Пат Конрой
Блус в лятна нощ (4)

3

Откакто се преместих да живея в Италия, бях написал осем статии за Венеция в седем различни списания. Венеция е златна мина за всеки писател пътешественик и аз наистина я обичам, защото тя е единственият град, който се оказа по-красив от предварителната ми представа за него. Това е градът, който ме преобразява, който направо ме екзалтира, щом тръгна из каналите му, търсейки онези неуловими словесни еквиваленти, които ще извикат у вечно невидимия мой читател същото трепетно усещане за приказно вълшебство.

Щом се качих на водното такси, вдишах морския въздух — остра смесица от ветровете на Адриатика и катастрофалното замърсяване, което заплашва самото съществуване на града. Лакираната махагонова лодка заплава по Канале гранде. Нечистотиите и болестите продължават да грозят града. Гондолите, които задминавахме, се поклащаха мечтателно като черни, уродливи лебеди — творения на болезнени кошмари. Слънцето изскочи иззад плътна дига от облаци и аз отново си помислих как във Венеция дори същността на светлината се преобразява. Светлината навсякъде е красива, но само във Венеция тя може да разкрие възможностите си докрай. В родния град на огледалата всеки дворец предизвикателно се кипри край канала и потрепва като снежинка в безброй неуловими водни отражения.

Отседнах в „Грити Палас“ — един от най-луксозните хотели в този своенравен, изпълнен с балюстради град. Ако ти се пие сухо мартини, терасата на „Грити“ е най-доброто място в света за тази цел. Погледнах надолу към речния трафик и вдигнах тост за всички божествени заведения под сводовете на Мария дела Салуте. Преди време бях написал кратък хвалебствен химн в чест на „Грити Палас“, който се появи в „Ескуайър“, и оттогава при всяко мое посещение съдържателят ме посреща като кралска особа. У всеки пишещ пътешественик има нещо от проститутката и това ме тревожи навсякъде с изключение на Венеция. В „Грити Палас“ всичко е прекалено лъскаво и всички преливат от внимание и любезности, но това са отличителните белези на големите хотели по света. Там цари тишина и тайнственост, обслужващият персонал си знае работата и неговото присъствие остава незабележимо — той съществува единствено да улесни живота ти и да го направи по-безоблачен.

И така, седнал сам-самичък пред едно питие в града на маските, там, където Византия и Европа се срещат, аз чаках да пристигнат двама мои приятели от детството. За втори път в продължение на по-малко от четирийсет и осем часа се изправях лице в лице с миналото си. Но Венеция е такова въображаемо убежище от света, че в нея човек е готов на абсолютно всичко. Седях, загледан в пищните дворци, сякаш целият град беше проектиран от трупа латернаджии и вманиачени шахматисти, за да бъде издигнат в чест на стъклодухачите. Тържеството на волните прищевки и фантастични хрумвания го превръщаше в град-загадка, място, където декадентството си имаше работно време и почивни дни. Във Венеция винаги ми се е искало да бъда по-бляскава и по-екстравагантна личност.

— Добър ден — каза портиерът на хотела и ми подаде една бележка. — Как сте?

— Много добре, Артуро — отвърнах. — Синьор Хес и синьора Ансли пристигнаха ли вече?

— Да, тази сутрин. Пристигнаха поотделно — отвърна Артуро. — Синьор Хес остави тази бележка за вас. Той е известен холивудски режисьор, нали?

— Не си ли личи?

— Изглежда самонадеян.

— От дете е такъв.

— Дамата е много красива — рече Артуро.

— По рождение е такава — отвърнах. — Мога да свидетелствам за това.

Разгърнах бележката на Майк до мен и веднага разпознах нечетливия му почерк, който ми напомни развързани връзки на кецове.

„Здравей, ебач — започваше мило той, — ще се видим в шест на терасата за по едно питие. Хотелчето си го бива, нали? Недей да мачкаш чаршафите. Чао и всичко най. Майк.“

Гимназията е нещо като старт в живота, мислех си аз, докато чаках приятелите си, заслушан в движението по Канале гранде. Винаги съм гледал на приятелите си от детството като на нещо специално, но това, че един от тях доби световна слава, преди да е навършил трийсет, наистина ме изненада. В мрака на слона „Бриз“ Майк Хес се влюби в киното и всичко, свързано с него. Той гледаше филми с онази благоговейна страст, с която един изкуствовед изучава картините на Тициан. Способността му да се съсредоточава и запомня беше невероятна. Можеше да назове по име всеки актьор от „Всичко за Ева“, както и имената на героите, които изпълняваха. „Снежанка“ беше първият филм, който бе гледал и, разбира се, го знаеше наизуст. Можеше да го преразкаже от надписите в началото до самия край, когато Снежанка и принцът се отправят към собственото си розово бъдеще, и то в най-дребни подробности. Дори характерът му беше крещящ и ексцентричен, така че Май беше направо роден за киното.

