Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

51

Той леко отмести поглед. Човекът отдясно беше доста кльощав и изглеждаше много стар. Имаше тъмнокафяви очи и смугла кожа и Селдън бе сигурен, че ако не беше обезкосмен, косата му щеше да е черна.

Отново се втренчи напред и се замисли. Този Брат бе твърде нетипичен. Неколцината микогенци, на които досега бе обърнал някакво внимание, бяха сравнително високи, светлокожи и със сини или сиви очи. Разбира се, все още не бе видял достатъчно много от тях, за да може да изведе общо правило.

А след туй усети леко докосване по десния ръкав на фустата си. Колебливо се обърна и се озова пред една картичка, на която едва-едва личаха думите „Внимавай, туземецо!“.

Селдън се стресна и автоматично вдигна ръка към главата си. Мъжът до него беззвучно раздвижи устни: „Коса“.

Дланта на учения напипа мястото — няколко щръкнали косъмчета на слепоочието. Сигурно някъде бе поразместил шапчицата си. Бързо и колкото се може по-незабелязано той я придърпа, а после, преструвайки се, че поглажда темето си, се увери, че е плътно прилепнала.

Обърна се към съседа си отдясно, леко му кимна и оформи с устни едно „Благодаря“.

Другият се усмихна и с нормален разговорен тон попита:

— Към Сакраториума ли отивате?

Селдън потвърди.

— Не е трудно да се отгатне. Да слезем ли заедно? — усмивката му беше приятелска.

— Аз съм със своята…

— Със своята жена. Разбира се. Тогава и тримата, а?

Математикът не бе сигурен как трябва да реагира. Един бегъл поглед в другата посока му разкри, че очите на Дорс са насочени право напред. Не проявяваше никакъв интерес към мъжкия разговор — напълно подходящо за една Сестра държание. Само че след секунда почувства леко потупване по лявото си коляно, което прие (може би не съвсем оправдано) за: „Спокойно, всичко е наред.“

В края на краищата вроденото му чувство за вежливост надделя и той любезно заяви:

— Да, разбира се.

Разговорът се прекъсна, докато плочката отпред не им съобщи, че са пристигнали, и новият микогенски познат на Селдън се надигна да слезе.

Бусът направи широк завой около обширна паркова ивица и след като спря, всички се изсипаха навън, като мъжете ловко се шмугнаха пред жените, за да слязат първи.

От възрастта гласът на микогенеца бе леко дрезгав, но си оставаше приветлив.

— Малко е раничко за обяд, приятели — рече той — ала повярвайте, скоро всичко ще е претъпкано. Дали не искате да си купим нещо по-семпло сега и да го изядем отвън? Този район ми е познат, наблизо има едно добро място.

Селдън се зачуди дали поканата не беше някакъв трик за въвличане на наивни туземци в нещо безнравствено или пък скъпоструващо, но все пак реши да рискува.

— Много сте мил — каза той. — Ние изобщо не познаваме района и ще се радваме да ни разведете из него.

Купиха си обяд — някакви сандвичи и напитка, която приличаше на мляко — от един щанд на открито. Тъй като денят беше чудесен и имаше много посетители, старият микогенец предложи да идат в парка и едновременно с похапването да се запознаят с обстановката.

Докато вървяха, Селдън забеляза, че Сакраториумът възпроизвежда в силно умален вид императорския дворец, а теренът наоколо наподобява, също в силно умален вид, дворцовия парк. Не му се вярваше, че микогенците се възхищават особено от имперската институция и че отношението им към нея включва нещо друго освен омраза и презрение, обаче явно дори те не можеха да устоят на културното привличане.

— Прекрасно е, нали? — с нескрита гордост отбеляза микогенецът.

— Наистина — потвърди Селдън. — Как само блести на светлината!

— Всичко наоколо — продължи водачът им — е оформено по подобие на правителствената територия на нашия Свят на Зората — е, наистина в направо миниатюрен вид.

