Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (5)

4

Ето Демерцел се появи и погледна императора с подобаващото за случая дълбоко уважение.

— Сир, вие едва не избухнахте — рече той.

Клеон вдигна очи и с явно усилие успя да се поусмихне.

— Така си е. Този човек ужасно ме разочарова.

— И все пак той не обеща нищо повече от онова, което ви предложи.

— Нищо не ми предложи.

— И нищо не обеща, сир.

— Какво разочарование.

— Може би дори повече от разочарование — замислено каза първият министър. — Сир, този човек е изтърван топ^[1].

— Изтърван какво, Демерцел? Ти винаги си пълен със странни изрази. Какво е това топ?

— Просто един идиом, който съм чувал на младини, сир. Империята е пълна с такива и някои от тях са неизвестни на Трантор, както пък тези от Трантор не винаги са известни другаде.

— Да не си дошъл да ми кажеш, че империята е голяма? Какво имаше предвид, като рече, че тоя човек е изтърван топ?

— Само това, че може да причини големи вреди, без непременно да възнамерява да го стори. Той не съзнава собствените си сили. Нито значението си.

— Чрез дедукция ли стигна до подобно прозрение?

— Да, сир. Той е провинциалист. Не познава нито Трантор, нито обичаите му. Никога по-рано не е бил на нашата планета и не умее да се държи като мъж от сой, още по-малко като придворен. И все пак ви се опъна.

— Защо да не го стори? Аз му разреших да говори. Отхвърлих етикета. Отнесох се с него като с равен.

— Не съвсем, сир. На вас не ви идва отвътре да се държите с другите като с равни. Вие сте навикнали да заповядвате. А и дори да се опитате да накарате някого да се чувства като у дома си, малцина биха съумели да се справят. Повечето хора ще загубят ума и дума или, което е още по-лошо, ще сервилничат и ще се подмазват. Този човек обаче ви се опъна.

— Демерцел, ти може и да одобряваш това, но на мен той не ми се понрави. — Клеон изглеждаше умислен и недоволен. — Забеляза ли, че не направи никакъв опит да ми обясни своята математика? Сякаш знаеше, че няма да разбера и дума.

— И наистина нямаше да разберете, сир. Вие не сте математик, нито пък някакъв друг учен, нито артист… Има много области на науката, в които другите знаят повече от вас. Тяхната задача е да използват своите знания, за да ви служат. Вие сте императорът, а това струва колкото всичките им специалности, взети заедно.

— Ами? Не бих имал нищо против да се почувствам невежа пред някой старец, който дълги години е трупал знания. Но този човек, Селдън, е моя възраст. Откъде знае толкова много?

— На него не му се е налагало да се учи да заповядва, нито пък на изкуството да взима решения.

— Демерцел, понякога се чудя дали не ми се присмиваш.

— Сир? — укорително възкликна първият министър.

— Е, няма значение. Я да се върнем на този твой изтърван топ. Защо смяташ, че е опасен? На мен ми се видя просто един наивен провинциалист,

— Така е. Все пак той е направил тази математическа разработка…

— Но твърди, че е безполезна.

— Вие обаче помислихте, че може и да е от полза. Като ми обяснихте, и аз реших така. Други хора биха могли да си помислят същото. Сега, когато насочихме ума му към това, самият математик може да започне да смята тъй. И кой знае дали няма да открие някакъв начин за нейното използване. Ако успее, тогава предвиждането на бъдещето, колкото и мъгляво да е, ще означава голяма власт. Дори той да не иска тази власт за себе си — някакво висше самоотречение, което винаги ми се е струвало малко вероятно — би могъл да бъде използван от някои хора…

— Аз се опитах да го използвам. Той не пожела.

— Не, Селдън просто не беше мислил за това. Може би обаче сега ще помисли. И ако не се заинтересува да бъде използван от вас, дали не би могъл да бъде убеден от, да речем, кмета на Што^[2]?

— Защо пък ще иска да помогне на Што, а не на нас?

— Както той обясни, трудно е да се предвидят емоциите и поведението на отделните индивиди.

Клеон навъсено се умисли.

— Наистина ли смяташ, че е в състояние да развие тая своя психоистория до степен тя да стане действително полезна? Той самият е съвсем сигурен, че не може.

— Не е изключено с времето да реши, че е било неправилно да отрича подобна възможност.

— В такъв случай, предполагам, е трябвало да го задържа?

— Не, сир — отвърна Демерцел. — Вашият инстинкт правилно ви е посъветвал да го оставите да си иде. Затворничеството, под каквато и маска да бъде, щеше да предизвика негодувание и отчаяние, които не биха спомогнали нито той да доразвие идеите си, нито да пламне от желание да ни сътрудничи. По-добре е да го оставим да си отиде, както вие сторихте, но да го държим завинаги чрез една невидима каишка. По този начин ще можем да следим да не бъде използван от някой ваш враг, сир, и в същото време да сме сигурни, че когато му дойде времето и той изгради своята наука, ще можем да дръпнем каишката и да го доведем при нас. Тогава вече бихме могли да се покажем… по-настоятелни.

— Само че какво ще стане, ако някой мой враг, или по-скоро враг на империята, тъй като в края на краищата империята — това съм аз… та какво ще стане, ако някой мой враг наистина научи за него или ако той по собствена инициатива поиска да служи на такъв враг? Нали разбираш, не мисля, че това не е възможно.

— И не би трябвало да го мислите, сир. Аз ще гледам то да не се случи, но ако въпреки всичките ми усилия стане така, би било по-добре да не го притежава никой, отколкото да е в услуга на неподходящ човек.

Клеон изглеждаше леко притеснен от последните думи.

— Демерцел, ще оставя цялата тази работа в твои ръце, но се надявам, че не действаме твърде прибързано. Все пак той може и да не е нищо повече от обикновен пропагандатор на една теория, която не действа и не е в състояние да бъде полезна.

— Напълно е възможно, сир, но би било по-безопасно да предположим, че този човек е или поне може да се окаже важен.

— Добре тогава — рече императорът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да науча подробностите, ако те се окажат неприятни.

И Демерцел отвърна:

— Мисля, че то няма и да е необходимо, сир.