обърна.

Слоун заговори още докато четеше съобщението.

— Всички елементи са по местата си. F-18 е на позиция. C-130 също. Сега чакаме само потвърждение на изстрелването. — Той погледна дигиталния брояч. — Пет минути.

Хенингс кимна.

— Добре.

Слоун се замисли отново за рутинната процедура, която не бе успял да осъществи. Ако изпитанията не бяха толкова секретни, ако едно забавяне не криеше риск от прекратяване на цялата операция и ако прекратяването й не означаваше евентуална загуба на тактическо предимство в една бъдеща война, ако кариерата му не бе заложена на карта и ако Хенингс не го изучаваше непрекъснато със стоманеносивите си очи, ако не беше настъпил моментът флотът да си възвърне смелостта и самоуважението и ако проклетият дигитален часовник не бе започнал предстартовото броене… тогава той, може би, щеше да изчака.

Четири минути.

Видеодисплеят отново оживя и Слоун погледна краткото съобщение. Прочете го първо наум, засмя се, а след това го изчете на глас.

— От C-130 е била изстреляна целта, която е поела по курса без всякакви отклонения. Авиационната мишена се е ускорила до скорост два пъти по-висока от скоростта на звука и в момента се намира на височина от шестдесет и две хиляди фута. — Той погледна цифровия брояч. — След две минути и тридесет секунди ще инструктирам лейтенант Матос да започне проследяване на мишената, която ще трябва да унищожи в избран от него момент.

* * *

— Желаете ли още едно питие?

— Не, благодаря. Ще изчакам.

Джон Бери остави празната си чаша и вдигна поглед към стюардесата. Нейната черна, дълга до раменете коса контрастираше с бялата й блуза. Момичето имаше стройни бедра и тънка талия, а гримът й бе съвсем дискретен. Приличаше на модел от рекламна брошура на скъп тенисклуб. От началото на полета Бери вече няколко пъти бе разговарял с нея. Стюардесата почти бе приключила със сервирането на закуската и като че ли съвсем съзнателно се въртеше около него.

— Днес не е много пълно — отбеляза Бери и посочи с ръка полупразната предна част на салона.

— Тук не е. Но отзад е претъпкано. Радвам се, че се паднах да обслужвам пасажерите в първа класа. Всички места в туристическия салон са заети.

— Сезонът в Токио сигурно е в разгара си.

— Предполагам. Може би предлагат специална обиколка на заводите, произвеждащи електроника. — Тя се разсмя на собствената си шега. — Вие по работа ли пътувате или за удоволствие?

— И двете. За мен е удоволствие да пътувам по работа извън страната. — Откровенията понякога биваха изричани на най-необичайни места и в най-неподходящи моменти. За Джон Бери обаче моментът не беше чак толкова неподходящ. Младата стюардеса беше всичко онова, което Дженифър Бери не беше. Нещо повече — тя по нищо не приличаше на жената, в която се бе превърнала Дженифър Бери. — Шарън? — Той посочи табелката с името на стюардесата.

— Да, Шарън Крендъл. От Сан Франциско.

— Джон Бери. От Ню Йорк. Отивам по работа в Кабуши Стийл в Токио. А оттам продължавам с посещение в един металопреработвателен завод в Нагазаки. Програмата ми не включва никакви предприятия за производство на електроника. Пътувам до Япония два пъти в годината. Шефът винаги изпраща мен, защото съм най-високият сред подчинените му. Японците много държат на нещата, които ги отличават от западняците. Затова ниските търговски представители ги изнервят.

— Наистина ли? — Тя го изгледа с любопитство. После се ухили. — За пръв път чувам това. Шегувате ли се?

— Естествено. — Той се поколеба. Гърлото му пресъхна. Мисълта, че би могъл да покани тази млада жена да седне до него, го притесняваше. Но той искаше единствено да поговори с някого. Да убие свободното време. Да се престори поне за малко, че ситуацията в Ню Йорк не съществува.

Пипалата на Дженифър Бери го застигаха дори и тук. Присъствието й се простираше над цял континент и един океан. Джон Бери не можеше да прогони от мислите си образа на своята трудна и вечно оплакваща се съпруга. Двете му деца тийнейджъри — син и дъщеря — също не излизаха от ума му. Те двамата с всяка изминала година се отдалечаваха все повече от него. Единствената им семейна връзка напоследък май беше общото фамилно име. Общото жилище и документите, удостоверяващи, че са семейство. Все връзки, регулирани от закона.

