Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (32)

31

Тримата останаха сврени в квартирата на Селдън чак до следобеда. Хари и Дорс от време на време тихо разговаряха на неутрални теми, докато Чувек запази почти пълно мълчание. Седеше изправен, яде малко и сериозното му изражение (което според Селдън го правеше да изглежда по-възрастен) си остана спокойно и отнесено.

Математикът предполагаше, че сега той прехвърля в ума си огромната топография на Трантор, дирейки идеалното кътче. Това определено не бе лесно.

Селдъновият Хеликон беше незначително по-голям от Трантор, но имаше по-малък океан. Повърхността на хеликонската суша бе може би с десет процента по-голяма от транторската. Хеликон обаче бе рядко населен и повърхността му беше само тук-там изпъстрена с градове; Трантор пък целият беше град. Докато родният му свят бе разделен едва на двадесет административни сектора, Трантор имаше над осемстотин и всеки от тези стотици сектори сам по себе си представляваше комплекс от подразделения.

Накрая Селдън предложи с известна доза отчаяние в гласа си:

— Чувек, може би ще е разумно да изберем този кандидат, който се отличава с най-голямо благоразположение, и аз да ида там, като разчитам той да ме защищава срещу всички останали.

Журналистът вдигна очи и каза с крайна сериозност:

— Това не е нужно. Аз познавам подходящия кандидат и той вече те притежава.

Селдън се усмихна.

— Не се ли поставяш на едно равнище с кмета на Што и дори с императора на цялата Галактика?

— От гледна точка на обществено положение, не. Само че аз им съпернича, що се отнася до желанието да те държа под контрол. Те обаче, а и всеки друг, за когото мога да се сетя, те искат единствено за да укрепят собственото си богатство и власт, докато аз нямам абсолютно никакви амбиции освен благото на Галактиката.

— Подозирам — сухо рече Селдън — че ако ги запитаме, всеки от твоите съперници ще настоява, че той също мисли само за благото на Галактиката.

— Сигурен съм, че ще е тъй — кимна Чувек — но засега единственият от моите, както ги наричаш, съперници, с когото си се срещал, е императорът, а той е настоявал да направиш измислени предсказания, които евентуално да стабилизират династията му. Аз не те моля за нищо подобно. Моля те само да усъвършенстваш своя психоисторически метод дотолкова, че с него да могат да се правят математически валидни предвиждания, та макар и само от статистически характер.

— Вярно е — съгласи се с полуусмивка Селдън. — Поне засега.

— Е, значи бих могъл да те запитам как се справяш със задачата. Някакъв прогрес?

Математикът не знаеше дали да се засмее, или да се ядоса. Изчака малко и не направи нито едното, нито другото, а се насили да отговори спокойно:

— Прогрес? За по-малко от два месеца? Чувек, това е нещо, което лесно може да запълни целия ми живот. както и живота на още дузина мои следовници. И дори тогава да завърши с провал.

— Не говоря за окончателно решение, нито дори за някакъв обнадеждаващ знак. Ти сума ти пъти ясно каза, че приложимата психоистория е възможна, но не е практична. Питам само дали виждаш надежда тя да стане практична.

— Честно казано, не.

— Моля да ме извините — намеси се в разговора Дорс. — Аз не съм математичка, така че се надявам въпросът ми да не е глупав. Откъде знаеш, че нещо е едновременно възможно и непрактично? Чувала съм те да казваш, че на теория можеш лично да се срещнеш и да се здрависаш с всички хора в империята, но това няма да представлява никакъв практически успех, тъй като няма да живееш достатъчно дълго, за да го направиш. Как обаче можеш да твърдиш, че психоисторията е подобно нещо?

Селдън погледна Дорс с известна доза недоверчивост.

— Искаш да ти го обясня?

— Да — потвърди тя и така енергично кимна с глава, че къдравата й коса потрепери.

— Всъщност — рече Чувек — и аз бих искал.

— Без математика? — попита Селдън с намек за бегла усмивка.

— Да, ако обичаш — кимна журналистът.

— Ами… — за няколко секунди ученият се самовглъби, за да избере начина си на изложение, а после започна:

— Ако искаш да разбереш някой аспект на Вселената, ще ти бъде от полза да опростиш нещата колкото е възможно повече и да включиш само тези качества и характеристики, които имат съществено значение за разбирането. Ако искаш да определиш как пада един предмет, не се занимаваш с това дали той е нов или стар, червен или зелен, мирише ли или не. Елиминираш всички тези признаци и по този начин не усложняваш ненужно въпроса. Можеш да наречеш опростяването модел или симулация и да го представиш или в реален вид накомпютърния екран, или като математическо съотношение. Да вземем например примитивната теория за нерелативистичната гравитация…

— Ти обеща, че няма да има никаква математика — веднага се обади Дорс. — Не се опитвай да ни я подпъхнеш, като я наричаш „примитивна“.

