Метаданни
Данни
- Серия
- Фондацията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prelude to Foundation, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кънчо Кожухаров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 65 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.
История
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
46
— Пипна косата ти? — попита Дорс Венабили и погледна темето на Селдън така, сякаш самата тя възнамеряваше да го докосне.
Математикът леко се отдръпна.
— Моля те, недей. Тая жена го направи по такъв начин, че изглеждаше като перверзия.
— От нейна гледна точка си е било точно такова. А на теб самия беше ли ти приятно?
— Приятно ли? Мравки ме полазиха. Когато най-подир престана, имах чувството, че едва дишам. Все се питах какво ли още ще измисли.
Дорс се разсмя.
— Да не си се уплашил, че може да те насили за секс? Или си се обнадеждил?
— Уверявам те, нищо не смеех да предположа. Просто исках Книгата.
Сега бяха в тяхната стая й устройството на историчката за изкривяване на полето ги осигуряваше против подслушване.
Скоро щеше да започне микогенската нощ. Селдън бе махнал шапчицата и фустата си и се бе изкъпал. Естествено беше отделил особено внимание на косата си, като два пъти я бе изтъркал с пяна и изплакнал. Сега седеше на леглото, облечен с лека нощница, която бе намерил увесена в гардеробчето.
Дорс попита с дяволити искрици в погледа си:
— Тя знаеше ли, че имаш косми и по гърдите?
— Искрено се надявах да не се сети за това.
— Бедният Хари. Всъщност всичко е било съвършено нормално. Ако аз бях останала с някой Брат, положително щях да си имам подобни проблеми. Дори съм сигурна, че за мен би било още по-зле, тъй като той щеше да смята, че като жена съм длъжна да се подчинявам на заповедите му без бавене и без да се дърпам.
— Не, Дорс. Ти може и да си мислиш, че е било съвсем нормално, само че не си го изпитала. Горката жена беше изпаднала направо в сексуална възбуда. Вкара в действие всичките си сетива — подуши пръстите си, близна ги. Ако можеше да чуе как расте косата ми, сигурно цялата щеше да е слух…
— Именно това аз определям като „естествено“! Всичко забранено, което правиш, придобива сексуална привлекателност. Ти щеше ли да се интересуваш от гърдите на жените, ако живееше в общество, където те са на показ през цялото време?
— Мисля, че да.
— А нямаше ли все пак да си по-любопитен, ако са винаги скрити, както е в повечето общества? Чакай да ти разкажа нещо, което ми се случи веднъж… Бях в един езерен курорт у дома, в Сина. Предполагам, че на Хеликон имате курорти, плажове и други такива неща?
— Разбира се — подразни се Селдън. — Да не би да си въобразяваш, че там са само камънаци и планини, и че пием единствено кладенчова вода?
— Не се обиждай, Хари. Просто исках да се уверя, че ще схванеш смисъла на историята. Та на нашите плажове на Сина се отнасяме доста волно към това, което носим… или не носим.
— Нудистки плажове?
— Не точно нудистки, макар да предполагам, че ако някой съблече всичките си дрехи, едва ли ще му обърнат кой знае колко внимание. Обичаят е да има някакъв приличен минимум, но трябва да призная, че това, което смятаме за прилично, оставя твърде малко храна на въображението.
— На Хеликон стандартите ни явно са по-високи — отбеляза Селдън.
— Да, разбрах го по внимателното ти отношение към мен, но… всекиму своето. Както и да е, бях седнала на един малък плаж край езерото и изведнъж приближи млад мъж, с когото бях говорила по-рано през деня. Беше прилично момче и аз не намирах нищо несимпатично у него. Седна на подлакътника на шезлонга ми и за да не залитне, сложи дясната си длан на лявото ми бедро, което, разбира се, беше голо. След като си говорехме някъде около минута и половина, той палаво заяви: „Виж сега. Аз почти не те познавам и въпреки това ми се струва съвсем естествено да сложа ръката си върху бедрото ти. Нещо повече, и на теб май това ти изглежда съвсем нормално, тъй като по всичко личи, че нямаш нищо против тя да си остане там…“ Едва тогава наистина забелязах, че ръката му е върху бедрото ми.