Но с по-голямо любопитство очаквах да видя Ледар Ансли. Двамата с Майк останахме близки и след колежа, докато Ледар изчезна веднага след като завършихме университета в Южна Каролина. Въпреки че имаше един период, в който с нея бяхме гаджета в гимназията, аз така и не успях да я опозная, нито пък тя мен. Красотата й я правеше недостижима и тя живееше малко откъснато от нас. Беше от онези момичета, които не оставят в живота ти видима следа, само тайна разруха. И след това продължаваш да я помниш, но заради онова, което трябва. Тя първа ми посвети любовно стихотворение и ми го подари на рождения ден, но то бе написано с помощта на код, за който тя така и не се престраши да ми разкрие ключа. През цялата първа година на гимназията аз обикалях училището с лист от написани на ръка безсмислици, едно непреводимо любовно послание, на което не можех да се радвам, защото не бях в състояние да го разшифровам. Сетих се за това стихотворение сега, във Венеция, където всички образи са фалшификати, прекопирани от водните отражения.

Някой докосна рамото ми — познато докосване.

— Здравей, страннико — каза Ледар Ансли. — Подари ми този хотел и ще ти изпратя въздушна целувка преди заспиване.

— Ледар! — възкликнах и се изправих. — Ти си родена да притежаваш този хотел.

— Сигурно и в рая не е толкова хубаво — каза тя и двамата се прегърнахме. — Как си, Джак? Всички се тревожат за теб.

— Справям се — отвърнах. — Махнах се навреме от Южна Каролина и това си има своите предимства.

— И аз вече пет години живея в Ню Йорк — каза тя. — Не е нужно да ми обясняваш защо си се махнал.

— Нямам и намерение — отвърнах. — Как са децата ти?

— Предполагам, че са добре — смънка тя, по което разбрах, че съм докоснал болно място. — И двете живеят с баща си. Кейпърс успя да им внуши, че без тях не може да се кандидатира за губернатор.

— Ако Кейпърс стане губернатор, аз преставам да вярвам в демокрацията.

Тя се изсмя.

— Помоли ме специално да те поздравя. Той все още има високо мнение за теб.

— Щом ще си разменяме послания, кажи на Кейпърс, че и аз имам мнение за него. То съвпада с мнението ми за вирусите и отровните гъби. Кажи му още, че винаги се сещам за него, щом стане дума за хемороиди или диария.

— Разбрах мисълта ти — прекъсна ме тя.

— На това разчитах — отвърнах. — Че схващаш бързо.

— Точно обратното — каза Ледар. — Схващам бавно. Иначе нямаше да се омъжа за онова очарователно копеле.

— Грешка в разписанието. Сбъркала си влака.

— Не ми приличаше на грешка, а по-скоро на въоръжен конфликт — каза тя. — Пощурих целия град, изтормозих приятелите си, изгорих стърнищата, поръсих земята със сол и вдигнах във въздуха всички мостове, по които можех да се върна там, откъдето бях тръгнала.

— Но нищо не помогна, нали? — зарадвах й се аз.

— Винаги си умеел да четеш между редовете — каза тя.

— Виж ти! — извиках, поглеждайки към фоайето на хотела. — Насам се носи някакъв чешит.

Майк Хес се приближи с бърза уверена крачка. Винаги енергичен, той изглеждаше превъзбуден като разклатена преди отваряне бутилка пепси. Всички очи на терасата бяха обърнати към него, докато Майк дефилираше между масите. Видът му бе безупречен; маниерите му — делови.

В мига, в който се изправих да го посрещна, той ме сграбчи в мечешката си прегръдка и ме целуна по двете страни — както правят по-скоро в Холивуд, отколкото в Италия. Целуна Ледар по устните.

— Ледар, холивудските мадами не могат да стъпят на малкия ти пръст. Само като си спомня каква мажоретка беше, веднага ми става. До ден-днешен.

— Майк, винаги си знаел как се печелят нежни дамски сърца — каза Ледар и тримата седнахме.

— Майк, не мога да те позная без златните ти синджири — започнах аз.

