Пат Конрой
Блус в лятна нощ (26)

25

Закарах дядо си Сайлас Маккол в Уотърфорд, за да прибере Джини Пен от старческия приют. Братята ми останаха в къщата на старците, за да довършат полегатата пътека, по която Джини Пен да може спокойно да влиза и излиза с инвалидната си количка. Дядо ми беше дребен мъж, заклет пушач, човек наблюдателен, но пестелив на думи.

— Радваш ли се, че Джини Пен се прибира у дома? — попитах го.

— Какво друго ми остава? — рече Сайлас. — Всички сестри са вдигнали ръце от нея.

— Татко добре ли е?

— Като преспа, се оправи. После хукна към града.

Сложихме баба на задната седалка. Беше изтощена от усилието и емоциите, свързани с формалностите около изписването й от старческия приют. Бюрокрацията винаги изисква прахосване на излишна енергия, което съсипва хората, особено много старите и много болните. Джини Пен дори не си направи труда да помаха на сестрите, които излязоха да я изпратят.

— Чудовища! — просъска тя, докато ние със Сайлас им махахме любезно усмихнати. — Пиявици. Нощни гърнета. Инфекциозни жаби. Пеницилинови гъбички. Трябва да им забранят да докосват истински дами и изискани жени.

— Държаха се много мило — тихичко промърмори Сайлас по-скоро на себе си.

— Ти ли го казваш? Дето веднъж не дойде да ме видиш — скара му се Джини Пен. — Трябваше да се омъжа за генерал Грант, а не за тази бунтовническа отрепка Сайлас Маккол.

— Би ли спрял за малко пред супермаркета? — попита дядо. — Искам да купя един намордник.

— Дядо идваше да те види всеки ден, Джини Пен — казах.

— Ето, и внуците ме предават. Целият град тръпнеше в очакване. Всички щяха да се пръснат от радост при вестта за моята кончина.

— Аз трябваше да водя парада по главната улица — обади се Сайлас.

— Не я дразни — предупредих го и леко го смушках. — Джини Пен, братята ми те чакат с голям подарък. Цял ден сме строили полегата пътека за количката ти.

— И на това му викате подарък? Откога пътеките за инвалиди минават за подарък?

— Лично надзиравах строежа — направих си оглушки аз. — Ще стане страхотна.

Когато влязох с колата в двора, братята ми се бяха прибрали в къщата. Тя беше много стара и с вида си вдъхваше респект сред новите модерни постройки на плажа, които се бяха пръкнали наоколо сравнително отскоро. Точно зад нея игрището за голф, проектирано от Робърт Трент Джоунс, правеше остра чупка. Двама невъзмутими пенсионери се придвижваха с количка по игрището така безшумно, сякаш платноход се носеше по вятъра. Когато бях малък, смятах, че островът е толкова див, та цивилизацията никога няма да проникне тук, но оттогава много неща се бяха променили.

С изключение, мислено се коригирах, на моите баба и дядо. Те винаги са били особняци и крайно нестандартни хора. Освен това като че ли ги свързваше навикът, а не любовта. Джини Пен често се обиждаше, защото ние, внуците, предпочитахме Сайлас пред нея и бяхме страшно привързани към него — чувство, което не можеше да се каже, че изпитваме към нея. Но когато тя ни го натякваше, ние отричахме категорично и веднага й заявявахме, че я обичаме точно толкова, колкото ни позволяват неуправляемите валенции на вечно променливото й настроение.

— Ето ги и момчетата — казах аз.

— Най-добрите момчета в света — добави Сайлас.

— Дошли са от немай-къде — каза Джини Пен, но си личеше, че е доволна, особено като видя, че всички са дошли да я приветстват.

Братята ми нададоха мощен вик и се спуснаха към нея. Задумкаха по бронята и разклатиха колата, докато намусената Джини Пен не издържа и се усмихна. Щом се усмихна, и четиримата се направиха на омагьосани от нейното очарование, олюляха се и се натръшкаха по земята.

— Само за палячовци ви бива — каза тя, докато Сайлас й помагаше да слезе от колата, а аз докарах инвалидната количка от верандата.

