Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

74

Намериха човека, който наричаше себе си Даван, в стая зад един вагон-ресторант. Доста зад него.

Водеше, разбира се, Рейч и двамата отново откриха, че той се чувства също тъй уютно сред билиботънските лабиринти, както някоя къртица в подземните си тунели на Хеликон.

— Я почакай малко, хлапе — настоя Дорс, чиято предпазливост внезапно се бе обадила. — Къде точно отиваме?

— При Даван — отвърна момчето с недоволно изражение. — Казах ви.

— Но това е безлюдна зона. Никой не живее тук. — Тя се огледа с явно отвращение. Всичко наоколо беше безжизнено и доколкото имаше някакви светлинни табла, те или не светеха, или го правеха едва-едва.

— На Даван така му харесва — натърти Рейч. — Той непрекъснато се мести — ту тук, ту там. Нал’ знаеш — крие се.

— Защо? — полюбопитства историчката.

— Така е по в безопасност, лейди.

— По в безопасност от какво?

— От правителството.

— Че защо е притрябвал на правителството?

— Не знам! Виж к’во. Ако не щеш да ви заведа, ш’ви кажа къде е и как да идете и си вървете самички.

— Не, Рейч — намеси се Селдън — аз съм съвсем сигурен, че без теб ще се загубим. Всъщност по-добре ще е да ни изчакаш да свършим, за да можеш да ни върнеш обратно.

— А за мен к’во? Да не искаш да се мотая наблизо, щом огладнея.

— Ако се помотаеш наблизо и огладнееш, ще ти купя обилна вечеря. Всичко, което пожелаеш.

— Гу’сине, така разправяш сега. Отде да знам?

Ръката на Дорс се стрелна и в нея се оказа един нож с голо острие.

— Нали не ни наричаш лъжци, Рейч?

Хлапето се ококори, но изобщо не се стресна от заплахата, а помоли:

— Хей, това не съм го виждал. Направи го пак.

— Ще го направя после, ако си още тук. Ако не — и Дорс впи очи в него — ще те проследим.

— Хайде бе, лейди — ухили се Рейч. — Няма да ме проследите. Не сте от тия. Но аз ще бъда тук. — И се изпъчи. — Имате ми думата.

После тихо ги поведе, макар звукът от стъпките им да отекваше глухо в празните коридори.

Когато влязоха, Даван вдигна очи със свирепо изражение, което се смекчи, щом забеляза Рейч. Той бързо посочи двамата с въпросителен жест.

— Те са — каза момчето, ухили се и излезе.

— Аз съм Хари Селдън — представи се ученият. — Младата дама е Дорс Венабили.

И с непристорено любопитство загледа Даван. Беше смугъл и имаше характерните за всеки далянин гъсти черни мустаци, но в добавка — и няколкодневна брада. Май за пръв път виждаше човек от този сектор, който да не е гладко избръснат. Дори бандюгите от Билиботън бяха с гладки бузи и брадички.

— Как се наричате, господине? — попита Селдън.

— Даван. Рейч би трябвало да ви е казал.

— А второто ви име?

— Аз съм само Даван. Проследиха ли ви дотук, гу’син Селдън?

— Не, сигурен съм. Ако се бяха опитали, мисля, че Рейч щеше да разбере. А ако той не беше разбрал, госпожа Венабили щеше да забележи.

Дорс леко се усмихна.

— Хари, имаш прекалено голямо доверие в мен.

— Все повече и повече — замислено отвърна той.

Даван неспокойно се размърда.

— И все пак са ви разкрили.

— Разкрили?

— Да. Чух за онзи тъй наречен новинар.

— Вече? — Селдън бе доста изненадан. — Подозирам, че той наистина е новинар, и то напълно безобиден. Нарекохме го имперски агент по едно хрумване на Рейч, което май наистина си го биваше. Тълпата наоколо веднага стана заплашителна и бързо се отървахме от него.

— Не — възрази Даван — той си е точно такъв, какъвто сте го нарекли. Моите хора го познават и наистина работи за империята. Но в края на краищата вие не постъпвате като мен. Не използвате фалшиви имена и не сменяте местоживеенето си. Представяте се със своите собствени и не правите никакви усилия да останете в тайна. Вие сте Хари Селдън, математикът.

— Да. Защо ми е да си измислям фалшиво име?

— Империята нали ви търси?

Ученият повдигна рамене.

— Аз се заседявам на места, където тя не може да направи нищо, за да ме залови.

— Не открито, но пък и империята няма защо да действа така. Бих ви посъветвал да изчезнете… наистина да изчезнете.