— Това беше грешка, Джак — изсмя се той. — Не трябваше да идвам на десетгодишнината със златни синджири. Но нали всички съученици очакваха да ме видят в ролята на прочут филмов режисьор. Любовта ми към тях надделя. Дадох на публиката онова, което иска. Широко разкопчана копринена риза. Златни вериги върху космати мъжки гърди. С кого бях тогава?

— С Тифани Блейк — припомни му Ледар. — Тогава тя ти беше съпруга.

— Страхотна жена — каза Майк. — Не ми беше лесно да я разкарам, след като ми роди един син. Имаше лошия навик да се чука с мъже, без да е омъжена за тях.

— Самият ти имаш този навик — подхвърли Ледар.

— Внимавай какво говориш — каза й Майк и посочи към мен. — Последния път, когато се видяхме тук с Джак, той ме нарече тъпо копеле.

— О, колко грубо, колко нелюбезно от моя страна — усмихнах се и добавих: — Прощавай, Майкъл, тъпо копеле такова!

Майкъл се престори на прострелян в корема, драматично залитна назад, олюля се и увисна безжизнено върху перилата на терасата. Представлението му беше достатъчно убедително, за да привлече вниманието на двама озадачени келнери, които го попитаха дали не му е зле.

— Изправи се, Майк! — подвикна му Ледар. — Защо не се опиташ да ни изиграеш ролята на човек, отседнал в луксозен хотел.

— Уцелиха ме право в червата, амигос. Не ми водете доктора, няма смисъл — продължи да театралничи Майк. — Кажете на мама, че съм умрял с молитва на уста.

После се изправи, застана мирно и се върна на мястото си. Преди да седне, се поклони на една възрастна италианка, която изглеждаше отвратена от безвкусното му представление и през цялото време го фиксираше със смразяваща неприязън. Майк като че ли се притесни от демонстративното й презрение.

— Виж това лице и всичко ще ти стане ясно — каза Майк. — Ще разбереш защо чуждестранните филми са пълно фиаско. Защото в тях няма живот. Няма дух.

— Няма дух ли? — повторих аз. — В Италия?

— Няма живот ли? — попита след мен и Ледар. — В Ана Маняни? В София Лорен? Та те са измислили живота.

— Случайно да си гледал чуждестранен филм напоследък? — каза Майк, без да обръща внимание на Ледар. — Нищо не се случва. Само някакви хора се мотаят, излизат и влизат през цялото време. Цели два безкрайни часа. И никой не умира. Никого не застрелват. Никой не се чука, никой не се смее. Само влизат и излизат през някакви врати или вечерят с часове. Влизат през едната врата и излизат през другата. И ето, представи си, сервират им супа. После половин час екранно време си разрязват пилето.

Приближи се един нов келнер и аз поръчах сухо мартини с лимон. Майк сбърчи нос.

— Мартини ли? Като във филм на Джун Алисън. Има опасност да пукна от предозиране с лимон и минерална вода. Вече съм изцяло на безоловно гориво. Трябва да ви взема вас двамата и да ви откарам в Лос Анджелис. До месец ще заухаете на папая.

— Обещавам да ти превеждам от италиански — обърнах се към Ледар, — ако ти ми обясняваш какво ми говори Майк.

— Иска да каже, че вече не пие — отвърна ми тя.

— Майк, да си чел Толстой напоследък? — попитах, докато келнерът поставяше питието пред него.

— Това ми харесва. Слушай, момче, където и да цъфна в Лос Анджелис, камбани бият, а ти само гледаш как да ме злепоставиш. По дяволите, човече, аз по цял ден чета сценарии, нонстоп от сутрин до вечер. Ако първите две страници не ми грабнат вниманието, хвърлям ги, свободно падане през прозореца... това е положението, братче, за мен времето е благороден метал.

— Превод, моля! — провикнах се аз към Ледар.

— Иска да каже, че чете много филмови сценарии, че повечето от тях не му допадат и че е много зает човек — каза Ледар.

— Пия за нашето приятелство — казах и вдигнах чаша към двамата.

— Има нещо неповторимо в приятелствата от детските години — каза Майк с леко пресекващ глас.

— Говори само за себе си — подметна Ледар. — Това със сигурност не важи за мен.

— Още не си се разнежил и Ледар пуска студения душ. Не се е променила много, нали, Джак?

— Няма защо да питаш Джак, аз съм тук, Майк — изпревари ме Ледар.

— Защо поиска да се срещнем във Венеция? — бързо попитах Майк, като видях, че се засегна от думите на Ледар. — Спомена за някакъв проект.