Дорс се прекъсна за момент, сякаш искаше да си припомни всичко с най-големи подробности, а после продължи:
— „Ако те бях срещнал в по-официална среда и ти беше с рокля — каза младият мъж — едва ли щеше да ме оставиш да повдигна роклята ти и да си сложа ръката на бедрото ти — на същото това място, където е сега.“ Аз се засмях и още известно време разговаряхме за туй-онуй. Разбира се, след като бе привлякъл вниманието ми върху местоположението на ръката си, той вече не смяташе за подходящо да я държи там и я дръпна. Същия ден се облякох за вечеря по-грижливо от обичайното и се появих натъкмена значително по-официално от другите жени в столовата. Забелязах своя нов познат. Седеше на една от масите. Приближих, поздравих го и му казах: „С рокля съм, но под нея лявото ми бедро е голо. Давам ти моето разрешение. Просто повдигни дрехата и си сложи ръката там, където я бе поставил одеве.“ Той се опита. Трябва да го поздравя за смелостта му, само че сега всички го зяпнаха. Аз не бих го спряла и съм сигурна, че и никой друг не би го спрял. Публиката не беше по-многобройна от по-рано — и в двата случая присъстваха едни и същи хора. Ясно бе, че съм поела инициативата и нямам никакви възражения… само че той не можеше да се насили да наруши благоприличието. Условията, които следобеда бяха подходящи за ръка на бедрото, вечерта вече не ставаха за същото, а това означава повече, отколкото би могла да обясни логиката…
— Аз щях да ти пусна ръка — заяви Селдън.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Дори и ако вашите стандарти за благоприличие са по-високи от нашите?
— Да.
Дорс седна на леглото, сетне полегна и пъхна длани под главата си.
— Значи не се смущаваш кой знае колко от това, че съм с нощница и нямам почти нищо под нея.
— Не съм кой знае колко потресен. А що се отнася до смущението, това зависи от дефиницията на тази дума. Аз определено съзнавам как си облечена.
— Е, щом някое време ще бъдем затворени тук, трябва да се научим да не обръщаме внимание на тия неща.
— Или да се възползваме от тях — ухили се Селдън. — А и косата ти ми харесва. След като цял ден съм те гледал с гола глава, сега косата ти наистина ми харесва.
— Добре, но не я пипай. Още не съм я измила — тя притвори очи. — Интересно. Вие сте увеличили разстоянието между официалното и неофициалното равнище на благоприличието. Защото ти всъщност казваш, че на неофициално равнище Хеликон е по-благопристоен от Сина, а на официално е по-малко благопристоен. Така ли е?
— Говорех само за младежа, който е сложил ръка на бедрото ти, и за себе си. Не мога да съдя доколко достоверни сме двамата като социологическа извадка. Лесно мога да си представя обаче как биха изглеждали няколко съвършено благоприлични индивиди и на двата свята, както и няколко откачалки…
— Става дума за обществения натиск, Хари. Аз не съм галактически пътешественик в истинския смисъл на думата, но доста съм се занимавала със социална история. На планетата Дирауд например е имало времена, когато предсватбеният секс е бил абсолютно свободен. За неженените многобройните полови връзки били разрешени, а на публичния секс се гледало с лошо око само когато предизвиквал блокиране на уличното движение. Въпреки това след сватбата моногамията ставала абсолютна и нерушима. Теоретизирало се, че след като човек отначало изпробва всичките си сексуални фантазии, сетне може да улегне и да се заеме със сериозните дела в живота.
— И действала ли е ефикасно подобна аксиома?
— Преди около триста година тази практика се прекратила, но някои от моите колеги твърдят, че това е станало поради външния натиск от други светове, чийто туристически бизнес губел страшно много заради Дирауд. Съществува, разбира се, и общогалактически социален натиск…
— Или може би икономически, поне в този случай?