— Като вас ли? — Селдън се огледа едва ли не с отвращение. Стаята бе също тъй мъртвешки пуста, както коридорите, по които бяха минали. Цялата беше плесенясала и изглеждаше ужасно потискащо.

— Да — потвърди Даван. — Бихте могли да сте ни от полза.

— По какъв начин?

— Говорили сте с един мъж на име Юго Амарил.

— Да, говорих.

— Амарил ми каза, че можете да предсказвате бъдещето.

Математикът тежко въздъхна. Беше се уморил от стоенето в тази празна стая. Даван седеше на една възглавница. Имаше и други свободни, но не изглеждаха чисти. А не искаше и да се облегне на плесенясалата стена.

— Или вие зле сте го разбрали — подхвана той — или Амарил зле е разбрал мен. Това, което всъщност съм направил, е да докажа, че е възможен изборът на такива начални условия, от които историческата прогноза не се изражда в хаотични състояния, а в известни граници става предвидима. Само че аз нито зная какви трябва да са тия начални условия, нито съм сигурен, че те могат да бъдат открити от един или от колкото и да са учени за някакъв краен отрязък от време. Разбирате ли ме?

— Не.

Селдън отново въздъхна.

— Тогава ще опитам да ви обясня още веднъж. Възможно е да се предвиди бъдещето, но може да се окаже невъзможно да се открие начин как да се възползваме от тази възможност… Сега по-добре ли е?

Даван мрачно изгледа математика, а след него и Дорс.

— Значи не можете да предвиждате бъдещето.

— Тук вече сте напълно прав, гу’син Даван.

— Само Даван. Някой ден обаче сигурно ще се научите да го правите.

— Не е изключено.

— Значи това е причината империята да ви иска.

— Не. — Селдън предупреждаващо вдигна пръст. — Смятам, че това е причината империята да не прави кой знае какви усилия да ме залови. Естествено биха желали да съм им в ръцете, ако можеха да ме пипнат без много труд, но им е известно, че в този момент аз не зная нищо, и поради туй не си струва да разстройват деликатния мир на Трантор, като се набъркат в местните права на тоя или оня сектор. Това е причината все още да се движа под собственото си име в относителна сигурност.

За миг Даван зарови лице в дланите си и измърмори:

— Това си е чиста лудост… — после уморено вдигна очи и попита Дорс: — Вие жена ли сте на гу’син Селдън?

— Аз съм негов приятел и защитник — спокойно отвърна тя.

— Откога го познавате?

— Заедно сме от няколко месеца.

— Не повече?

— Не повече.

— Според вас той истината ли говори?

— Какви основания имате да повярвате на мен, ако не вярвате на него? Ако Хари ви лъже по някаква причина, не мога ли и аз също да ви излъжа, за да го подкрепя?

Даван безпомощно загледа ту единия, ту другия.

— Във всеки случай, бихте ли ни помогнали?

— Кои сте вие и каква помощ ви е нужна?

— Виждате какво е положението тук — мъжът описа широк кръг с ръката си. — Ние сме потиснати. Това поне трябва да ви е известно и като съдя по държанието ви с Юго Амарил, не мога да повярвам, че не ни симпатизирате.

— Напълно ви симпатизираме.

— Би трябвало също да знаете кой е първоизточникът на потисничеството.

— Предполагам — кимна Дорс — искате да намекнете, че това е имперското правителство. Естествено и то има пръст в цялата работа. От друга страна, забелязвам, че в Дал е налице средна класа, която презира топляците, и криминална класа, която тероризира всички останали в сектора.

Даван присви устни, но остана непреклонен.

— Съвършено вярно! Съвършено вярно. Империята обаче насърчава това по принципни съображения. Дал има потенциала да предизвика сериозни неприятности. Ако топляците се вдигнат на стачка, Трантор почти незабавно ще изпита жесток енергиен недостиг с всички произтичащи от това последствия. Само че богатите в самия сектор ще хвърлят пари, за да наемат побойници от Билиботън и от други такива места, та да пребият топляците и провалят стачката. Случвало се е вече… Империята позволява на някои даляни да постигнат относително добър живот, за да ги превърне в свои лакеи, докато същевременно отказва да засили законите за контрол над оръжията в достатъчна степен, за да отслаби криминалния елемент. Имперското правителство върши това навсякъде, не само в Дал. Не може да използва сила, за да наложи волята си, както едно време, когато е управлявало с брутална откритост. Днес Трантор е станал толкова сложен и толкова лесно може да бъде разбунен, че войските не трябва да си завират носа…

— Проява на упадък — изтресе Селдън, като си спомни оплакванията на Чувек.

