Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (78)

77

Касилия Тайсалвър стоеше като глътнала бастун, с напрегната усмивка на кръглото си лице и особен блясък в очите. Съпругът й се бе облегнал унило на стената. В центъра на стаята имаше двама мъже, застанали изправени, сякаш бяха подминали с презрение възглавниците на пода.

И двамата имаха тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци, които човек очакваше да види у един истински далянин. И двамата бяха кльощави, облечени с черни дрехи, които дотолкова си приличаха, че сигурно бяха униформи. На раменете и отстрани на цилиндричните им панталони имаше тънки бели ширитчета. Всеки носеше на дясната страна на гърдите си доста избелелия знак, символизиращ империята на който и да е населен свят от Галактиката — космически кораб и слънце, като в този случай в центъра на слънцето се мъдреше едно тъмно D.

Селдън моментално разбра, че двамата са от далянската служба за сигурност.

— Какво значи всичко туй? — остро попита той.

Единият мъж пристъпи напред.

— Аз съм секторен офицер Лейнъл Рус. Това е моят партньор Геборе Астинуолд.

И двамата показаха блестящите си идентификационни холокарти. Математикът не си даде труда дори да ги погледне.

— Какво искате?

Рус спокойно отвърна с въпрос:

— Вие ли сте Хари Селдън от Хеликон?

— Аз.

— А вие ли, госпожо, сте Дорс Венабили от Сина?

— Аз — кимна историчката.

— Дошъл съм да направя разследване по оплакването, че някой си Хари Селдън вчера е предизвикал размирици.

— Нищо такова не съм правил — възрази ученият.

— Нашата информация — каза Рус, като се вгледа в екрана на една малка компютърна плочка — е, че вие сте обвинили един новинар, че е имперски агент, като по този начин сте подстрекавали към размирици срещу него.

— Господин офицер — намеси се Дорс — аз бях човекът, който каза, че той е имперски агент. Имах основания да мисля така. Да изразяваш собственото си мнение положително не е престъпление. В империята съществува свобода на словото.

— Това не се отнася за мнения, които преднамерено се изразяват с цел да предизвикат размирици.

— Как можете да твърдите това, господин офицер?

В тоя момент госпожа Тайсалвър се обади с писклив гласец:

— Аз мога да го потвърдя, гу’син офицер. Жената видя, че се е насъбрала тълпа, цяла тълпа помияри, дето само гледат каква беля да направят. Нарочно каза, че онзи бил имперски агент, без да знае нищо такова, за да ги разбуни. Ясно беше, че разбира какво върши.

— Касилия — умоляващо рече съпругът й, но тя му хвърли такъв поглед, че той повече не се обади. Рус се обърна към госпожа Тайсалвър.

— Вие ли предявихте това оплакване, госпожо?

— Да. Тия двамата живеят от няколко дни тук и не правят нищо друго освен да ми създават неприятности. Поканиха хора с ниска репутация в моя апартамент и ме унизиха в очите на съседите.

— Господин офицер, незаконно ли е — попита Селдън — човек да покани чисти, тихи граждани на Дал в своята стая? Двете помещения горе са наши. Ние ги наехме и си плащаме за тях. Престъпление ли е в Дал да разговаряш с даляни, господин офицер?

— Не, не е — отвърна Рус. — Това обаче не влиза в оплакването. Какво ви е дало основания, госпожо Венабили, да предположите, че човекът, когото сте обвинили по този начин, действително е имперски агент?

— Той имаше малки кафяви мустачки, по което заключих, че не е далянин. Предположих, че е имперски агент.

— Предположили сте? Вашият другар, господин Селдън, изобщо няма мустаци. Да предполагате, че и той е имперски агент?

— Във всеки случай — побърза да се намеси математикът — не е имало никакви размирици. Ние помолихме тълпата да не предприема насилствени действия срещу… новинара и аз съм сигурен, че те нищо не са му сторили.

— Сигурен сте, господин Селдън, тъй ли? — ехидно попита Рус. — Нашата информация е, че веднага след като сте отправили своето обвинение, вие сте се махнали оттам. Как бихте могли да свидетелствате за онова, което се е случило, след като сте напуснали мястото?

— Не бих могъл — съгласи се Селдън — тъй че вие ми отговорете мъртъв ли е този човек? Или може би е ранен?

— Мъжът беше разпитан. Отрича да е имперски агент, а и ние нямаме никаква информация, че е такъв. Освен това той твърди, че с него са се държали грубо.

— Спокойно може да лъже и за двете неща — каза Селдън. — Аз бих предложил психическа проба…

— Не може да се направи без разрешението на субекта — прекъсна го Рус. — Правителството на сектора много държи на това. То обаче не би имало нищо против вие двамата да минете през такава проба. Ще се съгласите ли?

За миг Селдън и Дорс се спогледаха, а сетне ученият каза:

— Не. Разбира, се, че не.

— Разбира се, че не — повтори Рус с оттенък на сарказъм в гласа — макар да нямате нищо против да я предложите за някого другиго!

При тия думи вторият офицер, Астинуолд, който досега изобщо не се бе обадил, се усмихна.

— Имаме информация — продължи Рус — че преди два дни вие сте участвали в сбиване с ножове в Билиботън и лошо сте наранили един далянски гражданин на име… — той чукна някакъв клавиш на компютърната си плочка и прегледа изписаното на екрана — …Елгин Марон.

— Вашата информация казва ли как е започнало сбиването? — запита Дорс.