— Не, не. Като казвам „примитивна“, имам предвид само, че тя е известна още отпреди времето, до което стигат назад нашите архиви; че откритието й е забулено в мъглите на античността също както това на огъня и колелото. Във всеки случай уравненията на подобна гравитационна теория съдържат в себе си описание на движенията в която и да е планетна система, на всяка двойна звезда, на приливите и на множество други неща. Като използваме такива уравнения, ние можем дори да изградим зрителна симулация и да представим на екрана как една планета обикаля около своята звезда, или как две звезди кръжат една около друга, или пък още по-усложнени системи на тримерна холография. Подобни опростени симулации правят възприемането на едно явление далеч по-лесно, отколкото би било, ако ни се налагаше да изучаваме него самото. Всъщност без гравитационните уравнения нашите познания относно движението на планетите и небесната механика като цяло щяха да са съвсем рехави. Сега, тъй като човек иска да знае все повече и повече за което и да е явление, или пък щом самото то се усложни, се появява нужда от все по-изпипани и по-изпипани уравнения, все по-подробно и по-подробно програмиране… докато накрая стигаме до компютризираната симулация, която пък е все по-трудно и по-трудно да бъде възприета.

— А не можеш ли да направиш симулация на симулацията? — запита Чувек. — Така ще слезеш едно стъпало по-ниско.

— В такъв случай ще трябва да се елиминират някои характеристики на явлението, които е задължително да включиш, и симулацията ти ще стане безполезна. Сложността на МВС — това ще рече „минималната възможна симулация“ — нараства по-бързо от сложността на симулирания обект и в крайна сметка се изравнява с явлението. По този начин преди хиляди години е било установено, че Вселената като цяло, в пълната й сложност не може да бъде представена от никаква симулация, която е по-малка от нея самата. С други думи, човек не може да получи някаква картина на Вселената като цяло, освен ако не изучи цялата Вселена. Било доказано и че ако някой се опита да замести със симулации една малка част от Вселената, сетне друга малка част и така нататък, възнамерявайки накрая да ги сумира заедно, за да оформи общата картина, ще открие, че съществуват безкрайно много такива частични симулации. Поради това ще му е необходимо безкрайно много време, за да разбере Вселената като цяло, а това е просто друг начин да се каже, че е невъзможно да се събере цялото съществуващо знание.

— Дотук напълно те разбирам — с лека изненада констатира Дорс.

— Добре, ние знаем, че някои относително прости неща са лесни за симулиране и че щом те се усложняват все повече и повече, стават и все по-трудни за подобна операция. Обаче на какво равнище на сложност симулацията престава да бъде възможна? Е, онова, което аз показах, използвайки един математически метод, изобретен през миналия век, който метод обаче трудно може да се използва дори и ако имаш под ръка голям и много бърз компютър, е, че нашето галактическо общество за малко не достига до този праг. То може да бъде представено чрез симулация, която е по-проста от него самото. И продължих с допускането, че е вероятно това да доведе до способност бъдещите събития да се предсказват в статистическа форма — тоест да се определя вероятността за алтернативни поредици от събития, а не просто да се твърди, че тъкмо някаква определена поредица непременно ще се сбъдне.

— В такъв случай — поде Чувек — след като можеш ефективно да симулираш галактическото общество, значи става дума просто това да бъде сторено. Защо тогава да не е практично?

— Всичко, което съм доказал, е, че за разбирането на галактическото общество няма да бъде нужно безкрайно много време, само че ако са необходими един милиард години, то все пак ще бъде непрактично. От наша гледна точка е все същото, както ако би изисквало безкрайно много време.

— И толкова време ли ще отнеме? Един милиард години?

— Опитах се да го изчисля.

— Неуспешно?

— Неуспешно.

— Университетската библиотека не помогна ли? — докато задаваше въпроса, Чувек хвърли бърз поглед към Дорс.

Селдън поклати глава.

— С нищо.

— И доктор Венабили ли не можа да ти помогне?

Историчката въздъхна.

— Чувек, нямам познания на тая тема. Единственото, което мога, е да предлагам начини за търсене. Ако Хари търси и не намира, какво повече да сторя?

Журналистът се изправи на крака.

— В такъв случай от стоенето тук няма голяма полза и аз трябва да помисля къде другаде да ви настаня.

Селдън протегна ръка и докосна лакътя му.

— Все пак имам една идея.

Чувек се взря в него с леко присвиване на очите, което можеше да подсказва изненада… или подозрение.

— Кога ти хрумна тази идея? Сега ли?

— Не. Въртеше ми се из главата няколко дни преди да се кача на Горната страна. Това малко приключение я затъмни за известно време, но като ме попита за библиотеката, пак си я припомних.

Чувек седна отново.

— Разправи ми за своята идея, стига да не е нещо, дето цялото ще е просмукано с математика.

— Няма никаква математика. Просто четенето на история в библиотеката ми напомни, че в миналото галактическото общество е било по-малко сложно. Преди дванадесет хиляди години, когато империята е основана за пръв път, Галактиката е включвала само около десет милиона населени светове. Преди двадесет хиляди години предимперските кралства са включвали общо само десетина хиляди свята. Ако се заровим още по-назад в миналото, кой знае колко ще се свие обществото! Може би дори до една-единствена планета, както в онези легенди, за които ти веднъж спомена.

