Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Х. КНИГАТА

ИСТОРИЯТА ЗА РЪКАТА ВЪРХУ БЕДРОТО — Един случай, цитиран от Хари Селдън като първата повратна точка в неговото търсене на метод за разработване на психоисторията. За нещастие публикуваните му трудове с нищо не ни подсказват каква би могла да е въпросната история и разсъжденията на тази тема (а такива разсъждения е имало много) засега са безплодни. Тя си остава просто една от интригуващите загадки, свързани с кариерата на Селдън.

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“

44

Дишайки тежко, Дъждокапка Четиридесет и трета впери трескав поглед в Селдън.

— Не мога да остана повече тук — рече тя.

Математикът се озърна.

— Никой не ни безпокои. Дори онзи Брат, от когото взехме апетитките, не каза нищо. Изглежда ни взе за съвсем нормална двойка.

— Това е, защото наглед у нас няма нищо необичайно, когато ти говориш тихо и туземският ти акцент не се забелязва много, пък и когато аз съм спокойна. Само че сега… — гласът й стана хрипкав.

— Какво сега?

— Нервно ми е и съм напрегната. Аз… цялата съм потна.

— Кой ще забележи? Отпусни се и се успокой.

— Тук не мога да се отпусна. Не мога да се успокоя на място, където е възможно да ме забележат.

— Тогава къде да идем?

— Има едни малки барачки за почивка. Работила съм в микрофермите и ги знам.

Тя бързо закрачи и Селдън я последва. На една малка платформа, която без нея той едва ли би забелязал в полумрака, имаше редица врати, всичките широко отворени.

— Онази в края — промълви тя. — Ако е свободно.

Не беше заето. На един малък светещ триъгълник бе изписано „Не е заето“ и вратата бе открехната.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо се огледа наоколо, побутна спътника си да влезе и сама прекрачи прага. Затвори вратата и в тоя миг слаба светлина от тавана обля вътрешността на помещението.

Селдън попита:

— Има ли някакъв начин знакът на вратата да показва, че тази стая е заета?

— Това става автоматично, щом затворим и се включи осветлението — обясни Дъждокапка Четиридесет и трета.

Ученият усети леко въздушно течение, съпроводено от подобен на тиха въздишка звук, но къде ли на Трантор този звук и това течение не се долавяха?

Стаята не бе голяма, а в нея имаше легло с матрак и очевидно чисти завивки.

Също тъй маса и стол, малък хладилник и нещо, което приличаше на вградена затопляща плоча — вероятно нагревател на храна.

Дъждокапка Четиридесет и трета приседна на стола, изопната сякаш бе глътнала бастун. Личеше, че полага усилия да се отпусне.

Несигурен какво се очаква от него, Селдън остана прав, докато тя не му направи нетърпелив жест да използва леглото. Той се подчини.

Меко, сякаш на себе си, Дъждокапка Четиридесет и трета каза:

— Ако някога се разбере, че съм била тук с мъж, па бил той и само туземец, ще ме лишат от всякакви права.

— Тогава да не оставаме нито секунда повече! — скочи като ужилен математикът.

— Сядай. Не мога да изляза, когато съм в такова състояние. Ти ме попита за религията. Какво точно целеше?

На Селдън му се стори, че микогенката напълно се е променила. Пасивността и раболепието бяха изчезнали. Нищо не бе останало и от свенливостта. Сега тя строго го фиксираше през присвитите си очи.

— Казах ти — отвърна той. — Знание. Аз съм учен. Моята професия и моето желание са да зная. По-специално желая да проумея хората, така че искам да изуча историята. На много светове древните архиви — истинските стари исторически разкази — са се изродили в митове и легенди, като в повечето случаи са станали част от системата на религиозните вярвания или свръхнатурализма. Но ако Микоген няма религия, значи…

— Казах ти, че ние имаме история.

— Вече два пъти го повтаряш. А знаеш ли колко е стара?