— Какво? — подскочи Даван.

— Нищо — кимна математикът. — Продължавайте.

— Имперските войски не трябва да си пъхат носа тук, но дори и при това положение те са проумели, че могат да направят много поразии. Всеки сектор е подтикван да подозира съседите си. Вътре в него икономическите и социалните класи са насъсквани да водят нещо като непрекъсната война едни с други. Резултатът е, че по цял Трантор е невъзможно хората да предприемат обши действия. Навсякъде те по-скоро биха се сражавали помежду си, отколкото да застанат заедно срещу централната тирания… И така империята управлява, без да й се налага да използва сила.

— А какво мислите, че може да се направи? — запита Дорс.

— От години се опитвам да изградя чувство за солидарност между хората на този свят.

— Мога само да предположа — сухо заяви Селдън — че сте намерили това за непосилно трудна и съвсем неблагодарна задача.

— Правилно предполагате — отвърна Даван — обаче партията ни става все по-мощна. Много от нашите побойници започват да осъзнават, че е най-добре да не използват ножовете си един срещу друг. Ония, които са ви нападнали в коридорите на Билиботън, са пример за все още неосъзнати елементи. Тези обаче, които сега ви подкрепят и са готови да ви защитят от агента, дето сте го сметнали за новинар, са мои хора. Аз живея тук, между тях. Начинът ми на живот не е привлекателен, но поне съм в безопасност. Имаме сподвижници в съседните сектори и от ден на ден разширяваме влиянието си.

— А ние къде се вписваме? — запита Дорс.

— От една страна — каза Даван — вие и двамата сте Външни, учени. Искаме сред нашите водачи да има хора като вас. Най-голямата ни сила идва от бедните и необразованите, защото те страдат най-много, само че и най-лошо могат да ръководят. Един човек като вас струва колкото стотина от тях.

— Странна оценка за конспиратор, който иска да спасява потиснатите — подметна Селдън.

— Нямам предвид като хора — побърза да дообясни Даван. — А само що се отнася до водачеството. Партията трябва да има сред лидерите си личности с интелектуална мощ.

— Тоест такива като нас са нужни, за да придадат на вашата партия лустро на почтеност?

— Ако поискате, винаги можете да представите нещата в подигравателна окраска — отвърна Даван. — Вие, гу’син Селдън, обаче сте повече от почитан и повече от интелектуалец. Дори и да не признавате, че сте способен да прониквате през мъглите на бъдещето…

— Моля ви — прекъсна го математикът — не изпадайте в поетично настроение и не използвайте условното наклонение. Въпросът не се свежда до признаване. Аз не мога да предвиждам бъдещето. Пред погледа ми има не мъгла, а преграда от хромирана стомана.

— Нека да довърша! Дори ако вие не можете наистина да предвиждате — как го казахте? — с психоисторическа точност, все пак сте изучавали историята и имате известно интуитивно усещане за нейните последици. Не е ли тъй?

Селдън поклати глава.

— Сигурно имам известно интуитивно разбиране за математическо правдоподобие, но онова, което успявам да транслирам в нещо с историческа значимост, засега е съвършено несигурно. Всъщност аз не съм изучавал история. Ще ми се да бях. Много остро усещам този недостатък.

— Аз съм историк, Даван — намеси се Дорс — и ако пожелаете, мога да добавя няколко неща.

— Моля — рече далянинът с полуучтив, полупредизвикателен тон.

— От една страна, в галактическата епоха е имало множество революции, които са сваляли тиранични режими — понякога на отделни планети, понякога на цели групи и доста рядко в самата империя или в регионалните предимперски управления. Често пъти това е означавало единствено смяна на тиранията. С други думи, една управляваща класа е била заменяна с друга — по-ефективна и поради това по-способна да се укрепи — докато бедните и онеправданите са си оставали все тъй бедни и онеправдани или дори положението им се е влошавало.

Даван, който внимателно я слушаше, възрази:

— Зная. Всички го знаем. Може би сме успели да се поучим от миналото и вече по-добре разбираме какво трябва да избегнем. Освен това сегашната тирания е действаща, докато онази, която може би ще съществува в бъдещето, е само потенциална. Ако винаги се отдръпваме от промяната с мисълта, че тя води към по-лошо, тогава изобщо няма надежда да се отървем от несправедливостта!