— В този момент, госпожо, това няма отношение към въпроса. Отричате ли, че е имало сбиване?

— Естествено, че имаше — разгорещи се Селдън — но категорично отричаме, че сме го предизвикали ние. Бяхме нападнати. Тоя Марон хвана госпожа Венабилии бе съвсем ясно, че се опитва да я изнасили. Всичко, което се случи после, си беше чиста самоотбрана. Или може би Дал оправдава изнасилването?

— Твърдите, че са ви нападнали? — безизразно продължи с въпросите си Рус. — Колко души?

— Десетима мъже.

— И вие сам — заедно с една жена — сте се защитили срещу десет мъже?

— Госпожа Венабили и аз се защитихме. Да!

— Тогава как тъй нямате никакви наранявания? Да не би някой от вас двамата да е порязан или натъртен на място, което не се вижда?

— Не, господин офицер.

— Излиза, че при сбиване на един човек — плюс една жена — с десет души, вие изобщо не сте ранени, а оплакалият се Елгин Марон е бил хоспитализиран с наранявания и ще трябва да му се присажда горна устна?

— Бихме се добре — мрачно отвърна Селдън.

— Изключително добре. Какво бихте казали, ако ви съобщя, че трима мъже са свидетелствали, че вие и вашата приятелка сте нападнали Марон без никакъв повод?

— Това е невероятно! Сигурен съм, че този далянин има досие като скандалжия и побойник. Обяснихме ви, там бяха десет души. Очевидно шестима не са пожелали да излъжат под клетва. Другите трима обясняват ли защо не са се притекли на помощ на своя приятел, след като са видели как той е станал обект на непредизвикано нападение и животът му е бил изложен на опасност? Би трябвало да ви е ясно, че лъжат…

— Да не предлагате да ги подложим на психическа проба?

— Да. И преди да сте попитали, отказвам ние да се подложим!

— Освен това — добави Рус — получихме информация, че вчера, след като сте напуснали сцената на размириците, сте се съветвали с някой си Даван — известен с подривната си дейност и търсен от полицията човек. Вярно ли е?

— Ще трябва да го докажете без наша помощ — отговори Селдън. — Ние няма да участваме в по-нататъшния разпит.

Офицерът прибра плочката си.

— Опасявам се, че трябва да ви помоля да дойдете с нас в управлението именно за по-нататъшен разпит.

— Не мисля, че това е необходимо, господин офицер — възрази математикът. — Ние сме Външни, които не са извършили нищо престъпно. Опитахме се да избегнем един новинар, който ненужно ни дразнеше; опитахме се да се защитим от изнасилване и евентуално убийство в една част от вашия сектор, прочута с криминалното поведение на обитателите си; и освен това говорихме с различни даляни. Не виждаме в това нищо, което да изисква по-нататъшните ви въпроси. Те биха могли да се квалифицират като нарушаване на собственото ни спокойствие.

— Тези решения ги взимаме ние — поясни Рус. — Ще бъдете ли така добри да дойдете с нас?

— Не, няма да дойдем — отсече Дорс.

— Внимавайте — изкрещя госпожа Тайсалвър. — Тя има два ножа.

Офицерът въздъхна и каза:

— Благодаря, госпожо, известно ми е. — След това се обърна към историчката. — Знаете ли, че носенето на нож без разрешение по улиците на сектора е сериозно престъпление? Имате ли разрешително?

— Не, господин офицер, нямам.

— Значи е ясно, че вие сте нападнали Марон с незаконно носен нож. Съзнавате ли, че това силно утежнява сериозността на престъплението?

— Не беше никакво престъпление, господин офицер — каза Дорс. — Разберете. Марон също имаше нож и аз съм сигурна, че го е носил без разрешително.

— Що се отнася до това, нямаме никакви доказателства, а и докато той има рани от хладно оръжие, вие нямате…

— Разбира се, че носеше нож! Господин офицер, ако не знаете, че всеки мъж в Билиботън и повечето даляни носят ножове, без да имат разрешителни, значи сте единственият човек в Дал, комуто това не е известно. Навсякъде има магазини, които открито продават ножове. Наистина ли не го знаете?

— Какво зная или не зная в момента няма никакво значение — отвърна Рус. — Нито пък има значение дали други хора нарушават закона и колко са те. Всичко, което сега ме интересува, е, че вие, госпожа Венабили, нарушавате закона. Трябва да ви помоля веднага да ми дадете тези ножове, а след това и двамата да ме придружите до управлението.

— В такъв случай — вземете ми ги! — запъна се младата жена.

Офицерът въздъхна.

— Не си мислете, госпожо, че в Дал нямаме други оръжия или пък че ми е притрябвало да се бия с вас. Двамата с моя партньор имаме бластери, които ще ви унищожат за миг, преди още да успеете да си свалите ръцете до дръжката на своя нож — независимо колко сте бърза. Ние, разбира се, няма да използваме бластери, защото не сме дошли тук да ви убиваме. Само че всеки от нас има и невронен камшик, който свободно можем да използваме. Надявам се, че не бихте искали да ви го демонстрираме. Той няма да ви убие, нито да ви причини трайни увреждания, обаче болката е кошмарна. В този момент моят партньор е насочил невронния си камшик към вас. А ето го и моя… Хайде сега, госпожо Венабили, нека получим ножовете.

Последва кратка пауза, а сетне Селдън промълви:

— Няма смисъл, Дорс. Дай му ги.

И в този момент по вратата започна бясно тропане, а отвън се дочу един висок глас.