Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary, Mary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Джеймс Патерсън. Мери, Мери

Издателска къща „Хермес“, 2007

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Мария Владова

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

ISBN 954–26–0462–9

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мери, Мери
АвторДжеймс Патерсън
Първо изданиеоктомври 2006 г.
Оригинален езиканглийски език

„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.

Серия убийства в Холивуд, САЩ.

Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.

Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.

Посвещавам тази книга на приятелите си: Джони, Франки, Нед и Джим, Стив, Майк, Том и Том, Мерил, Дейвид, Питър, Б. Дж. Дел, Хал, Рон, Мики и Боби, Джо, Арт.

 

Тя е и за Мери Джордан, благодарение на която нещата се получиха и която е толкова различна от прословутата Мери, Мери.

Пролог
Разказвачът

1

Действие първо, сцена първа, помисли си Разказвача, едва сдържайки надигналата се в гърдите му замайваща вълна на очакване. Истината беше, че обикновените хора извършваха перфектни престъпления и съвършени убийства. Ала никой не знаеше за тях поради простата причина, че те никога не биваха задържани.

Както нямаше да бъде и той, разбира се. Това бе заложено в историята, която му предстоеше да разкаже.

Което не означаваше, че днешният ден не го изпълваше с вълнение. Всъщност за него това бе най-вълнуващият момент от последните две безумни години. Той бе решен да убие някого, някой напълно непознат човек, и знаеше, че Ню Йорк е идеалното място за неговото премиерно представление.

Това едва не се случи отвън пред тоалетните в сутерена на „Блумингдейл“, но мястото не му допадна.

Бе прекалено оживено, дори и в десет и половина сутринта — твърде шумно, но все пак недостатъчно, за да осигури необходимия за отвличане на вниманието фон.

Освен това не му допадна перспективата за бягство в непознатата територия на Лексинпън Авеню и особено в лабиринта от тунели на метрото. Усетът щеше да му подскаже кое е подходящото място, след което щеше да действа според ситуацията.

Така че Разказвача продължи. Реши да се отбие да изгледа някой филм в Сътън Тиътър на Източна петдесет и седма улица — долнопробно, западнало място, очевидно видяло и по-добри дни.

Може би тъкмо това бе подходящото място за едно убийство. Харесваше му иронията, макар че само той я разбираше. Да, може би щеше да излезе нещо страхотно, помисли си Разказвача, докато се настаняваше в една от двете малки кинозали.

Щеше да гледа „Убий Бил–2“ в компанията на още седмина други фенове на Тарантино.

Кой от тези нищо неподозиращи хора щеше да стане негова жертва? Ти? Или ти? Или пък ти там? Разказвача превърташе историята в главата си.

Имаше двама гръмогласни типа с еднакви бейзболни шапки на нюйоркските „Янки“, обърнати с козирките назад, разбира се. Дразнещите малоумници не млъкнаха нито за миг по време на нескончаемите реклами и надписи. И двамата заслужаваха да умрат.

Също както и отвратително облечената двойка възрастни, които изобщо не разговаряха помежду си, не си размениха нито дума, преди светлините на прожектора да угаснат. Да ги убие, щеше да бъде едно добро дело, можеше дори да се каже, че би направил услуга на обществото.

Една крехка на вид женица в началото на четиридесетте, седяща два реда пред скучните дъртаци, изглежда, страдаше от Паркинсон. Явно не притесняваше никого — с изключение на него.

Както и едрият чернокож тъпак, вдигнал обутите си с маратонки крака върху стола пред него. Грубо, невъзпитано копеле, облечено в стара избеляла тениска, най-малко четиринайсети размер.

Следващият беше някакъв тъп и жалък киноман с черна брада, който навярно бе гледал филма поне десетина пъти и — естествено — обожаваше Тарантино.

Тъкмо брадатото недоразумение стана по средата на филма, точно когато Ума Търман бе погребана жива. Господи, кой би си излязъл по време на тази класическа сцена?

Решен стриктно да се придържа към плана си, Разказвача го последва малко по-късно. Мина по полутъмния и неприветлив коридор, след това се озова в мъжката тоалетна, която се намираше близо до втория киносалон.

Трепереше. Това ли беше неговият миг? Неговото първо убийство? Началото на всичко, за което бленуваше през последните месеци? По-точно години.

Действаше сякаш на автопилот, опитвайки се да не мисли за нищо друго, освен за работата, която трябваше да свърши както трябва, а след това да излезе от киното, без никой да го забележи.

Брадатият тип стоеше разкрачен пред един писоар, което беше добре дошло. Мишената бе идеално разположена, подканяйки за изстрел.

Върху гърба на смачканата мърлява тениска се мъдреше надписът: „Нюйоркско филмово училище“, заедно с тъпото лого. Напомняше му на персонаж от комиксите на Даниъл Клаус[1] — онези графични боклуци, които в момента бяха истински хит.

— И… камера! Екшън! — извика той.

След което хладнокръвно застреля нещастния брадат неудачник отзад в главата, наблюдавайки го как тупва като чувал върху пода на тоалетната. Остана да лежи, без да помръдне. Изстрелът отекна в облицованото с керамични плочки помещение по-силно, отколкото очакваше.

— Хей… какво, по дя…? Какво стана? Хей! — чу се глас и Разказвача се завъртя на пети, сякаш в мъжката тоалетна имаше публика.

Двама служители от киното бяха влезли след него. Явно шумът бе събудил любопитството им. Какво бяха видели?

— Инфаркт — избъбри той, опитвайки се да придаде на гласа си убедително звучене. — Човекът току-що падна. Помогнете ми да го вдигнем. Горкият! Кърви!

Никаква паника, никакво вълнение, никакво разкаяние. Всичко бе чиста проба инстинкт — правилен, погрешен или по средата.

Вдигна пистолета и стреля в двамата театрални служители, както си стояха облещени и слисани до вратата. Щом се намериха проснати на пода, им пусна по още един куршум, за всеки случай. Истински професионалист.

Сега вече наистина целият се тресеше, краката му бяха като Ж-Е-Л-Е, но успя да излезе спокойно от тоалетната.

След това и от Сътън Тиътър, навън по Петдесет и седма, насочвайки се на изток. Всичко му се струваше напълно нереално, сякаш от друг свят, и всичко бе толкова ярко и шумно.

Направи го. Уби трима вместо един. Първите му три убийства. Беше само тренировка, но се бе справил. И знаете ли какво? Можеше отново да го направи.

— Упражненията водят до съвършенство — каза си Разказвача и забърза към колата си. Господи, никога в живота си не бе изпитвал нещо по-хубаво! Това, разбира се, не говореше особено добре за него.

Но само гледайте оттук нататък, само гледайте.

За Мери, Мери животът щеше да бъде съвсем друг.

Разбира се, той бе единственият, който знаеше това. Поне засега.

Бележки

[1] Автор на анимационни филми от деветдесетте години, наситени със социална сатира срещу сексуалните маниаци, спортните запалянковци, расистите и религиозните фанатици. — Б.пр.