Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (22)

21

И все пак следващият ден отново завари Хари Селдън в библиотеката. От една страна, той бе обещал на Чувек. Бе обещал да опита, а не можеше да го стори с половин душа. От друга, дължеше нещичко и на себе си. Бунтуваше се при мисълта, че ще му се наложи да признае поражението си. Във всеки случай, поне засега не искаше да го приеме. Поне докато не бъде в състояние да се убеди по очевиден за самия него начин, че е проследил всички нишки.

Така че днес отново бе впил очи в списъка на все още непроверените реферативни книги и се опитваше да реши коя точно има и най-малък шанс да му бъде от полза. Почти бе стигнал до заключението, че отговорът е „нито една от списъка“, и не виждаше никакъв начин да се измъкне, освен да прегледа случайни откъси от всяка, когато се стресна от леко почукване по стената на нишата.

Погледна нагоре и съзря разтревоженото лице на Лисунг Ранда, което го наблюдаваше над ръба на отвора. Селдън познаваше Ранда — беше му представен от Дорс — и на няколко пъти бе вечерял с него (в компанията и на други хора).

Ранда, инструктор по психология, беше симпатичен късак — пълничък, с кръгло приветливо лице и почти постоянна усмивка. Имаше жълтеникав тен и тесни очи, характерни за хората от милиони светове. На Хари този тип раса му бе добре известна, защото мнозина от великите математици изглеждаха така, пък и той често бе разглеждал техни холограми. И все пак на Хеликон никога не бе срещал източняк. (По традиция ги наричаха тъй, макар никой да не знаеше защо; а се твърдеше, че самите източняци негодуват против този термин, без отново някой да знае причината.)

— Тук, на Трантор, сме милиони — бе казал Ранда, усмихващ се без следа от смущение, когато при първата им среща Селдън не успя да потисне напълно изненадата си. — А ще видиш и множество южняци — тъмна кожа, ситно къдрава коса. Срещал ли си ги някога?

— Не и на Хеликон — измърмори Селдън.

— Какво, там сте само западняци? Ама че еднообразно! Както и да е, няма значение. Човек трябва да приема всички. (И го остави да се чуди на факта, че има източняци, южняци и западняци, но не и северняци.)

Сега добродушното лице на Ранда се взираше в него с почти абсурдното за психолога изражение на истинска загриженост.

— Наред ли си, Селдън? — попита той.

Математикът се облещи.

— Да, разбира се. Защо да не съм наред?

— Просто се ориентирам по звука, приятелю. Ти пищеше.

— Пищях ли? — На лицето на Хари ясно се изписа недоверие и обида.

— Не силно. Ей така… — Ранда скръцна със зъби и издаде полугласен висок и гърлен звук. — Ако греша, извини ме за своеволното ми натрапване. Моля за извинение!

Селдън увеси глава.

— Извинен си, Лисунг. Казвали са ми, че понякога наистина издавам този звук. Уверявам те, напълно несъзнателно. Просто не мога да се усетя.

— А ясно ли ти е защо го издаваш?

— Да. От безсилие. Безсилие…

Ранда се приведе още повече към него и понижи глас

— Безпокоим хората. Дай да излезем във фоайе преди да са ни изхвърлили.

Седнаха във фоайето на по чаша млечна напитка Ранда каза:

— Мога ли да те попитам — от професионален интерес — защо се чувстваш безсилен?

Селдън вдигна рамене.

— Защо човек обикновено се чувства така? Захванал съм се с нещо, в което нямам никакъв напредък.

— Но, Хари, ти си математик. Как тъй нещо в историческата библиотека ще те кара да чувстваш безсилие

— А ти какво правеше тук?

— Минах за по-напряко и те чух да стенеш. Е, виждаш — той се усмихна — че изобщо не си съкратих път: напротив — здравата се забавих, но съм доволен от това забавяне.

— Ще ми се и аз само да минавах през историческата библиотека… Опитвам се да реша един математически проблем, който изисква известни познания по история, и се опасявам, че не се справям добре.

Ранда се втренчи в него с необичайно сериозно изражение и рече:

— Извинявай, но сега ще рискувам да те обидя. Потърсих информация за теб от компютъра.