— Проект ли каза? Идеята ми е толкова бомбастична, че мога да вдигна целия свят във въздуха.

— Иска да каже, че идеята му не е лоша — обясни Ледар.

— Ледар, не ти разрешавам да охлаждаш естествения ми ентусиазъм. Затова по-добре престани!

— Майк, какъв е този проект? — подканих го аз нетърпеливо.

— Ей, по-полека. Къде си се разбързал? Никой не ни пришпорва. Дай да се отпуснем и да потънем в погледите си дълбоки, както казва поетът.

— Джак, как е Лия? — попита Ледар.

— Да. Как е загадъчното хлапе, което ти отвлече от Южна Каролина?

— Майк, не съм я отвличал. Тя е мое дете и аз просто реших, че ще живеем в Италия.

— Ей, много чувствителен си станал! Само казвам какво се шушука сред старите приятели от нашата банда.

— Старите приятели ли? — попитах тихо. — Чуя ли за тая банда, само гледам къде да се скрия.

— Е, имаше провали, но имаше и страхотни моменти.

— Джак си спомня повече за дадените жертви — обади се Ледар.

— Жертви ли? Ха, това ми харесва. И винаги ми напомня за касов филм.

— Добре казано — обади се Ледар. — Ти придаваш допълнителна екзотика на Венеция. Сериозно.

— Ледар, надявам се, че това няма да върне отношенията ни назад към времето, когато от дъното на душата си те молех да изчезнеш от хоризонта ми. Сега може би разбираш защо никога не стигнах до твоя сценарий.

— Прочете го — каза тя студено — само защото беше един от героите в него.

— Да, и се обидих. Смятам, че не беше честно от твоя страна — каза Майк.

— Това звучи като музика в ушите ми — отвърна тя и махна на келнера да й донесе още едно питие.

— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда на тази среща — рекох аз. — Не ми е приятно, когато се опитвате да водите безнадеждни битки, в които няма победител. Особено когато самият аз съм ветеран от същата война.

— Спокойно, Джак — каза Майк и вдигна ръце в знак, че се предава. — Предупредиха ме, че всеки момент можеш да рипнеш на крака и да офейкаш. Но трябва да ме изслушаш. Отдавна умувам върху това, което ще ти кажа. Вече съм го обмислил. Досега се опитвах да извоювам мястото си в тая индустрия, така че, когато му дойде времето, да съм в изгодна позиция. Всичко е под контрол. Имам готов филм, който излиза на екран през есента и с него ще гледам да се пласирам на филмовия фестивал във Венеция, защото той е по така, нали разбираш, братче, изкуство. Освен това се надявам да посъбера малко мангизи, за да си напълня гушката, да се опарича. Загряваш ли? Затова, мила тикво, престани да се дърляш с мен. Един ден ще стигна и до твоите сценарии, за да ги пренеса на синия екран — каза той и най-неочаквано погледна Ледар.

— Майк, много добре знаеш, че пет пари не давам дали ще филмираш някой от моите сценарии или не. И точно затова ме обичаш.

— Аз държа вие двамата да се заемете с един сценарий специално за мен. Сериал за Юга, за нашия град и нашите семейства. От самото начало, когато дядо ми е пристигнал в Уотърфорд, та чак до днешно време.

— Сериал — възмутих се аз. — Каква грозна дума!

— Мисли за нея като за много долари и това ще ти помогне да забравиш естетическите си проблеми, когато пишеш за телевизията.

— Моят проблем е да работя за теб, Майк, а не за телевизията — рече Ледар. — Казах ти го, когато за пръв път сподели идеята си с мен, казвам ти го и сега.

— Но без проблем прие да ти платя билета до Венеция, нали?

— Защото исках да се срещна с Джак и той да ме разведе из всички потайни и недостъпни места във Венеция.

— Джак, водата в този град пие ли се? — попита Майк, като нарочно сниши глас. — Искам да кажа от чешмата. Миналата година бях в Мексико и така се намъчих, имах чувството, че самият Монтесума се е заврял в задника ми.

— Това е Венеция, а не Тихуана. Водата става за пиене.

Майк се зарадва, че с помощта на моите уверения му отпадна поне една от неприятните страни на пътуването.

— Какво мислиш за южняшките серии? Казвай!

— Отпиши ме — обади се Ледар.

— Не бързай, сладурче. Майк не е казал най-важното.

Той взе писалка и изписа едно число върху къс хартия, после го вдигна във въздуха, така че и двамата с Ледар добре да го видим.

