Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (46)

45

Математикът тъпо се облещи срещу нея. В продължение на един дълъг миг дори не можеше да разбере за какво точно му говори Сестрата. Беше забравил, че има шапчица.

Сетне вдигна ръка към главата си и за пръв път съзнателно опипа онова, което носеше. Беше гладко, ала под него се чувстваше леката съпротива на косата му. И не кой знае колко голямо. В края на краищата неговата коса бе къса и не особено гъста.

Все още опипвайки шапчицата, той попита:

— Защо?

— Понеже аз така искам. И понеже това е условието, ако ти пък искаш да видиш Книгата.

— Добре. Щом наистина… — Ръката му потърси ръба, та да може да обели покривалото от главата си. Жената обаче го спря:

— Не, остави на мен! Аз ще го направя.

Гледаше го с особен гладен поглед. Той отпусна ръце в скута си.

— Давай тогава.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо стана и се настани на леглото до него. Внимателно подхвана края на шапчицата пред ухото му. Повторно облиза устни и задиша тежко, докато освобождаваше челото му от нея и я обръщаше нагоре. Сетне я дръпна настрани и косата на Селдън се разроши, сякаш наслаждавайки се на внезапно придобитата волност.Той смутено заобяснява:

— Понеже е бил под шапчицата, скалпът ми се е изпотил. Сигурно сега ще е доста влажен…

Повдигна ръка, сякаш за да провери, но тя я улови и я задържа.

— Искам аз да направя това. То влиза в условието.

Бавно и колебливо пръстите й докоснаха косата му и се отдръпнаха. После пак я докоснаха — много внимателно — сякаш я галеха.

— Суха е — каза Сестрата. — На пипане е приятна.

— Случвало ли ти се е по-рано да пипаш кефалическа коса?

— Само понякога — на деца. Това… е различно. — Тя пак погали главата му.

— В какъв смисъл? — Въпреки объркването си, Селдън откри, че е напълно възможно да проявява любопитство,

— Не мога да определя. Просто е различно.

След малко той отново попита:

— Е, стига ли ти?

— Не. Не ме карай да бързам. Можеш ли да я сложиш да лежи натам, накъдето си поискаш?

— Не напълно. Тя има някаква естествена посока, в която ляга, но за да й помогна, ми трябва гребен, а аз не нося у себе си.

— Гребен?

— Един предмет със зъбци, ъ-ъ… като вилица, само че повече и доста по-меки.

— Защо не използваш пръстите си? — Тя прекара своите през косата му.

— Донякъде е възможно — отвърна Селдън. — Но не се получава много добре.

— Отзад боцка.

— Там е по-къса.

Дъждокапка Четиридесет и трета изглежда си припомни нещо.

— Веждите — рече тя. — Нали така им казваха?

Отлепи предпазните ивички и прокара пръсти по леките дъги — отначало по посока на космите, после — срещу тях.

— Хубаво е! — възкликна микогенката и се засмя с писклив фалцет, наподобяващ кикота на по-младата й сестра. — Много са симпатични.

Селдън малко нетърпеливо попита:

— Има ли още нещо, което да влиза в условието?

На приглушената светлина изглеждаше, че Дъждокапка Четиридесет и трета ей сега ще отвърне отрицателно, но кой знае защо тя не каза нищо. Вместо това внезапно отдръпна ръце и ги вдигна към носа си. С известно неудобство ученият се зачуди какво толкова е възбудило обонянието й.

— Ама че странно — каза отнесено Сестрата. — Мога ли… някой път пак да го направя?

— Ако ми оставиш Книгата достатъчно дълго, за да я проуча… може би — смутолеви Селдън.

Дъждокапка Четиридесет и трета бръкна във фустата си през един процеп, останал досега незабелязан от него, и извади от някакъв скрит вътрешен джоб подвързана със здрав еластичен материал книга. Той я взе, опитвайки се да овладее вълнението си.

Когато пак нагласи шапчицата си така, че да покрие косата му, микогенката вдигна отново ръце към носа си, а после леко и крадешком близна един пръст.