Пат Конрой
Блус в лятна нощ (38)

37

Когато на следващия ден излязохме от затвора, вече се бяхме превърнали в герои и в част от онова неспокойно време, когато американците бяха престанали да се изслушват. Петстотин студенти и пет телевизионни камери ни посрещнаха заедно с ослепителната слънчева светлина на един щат, в който лятото отново бе подранило. Шайла и Кейпърс ни прегърнаха тържествуващи за пред камерите и бързо ни отвлякоха в едно закътано местенце на Блосъм Стрийт, където ръководството на СДО се бе събрало, за да обсъди следващата си проява. Радикалите, които доскоро въобще не ни понасяха нас с Джордан, сега се държаха, като че бяхме доказали предаността си в някакво страхотно изпитание. И този затворен кръг, който никак не харесвахме, на бърза ръка ни обяви за свои хора. Истината е, че нощта в затвора ни бе уплашила и последвалото ухажване подейства като лечебен мехлем на изтерзания ни дух. Марихуаната беше безплатна, както и уискито.

Бях вече на градус и много щастлив, когато Шайла ни направи знак да я последваме. Заведе ни до една маса в задния двор. Там Радикала Боб беше свикал военния съвет — на открито, за да е сигурен, че никой не записва разговорите. Той твърдеше, че още е рано да се доверяват на нас с Джордан, че ние не бива да присъстваме на това съвещание само защото сме били арестувани и сме изиграли главната роля в една демонстрация, която се оказала неефективна, тъй като нещата излезли извън контрол. Спореше, че движението не е място за подготовка на млади кадри, които предлагат услугите си, без да проповядват революционната философия като свое кредо. Още същия ден стотина рошави студенти бяха нападнали административната сграда в спонтанен бунт, лишен от цел и водачество.

— Действия, неподплатени с философия, това е анархия — заяви Радикала Боб.

— Какво? — попитах. — Боб, всеки път, щом си отвориш устата, имам чувството, че си изучавал английски задочно.

— Теб кой те пита, бе! — озъби ми се той в отговор. — Това, че двамата с Джордан вчера сте се правили на герои на своя глава, съвсем не означава, че сте помогнали с нещо на нашата кауза.

— А ти можеш ли да ми обясниш защо нито един от вас не беше арестуван вчера? — попита Джордан и изгледа събраните двайсет и двама ветерани на СДО, насядали около масата за пикник. Заниманието на повечето от тях се състоеше в това да си подават един на друг тънко свити цигари от марихуана — толкова тънки, та имах чувството, че си разменят косъмчета от срамните части. През този ден обаче, с изключение на Боб, всички се отнасяха много мило и почтително към нас с Джордан. Само защото се озовахме на първите страници на вестниците, изведнъж бяхме станали много ценни за тях.

— Боб, не си прав — намеси се Шайла. — Те рискуваха всичко и загубиха всичко. Бяха арестувани заедно с другите. Когато ни арестуват нас двамата, това не изненадва никого, защото се случва всеки ден. Но тяхното беше бунт на никому неизвестни студенти, и то без да е предварително организиран. Героизъм в чист вид, бойният вик на обикновения човек. В една-единствена спонтанна акция тези студенти направиха повече, отколкото СДО за цяла година. Разбира се, не са знаели какво вършат, но резултатът е прекрасен.

— Те не бива да участват в акцията тази вечер — отсече Боб.

— Тук не съм съгласна — каза Шайла.

— Вие искате ли да дойдете? — попита сърдито Боб. — Хайде, копеле, казвай!

— Мирен протест ли ще бъде? — попита Джордан.

— Разбира се. Ние се опитваме да спрем войната, а не да започнем нова.

Джордан погледна към мен и каза:

— Толкова съм пиян, че не мога да откажа. Освен това утре нямам изпит.

— Нито имаш къде да отидеш — додадох. — Нали ни запечатаха стаята. Разполагаме с цялото време до края на живота си да правим каквото ни скимне.

— Значи ще участваме — заключи Джордан.

