Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (58)

57

Ученият я побутна настрани — може би малко по-грубо, отколкото бе възнамерявал.

— Нямам нужда от защита. Това е нашият стар приятел Слънцар Четиринадесети.

Възрастният мъж, който бе застанал пред тях, носеше двоен шарф, което може би бе негово право като върховен старейшина.

— А вие сте туземецът Селдън — каза той.

— Разбира се — отговори математикът. — Пък това, въпреки мъжките й одеяния, е туземката Венабили.

Дорс не каза нищо.

— Вие, туземецо, разбира се, сте прав — подхвана Слънцар Четиринадесети. — За вас от моя страна няма никаква физическа заплаха. Моля, седнете. И двамата. Тъй като вие не сте Сестра, туземко, няма защо да се оттегляте. Ето там място; ако цените подобна чест, ще ви съобщя, че вие ще бъдете първата жена, която е сядала на него.

— Не ценя подобна чест — отвърна Дорс дума по дума, за да ги подчертае.

Слънцар Четиринадесети кимна.

— Както искате. Аз също ще седна, защото трябва да ви задам няколко въпроса, а не ми се ще да го правя стоешком.

Настаниха се в един ъгъл на помещението. Очите на Селдън се отместиха към металната фигура.

— Това наистина е робот — каза върховният старейшина.

— Зная — кратко отвърна ученият.

— Зная, че знаете — със същата невъзмутима вежливост продължи Слънцар Четиринадесети. — Но след като вече уредихме този въпрос, обяснете защо сте тук.

Математикът впери твърд поглед в микогенеца и отговори:

— За да видим робота.

— Известно ли ви беше, че никому освен на старейшините не е позволено да влиза в Гнездото?

— Не, но го подозирах.

— Не ви ли казаха, че никой туземец не може да влиза в Сакраториума?

— Казаха ни го.

— И вие пренебрегнахте този факт?

— Както ви заявих, искахме да видим робота.

— Знаете ли, че нито една жена, дори и да е Сестра, няма право да влиза в Сакраториума, освен при някои предварително определени и много редки случаи?

— Казаха ни и това.

— И на никоя жена не е разрешено по никое време и при никакви обстоятелства да се облича в мъжки дрехи? В границите на Микоген това се отнася за туземките със същата сила както за Сестрите.

— Не са ни информирали, но… не съм изненадан.

— Добре. Желаех да узнаете всичко туй. Сега моля да ми отговорите, защо искате да видите робота?

Селдън сви рамене.

— От любопитство. Никога не съм виждал робот и дори не знаех, че съществува такова нещо.

— И как в такъв случай узнахте, че съществува и, по-специално, че се намира тук?

Туземецът помълча, а сетне заяви:

— Не желая да отговарям на този въпрос.

— Затова ли бяхте докарани в Микоген от Четър Чувек? За да изследвате роботи?

— Не. Чувек ни докара тук, за да бъдем в безопасност. Ние обаче, доктор Венабили и аз, сме учени. Нашето царство е знанието и целта ни е придобиването на знания. Извън границите си Микоген е зле разбиран и ние искахме да узнаем повече за местните обичаи и методи на мислене. Това желание е естествено и на нас то ни се струва безобидно и дори похвално.

— Аха. Само че ние не искаме другите племена и светове да узнават за нас. Това пък е нашето естествено желание и ние сме съдниците какво е безвредно за нас и какво не е. Така че, туземецо, отново питам: откъде знаехте, че в Микоген има робот и че той е в това помещение?

— Общоизвестни слухове — след дълга пауза заяви Селдън.

— Държите ли на думите си?

— Че са общоизвестни слухове? Държа!

Проницателните сини очи на Слънцар Четиринадесети сякаш се превърнаха в остриета и той каза, без да повишава глас:

— Туземецо Селдън, ние отдавна си сътрудничим с Четър Чувек. За туземец ни се виждаше почтен и заслужаващ доверие индивид. За туземец! Когато той ви доведе вас двамата и поръчителства да ви защищаваме, ние му обещахме. Само че Чувек, каквито и добродетели да има, все пак си е туземец, и няма да крия, че таяхме лоши предчувствия. Изобщо не бяхме сигурни каква може да бъде вашата или неговата истинска цел.

— Нашата цел е знанието — настоя Селдън. — Академичното знание. Туземката Венабили е историк, а и аз изпитвам интерес към историята. Защо да не се интересуваме от микогенската история?