Тий изтича по новата дъсчена пътека, от която целият двор ухаеше на смола. После легна върху нея и извика:

— Добре дошла, мила старицо!

— Като дойда, само на „старицо“ ще ми станеш! — изфуча Джини Пен.

— Погледни, Джини Пен — продължи Тий. — Виж какво съвършено произведение сме сътворили в твоя чест.

После се престори на застрелян престъпник в долнопробен филм и се изтърколи надолу по полегатата пътечка.

— Трябва да се лакира — нареди Джини Пен. — Мразя голи дъски. Това обижда естетическото ми чувство.

— Бабо, страшно се радвам, че те виждам — каза й Далас.

— Момчета, благодаря ви, че сте ми сковали пътека — обади се Дюпре с момичешки глас.

— И срещата със смъртта не е успяла да я промени, момчета — каза мрачно Сайлас и тържествено забута количката към къщата. — Ще си остане усойница до края.

— Точно това предвижда моят план — отсече тя.

По средата на дъсчената пътека братята ми спряха количката и започнаха да целуват баба за добре дошла. Целуваха я по лицето, по врата, гъделичкаха я. Целуваха я по очите, по страните, по челото, докато не ги разгони с бастуна си. Отстъпиха със смях и след малко отново се нахвърлиха с ласките си, а Сайлас едва добута количката до входната врата.

Настанихме се на предната веранда, докато Джон Хардин продължаваше да почиства дъсчената пътека с гласпапир, като изглаждаше и най-малките неравности. От всички нас той беше най-добрият дърводелец — нямаше нещо, което да не може да свърши с ръцете си. Но макар и много сръчен, не можеше да си намери работа, защото не издържаше на напрежението, което неизменно съществува и на най-спокойното работно място. Наблюдавахме го как работи и се възхищавахме на пестеливите му движения — нямаше празен ход.

— Да си го кажем направо — наруши мълчанието Тий, — Джини Пен е голяма лигла. Само аз ли съм на това мнение?

— Кой? — попита Дюпре. — Тази сладка мила старица?

Лия се показа на задната веранда, след като бе прочела на Джини Пен едно стихотворение, което беше посветила на нейното завръщане у дома.

— Джини Пен хареса ли стихотворението ти, Лия? — попита чичо й Дюпре.

— Не разбрах — отвърна Лия. — Но каза, че го е харесала.

— Да не ти пука — обади се Тий. — Не й е в характера да се държи любезно.

— Да искаш такова нещо от нея е твърде много — съгласи се Далас.

— Вие всички познавахте ли моята майка? — попита Лия, изненадвайки братята ми с въпроса. Те я наобиколиха със загрижен вид.

— Разбира се, Лия — рече Дюпре. — Какво искаш да знаеш? Ти какво си спомняш за Шайла?

— Не си спомням нищо от времето, когато съм имала майка.

— Но ти имаше прекрасна майка, Лия — рече Далас.

— Красива като картина, също като теб — добави Тий.

— Вие всички ли я харесвахте?

— Да я харесваме ли? — каза Дюпре. — Та ние всички бяхме влюбени в твоята майка. Не знам какво ти е разправял баща ти, но тя беше очарователно момиче.

— Най-добрата танцьорка, която съм виждал — обади се Тий. — Като засвиреха шаг, нямаше по-добра от нея.

— Какво е това „шаг“?

— Момиче, родено в Южна Каролина, да не знае какво е това „шаг“? — учуди се Дюпре. — Това е престъпление срещу човечеството.

— Значи баща ти за нищо не го бива — обади се Тий.

— В Италия не танцуват шаг, момчета — защитих се аз. — По-добре да я бях научил на хула-хула.

— Не се оправдавай — каза Дюпре. — Чакай, ще докарам колата по-близо до верандата и ще пусна една касетка. Това е голям пропуск в образованието на моята племенница.

— Наистина, по-добре да беше отгледана в някое сиропиталище на Южна Каролина — реши да ме подразни Дюпре. — Джак, срамувам се, че си ми брат.

Той приближи пикапа до верандата, сложи една касетка и наду музиката докрай.

— Това е типично каролинска музика — каза той и се качи при нас. — Най-свещените звуци на земята.