В два часа на следващата сутрин Кейпърс Мидълтън, дегизиран във военни дрехи, счупи едно малко прозорче на тоалетната на първия етаж в сградата на Мейн Стрийт, в която се помещаваше наборната комисия на Южна Каролина. Той се промъкна в мрака и излезе през вратата, която извеждаше в задната уличка, а там го очаквахме ние, останалите, които по-късно щяхме да станем известни като Колумбийската дванайсеторка.

Като отвори вратата с малко насилие, Кейпърс сложи пръст на устните си и ни поведе по задната стълба към вътрешността на сградата. Акцията беше планирана отпреди седмици и през първите минути на взлома всички изпълняваха стриктно задачите си. Разполагаха с предварително откраднати ключове, задигнати от разсеяни пазачи. Момчетата носеха тежки кофи, пълни с кравешка кръв, а момичетата — запалителни материали, с които да унищожат досиетата на всички подлежащи на мобилизация момчета в Южна Каролина.

Шайла отиде до първия шкаф с архиви и без много да му мисли, измъкна папките и ги разпиля по пода. Ние с Джордан направихме същото, като след това ги заливахме и с кравешка кръв. Кейпърс с останалите действаше в друга стая, като натрупваха книжата в средата. Купчината растеше, а Кейпърс ни даваше зор да действаме по-бързо. В един момент погледна часовника си, кимна на Радикала Боб и заля хартиите с бензин. Докато продължаваше да ни пришпорва, усетих лек фалцет в гласа му и се спрях. Подуших миризма на бензин. Огледах се и видях съсредоточеното лице на Шайла, която приличаше на изпаднала в екстаз монахиня. Всъщност всички приличахме на религиозна секта, подготвяща едно съвсем модерно аутодафе. Без никаква външна причина изведнъж ме обзе паника. Загледах се в лицата на моите приятели и другите, които ми бяха съвършено непознати, като продължавах да се боря с непреодолимото си усещане, че съм в капан. Отстъпих назад от дългите редици с архиви, сграбчих Джордан за раменете и в този миг видях как Радикала Боб драсна клечка кибрит, а другите щракнаха запалките си и се приближиха към купчината архиви.

— Хайде да подпалим цялата сграда — извика Радикала Боб.

— Не! — отсече Шайла. — Само архивите.

— Боб е прав — обади се Кейпърс. — Нали това е революция, хайде да подпалим сградата. А после и целия град. Да започнем война тук, у дома. Да им покажем какво им е на виетнамците.

— Стига! — обади се Шайла. — Ние сме против насилието. Разбра ли? Против насилието.

— Говори само от свое име — сряза я Радикала Боб и стаята избухна в пламъци. Отвън долетя воят на стотици сирени. Пожарникари и полицаи вкупом нахлуха в стаята. Цяла армия ченгета ни обгради, а после ни повалиха на пода с палки и юмруци. Двама огромни мъжаги седнаха върху мен, докато ми слагаха белезниците, изсмяха се, когато изохках от болка и ги стегнаха така, че спряха притока на кръв в китките ми.

— Гадове! — изрева Кейпърс. — Мръсни гадове. Кой ни е изпортил?

— Казах ти да държиш проклетите си приятелчета настрана от тая работа — каза му Радикала Боб. — Аматьори!

— Вината не е в нас — обади се Шайла.

— Майка му стара! — изохка Джордан

— Какво има? — попитах.

— Тъпи копелета излязохме — каза Джордан. — Трябваше по-рано да се сетим. Това е федерално престъпление. Сега вече здравата го закъсахме.