Останалата част от онова, което съвременните хора наричаха с термина начин на живот, Бери възприемаше като жестока шега. Скандално скъпата къща в Ойстър Бей, която той никога не бе харесвал. Претенциозният кънтриклуб. Празноглавата компания за игра на бридж. Кухите приятелства. Съседските клюки. Коктейлите, без които жителите на Ойстър Бей, както и тези от съседните предградия, отдавна да са извършили масово самоубийство. Повърхностното лекомислие. Пустотата. Отегчението. Какво се бе случило с нещата, на които Бери държеше? Той вече почти не си спомняше доброто старо време. Среднощните разговори с Дженифър, страстното им любене в годините преди и то да се превърне в едно от многото семейни задължения. Екскурзиите и къмпингите, които си организираха с децата. Дългите неделни закуски. Бейзболът в задния двор. Всичко това като че ли бе останало в някакъв друг живот.

Напоследък Джон Бери все по-често се улавяше да мисли за миналото. Имаше чувството, че живее в миналото. Някоя песен от шестдесетте години, пусната по радиото, го изпълваше с копнеж по родния му град Дейтън, Охайо. Старите филми и телевизионните сериали предизвикваха такава силна носталгия, че сърцето му се свиваше от непоносима болка.

Той погледна младата жена, която стоеше до него.

— Искате ли да изпиете едно питие с мен? Забравете това. Зная… зная, че сте на работа. Но защо не изпиете една кола? — Бери говореше бързо. — Ще ви разкажа за японските бизнесмени. И за японските нрави и обичаи. Ще ви пообразовам малко. Ще ви съобщя много важна информация, която може да се окаже безценна, ако някога решите да се посветите на международните търговски отношения.

— Разбира се — кимна тя. — С удоволствие. Дайте ми само няколко минути, за да приключа със задълженията си. Остават ми още няколко подноса. Десет минути. — Шарън Крендъл взе подноса на Бери и на още половин дузина пътници. Усмихна му се, когато мина край него на път за сервизния асансьор в задната част на салона.

Бери се обърна и я изпрати с поглед. Тесният асансьор едва побра нея и подносите. След няколко секунди тя изчезна зад плъзгащата се врата и се понесе надолу към кухненския бокс, разположен под първокласния салон.

Останал сам, Джон Бери се опита да събере мислите си. Стана от мястото си и се протегна. Огледа просторния салон. След това погледна през прозореца към двата гигантски двигателя, монтирани под дясното крило на този Стратън. Те биха могли да погълнат целия Скаймастър. Наведнъж.

Компанията му Теплър металс притежаваше една четириместна Чесна туин скаймастър, предназначена за търговския персонал, която Бери пилотираше всеки път, когато изпиташе желание да лети. Предполагаше, че летенето е неразривно свързано с личните му проблеми. Ако животът на земята беше малко по-поносим, той едва ли би се възползвал от всяка възможност, за да се зарее високо в небето.

Бери се обърна към задната част на салона. Видя, че тоалетните са свободни. Погледна часовника си. Имаше време да се измие и да среше косата си, преди Шарън да се е върнала.

Докато вървеше към тоалетните, Бери отново погледна през прозореца. Възхити се от огромните размери и мощта на гигантския въздушен лайнер. Изпита почуда пред огромната пустота на заобикалящата ги небесна шир. Онова, което пропусна да забележи, бе присъствието и на още някой в необятното пространство. Не видя малката точица на хоризонта, която бързо се приближаваше към техния самолет.

* * *

Лейтенант Питър Матос държеше контролния лост на изтребителя F-18 с дясната си ръка. Леко увеличи мощността. Двата двигателя Дженеръл илектрик заработиха на по-високи обороти. Матос продължи да кръжи с изтребителя от Военновъздушните сили на САЩ, описвайки широки кръгове на височина от петдесет и четири хиляди фута. Поддържаше постоянна скорост — малко по-ниска от скоростта на звука. Летеше без никаква цел в един отрязък от международното въздушно пространство, известен във военните среди като Оперативна зона R-23. Очакваше повикване от базата. Полетът продължаваше твърде дълго и пилотът вече започваше да се пита какво става, когато чу пропукване в слушалките. Последва съобщение от базата. Чу гласа на старшина Кайл Лумис, когото смътно познаваше.

— Полет три-четири-седем, обажда се База. Край. Матос натисна един бутон върху контролния лост.

— Разбрано, База. Полет три-четири-седем. Приемам. Край. — И започна поредния широк завой в безоблачното небе над Тихия океан.

Гласът на електронния специалист от Е-334 прозвуча силно и ясно.

— Мишената беше изстреляна. По наши изчисления ще навлезе в твоя район след приблизително две минути. Статусът на операцията е Фокстрот-Алфа-Уиски. Повтарям: Фокстрот-Алфа-Уиски.

— Разбрано, База. Фокстрот-Алфа-Уиски.

