Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (35)

34

Зад компактния пилотски отсек имаше само две седалки и когато Селдън се настани върху едната от тях, обвита с някакъв уплътнителен материал, странна мрежеста тъкан пропълзя напред и обгърна краката, кръста и гръдния му кош, а над челото и ушите му се спусна качулка. Почувства се като затворник, но щом с мъка едва-едва се изви наляво, видя, че и Дорс е обгърната по същия начин.

Пилотът седна на своето място и докато проверяваше управлението, заяви:

— Аз съм Ендор Леванян, на вашите услуги. Впримчени сте в мрежата, защото при излитането ще има значително ускорение. Щом се окажем на открито и в полет, ще бъдете освободени. Няма защо да ми казвате своите имена, това не е моя работа.

Обърна се към тях в седалката си и им се усмихна с лице на джудже, което силно се набръчка, щом устните му се разтеглиха встрани.

— Някакви психологически трудности, младоци?

— Аз съм Външна и съм летяла със самолети — отвърна бодро Дорс.

— Същото важи и за мен — с оттенък на високомерие съобщи Селдън.

— Отлично, младоци. Разбира се, това не е обикновен самолет и може би не сте летели нощем, но аз разчитам, че ще го понесете.

И пилотът бе обвит от мрежа, ала Селдън забеляза, че ръцете му са относително свободни.

В кабината се разнесе равномерно бръмчене, нарастващо по сила и постепенно преминаващо към все по-високи тонове. Макар да не се стигна дотам, изглеждаше сякаш накрая то ще стане направо непоносимо и Селдън се помъчи да тръсне глава, за да прочисти пищенето в ушите си. Опитът му обаче само втвърди хвата на мрежата.

Сетне самолетът скочи (това бе единствената дума, с която можеше да се опише усещането) във въздуха и математикът се усети здраво притиснат към облегалката и долната част на своята седалка.

С тръпка на ужас забеляза през челното стъкло пред пилота как отпреде им бързо се надига една плоска стена… а сетне и как в нея се появява кръгъл отвор. Приличаше на дупката, през която бе изскочило таксито в деня, когато двамата с Чувек напуснаха Имперския сектор, само че дори и този отвор да бе достатъчно широк за корпуса на въздушния им кораб, положително не оставяше място за крилете му.

Селдън изви колкото може глава надясно — точно навреме, за да види как крилото се смали и деформира.

Самолетът се гмурна в отвора, където бе подхванат навярно от мощно електромагнитно поле, и се понесе по един осветен коридор. Ускорението бе постоянно, като от време на време се чуваха откъслечни цъквания, за които Селдън реши, че вероятно отбелязват преминаването покрай отделните магнити.

Накрая, след по-малко от десет минути, те бяха сякаш изплюти в атмосферата право към стряскащо нарастващия мрак на нощта.

Отминавайки електромагнитното поле, самолетът рязко намали скоростта. Селдън бе запокитен срещу мрежата и за няколко дълги мига, в които не можеше да си поеме дъх, се чувстваше като размазан по нея.

Натискът обаче намаля и мрежата внезапно изчезна.

— Как сте, младоци? — долетя приветливият глас на пилота.

— Не съм много сигурен… — математикът се обърна към Дорс: — Ти наред ли си?

— Определено — отвърна тя. — Мисля, че господин Леванян ни даде малко повечко зор, за да провери наистина ли сме Външни. Така ли е, господине?

— Някои хора обичат силните усещания — отвърна пилотът. — А вие?

— В известни граници — заяви Дорс, пък Селдън одобрително добави:

— …както би си признал всеки разумен човек.

После се обърна към пилота:

— Може би щеше да ви се види по-малко смешно, ако бяхте откъснали крилете на самолета.

— Не е възможно да стане. Казах ви, че той не е обикновен. Крилете са изцяло компютризирани. Те могат да променят дължината, широчината, кривината и общата си форма така, че да съответстват на скоростта ни, посоката на вятъра, температурата и още половин дузина величини. Няма как да се откъснат, освен ако самият самолет не бъде подложен на такива усилия, които да го разцепят на парчета.

По илюминатора до Селдън се разнесе барабанене.

— Вали — отбеляза той.

— Често се случва — потвърди пилотът.

Ученият надникна през прозорчето. На Хеликон, пък и на всеки друг свят щяха да се виждат някакви светлини — урбанистичните творения на човека. Само на Трантор можеше да е напълно тъмно.

Е, не съвсем напълно. На едно място той забеляза проблясването на фар. Изглежда на по-високите участъцина Горната страна имаше предупредителни сигнали. Както обикновено Дорс долови, че Селдън е неспокоен. Тя го потупа по ръката и рече:

— Хари, сигурна съм, че пилотът знае какво прави.