В деня, в който трябваше да се явим пред съда, ни качиха в полицейски коли, но преди да влезем в съдебната зала, трябваше да изтърпим атаката на репортерите и фотографите. Майк също беше там със своя никон, насочил обектив право към генерал Елиот. Генералът представляваше неповторима гледка в блестящата си добре изгладена униформа на морската пехота. Откъсна се от тълпата и се приближи до сина си. Един детектив водеше Джордан по стълбите — държеше го за белезниците и го дърпаше след себе си. Когато генералът го удари с опакото на ръката си и Джордан се свлече на колене, Майк улови момента. В своя справедлив гняв генералът представляваше самата възмутена власт, която наказва дългокосия нарушител на обществените правила и закони на стъпалата пред залата на съда. Снимката беше като камея с почти библейски внушения: бащата, който въдворява ред в собствения си дом. Паднал на колене и унизен, с неговото измъчено лице, Джордан олицетворяваше срама и оскърблението на едно детство, продължило твърде дълго. В очите на по-възрастното поколение генерал Елиот представляваше добрият американец, но в нашите очи той символизираше всичко тиранично, закостеняло и лицемерно в духа на Америка, което Виетнамската война бе оголила като раните на прокажен. Падналият на колене Джордан — това беше нашето поколение, което се чувстваше предадено. Снимката на Майк беше последният билет по пътя, от който връщане назад нямаше. Джордан се изправи с мъка, погледна баща си в очите и продължи нагоре по стълбите.

Тогава генералът се изплю в лицето на сина си и светът, който бяха делили до този момент, потъна в непрогледен мрак. Войната и всички рани, които бе нанесла на американската душевност, можеха да се видят в тази мимолетна среща между баща и син. Това беше краят на Джордан Елиот. Той сякаш прекрачи някаква невидима граница, отвъд която никой не можеше да го последва, затвори се в самотата на неизлечимата си болка. В затвора той забрави всичко за Виетнам. Единствената му мисъл беше какво да направи, за да нарани най-силно баща си. Какво да стори, за да го прекърши завинаги. Никога преди това не бях чувал човек да се моли така настойчиво и страстно, както Джордан се молеше за смъртта на баща си.

Когато бях освободен благодарение на гаранциите, дадени от моите родители, баща ми нито миг не се поколеба да застане в моя защита. Опасността, която ме застрашаваше и която той като юрист разбираше много по-добре от мен, го накара да изтрезнее. Лично той ми избра най-добрите адвокати в щата. На четири очи двамата с майка ми са имали ужасни скандали относно нашите методи и тактиката, избрана за протест срещу Виетнамската война, но пред хората те твърдо застанаха до мен и яростно защитаваха всяко мое действие. Колкото повече научаваха за войната, толкова повече охладняваха към политиката, довела до нея. Когато процесът започна, и Луси, и баща ми бяха твърдо на моя страна, готови да ме защитават със зъби и нокти. Родителите на Шайла също я подкрепиха, макар и по-сдържано. Семейството на Кейпърс даде своето съвършено съгласие с неговите действия, но въпреки това подкрепи своя дългокос радикал.

Сред арестуваните студенти нямаше нито един, чиито родители да се отвърнат от него. Изключение правеше само генерал Елиот.

Според него нещата бяха прости. Ние бяхме изменници, защото с действията си сме подпомагали врага.

Когато Джордан излезе от затвора, генералът го чакаше отвън, но този път не му удари шамар пред камерите. Вместо да го заведе в къщата на остров Полък, генерал Елиот го закара право в щатската психиатрия на Бул Стрийт. Един военен доктор, един съдия от щатския Върховен съд и самият генерал бяха подписали документ, освидетелстващ Джордан Елиот като психически неуравновесен, което означаваше, че той не можеше да бъде съден, но трябва още същия ден да бъде хоспитализиран, за да е под лекарско наблюдение. В Южна Каролина законите са такива, че не е никак трудно да затвориш човек в лудница.

Процесът се състоя в Кълъмбия в началото на декември. Страстите, които бяха обзели Америка след убийствата в Кент, бяха отдавна утихнали и равнодушието отново бе застлало живота на обществото. Цялата страна се чувстваше изхабена и осакатена от преживяната трагедия.

Когато съдебният пристав извика към залата да стане на крака, съдията Станли Карсуел излезе с решителна стъпка, седна, усмихна се, изгледа ни, поклати тъжно глава и каза:

— Обвинението да призове първия си свидетел.