— Второто, което трябва да си припомните — продължи спокойно Дорс — е, че дори и правото да е на ваша страна, дори и справедливостта гръмогласно да зове за възмездие, обикновено балансът на силите е в полза на съществуващата тирания. С бунтове и демонстрации вашите побойници не могат да сторят нищо, което да има що-годе продължителен ефект, докато съществува армия, оборудвана с кинетични, химични и неврологични оръжия, готова да ги използва срещу въстаниците. Можете да привлечете всички онеправдани и дори всички почитани хора на своя страна, но ако не спечелите полицията и войската или най-малкото не отслабите сериозно тяхната лоялност към управляващите…

— Трантор е свят с множество правителства — не я дочака да завърши Даван. — Всеки сектор има свои собствени управници и някои от тях са антиимперски настроени. Ако можем да привлечем на своя страна един достатъчно силен такъв сектор, това ще промени положението, нали? Тогава няма да сме само някакви си уличници, дето се бият с ножове и камъни.

— Това значи ли, че наистина имате подобен силен сектор на своя страна, или просто амбицията ви е да го спечелите?

Далянинът не отговори.

— Допускам, че си мислите за кмета на Што — каза след кратка пауза Дорс. — Но ако той е склонен да използва общото негодувание като средство да подобри шансовете си за бламиране на императора, не ви ли идва наум, че крайната му цел е да се качи на императорския трон? Защо ще рискува своята сегашна немаловажна позиция за нещо по-дребно? Само заради тържеството на справедливостта и признанието на хора, към които самият той може би не изпитва голям интерес?

— Искате да кажете — отвърна с въпрос Даван — че всеки могъщ лидер, който е готов да ни помогне, може и да ни предаде?

— В галактическата история това се е случвало прекалено често.

— А ако сме подготвени, не можем ли ние да го изпреварим?

— Имате предвид да използвате влиянието му и сетне в някой критичен момент да отстраните водача на неговите войски и да го убиете?

— Може би не точно това, обаче би трябвало да съществува някакъв начин да се избавим от него, ако се окаже необходимо.

— В такъв случай имаме революционно движение, в което основните участници са готови да се предават едни други и всеки само изчаква момента… Звучи като идеална рецепта за хаос.

— Значи няма да ни помогнете? — попита Даван.

Селдън, който с намръщено лице слушаше спора между двамата, се намеси:

— Не можем да отговорим толкова лесно. Мисля, че ние бихме искали да ви помогнем. На ваша страна сме. Струва ми се, че никой човек със здрав разум не би подкрепил една система, която се държи на власт, като подхранва взаимна омраза и подозрения. Дори когато изглежда, че това върши работа, подобна система може да бъде описана единствено като метастабилна; тоест като играчка, склонна да се катурне в една или друга посока. Само че въпросът е: как да помогнем? Ако разполагах с психоисторията, ако можех да определя какво е най-вероятно да се случи, ако бях в състояние да предвидя кое именно действие от многобройните алтернативни възможности би довело до очевидно щастливи последици, тогава на драго сърце щях да ви предоставя своите изводи. Но аз не разполагам с нея. Мога да ви помогна най-добре, като се опитам да я разработя.

— Колко време ще отнеме?

Ученият сви рамене.

— Не мога да кажа.

— Нима искате да ви чакаме неограничено дълго?

— Каква друга алтернатива има, след като в момента съм ви безполезен? Във всеки случай, ще добавя, съвсем доскоро бях съвършено убеден, че разработването на психоисторията е абсолютно невъзможно. Сега не съм толкова сигурен…

— Имате предвид, че в главата ви се върти някакво решение?

— Не, просто интуитивно усещане, че е възможно да се намери решение. Не съм в състояние да определя какво точно се е случило, та да изпитвам подобно чувство. Нищо чудно и да се самозалъгвам. Оставете ме да продължа да опитвам… Може би ще се срещнем пак.

— А може би — подхвърли Даван — ако се върнете там, където сте отседнали сега, ще се озовете в някоя имперска клопка. Удобно е да си мислите, че ще ви оставят на мира, докато се борите с психоисторията, но аз съм сигурен, че императорът и неговият блюдолизец Демерцел също не са настроени да чакат вечно… нито дори в по-голяма степен от мен.

— В такъв случай няма да спечелят нищо — спокойно отвърна Селдън — тъй като не съм на тяхна страна, а на ваша. Хайде, Дорс.

Двамата се обърнаха и си тръгнаха, за да открият, че отвън ги чака Рейч. Така оставиха Даван — седнал сам в неговата мизерна стаичка.