Матос освободи бутона на предавателя и едновременно с това дръпна назад контролния лост. Фокстрот-Алфа-Уиски^[6]. Щеше да види мишената и унищожаването й единствено върху радарния си екран, но въпреки това изпита чувството, че плячката го очаква там някъде. Сърцето му заби учестено. Самолетът зави рязко, Матос увеличи скоростта и почувства по-силното налягане. Изравни изтребителя в посока североизток и отново увеличи оборотите. Чувстваше се като рицар, устремил се към бойното поле.

Питър Матос, подобно на повечето военни, които не са били родени в континенталната част на Съединените щати, беше по-лоялен, по-патриотично настроен и по-съвестен от кореняците американци. Забелязал бе това още в самото начало на военната си кариера. Американските бойни знамена се бяха развявали в различни кътчета на земното кълбо — Германия, Гуам, Суецкия канал, Филипините — а младите мъже на страната се стичаха под тях, за да защитят интересите на страната си. Сред военните имаше кубинци, мексиканци, канадци. Но имаше и други офицери, които възприемаха армията на Съединените щати не просто като военна организация с огромни, но наложителни разходи, на която повечето хора с готовност даваха данъците, но не и синовете си. За мъжете като Педро Матос, който произлизаше от най-бедната прослойка в родината си, Пуерто Рико, армията беше истински дом. Тя беше неговото семейство и приятел. И той й бе посветил живота си.

Матос изпълняваше прилежно задълженията си, изучаваше наръчниците, внимаваше какво говори, не бягаше от отговорност, изразяваше личното си мнение само когато биваше изрично помолен за това и изпълняваше получените заповеди с ентусиазъм и без всякакво колебание. Изглеждаше като човек, който вярва, че всичко в живота му е наред, но, когато останеше сам със себе си, той тихичко се молеше на боговете и изразяваше надеждата си, че няма да бъде подминат при следващото повишение. Един такъв пропуск би могъл да означава край на военната му кариера, особено пък като се вземеше предвид фактът, че служи във Военноморския флот, и то в мирно време.

Гласът на Лумис го изтръгна от мислите му.

— Полет три-четири-седем, засече ли мишената? Матос погледна към радарния екран.

— Не още, База.

— Разбрано. Дръж ни в течение.

— Непременно.

Матос насочи мислите си към други, по-важни проблеми, но през цялото време държеше под око радарния екран. Беше убеден, че резултатите от този тест ще предопределят посоката на живота му за в бъдеще. Изпитанията бяха секретни. Това му бе казано от висшестоящите. Освен това бяха и незаконни. За това се бе досетил сам. Онова, което не можеше да разбере, бе защо бяха избрали точно него за изстрелването на тази ракета.

Новите ракети Феникс A1M-63X бяха прикачени на търбуха на неговия F-18. За теста ракетите бяха снабдени с фалшиви бойни глави от неръждаема стомана и титан, а целта представляваше свръхзвукова авиационна мишена, изстреляна на неколкостотин мили разстояние от един военноморски хеликоптер Херкулес C-130. Ако се абстрахираше от тези факти, Матос би могъл да си представи, че ще изстреля две истински ракети по посока на нападащ го руски бомбардировач Туполев или към някой китайски МиГ-21. Разбира се в момента и Русия, и Китай поддържаха приятелски отношения със Съединените щати, но подобно на повечето военни Матос знаеше, че приятели като тях могат само за миг да се превърнат в смъртоносни врагове.

Матос сведе поглед към радарния екран. Все още не виждаше мишената. Целта на днешната мисия бе да се тестват подобрените параметри на маневреността на новото оръжие. Нормалният обхват на радара от двеста мили бе модифициран и сега покриваше участък от петстотин. Веднъж изстреляна, новата ракета Феникс нямаше повече да се нуждае от обичайното насочване и проследяване. Според получените заповеди Матос трябваше да изстреля първата ракета, да я изчака да се стабилизира, а след това да изстреля и втората. Заповядано му бе веднага след това да завие на сто и осемдесет градуса и по най-бързия начин да се отдалечи от зоната на бойните действия. Новата самонасочваща се ракета щеше да открие мишената и без всякаква помощ от страна на Питър Матос щеше да продължи да я преследва до унищожаването й.

От тактическа гледна точка изстрелването на една такава ракета криеше много малко рискове за пилота. Изтребителят имаше възможност да се отдалечи на безопасно разстояние още преди вражеският пилот да разбере, че е бил атакуван. Матос обаче не беше съвсем сигурен, че това нововъведение му харесва. За изстрелването на това оръжие не се изискваха особени лични и професионални умения от страна на пилота, а и оставането в района на битката бе проява на по-голямо мъжество. При новите условия не съществуваше и най-малката възможност пилотът да зърне целта си и да стане свидетел на унищожаването й. Но всичките тези подробности бяха извън сферата на неговата компетентност и задължения.