— Ваша светлост, бих искал да призова първия свидетел на обвинението от името на щата Южна Каролина, мистър Кейпърс Мидълтън.

В този миг духът на шейсетте години, доколкото въобще го е имало в Южна Каролина, умря, изчезна, стопи се. Кейпърс се явяваше от името на щата да свидетелства срещу нас. Той назова всички имена, издаде всички тайни, издекламира всички наши данни, преразказа всички наши разговори, прочете от дневника си всички дати, разноски и проведени телефонни разговори и с показанията си изпрати в затвора десетки хора от цялото Източно крайбрежие. Внимателно насочван от прокурора, той описа как е бил вербуван от Дж. Д. Стром, как е бил внедрен в антивоенното движение още като първокурсник. Кейпърс си призна, че е използвал приятелството си със своята съученичка Шайла Фокс, за да навлезе в средите на радикалните активисти. Смятал, че без Шайла никога не би могъл да спечели доверието на хора като Радикала Боб Мерил. Неговият всеотдаен патриотизъм и непримирим антикомунизъм го накарал да стане таен агент на щатските служби за сигурност. Неговата любов към родината стояла на първо място. Според него радикалите, с които се срещнал, не представлявали никаква опасност за държавата. Той продължавал да обича приятелите си Шайла, Джордан и мен с цялото си сърце и смятал, че ние сме просто едни наивници, които лесно се палят от силни приказки, без да ги разбират. Показанията на Кейпърс продължиха цели пет дни и промениха всичко в нашия живот и най-вече отношението ни към приятелството, политиката и дори любовта.

Адвокатите на защитата разпънаха Кейпърс Мидълтън на кръст. Въпросите им преливаха от презрение и неприязън. Присмиваха се на неговата честност, когато твърдеше, че е действал така, защото смятал, че страната се намира в голяма опасност. Дразнеха го, като непрекъснато му препрочитаха цитати от собствените му речи, пускаха видеозаписи, в които Кейпърс се правеше на голям противник на войната. Опитваха се да го направят за посмешище, но той продължаваше да твърди безсрамно, че е само един истински патриот. По време на мъчителните кръстосани разпити с нищо не отстъпваше на защитата по презрително отношение и заядливост. И до края не си призна, че ни е предал.

Когато говореше за Шайла, не намери сили да я погледне в очите. Смяташе я за най-искрената и предана противничка на войната. Била идеалистка, при това безстрашна. Повтори няколко пъти пред съда, че в действията си тя се е ръководила само от високоморални подбуди. Смяташе, че това нейно отношение към Виетнамската война е породено до голяма степен от факта, че баща й е преживял Аушвиц, а майка й е станала свидетел на избиването на цялото й семейство.

Кейпърс обаче запази най-острите си обвинения за Радикала Боб Мерил — пришълеца, дошъл от онова дъхтящо чудовище Ню Йорк. Според него единственото верую на Радикала Боб било насилието. Говорел с мек глас, но всяка подхвърлена от него идея означавала убит полицай или вдигната във въздуха патрулна кола. Всеки негов инструктаж завършвал с думите: „Ако сте сериозни противници на войната, трябва да атакувате не нещо друго, а направо Форт Джаксън.“

„Тия противници на войната бяха до един кретени — каза Кейпърс в съда. — Въпреки че лично аз смятах Радикала Боб за откачен, направо луд, в едно нещо той все пак излезе прав. Ако тези противници на войната бяха наистина искрени, те би трябвало да са готови да жертват и живота си в името на своите идеали. Те обаче не искаха нищо друго, освен да демонстрират с плакати, да се дрогират и да се чукат. Моите деди, когато е трябвало, са се сражавали, не са говорели. Грабвали са оръжието, вместо да съчиняват речи и плакатни остроумия. Макар и според мен Радикала Боб да е опасен тип, той все пак ми отвори очите за грешките на това антивоенно движение. Липсваше им кураж да защитят убежденията си и аз съм щастлив, че мога да ги разоблича като малодушни страхливци, каквито са.“