— Отпреди двадесет хиляди години.

— Наистина ли? Дай да си говорим направо! Това истинска история ли е, или нещо, което е дегенерирало в легенди?

— Разбира се, че е истинска история.

Той насмалко да запита откъде е толкоз сигурна, но размисли. Дали действително имаше някакъв шанс микогенската история да се простира цели двадесет хиляди години назад и все пак да бъде автентична? Не беше специалист, така че щеше да се наложи да консултира въпроса с Дорс.

Много по-вероятно му се струваше най-ранните истории на всеки свят да представляват потпури от героика и минидрами, замислени като моралитета[1], които не трябва да се приемат буквално. За Хеликон това важеше с пълна сила и въпреки туй трудно можеше да се намери хеликонец, дето да не се кълне във всичко, съдържащо се в неговата история, и да не настоява, че то се е случило в действителност. На родния му свят държаха дори на такава съвършено чудата басня като тази за първоначалното заселване и сблъсъците с големи и опасни летящи влечуги — макар на никой свят, изследван и заселен от хората, да не бе открито нищо, наподобяващо летящи влечуги… Въпреки това той попита:

— И как започва вашата история?

В очите на Дъждокапка Четиридесет и трета се появи някаква отнесеност, погледът й сякаш не бе фокусиран нито върху Селдън, нито върху нещо друго в стаята;

— Започва с един свят — отвърна тя. — Нашият свят. Единственият.

— Единственият ли? — Селдън си спомни, че Чувек бе говорил за легендите, описващи един-единствен, първоначален свят на човечеството.

— Да, единственият свят. По-късно са се появили и други, ала нашият е бил първият. Просторен, открит свят, където е имало място за всички, свят с усмихнати поля, с дружелюбни домове, със сърдечни хора. Живели сме там в продължение на хиляди години, а сетне е трябвало да го напуснем и да се крием ту на едно, ту на друго място, докато някой или някои не намерили туй кътче на Трантор, където сме се научили да отглеждаме храната, донесла ни относителна свобода. И сега тук, на Микоген, разполагаме с нашия си начин на живот и с нашите мечти.

— А твоята история дава ли пълни подробности за първоначалния свят?

— О, да, това е описано в една книга и всички ние я имаме. Всеки един от нас. Носим я със себе си, така че винаги да можем да я отворим, да я прочетем и да си припомним кои сме и какви сме били, както и да затвърдим решимостта си някой ден отново да си върнем своя свят.

— Знаете ли къде е сега той и кой живее на него?

Дъждокапка Четиридесет и трета се поколеба, сетне енергично тръсна глава.

— Не знаем, но някой ден ще го открием.

— И ти имаш тази книга у себе си и сега?

— Разбира се.

— Може ли да я видя?

По лицето на Сестрата пробяга лека усмивка.

— Значи това си искал — кимна тя. — Знаех си, че искаш нещо, когато пожела да те разведа сама из микрофермите. — Чудно защо, изглеждаше леко разстроена. — Не смятах, че е заради Книгата.

— Тя е всичко, което искам — чистосърдечно заяви Селдън. — Наистина не съм мислил за нищо друго. Ако си ме довела, защото…

Младата жена не му позволи да довърши.

— Сега вече сме тук. Искаш ли Книгата, или не?

— Да не би да ми предлагаш да я видя?

— При едно условие.

Селдън поизчака, преценявайки възможността от сериозни проблеми, ако излезеше, че е преодолял микогенските ограничения в по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал.

— Какво е условието?

Езикът на Дъждокапка Четиридесет и трета леко се показа и бързо облиза устните й. Сетне с отчетливо потрепваме в гласа си тя изстреля:

— Да си махнеш шапчицата.

Бележки

[1] Моралите (фр. moralite от лат. moralitas — „нравственост“) — алегорична нравоучителна драма в Западна Европа през XV-XVI век. — Бел.пр.