— Информация за мен! — Очите на Селдън се разшириха. Той определено се ядоса.

— Наистина те обидих. Виж какво, имам един чичо математик. Може би дори си чувал за него. Киангтау Ранда.

Селдън шумно пое дъх.

— Да не си роднина на онзи Ранда?

— Да. Той е по-голям брат на баща ми и бе доста недоволен от мен, загдето не тръгнах по стъпките му… понеже няма свои деца. Помислих си обаче, че ще му достави удоволствие фактът, че съм се запознал с един математик и поисках да се изфукам с теб — стига да има за какво — така че проверих каква информация се съхранява в математическата библиотека.

— Разбирам. Значи това си правил тук. Е, съжалявам. Предполагам, няма с какво толкова да се фукаш.

— Грешно предполагаш. Силно съм впечатлен. Нищо не можах да разбера от темата на твоите статии, но оценката за тях ми се видя много благоприятна. И когато проверих в новинарските файлове, открих, че тази година си бил на Десетилетната конференция на математиците. Така че… между другото, какво е „психоистория“? Естествено първите две срички възбудиха любопитството ми.

— Виждам, че си извлякъл отвътре тази дума.

— Ако не съм се подвел напълно, струва ми се, че ти искаш да изчислиш бъдещия ход на историята.

Селдън уморено кимна.

— В една или друга степен психоисторията е точно това или, по-скоро, това е, което тя би трябвало да стане.

— Но нали изследването е сериозно? — Ранда се усмихна. — Не се занимаваш просто с хвърляне на пръчици?

— Хвърляне на пръчици ли?

— Става дума за една игра, която децата играят на Хопара — родната ми планета. Смята се, че тя предсказва бъдещето и ако си умно момче, можеш да извлечеш нещо полезно от нея. Кажи на една майка, че детето й ще израсне красиво и ще се ожени за богат човек, и моментално ще спечелиш парче кейк или половин кредит. Тя не ще поиска да изчака и да види дали думите ти ще излязат верни; получаваш награда просто защото си й ги казал.

— Разбирам. Не, не хвърлям пръчици. Психоисторията е абстрактно изследване. Строго абстрактно. Тя няма абсолютно никакво практическо приложение, като се изключи…

— Ето че приближаваме! Интересното винаги е в изключенията.

— Като се изключи, че аз бих искал да разработя именно такова приложение. Може би ако познавах историята по-добре…

— А, значи затова четеш история?

— Да, но полза никаква — тъжни констатира Селдън. — Съществува прекалено много история, която казва прекалено малко.

— И затова се чувстваш в безизходица.

Математикът кимна.

— Хари, та ти си тук само от няколко седмици — кротко каза Ранда.

— Вярно е, но вече виждам…

— За няколко седмици нищо не можеш да видиш. Може да се наложи да работиш цял живот, за да постигнеш съвсем малък напредък. Може да се окаже, че трябва да се трудят цели поколения математици, за да наченат истински да се занимават с проблема.

— Знам, Лисунг, но от това не ми става по-добре. Искам аз самият да постигна някакъв видим напредък.

— Добре, но какво ще ти помогне, ако се докараш до побъркване? Ако ще се почувстваш по-добре, мога да ти дам един пример за нещо, което е далеч по-малко сложно от човешката история и над което хората се бъхтат от не знам колко време, без да са напреднали особено. Зная за него, понеже тук, в Университета, над проблема работи една група, в която е включен мой добър приятел. И ти ще ми говориш за безсилие! Нямаш си и представа какво значи истинското безсилие!

— Какъв е проблемът? — Селдън усети любопитството в него да се разбужда.

— Метеорологически!

— Метеорологически? — Несъзнателно възнегодува от краткия отговор, който явно не оправда очакванията му.

— Не прави гримаси. Виж, всеки населен свят има атмосфера. Всеки свят има свой собствен атмосферен строеж, свой собствен температурен диапазон, своя собствена скорост на въртене и обикаляме около звездата си, свой собствен наклон на оста и собствено съотношение земя-вода. Имаме двадесет и пет милиона различни проблема и никой не е успял да направи сполучливо обобщение.