— И аз се опитвам да съм сигурен, но бих желал той да сподели част от знанията си с нас — отвърна математикът достатъчно високо, за да бъде чут.

— Нямам нищо против — обади се водачът им. — Да започнем с това, че сме се насочили нагоре и след няколко минути ще се озовем над облачния слой. След това вече няма да има никакъв дъжд и дори ще видим звездите.

Беше изчислил прекрасно времето на кратката си лекция, защото няколко звезди току започнаха да проблясват през перестите остатъци от облаци, а сетне, щом угаси светлините в кабината, ярко заблестяха и останалите. Съперничеше им единствено слабото осветление на арматурното табло, докато цялото небе зад илюминатора не заискри.

— За пръв път от две години виждам звезди — каза Дорс. — Не са ли чудесни? Толкова ярки и толкова много…

— Трантор е по-близо до центъра на Галактиката, отколкото са повечето Външни светове — поясни Леванян.

Тъй като Хеликон се намираше в поразреден ъгъл на същата тази Галактика и звездното му небе беше доста тъмно и невпечатлявашо, Селдън почувства, че няма какво да добави.

Минаха няколко минути, преди да овладее чувствата си и да изостави естетиката заради практичността. После попита:

— Как знаете накъде отиваме, господин Леванян?

— В известен смисъл не го зная — приветливо отвърна пилотът — защото ни води специална микровълнова импулсна поредица. Стартирам в подходящата посока и ако е добре програмиран, моят компютър сам избира правилния ред от импулси. Сетне ни откарва където трябва. Ако има опасност от сблъскване, той ще ни издигне или отклони встрани, а после ще ни върне на стария курс. По това време на нощта обаче не очаквам никакви пречки.

— Дори и метеорит?

— Шансът е едно на милиард или даже още по-малък. А ако космическата артилерия реши да ни вземе на мушка, какво можем да сторим? Абсолютната сигурност е невъзможен идеал…

— Колко тих стана полетът — отбеляза Дорс.

— Вярно — съгласи се Селдън. — А какво е задвижването на самолета, господин Леванян?

— Микротермоядрен двигател и тънка реактивна струя нагорещен газ.

— Не знаех, че имаме действащи самолети на микротермоядрена тяга. Говори се за това, обаче…

— Само няколко са; и все малки като този. Засега ги има единствено на Трантор и са предназначени само за високопоставени правителствени чиновници.

— Императорът използва ли такъв самолет?

Пилотът поклати отрицателно глава.

— Императорът никога не пътува. Би следвало да знаете това.

Селдън се начумери.

— Забравих за миг… Разходите по подобен полет трябва да са много големи.

— Наистина са много големи, господине.

— В такъв случай колко ще плати Чувек?

— За този полет не е определено заплащане. Господин Чувек е добър приятел на компанията, която притежава самолетите.

Селдън изсумтя.

— Ех, защо няма повече такива микротермоядрени играчки!

— Просто защото са прекалено скъпи. Пък и наличните удовлетворяват цялото търсене.

— Бихте могли да създадете по-голямо търсене с по-големи самолети.

— Може би, на компанията така и не успя да създаде микротермоядрени двигатели, които да са достатъчно мощни.

Селдън се сети за констатацията на журналиста, че техническите нововъведения са намалели тревожно.

— Декаданс — промърмори той.

— Какво? — недочу Дорс.

— Няма значение — отвърна математикът. — Просто се сетих нещо, дето Чувек ми го каза…

Погледна към звездите и се поинтересува:

— На запад ли се движим, господин Леванян?

— Да. Откъде знаете?

— Помислих си, че ако пътувахме на изток, към изгрева, досега щеше да се е развиделило.

Най-накрая зората, която сякаш ги преследваше, ги настигна и слънчевата светлина, истинската слънчева светлина обля стените на кабината.

Това обаче не продължи дълго, тъй като самолетът кривна надолу и се бухна в облаците. Синевата и златистото сияние изчезнаха и на тяхно място отново се възцари калносивото, така че и двамата с Дорс неволно издадоха разочарован възглас, загдето бяха лишени макар и от само още няколко мига естествена слънчева светлина.

Когато потънаха под облаците, Горната страна почти веднага се показа. Повърхността й — поне на това място — представляваше вълниста област от обрасли с дървета изкуствени пещери, разделени от затревени ивици. За нещо такова бе споменала Клауция.

Отново имаха съвсем малко време за наблюдение. Под тях се появи отвор, обрамчен от надпис „Микоген“.

И те се гмурнаха в него.