— И мислиш — рече нетърпеливо Чувек — че ако си имаш работа с много по-просто галактическо общество, ще бъдеш в състояние да разработиш психоисторията?

— Да, струва ми се, че тогава евентуално бих могъл да го направя.

— Значи — обади се обхваната от внезапен ентусиазъм Дорс — ако предположим, че разработиш психоисторията за някое по-малко общество в миналото, и допуснем, че чрез изучаването на предимперската ситуация успееш да направиш предвиждания за това какво би могло да се случи хиляда години след създаването на империята например, ще си в състояние да провериш истинското положение на нещата по това време и да видиш колко близо до целта си попаднал?

— Да, но като се има предвид, че ще знаеш ситуацията през хилядната година на Галактическата ера отнапред, тестът едва ли ще е особено почтен — хладно възрази журналистът. — Ти несъзнателно ще се влияеш от предварителните си познания и щеш не щеш ще избереш такива стойности за своето уравнение, че да ти даде онова, което ти е известно като решение.

— Не мисля така — каза Дорс. — Ние не знаем много добре какво е било положението по онова време и ще ни се наложи доста да поровим. В края на краищата това са цели единадесет хилядолетия.

Лицето на Селдън се изкриви в гримаса на пълно объркване.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаем особено добре положението през хилядната година от Галактическата ера? Нали тогава е имало компютри, Дорс?

— Разбира се.

— И запаметяващи блокове, както и записи за слушане и гледане? Би следвало да имаме всички записи за 1000 г. от Г.е., също и както за сегашната, 12 020 година…

— На теория да, но не и на практика! Разбираш ли, Хари, това е същото, което ти не преставаш да повтаряш. Възможно е да имаш пълни записи за 1000 г. от Г. е., но не е практично да очакваш, че ще ги пазиш.

— Да, обаче онова, което аз не преставам да повтарям, Дорс, се отнася за математически демонстрации. Не виждам как то може да се приложи за историческите записи.

— Хари, записите не са вечни — в гласа на историчката се появиха оправдаващи се нотки. — В резултат от някой конфликт банките памет могат да бъдат унищожени или да станат нечетливи, а могат и просто да се развалят от старост. Всеки бит памет, който не бъде потърсен достатъчно дълго време, най-накрая потъва в натрупания шум. Разправят, че почти една трета от записите в Имперската библиотека са просто безсмислени, но, разбира се, обичаите не позволяват те да бъдат изтрити. Другите библиотеки са по-малко обвързани с традиции. В тази на Стрилингския университет изтриваме ненужните статии веднъж на десет години. Естествено записите, към които се обръщат често и които се презаписват на различни светове и в различни библиотеки — държавни или частни — остават достатъчно чисти хиляди години наред, така че много от основните пунктове в галактическата история са известни, дори и когато става дума за предимперските времена. Само че колкото по-назад се връщаш, толкова по-малко е запазено.

— Не мога да повярвам — заяви объркано Селдън. — Мислех си, че за да се предотврати опасността някой запис да бъде изтрит, се правят нови копия. Как тъй ще оставите знанията да изчезнат?

— Нежеланото знание е безполезно — отвърна Дорс. — Можеш ли да си представиш колко време, усилия и енергия ще се прахосват при непрекъснатото подновяване на неизползваните данни? Пък и с времето разходите ще стават все по-големи.

— Би трябвало да имате предвид, че някой някога може да поиска данните, от които толкова безгрижно сте се отървали…

— Някоя конкретна единица може да притрябва веднъж на хиляда години. Да я запазим за в случай на такава нужда не е оправдано от гледна точка на разходите — дори и в науката. Ти спомена примитивните уравнения за гравитацията и каза, че са примитивни, тъй като откриването им е загубено в мъглите на античността. Защо е станало тъй? Нима вие, математиците, не сте запазили всички данни, цялата информация, натрупана далеч-далеч назад — в мъгливите времена, когато тези уравнения са били открити?

Селдън почти изстена и не направи никакъв опит да отговори.

— Добре, Чувек, дотук с моята идея — рече той съкрушено. — Щом се вгледаме в миналото и обществото стане по-просто от научна гледна точка, полезността на психоисторията е по-вероятна. Обаче знанието за него се топи дори по-бързо от големината му, така че самата психоистория става още по-малко вероятна и това „по-малко“ натежава над „по-голямо“-то…

— Все пак разполагаме със сектор Микоген — заяви с усмивка Дорс.

Журналистът бързо я погледна.

— Така е, а и при всички положения там е идеалното място, където да скрием Селдън. Трябваше сам да се сетя.

— Микоген — повтори математикът, като се взираше ту в единия, ту в другия. — Къде е този Микоген?

— Хари, моля те, нека ти обясня по-късно — настоя Чувек. — В момента трябва да подготвя някои неща. Довечера заминаваш.