— Виждали ли сте някога парка на императорския дворец? — внимателно подпита Селдън.

Микогенецът схвана намека, но ни най-малко не се засегна.

— И те са копирали Света на Зората… доколкото са могли.

Макар силно да се съмняваше в това, математикът предпочете да премълчи.

— Чудесно! — възкликна другият с блеснали от удоволствие очи. — Никой не ми е взел мястото. Наричам го свое само защото ми е любимото за сядане. Има прекрасен изглед към страничната стена на Сакраториума ей там, оттатък дърветата. Моля, настанете се. Не е студено, уверявам ви. И вашата компаньонка също може спокойно, да седне. Тя е туземка, знам, и има други обичаи. Тя… тя може да говори, ако желае.

Дорс сурово го изгледа и седна.

Като отчете факта, че сигурно ще поостанат за известно време с този стар микогенец, Селдън протегна ръка и се представи:

— Аз съм Хари, а моята компаньонка е Дорс. Опасявам се, че ние не използваме номера.

— Всекиму неговото… или нейното — сърдечно заяви другият. — Аз съм Мицелий Седемдесет и втори. Ние пък сме голяма кохорта.

— Мицелий? — повтори Селдън с леко объркване.

— Виждате ми се изненадан — рече микогенецът. — Доколкото разбирам, досега сте общували само с членове от нашите старейшински родове. Имена от типа на Облак, Слънчевлъч и Звездосвет — все астрономически.

— Да си призная… — започна ученият.

— Е, сега пък се запознахте с един от по-нисшите класи. Взимаме имената си от почвата и микроорганизмите, които отглеждаме. Напълно почтени имена.

— В това съм сигурен — отвърна Селдън — и отново ви благодаря, загдето ми помогнахте да… да реша моя проблем в транспорта.

— Вижте какво — назидателно рече Мицелий Седемдесет и втори — аз наистина ви спестих много неприятности. Ако някоя Сестра ви беше видяла преди мен, несъмнено щеше да писне и най-близкоседящите Братя щяха да ви изхвърлят от буса — може би дори без да го изчакат да спре.

Дорс се приведе напред, за да може да го погледне.

— А защо вие самият не реагирахте по този начин?

— Аз ли? Аз не изпитвам никаква вражда към туземците, защото съм учен.

— Учен?

— Първият от моята кохорта. Ходих на училище в Корпуса към Сакраториума и имах отлични бележки. Изучавал съм всички древни изкуства и притежавам разрешително да влизам в Туземната библиотека, където се пазят книгите, написани от туземци. Мога да чета която си ща! Имам право да боравя дори с компютризирани… Тези занимания разширяват кръгозора. Хич не се трогвам, че се е подала малко растителност. Много пъти съм виждал снимки на мъже с коса. И на жени също — той бързо погледна към Дорс.

Известно време ядоха мълчешком, а сетне Селдън каза:

— Забелязах, че всеки Брат, който влиза или излиза от Сакраториума, носи червен шарф.

— О, да — отвърна Мицелий Седемдесет и втори. — През лявото рамо и дясната страна на талията; обикновено много фантазе избродирани.

— Защо ги носят?

— Наричат се „обия“[1]. Символизират радостта, която човек изпитва, когато влезе вътре, и кръвта, която трябва да пролее, за да запази святостта му.

— Кръвта ли? — смръщи се Дорс.

— Просто символ. Никога не съм чувал някой наистина да е пролял кръв заради Сакраториума. Ако е там въпросът, и радостта не е чак толкоз голяма. Най-вече вайкане, оплакване и самоунижаваме пред Загубения свят — гласът му стана приглушен и много мек. — Колко глупаво!

— Вие не сте ли… вярващ? — внимателно го запита историчката.

— Аз съм учен — отвърна микогенецът с явна гордост. Щом се усмихна, лицето му се набръчка и следите на възрастта се очертаха още по-ясно. Селдън се позачуди колко ли стар всъщност е мъжът насреща му. Няколко столетия?… Не, това вече го отхвърлиха. Не беше възможно и все пак…

— На колко години сте? — изведнъж, без да иска, изтърси той.