— Ето сумата, която възнамерявам да отделя за сценаристите. Нека си го каже. Това са повече пари, отколкото Джак припечелва, превъзнасяйки се по разни забележителности, а ще има и още — от издаването им под формата на книга и от международните продажби. Джак, от рецепти за агнешки бъбречета и пици не можеш да изкараш толкова.

— Благодаря ти, че оценяваш професията ми така високо, Майк — раздразних се аз.

Ледар се загледа в изписаната цифра, после каза:

— Значи затова в Калифорния всички са такива тъпанари.

— Може и така да е — отвърна Майк, като леко повиши тон, за да парира иронията в гласа й, — но това несъмнено изостря апетита към висшата математика.

Поклатих глава, загледан в движението на лодките отдолу.

— Преместих се в Италия, за да избягам от всичко това.

— Слушай, аз не искам от теб да ми пишеш автобиографията си. Нито как си се отдал на дълбоко замразяване. Нито за Шайла, нито за онзи идиотски мост. Аз ти говоря за онова, което се случи в нашия град. В общи линии. За моите прародители. За твоите, Джак. За дядото на Кейпърс, който навремето се славеше като един от най-големите политици. Искам да кажа, че във всичко това има хляб. Произхождаме от нищо и никакви хорица, но те са имали у себе си онова желание да направят живота на децата и внуците си по-добър и трябва да им признаеш, копеле, че успяха. Погледни само. В тая история има всичко. Има две световни войни. Тук е и движението за граждански права. Шейсетте. Виетнам. Настоящето.

— Колко трябва да продължи този сериал? — попита Ледар.

— Колкото да отразим века с всичките му ключови събития. Много динамика и перфектно озвучаване. Смятам, че идеята си я бива, и ако вие двамата се откажете, много други само това чакат.

— Вземи ги тях — предложих му.

— Но нито един от тях не е бил там — каза Майк и в гласа му за пръв път долових нещо от стария Майкъл, момчето, което обичах и с което израснах. — Както ние бяхме. Не са преживели онова, което ние преживяхме. Аз продължавам да очаквам от Ледар да напише онова, за което като деца станахме свидетели в Южна Каролина, а тя ми пише кой какво направил в солариума за феминистки в Манхатън.

— Дайте да не се караме — казах.

— Да се караме ли? — отвърна Майк. — Човече, ние в Южна Каролина дори не умеем да се караме. В Лос Анджелис да се караш означава целият да плувнеш в кръв и пот.

— Майк, нямам желание да работя с теб — казах. — Дойдох тук само от любопитство, защото исках да видя как ще се чувстваме заедно след толкова години. Аз, за разлика от вас двамата, не изпитвам никаква носталгия по миналото. Но изпитвам носталгия по вас и по нашата изгубена невинност, по онова, което преживяхме заедно, което можеше да бъде и по-различно, ако бяхме имали повече късмет.

— Тогава го напиши така, както би искал да бъде — рече Майк, като се наведе към мен. — Искаш да го напишеш по-красиво. Чудесно! Направи го. С мен ще работиш и ще пееш, Джак. Ще видиш какъв съм сладур, няма да имаш никакви проблеми. Ето ти няколко телефонни номера, на които трябва да се обадиш. За тяхна сметка. Те знаят, че ти си моят южняк.

— Номера ли? — попитах.

— Хора, с които работя — отвърна той. — Те ще ме подкрепят.

— Майк, нека дам на Джак едни други номера — каза Ледар. — На хора, които плюят и отминават, щом чуят името ти.

— Ти само ми създаваш врагове — каза Майк. — Това е звярът у теб.

— Тогава дай на Джак номерата на хората, дето ще ти подпалят чергата ей така, само за да видят дали запалката им работи. Половината град смята, че си лайно, Майк.

— Защото не са ме познавали като дете — отвърна Майк. — Но вие ме познавахте. Не бях такъв навремето.

— Съжалявам, Майк — каза Ледар. — Не исках да те обидя.

— Няма нищо, Ледар. Знам защо мислиш така. Не разбирам какво се случи с мен. Именно затова държа вие с Джак да приемете работата по този проект. Така ще ми помогнете да открия какво всъщност се случи. Знам, че все още съм жив, но съм загубил предишната си чувствителност към живота. Чао, амигос. Имам важна среща. А вие запалете лулата на мира и обсъдете предложението ми.

Докато вървяхме към асансьорите, Ледар каза:

— Няма да приемеш предложението на Майк, нали, Джак?

— Не. Най-обичам да не мисля за миналото.