— Защото поведението на атмосферата лесно влиза в хаотична фаза. Всеки го знае.

— Така разправя и моят приятел Дженар Леген. Ти го познаваш, нали?

Селдън се позамисли.

— Един такъв… висок? С дълъг нос? И не говори много?

— Точно той. А самият Трантор е по-голяма загадка от който и да е друг свят. Според архивите, когато за пръв път е бил заселен, имал е съвсем обичаен климат. Сетне, с нарастване на населението му и увеличаване на урбанизацията, се е използвала все повече енергия и в атмосферата се отделяла повече топлина. Ледената покривка се свила, облачният слой се уплътнил и времето станало по-кофти. Това способствало за слизането на хората под земята и стартирало един порочен кръг. Колкото по-лошо ставало времето, толкова по-стръвно разкопавали почвата и изграждали куполи… и толкова по-лошо ставало времето. Сега планетата се е превърнала в свят на почти несекваща облачност и чести дъждове или снегове, когато е достатъчно студено. Единствената беля е, че никой не може да разтълкува това като хората. Никой не е разработил анализ, който да обясни защо времето се е развалило по тоя начин, нито как човек да предскаже логично подробностите за неговата всекидневна промяна.

Селдън сви рамене.

— А това важно ли е?

— За метеоролозите е важно. Защо те да не се чувстват в същата безизходица като теб? Не ставай шовинист на собствените си идеи.

Селдън си припомни облачността и влажния студ по пътя към императорския дворец.

— Какво се прави по въпроса? — запита той.

— Ами тук, в Университета, действа голям проект на тая тема и Дженар Леген е част от него. Учените смятат, че ако могат да проумеят промяната в климата на Трантор, ще научат много за основните закони на общата метеорология. Леген иска това не по-малко, отколкото ти желаеш да откриеш своите психоисторически закони. Затова той е изградил невероятна мрежа от всевъзможни апарати на Горната страна — тоест тази над куполите. Засега не му е помогнало особено; а след като толкова много поколения са свършили толкова много работа, без да постигнат някакъв резултат, как можеш да се оплакваш, че за няколко седмици не си извлякъл нищо от историята?

Ранда е прав, помисли Селдън, а аз самият греша и съм несправедлив. И все пак… все пак, би казал Чувек, този неуспех на научните атаки към проблемите е друг белег за упадъка на времето. Може би е съвсем вярно, като се изключи това, че той говореше за общ упадък и за усреднен ефект. А, поне засега, Селдън не усещаше никакъв упадък на способностите и умствените си възможности.

Той запита с внезапен интерес:

— Искаш да кажеш, че хората се изкатерват върху купола и излизат на открито?

— Да. На Горната страна. Във всеки случай това е любопитно. Повечето родени на Трантор не биха го сторили. Те не обичат да се качват там. От самата мисъл им се завива свят. Преобладаващата част от хората, дето работят по метеорологичния проект, са Външни.

Селдън погледна през прозореца към полянките и малката градинка на университетския кампус — ярко осветени, но без потискаща жега — и замислено каза:

— Не зная дали мога да упрекна транторианците, загдето им харесва подкуполния комфорт, но си мисля, че любопитството би трябвало да накара някои от тях да идат на Горната страна. Мен, например, би ме накарало.

— Имаш предвид, че искаш да видиш метеорологията в действие?

— Мисля, че да. Как може човек да достигне Горната страна?

— Няма нищо сложно. Един асансьор се изкачва дотам, отваря се вратата и пристигаш. Аз съм бил. Това е нещо… нещо ново.

— Сигурно ще отвлече за малко мислите ми от психоисторията — въздъхна Селдън. — Не бих се отказал.

— От друга страна — продължи Ранда — чичо ми много обича да повтаря старата сентенция „Цялото знание е единно“ и май ще излезе прав. От метеорологията може и да научиш нещо, което да ти помогне за психоисторията. Не мислиш ли?

Селдън се поусмихна.

— Много неща са вероятни — и добави наум: „Но не и практични.“