Мицелий Седемдесет и втори с нищо не показа, че е засегнат от въпроса; не прояви и никакво колебание да отговори:

— Шестдесет и седем.

Математикът обаче искаше да узнае повече.

— Казаха ми, че вашите хора вярват как много, много отдавна всички са живеели по няколко столетия…

Другият озадачено го погледна.

— Откъде научихте? Някой трябва да си е отворил устата, без да му е дошъл редът; но иначе е истина. Действително има такова вярване. Само простите хора го споделят, но пък старейшините охотно го подклаждат, защото това показва нашето превъзходство. Всъщност средната ни продължителност на живота е по-висока, тъй като ядем рационално, макар че рядко се случва някой да доживее един век.

— Доколкото разбирам, вие не мислите, че микогенците превъзхождат останалите — отбеляза Селдън.

— Те са си съвсем наред — каза местният учен. — Във всеки случай със сигурност не са по-нисши. Аз обаче все пак смятам, че всички хора са равни. Дори жените — добави той и отново погледна Дорс.

— Не смятам — заяви Селдън — че мнозина от вашите хора ще се съгласят с това.

— Нито пък мнозина от вашите — отвърна Мицелий Седемдесет и втори с леко възмущение. — Аз обаче тъй мисля. Един учен трябва да мисли така. Разгледал съм и съм изчел цялата велика литература на туземците. Разбирам вашата култура. Писал съм дори статии за нея. Мога да седя тук също тъй непринудено, както ако вие бяхте… като нас.

Леко амбицирана, историчката реши да се включи в разговора.

— Изглежда се гордеете, че разбирате мисленето на туземците. Пътували ли сте някога извън Микоген?

Мицелий Седемдесет и втори сякаш леко се смути.

— Не.

— Защо? Щяхте да ни опознаете още по-добре.

— Нямаше да се чувствам спокойно. Сигурно щеше да се наложи да нося перука. Бих изпитвал срам…

— Защо перука? — продължи атаката Дорс. — Можехте да си останете плешив.

— Не — възрази Мицелий Седемдесет и втори — едва ли ме мислите за чак такъв глупак. Всички космати щяха да се държат зле с мен.

— Да се държат зле? Но защо? — удивено възкликна Дорс. — Навсякъде по Трантор, а и на всеки друг свят има сума ти естествено плешиви хора.

— Баща ми е съвсем плешив — додаде Селдън — и предполагам, че ще дойде време, когато и аз ще оплешивея. Косата ми и сега не е много гъста.

— Това не е плешивост — настоя Мицелий Седемдесет и втори. — Вие запазвате по малко растителност отстрани и над очите си. Имам предвид лис, без никаква коса.

— Никъде по тялото? — заинтересува се Дорс.

Сега вече микогенецът като че сериозно се засегна и не продума нищо.

Обзет от желание да върне разговора в първоначалното му русло, Селдън попита:

— Кажете ми, Мицелий Седемдесет и втори, могат ли туземците да влизат като зрители в Сакраториума?

Другият енергично поклати глава.

— Никога. Той е само за синовете на Зората.

— Само за синовете ли? — натърти историчката.

За миг местният философ изглеждаше потресен, но после с опрощаващ тон обясни:

— Май забравих, че все пак вие сте туземци… Дъщерите на Зората влизат само в определени дни и часове. Просто такъв е обичаят. Не твърдя, че аз го одобрявам. Ако зависеше от мен, щях да кажа: „Влизайте. Радвайте се, ако можете.“ Всъщност по-скоро другите биха го сторили, а не аз.

— Никога ли не сте влизали там?