— На първо място, защото ние не искаме да се интересувате. Във всеки случай изпратихме при вас две от нашите доверени Сестри. Те трябваше да ви сътрудничат и да се опитат да открият какво търсите, но най-вече — какъв беше онзи израз, дето вие обичате да употребявате? — да ви водят за носа. И то по такъв начин, че да не сте съвсем сигурни в онова, което става — Слънцар Четиринадесети се усмихна, ала усмивката му бе мрачна. — Дъждокапка Четиридесет и пета — продължи той — тръгна да пазарува с туземката Венабили, но в случващото се при тези излизания нямаше нищо нередно. Естествено ние получавахме пълен отчет. Дъждокапка Четиридесет и трета ти показа, туземецо Селдън, нашите микроферми. Може би си я заподозрял за готовността й да те придружава сама — нещо, което е съвършено немислимо за нас, но сигурно си разсъдил, че онова, което се отнася за Братята, не се отнася за туземците, и си се поласкал, че това несериозно разсъжденийце я е накарало да отстъпи. Тя се е съгласила на твоето желание, макар и с цената на значителна част от душевното си равновесие. И най-накрая ти си помолил за Книгата. Ако ти я беше дала прекалено лесно, може би щеше да възбуди подозренията ти, така че Сестрата се е престорила, че изпитва, перверзно желание, което единствено ти би могъл да задоволиш. Нейната саможертва няма да бъде забравена… Доколкото разбирам, туземецо, все още разполагаш с Книгата, и предполагам, че тя и сега е у теб. Може ли да я получа?

Математикът седеше, потънал в горчиво мълчание.

Набръчканата ръка на Слънцар Четиринадесети остана все тъй ненатрапчиво протегната и той добави:

— Колко по-добре ще е така, отколкото да ти бъде отнета със сила…

И Селдън я подаде. Върховният старейшина прелисти страниците, сякаш да се увери, че нищо лошо не се е случило с нея.

— Ще ни се наложи да я унищожим внимателно по одобрения начин — леко въздъхна той. — Тъжно! Е, след като вече бе получил Книгата, туземецо Селдън, ние, разбира се, не се изненадахме, когато тръгна към Сакраториума. Непрекъснато бяхте наблюдавани, защото не мислете, че който и да било Брат или Сестра, дето не е съвсем отнесен, няма само с един поглед да разбере, че сте чужденци. Щом зърнем шапчица, веднага я разпознаваме, а на Микоген има не повече от седемдесет такива — почти всички са на туземци, пристигнали по официални дела, и докато са тук, те остават през цялото време в светските държавни сгради. Така че вас не само са ви забелязвали, но и безпогрешно са ви идентифицирали — отново и отново. Възрастният Брат, когото срещнахте, внимателно ви съобщи за Библиотеката и за Сакраториума, но освен това се погрижи да ви каже какво ви е забранено да вършите, тъй като ние не искахме да ви вкарваме в капан. Къснебе Втори също ви предупреди — и то съвсем убедително. И въпреки това вие не се отказахте. Магазинът, от който купихте двата шарфа — продължи след малка пауза Слънцар Четиридесети — незабавно ни изпрати съобщение и оттам ние разбрахме намеренията ви. Постарахме се Библиотеката да бъде празна; библиотекарят бе инструктиран да не ви поглежда; постарахме се в Сакраториума да няма много хора. Единственият Брат, който по погрешка ви заговори, едва не провали всичко, но бързо се отдръпна, когато осъзна с кого си има работа, а след това дойде тук. Както виждате, ние по никакъв начин не сме ви примамили насам. Дойдохте в резултат от собствените си действия и онова, което искам да ви запитам още веднъж е: защо?

Този път заговори Дорс. Гласът й беше твърд, погледът — стоманен.

— Ще ти кажем още веднъж, микогенецо. Ние сме учени, за нас знанието е свещено, и то е единственото, което ни интересува. Вие не ни примамихте тук, но не ни и спряхте, както можехте да сторите, преди изобщо да доближим тази сграда. Вие отстранихте пречките от пътя ни и ни улеснихте да поемем по него, а дори и само това може да се смята като подмамване. Нанесохме ли някаква вреда? Мисля, че по никакъв начин не обезпокоихме сградата, тази стая или това. — Тя посочи робота. — Пред нас е един мъртъв къс метал, който криете тук; сега ние знаем, че той е мъртъв, и това бе всичкото знание, което дирехме. Предполагахме, че то ще има много по-голямо значение, и сме разочаровани, но сега, когато знаем какво е в действителност, ще се махнем — и, ако желаете, ще напуснем и самия Микоген.

Слънцар Четиринадесети слушаше със съвършено безизразно лице, а когато историчката привърши, той се обърна към Селдън:

— Този робот — такъв, какъвто го виждате, е символ; символ на онова, което ние сме загубили и което вече не притежаваме; на всичко, което хилядолетия наред не сме забравили и което възнамеряваме някой ден да си върнем. Тъй като той е единственото материално и автентично нещо, което ни е останало оттогава, ни е много скъп — и все пак за твоята жена представлява просто „мъртъв къс метал“. Присъединяваш ли се към тази преценка, туземецо Селдън?