Той съсредоточи вниманието си върху радара. В най-далечния край на екрана се появи слаб сигнал. Натисна бутона за радиовръзка.

— До Базата. Полет три-четири-седем. Предварително радарно засичане на мишената. — Гласът му беше спокоен, думите — кратки и ясни. Усмихна се, припомнил си филмите за войната, които излъчваха късно вечер по телевизията. В тях немските и японските пилоти крещяха като обезумели, докато американците и англичаните неизменно говореха с овладяни и дори отегчени гласове даже и когато самолетите им падаха с главоломна скорост към земята. Абсолютно хладнокръвие. — Чувате ли ме, База?

— Разбрано, три-четири-седем. Предварително радарно засичане на целта. Продължавай според инструкциите. Край.

Лейтенант Матос натисна един бутон върху контролното табло и вдигна поглед към процесора, контролиращ стрелбата. Електронен символ следваше радарния сигнал върху екрана. Матос остана загледан в него в продължение на няколко секунди. Изведнъж се появи още един сигнал. Матос премигна. Погледна отново. Вторият сигнал изглеждаше по-малък и по-слаб. И се намираше непосредствено зад първия. Фалшиво изображение, помисли си Матос. Сигурно някой неизправен транзистор или диод е прегрял с десета от градуса. Нещо от сорта. И преди бе ставал свидетел на такива отклонения във функционирането на електрониката. Както и повечето му колеги, пилоти на изтребители в ескадрилата. Наричаха ги фантоми или ангелчета. Фалшиви образи. Ехо сигнали. Обратни изображения. Рефлекторни образи от нечий радар. Отражения от повърхността на океана. Привидения, безплътни като облак от пара. Според съвременния технически жаргон биваха наричани още недействителни изображения.

Матос натисна някакъв бутон. Завъртя едно копче, за да настрои контраста на изображението. Вторият сигнал започна да затихва. След това изчезна. Сякаш се сля с първоначалния, по-силен сигнал, който — Матос бе сигурен в това — беше целта. Той натисна бутона на предавателя.

— Докладва полет три-четири-седем. Виждам целта съвсем ясно. Разстояние до мишената — четиристотин и осемдесет мили. Край.

В отговор долетя гласът на Лумис, който като всеки военен радист говореше спокойно и безизразно.

— Разбрано, три-четири-седем.

Матос се поколеба. Зачуди се дали да не спомене за фантома, но се отказа. Ако имаше нещо, което висшестоящите наистина не понасяха, това бяха докладите за несъществуващи проблеми. Той отново погледна към радарния екран. Добра цел. Щракна обезопасяващия прекъсвач и повдигна капака, който затваряше изстрелващия механизъм. Предстоеше му да осъществи най-дългообхватния обстрел с ракета въздух-въздух, извършван някога в армията.

Матос натисна бутона за радиовръзка.

— Изстрелвам ракета номер едно. — Изчака секунда, пое дълбоко въздух, а след това натисна бутона за изстрелване.

Ракетата Феникс A1M-63X се отдели от изтребителя F-18. В продължение на един кратък миг ракетата остана неподвижна — задействало се бе специалното забавящо електронно устройство, което задържаше оръжието и по този начин се избягваше опасността от евентуален сблъсък със самолета на Матос. След като съответният интервал от време изтече, в ракетата се индуцира микроволтова дъга. Електричеството потече по лабиринта от платки и най-накрая достигна целта си — съответните вериги бяха активирани и двигателят на ракетата бе запален.

В задния край на ракетата избухна оранжев пламък. Само след няколко секунди тя вече се движеше със скорост два пъти по-висока от тази на F-18.

Матос изпрати ракетата с поглед. Предстоеше му да започне процедурата по изстрелването на втората Феникс. Сведе поглед към радарния екран. Целта отново се бе раздвоила. Две цели. Матос започна да натиска бутони и да върти копчета, за да засили контраста на изображението. Нямаше промяна. Извърши същата процедура отново. Никаква промяна. Две отделни цели. Ако едната беше авиационната мишена, каква беше другата? Исусе Христе! Не можеше по никакъв начин да контролира самонаправляващата се ракета, която вече бе изстрелял.

Направляващата система на ракетата Феникс работеше върху проблема. Двете електронни изображения поставиха устройството в затруднение. В съответствие с логическите и приоритетни принципи, заложени в паметта на ракетата и формулирани в една заседателна зала, отстояща на хиляди мили разстояние, електрическият поток задейства друго устройство. Ракетата Феникс A1M-63X, благодарение на подобрената си маневреност и способност за проследяване на целта, претърпя лека корекция на курса.

— И се насочи към по-голямата цел.