— Сега чичовците ти ще трябва да попълнят празнотите в занемареното ти образование, Лия — каза Далас. — За това, разбира се, е виновен баща ти и аз с удоволствие бих завел дело срещу него.

Дюпре взе ръката на Лия и започна да й показва стъпките. Аз поканих на танц Тий и Лия ни зяпна като омагьосана, защото никога не беше виждала този танц.

— Лия, най-важното в шага е да гледаш с леден непукизъм — обясних й аз. — Никаква емоция, никаква страст. Танцът — това е лятото, несподелените желания, той е отношение към живота. Лицето ти трябва да е като маска.

— Как се казва тоя, бе? Да не е Платон? Ние ще учим детето да танцува, а той взел да философства — обади се Дюпре.

— Аз единствен мога да танцувам като момиче — обърна се Тий към Лия, — защото навремето се учеха с мен. Бях най-малкият и ме караха да им партнирам, докато се упражняваха.

Откъм колата гръмна „Моля, две порции от нейната любов“ и Далас покани Лия на танц.

— Майка ти беше ненадмината танцьорка — рече й той.

— Всичко танцуваше — обади се Дюпре.

— Виж ти, как бързо схваща Лия — похвали я Далас.

— На майка си се е метнала — рече Тий. — Тя е родена танцьорка. Заплювам си ред след Джон Хардин. Ще я науча как танцувахме секс-шага.

— Секс-шага ли? — изписка Лия. — Звучи страхотно.

От този ден нататък Лия стана голяма почитателка на чичовците си. Разтапяше се от вниманието на моите братя и цялата цъфтеше от щастие. Телцето й се раздвижи в ритъма на мелодията и като че самата й детска същност се промени, някак узря, докато се въртеше в танца на голямото чичовско ухажване. Братята ми стояха на опашка, за да танцуват с нея, и непрекъснато се караха чий ред е. Превърнаха следобеда в празник, за който тя щеше да си спомня цял живот. Чувстваше се специално удостоена с внимание, като вездесъща кралица под закрилата на обожаващата я армия от предани войни. В края на деня вече умееше да танцува не по-зле от чичовците си.

Наблюдавах всеки танц на Лия с братята ми и тяхната доброта ме трогна дълбоко. Дюпре ме потупа по рамото и каза:

— Следващата песен е за теб и Лия.

„Запази последния танц за мен“ на състава „Дрифтърс“ се разнесе и Лия веднага забеляза промяната у мен.

— Какво има, татко? — попита тя, щом взех ръката й и я поканих да танцуваме.

— Дюпре, превърти го от самото начало — казах аз. — Трябва да обясня значението на тази песен. — След това се обърнах към Лия. — Спомняш ли си историята за това как двамата с мама се влюбихме един в друг? — попитах Лия.

— През онази нощ, когато къщата паднала в морето.

— Същата. Когато двамата с мама танцувахме в онази стая сам-самички, защото всички избягаха панически от къщата, тогава ние танцувахме шаг.

— Не знаех.

— Братята ми са прави, трябваше да те науча.

— Нищо, ти толкова други неща си ме научил.

— Това беше любимата песен на нас двамата с майка ти. Ние се влюбихме, докато танцувахме на тази мелодия.

Лия не беше танцувала с мен, но сега чу доволното сумтене на братята ми, докато се поклащахме в ритъма на тази прекрасна песен. Те пляскаха с ръце, тропаха с крака и подсвиркваха, докато двамата с Лия се въртяхме върху ожулените дъски на верандата. Лия ужасно се изненада, като видя, че не може да танцува толкова добре, колкото умеех аз. И ми го каза. Докато танцувахме, лицето й изплува пред очите ми и се преобрази в това на Шайла. Просълзих се — най-накрая успях да се просълзя.

Лия въобще не забеляза, че плача, докато братята ми не се умълчаха. Спряхме да танцуваме и аз седнах на стъпалата на верандата. Лия ме прегърна и това, заедно с песента, която двамата с майка й толкова обичахме, ме разстрои окончателно. Можех да понеса спомена, но не можех да понеса музиката, която го правеше така болезнен за мен.