— Ние сме членове на общества — отвърна внимателно запитаният — несвързани от общо минало. Живеем в настоящето, което смятаме за продукт на цялото минало, а не само на един отдавна отлетял момент от време, който да притискаме към гръдта си. Осъзнаваме какво може да означава за вас роботът и бихме желали той да продължи да означава същото. Само че ние можем да го видим единствено със собствените си очи — така, както вие можете да го видите единствено със своите. За нас той е един мъртъв къс метал.

— А сега — обади се Дорс — ще си тръгнем.

— Няма — рече Слънцар Четиринадесети. — С идването си тук вие извършихте престъпление. То е престъпление единствено в нашите очи, както ще побързате да ни посочите — устните му се изкривиха в смразяваща усмивка — но това все пак е микогенска територия и на нея ние определяме дефинициите. Подобно престъпление, както ние го дефинираме, се наказва със смърт.

— И се каните да ни застреляте? — високомерно попита историчката.

Изражението на Върховния старейшина стана презрително и той продължи да говори на мъжа.

— Какво си мислите, че сме, туземецо Селдън? Нашата култура е също тъй стара като вашата, също тъй сложна, цивилизована и хуманна. Аз не съм въоръжен. Вие ще бъдете съдени и доколкото сте доказано виновни, ще бъдете екзекутирани съгласно закона — бързо и безболезнено. Ако се опитате да напуснете сега, аз не ще ви спра, но долу има мнозина Братя — много повече, отколкото се виждаха, когато влязохте в Сакраториума, и разгневени от вашите действия, те сигурно ще ви посегнат грубо и насилствено. В нашата история има случаи, когато туземците са умирали по този начин, а това не е приятна смърт и определено не е безболезнена.

— Къснебе Втори вече ни предупреди за подобна възможност — невъзмутимо рече Дорс. — Тя очевидно е част от вашата сложна, цивилизована и хуманна култура.

— Туземецо Селдън — спокойно каза микогенецът — в моменти на бурна емоция хората могат да бъдат подтикнати към насилие, независимо каква е тяхната човечност, когато са спокойни. Това е валидно за всяка култура, както твоята жена, която твърди, че е историк, положително би трябвало да знае.

— Нека бъдем разумни, Слънцар Четиринадесети — предложи ученият. — Ти може да представляваш закона в Микоген по отношение на местните дела, но не и спрямо нас. Ние двамата сме немикогенски граждани на империята, а именно императорът и назначените от него правни служители са онези, които трябва да имат последната дума при всяко крупно престъпление.

— Това може и да е тъй по закон и на хартия, както и на холоекраните, но сега не говорим за теорията, туземецо Селдън. Върховният старейшина отдавна притежава властта да наказва светотатствените престъпления, без императорският трон да е длъжен да се намесва.

— Когато престъпниците са ваши хора, да — възрази Селдън. — Съвсем различно е обаче, когато те са Външни.

— Съмнявам се, специално в конкретния случай. Туземецът Чувек ви доведе тук като бегълци, а ние в Микоген нямаме мая в главите, за да не разберем, че сте избягали от законите на императора. Защо той ще възразява, ако свършим вместо него неговата работа?

— Защото — рече Селдън — определено грешиш. Дори и да бягахме от имперската власт и Клеон Първи да ни търсеше единствено за да ни накаже, той все пак ще иска да го стори лично. Да ти позволи да убиеш немикогенци — независимо по какъв начин и поради какви съображения — без надлежен имперски съд, би означавало да се противопоставиш на неговата власт, а никой император няма да позволи такъв прецедент. Без значение колко ще му е неприятно да прекъсне търговията с микрохрана, той все пак ще чувства, че е нужно да възстанови императорските си прерогативи. Желаеш ли, заради твоето намерение да ни убиеш, тук да бъде стоварена една дивизия имперски войници, които да плячкосат вашите ферми и жилища, да осквернят вашия Сакраториум и да си позволят волности със Сестрите? Помисли!

Слънцар Четиринадесети се усмихна отново, но не показа никаква отстъпчивост.

— Всъщност аз вече размислих и наистина има една алтернатива. След като ви осъдим, можем да отложим вашата екзекуция, за да ви дадем възможност да апелирате към императора за преразглеждане на случая. Император Клеон Първи ще ни бъде благодарен за нашата готовност да се подчиним на неговата власт, а може би и загдето вие двамата ще му попаднете в ръцете — и Микоген ще спечели от цялата работа. Това ли искате? Да апелирате към императора, както си му е редът, и да му бъдете предадени?

Селдън и Дорс се спогледаха за миг и нищо не казаха.

Върховният старейшина продължи:

— Чувствам, че по-скоро ще предпочетете втората възможност, отколкото да умрете, но защо оставам с впечатлението, че подобно предпочитание надделява у вас едва-едва?

— Всъщност — обади се един друг глас — аз мисля, че и двете алтернативи са неприемливи и трябва да потърсим трета.