— Не е изключено. Между другото, докато учех в Университета, имах възможност да изучавам социалния натиск дори и без да пътешествам из Галактиката. Срещала съм се с хора от десетки места на Трантор и извън него и едно от малките забавления в катедрите за обществени науки е тъкмо сравняването на силата на социалните догми. Например имам впечатлението, че тук на Микоген сексът се контролира строго и е разрешен само в рамките на най-свирепи правила, които се налагат още по-твърдо затуй, защото никога не се обсъждат. В сектор Стрилинг сексът също никога не се обсъжда, но поне не се и осъжда. В сектор Дженат, където прекарах една седмица в научни изследвания, сексът се обсъжда безспир, но само за да може да бъде осъден. Мисля, че няма два сектора на Трантор или два свята извън него, в които отношението към този проблем да се покрива напълно.
— Знаеш ли как звучи всичко това в твоята уста? — ухили се Селдън. — Като че ли…
— Ще ти кажа как звучи! Целият този разговор ми изясни едно-единствено нещо. Просто повече не смятам да те изпускам от очи.
— Какво…?
— На два пъти те изтървах: първия — защото прецених неправилно, втория — понеже ти ме накара. И в двата случая очевидно сбърках. Знаеш какво те сполетя първия път.
— Да, но втория път не ме сполетя нищо — възмутено възрази математикът.
— Напротив, само по една случайност не си се напъхал между шамарите. Ами ако те бяха спипали по време на тази сексуална щуротия с една Сестра?
— Това не беше сексуална…
— Ти самият рече, че е била силно възбудена сексуално.
— Обаче…
— Тъй или иначе, допуснал си голяма грешка. Моля те, Хари, набий си го в главата. Отсега нататък никъде няма да ходиш без мен.
— Слушай — с леден тон заяви Селдън — целта ми беше да науча нещо за микогенската история и в резултат от така наречената сексуална щуротия с една Сестра сега имам напълно материална придобивка — Книгата.
— Книгата! Вярно, че е тук. Дай да я разгледаме.
Той я извади и Дорс замислено претегли томчето на дланта си.
— Хари, може да нямаме никаква полза от нея. Не мисля, че ще влезе в който и да е проектор от тия, дето съм виждала. Това значи, че ще трябва да се сдобиеш с микогенски, а те ще поискат да разберат за какво ти е. После ще открият, че разполагаш с тая книга и ще ти я вземат.
Ученият се усмихна.
— Дорс, ако допусканията ти са правилни, подобно заключение е неизбежно. Само че в тоя случай книгата не е от ония, за които си мислиш. Тя не е предназначена за прожектиране. Материалът е отпечатан на различни страници, които се отгръщат. Дъждокапка Четиридесет и трета ми го обясни.
— Печатна книга! — Трудно можеше да се определи дали историчката е повече потресена или развеселена. — Че това си е направо каменната ера.
— Положително е от предимперската — кимна Селдън — но не и много древна. Виждала ли си някога печатна книга?
— Като се има предвид, че съм историк… разбира се, Хари!
— Аха, Ами такава?
Той й подаде Книгата. Дорс я отвори с усмивка. Сетне отгърна на друга страница, бързо прехвърли и останалите.
— Празна е — недоумяващо рече тя.
— Изглежда празна. Микогенците упорстват в примитивизма си, но не прекалено. Придържат се към примитивната същност, но нямат нищо против да използват и модерни технологии, та да я променят за свое удобство. Съгласна ли си?
— Може би, Хари, само че не разбирам напълно за какво говориш.
— Страниците не са празни, а покрити с микротекст. Подай ми я. Ако натисна тази пъпчица от вътрешната страна на корицата… Виж!
Листът, на който беше отворено томчето, изведнъж се покри с редове от букви, които бавно запълзяха нагоре.
— Като въртиш лекичко пъпката в едната или другата посока — обясни Селдън — можеш да промениш бързината на движението така, че то да отговаря на скоростта, с която четеш. Щом отпечатаните редове стигнат до горната си граница, текстът бързо се връща долу и страницата се изключва. Обръщаш на следващата и продължаваш.
— Откъде идва енергията за всичко това?
— Вътре има вградена микробатерия, която работи през целия живот на Книгата.
— Значи, когато се изпразни…
— Изхвърляш я, което, като се има предвид възможността да я похабиш или скъсаш, можеш да направиш и преди батерията да се е изпразнила напълно, и просто се сдобиваш с друг екземпляр. Никога не сменяш източника на енергия.