— Когато бях малък, родителите ми ме заведоха, обаче — той поклати глава — вътре имаше само хора, които се блещеха в Книгата, четяха от нея и въздишаха, и плачеха за някогашното време. Много е потискащо. Не можеш да разговаряш с никого. Не можеш да се смееш. Не можеш дори да поглеждаш към останалите. Умът ти трябва да е изцяло насочен към Изгубения свят. Изцяло! — Той махна с ръка. — Не е за мен. Аз съм учен и искам целият свят да е открит…

— Чудесно — бързо каза Селдън. — И ние така се чувстваме. Ние също сме учени — Дорс и аз.

— Зная — кимна Мицелий Седемдесет и втори.

— Тъй ли? Откъде?

— Просто трябваше да сте такива. Единствените туземци, които се допускат в Микоген, са имперски чиновници, дипломати, важни търговци и учени, а на мен вие не ми приличахте на нито една от първите три групи. Точно това ме заинтересува у вас — съвсем неочаквано той се усмихна.

— Е, такива сме. Аз съм математик. Дорс е историчка. А вие?

— Специализирал съм се в… културата. Прочел съм всички велики литературни творби на туземците: Лисауер, Ментон, Новигор…

— И ние сме чели великите творби на вашите хора. Аз например съм чел Книгата… За Изгубения свят.

От изненада Мицелий Седемдесет и втори широко отвори очи. Маслиновата му кожа като че леко избледня.

— Чели сте я? Как? Къде?

— В нашия Университет имаме копия, които можем да ползваме, ако получим разрешение за това.

— Копия от Книгата?

— Да.

— Чудя се дали старейшините знаят…

— И за роботите съм чел — подхвърли уж случайно Селдън.

— Роботите?

— Да. Точно затова бих искал да вляза в Сакраториума. За да видя робота. (Дорс леко го срита в кокалчето, но той не й обърна внимание.)

— Аз не вярвам на тези неща — смутолеви Мицелий Седемдесет и втори. — Учените хора не вярват… — И се озърна, сякаш се боеше да не го чуят.

— Чел съм, че в Сакраториума все още съществува един робот — допълни Селдън.

Микогенецът сякаш се заключи в себе си:

— Не искам дори да приказвам за такива глупости…

— Къде по-точно щеше, да бъде, ако се намираше в Сакраториума? — не престана с въпросите си математикът.

— Дори и да има робот вътре, не бих могъл да ви кажа. Не съм бил там от дете.

— А щяхте ли да знаете, ако вътре съществува някакво специално място или, да речем, някакво скривалище?

— Трябва да е Гнездото на старейшините. Там влизат единствено те, обаче… в него няма нищо.

— Вие влизал ли сте някога?

— Не, разбира се, че не съм влизал.

— Тогава откъде знаете?

— Не зная дали няма и нарово дърво. Не зная дали няма лазерен орган. Не зная дали няма още един милион други неща… Нима моето незнание за тяхната липса означава, че те са там?

За миг Селдън почувства, че няма какво да каже.

Разтревоженото лице на Мицелий Седемдесет и втори се озари от сянка на усмивка. Той обясни:

— Така разсъждават учените. Виждате ли, аз не съм цвете за мирисане. Само че въпреки това не ви съветвам да се опитвате да влезете в Гнездото на старейшините. Не мисля, че би ви харесало онова, което ще ви се случи, ако открият вътре туземци. Е, нека ви споходи най-доброто от Зората — и той внезапно, без предупреждение стана и забързано се отдалечи.

Изненадан, Селдън се ококори подире му.

— Какво го накара да хукне така?

— Мисля — рече Дорс — че е защото идва някой друг.

Наистина идваше някой друг. Към тях величествено се плъзгаше висок мъж с изпипана бяла фуста, пресечена от още по-изпипан и леко блестящ червен шарф. Имаше невъзможния да бъде изтълкуван погрешно вид на човек с власт и още по-трудния за сбъркване вид на властник, който не е доволен.

Бележки

[1] Тук Азимов обединява два термина: японското оби — широк шарф с панделка отзад, който се носи върху кимоното, и западноафриканското обиа — форма на магия или вещерство, практикувана от негрите в Гвиана. — Бел.пр.