С показанията си вторият свидетел на обвинението промени до голяма степен картината, обрисувана от Кейпърс Мидълтън. Всички ахнахме, като разбрахме, че Кейпърс Мидълтън е бил таен сътрудник на щатските сили за сигурност в Южна Каролина, но когато вторият свидетел на обвинението срещу нас се оказа Радикала Боб Мерил, ние направо щяхме да припаднем. Той стана и зае мястото си до съдията като свидетел от страна на правителството. Федералното бюро за разследване вербувало Боб като доносник по време на сблъсъците в Колумбийския университет, след което той така умело се самовнедрил сред активистите радикали, че се превърнал в най-достоверния източник на информация за ФБР.

Въпреки че нашата защита успя да докаже, че всяко незаконно действие, в което бяхме участвали в нощта на взлома, е било планирано или от Кейпърс, или от Радикала Боб, ние все пак бяхме обвинени в незаконно влизане в чужд имот и злонамерено унищожаване на федерално имущество. Осъдиха ни на една година затвор, но след това промениха присъдата в условна, посочвайки нашата младост и идеализъм като смекчаващи вината обстоятелства.

Когато Кейпърс седна на свидетелския стол в театъра на Док Стрийт, всички млъкнахме, за да изслушаме историята за въпросния процес. Въпреки че разказа спокойно своята част от историята, усетих, че все още се чувства неловко, задето е предал приятелите си. Кейпърс се защити, като каза, че действията му са били продиктувани от патриотизъм и желание да служи на родината си. Когато се подписал да сътрудничи като агент на правителството, не знаел, че в капана, който бил заложил за враговете на Америка, ще паднат собствените му най-близки приятели.

— Кейпърс, Шайла те обичаше — обади се Ледар. — А ти? Ти само се преструваше, че я обичаш, така ли?

— Не съм се преструвал — отвърна Кейпърс и погледна бившата си съпруга. — Чувствата ми към Шайла бяха истински. Толкова много неща научих от нея, тя имаше съвършен инстинкт за политика, разбираше средствата за масова информация и така умееше да работи с тях, че те често обслужваха нашата кауза. Все си мислех, че един ден ще мога да й обясня какво се случи тогава. Любовта ми към нея не беше преструвка — та нали всички ние я обичахме. Но аз гледах на нещата по друг начин. В по-едър план. Смятах, че страната ни е застрашена. Знаех, че много комунисти са внедрени в движението за мир. За разлика от всички вас аз имах достъп до агентите.

— Твоите приятели не бяха комунисти — обади се Джордан Елиот. — Ние с Джак дори не се занимавахме с политика. Майк и Шайла просто бяха против войната.

Генералът веднага се надигна и отвърна троснато на сина си:

— Кейпърс, ти изпълни своя дълг към родината. Няма от какво да се срамуваш.

— Кейпърс никога не се е срамувал от това, което извърши тогава — отвърна му Ледар. — Докато бяхме женени, доста сме спорили по този въпрос.

— Не е точно така — каза Кейпърс. — Просто се бях примирил със случилото се. Има разлика.

— Ако не бяхте вие с Шайла, ние с Джордан нямаше и да забележим убийствата в Кент — обадих се аз.

— Не бягам от отговорност — каза Кейпърс.

— Кейпърс, ти винаги ме държеше настрана от демонстрациите — каза Майк. — Аз имах единствената задача да правя снимки. Казваше ми, че трябва да запечатам историята. Защо го правеше? За да ме предпазиш ли?

— Ти беше много впечатлителен човек — отвърна му Кейпърс. — Пазех те от Шайла и от теб самия.

— Значи, беше нарочил Шайла, така ли? — попита Майк.

— Тя се беше нарочила самичка. А моята цел беше Радикала Боб.

— Каква ирония на съдбата — каза Боб.

— Плащаха ли ти? — попита Джордан.

— Разбира се — изненада се Кейпърс от въпроса. — И имаше защо.