Дорс пое повторно Книгата и я заоглежда от всички страни. Сетне рече:
— Трябва да призная, че никога не съм чувала за подобно нещо.
— Нито пък аз. Като цяло Галактиката е минала тъй бързо към визуалните технологии, че е прескочила тая възможност.
— Та това също е визуално.
— Да, но не с ортодоксалните ефекти. Този тип обаче си има своите предимства. Съдържа далеч повече информация от една обикновена визуална книга.
— Откъде се включва? — запита историчката. — Аха, чакай да видя, дали мога да я задействам! — Тя отвори случайно на една страница и приведе в движение маршируващите нагоре редове. — Хари, опасявам се, че няма да ти свърши никаква работа. Това е на предгалактически. Нямам предвид самата книга. Говоря за шрифта… за езика.
— А ти можеш ли да го разчетеш, Дорс? Като историк…
— Като историк съм свикнала да боравя с архаични езици, но до известни граници. Този е прекалено древен за мен. Сигурно ще успея да разбера тук-там по няколко думи, но не достатъчно, за да ти бъда полезна.
— Хубаво — каза Селдън. — Ако наистина е толкова древен, значи ще е от полза.
— Не и ако не можеш да го четеш.
— Мога да го чета — заяви математикът. — Текстът сто на сто е двуезичен. Нали не предполагаш, че Дъждокапка Четиридесет и трета е специалистка по толкова древна писменост…
— Ако е подходящо образована, защо не?
— Защото подозирам, че в Микоген не обучават жените на нищо извън домашните им задължения. Някои от по-учените мъже може и да разчетат това, но всички останали ще имат нужда от превод на галактически. — И той натисна друга пъпчица. — А ето тъй пък излиза преводът.
Отпечатаните редове се смениха със стандартен шрифт и език.
— Чудесно — възхити се Дорс.
— Бихме могли да понаучим туй-онуй от тези микогенци, но не го правим, нали?
— Не сме знаели досега…
— Е, вече го знаем. Впрочем би трябвало от време на време и в Микоген да са идвали външни хора — по търговски или политически причини — защото иначе нямаше да ги има тези винаги готови за използване шапчици. Така че все някой е зървал печатните книги и дори може би е виждал как работят, само че ги е определял като нещо любопитно, но незаслужаващо внимание — просто защото са микогенски.
— А дали си струват вниманието?
— Разбира се. Чувек вероятно би използвал тази липса на интерес към книгите като още едно доказателство за упадъка в империята.
С внезапна възбуда Селдън посочи томчето и заяви:
— Само че аз съм любопитен, така че ще я прочета! И тя може би ще ми даде материал за психоисторията.
— Надявам се — отвърна Дорс — но ако послушаш съвета ми, първо ще поспиш и ще се захванеш с това сутринта, на свежа глава. Няма да научиш много, ако клюмаш над нея.
Математикът се поколеба, а после отбеляза:
— Колко майчински се държиш с мен!
— Грижа се за теб.
— Да, но аз си имам майка на Хеликон. Бих предпочел да си ми приятелка.
— Ако е там работата, аз съм ти приятелка, откакто те срещнах.
Селдън се поколеба, сякаш не бе сигурен каква ще е най-подходящата му реакция. После каза:
— Тогава ще приема съвета ти като от приятелка — и ще поспя, преди да я зачета.
Понечи да остави Книгата на малката масичка между двете легла, но се поколеба и я пъхна под възглавницата си.
Дорс Венабили меко се усмихна.
— Май се боиш да не би да се събудя посред нощ и да прочета нещо от нея, преди ти да си имал тази възможност. Така ли е?
— Е — измънка Селдън, опитвайки се да не изглежда засрамен — може и да е тъй. Приятелството си има някакви граници, а това е моята Книга и моята психоистория.
— Съгласна съм — рече Дорс — и ти обещавам да не се караме по този въпрос. Между другото, когато одеве те прекъснах, ти се канеше да кажеш нещо. Помниш ли?
Селдън се позамисли.
— Не.
Сега, в тъмното той мислеше единствено за Книгата. Изобщо не се сети за историята с ръката върху бедрото. Всъщност вече съвсем я бе забравил, поне с разума си.