Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (4)

3

Селдън изобщо не предполагаше, че ще се срещне с императора. В най-добрия случай щеше да беседва с някой чиновник от четвъртия или петия ешелон, горд с факта, че говори от името на Клеон Първи.

Колко ли хора някога са виждали самия император? Лично, а не по холовизията? Колко души са видели истинския, осезаем властник, дето никога не напускаше територията на Двореца, из която сега автомобилът носеше своите пътници?

Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?

А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по-угрижени и заплашителни бяха техните лица.

Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.

Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.

Младият мъж рече:

— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.

Селдън отвърна с едно лаконично „Да, господине“ и отново зачака.

Събеседникът му махна с ръка.

— Би следвало да е „сир“, но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.

Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по-висок, по-благороден, със застинали черти.

И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!

Селдън не помръдна от мястото си.

Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:

— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.

Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже „Да, сир“.

Клеон се усмихна.

— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?

Селдън предпазливо начена:

— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.

— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.

— Добре, сир.

— Просто „добре“, човече. Няма ли начин да се доближа до теб?

Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.

Най-накрая императорът заяви:

— Не изглеждаш като математик.

Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.

— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…

Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.

— Ами, струва ми се, с бели коси. Може би с брада. И определено стар.

— Само че дори и математиците трябва отначало да са млади.

— Да, ала тогава те нямат репутация. Докато успеят да се натрапят на вниманието на Галактиката, стават такива, каквито ги описах.

— Опасявам се, че аз действително нямам репутация.

— Обаче си говорил на тази конференция, дето са я организирали тук.

— Много хора говориха. Някои бяха по-млади и от мен. Само на неколцина обърнаха някакво внимание.

— Твоето слово очевидно е привлякло вниманието на служителите ми. Дадоха ми да разбера, че ти вярваш във възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън изведнъж се почувства уморен. Непрекъснато се натъкваше на това погрешно тълкувание. Май щеше да е по-добре изобщо да не изпраща доклада си.

— Всъщност не е съвсем така — започна предпазливо той. — Това, което съм направил, е далеч по-ограничено. Положението в много системи е такова, че при известни условия настъпват хаотични събития. Което означава, че ако се приеме определена начална точка, не е възможно да се предскаже какво ще се получи. Това е вярно дори при някои съвсем прости системи, а колкото е по-сложна една среда, толкова по-вероятно е тя да стане хаотична. Винаги се е смятало, че ако нещо е тъй сложно, както човешкото общество, то бързо ще стане хаотично и, поради това, непредсказуемо. Онова, което аз направих, бе да покажа, че при изучаването на това общество е възможно да се избере начална точка и да се направят подходящи допускания, които да потиснат хаоса така, че да стане възможно да се предскаже бъдещето; не, разбира се, с всички подробности, а в едри щрихи… не със сигурност, но с вероятност, която може да бъде изчислена.

Императорът, който слушаше внимателно, рече:

— Не означава ли това, че си демонстрирал как да се предсказва бъдещето?

— Не съвсем. Аз просто показах, че теоретически това е възможно, и толкоз. За да се свърши нещо повече, би трябвало наистина да изберем правилна начална точка, да направим верните допускания и после да открием методи за извършване на изчисленията в рамките на някакво определено време. Нищо в моето математическо построение не ни подсказва как да сторим каквото и да било от изброеното. А и дори да можехме да го сторим, в най-добрия случай бихме получили само вероятности. Това не е като да предсказваш бъдещето… то си е просто едно предположение какво вероятно ще се случи. Всеки успял политик или бизнесмен, всеки просперирал в коя да е професия човек трябва да прави такива преценки достатъчно точно, защото иначе ще се провали.

— Те обаче го правят без математика.

— Така е. Правят го по интуиция.

— Докато с подходящ математически апарат хората ще бъдат в състояние да преценяват вероятностите. Няма да е нужно да си рядък талант, преуспял благодарение на забележителния си интуитивен усет.

— И това е вярно. Само че аз просто демонстрирах, че подобен математически анализ е възможен; не съм доказал, че той има практическа стойност.

— Как може нещо да е възможно, а да не е практично?

— За мен е теоретически възможно да посетя всеки свят от Галактиката и да се здрависам с всеки човек там. Само че ще ми трябва много повече време да го направя, отколкото ми е отредено да живея, а и дори да бях безсмъртен, темпото, с което се раждат нови хора, е по-голямо от онова, с което аз бих могъл да разговарям със старите, така че огромен брой старци ще измират, преди да успея да се добера до тях.

— Нещо подобно се съдържа и в тази твоя математика за бъдещето ли?

Селдън се поколеба, но продължи:

— Може да се окаже, че математическите изчисления ще отнемат прекалено дълго време дори ако човек има компютър с размерите на Вселената, работещ с хиперпространствени скорости. Докато се получи какъвто и да било отговор, ще са минали достатъчно години, така че положението дотолкова ще се е променило, та да направи отговора безсмислен.

— Защо процесът да не може да бъде опростен? — остро запита Клеон.

— Ваше Императорско Величество — Селдън чувстваше, че държанието на императора става толкова по-официално, колкото по-малко започват да му се нравят отговорите, и реагира също с повишена церемониалност — помислете си как учените са се справили със субатомните частици. Те са безчет и всяка се движи или вибрира по случаен и непредсказуем начин, но се оказва, че зад този хаос се крие някакъв ред, така че можем да разработим такава квантова механика, която да отговаря на всички въпроси… стига да знаем как да ги зададем. При изучаването на обществото ние заместваме субатомните частици с хора, само че сега се прибавя и нов фактор — човешкият ум. Частиците се движат, без да мислят; хората не правят така. Като се вземат предвид различните настроения и умствени импулси, настъпват такива сложнотии, че просто времето няма да стигне всички те да се отчетат.

— А не би ли могло зад ума, също както зад безсмисленото движение, да се крие някакъв ред?

— Възможно е. От моя математически анализ се подразбира, че зад всичко трябва да има някакъв ред, независимо колко неподредено ни се струва; анализът обаче не ни дава дори намек за това, как може да бъде открит той. Помислете — двадесет и пет милиона светове, всеки със свои характеристики и култура, индивидуален и различаващ се от всички останали, приютил милиард или повече души — всеки от тях с индивидуален ум — и всички тези светове си взаимодействат по безброй начини и в безброй комбинации! Макар и психоисторическият анализ да е напълно възможен от теоретическа гледна точка, малко вероятно е той да бъде извършен в практически смисъл.

— Какво имаш предвид под „психоисторически“?

— Аз наричам психоистория теоретичната преценка на вероятностите, отнасящи се до бъдещето.

Императорът изведнъж скочи на крака, тръгна към отсрещния ъгъл на стаята, обърна се, закрачи обратно и спря пред все още седящия на мястото си Селдън.

— Стани! — изкомандва той.

Селдън стана и вдигна очи към малко по-високия от самия него властник. Насили се да не отмества взор. Най-накрая Клеон рече:

— Тази твоя психоистория… Ако може да бъде направена практична, нали ще е от голяма полза?

— Изключително полезна, то е съвсем ясно. Да знаем какво крие бъдещето, макар и в най-общи и вероятностни черти, би послужило като великолепен нов наръчник за нашите действия — наръчник, с какъвто човечеството никога по-рано не е разполагало. Само че, разбира се…

— Е? — нетърпеливо го подкани Клеон.

— Изглежда освен за неколцината души, които ще взимат решенията, резултатите от психоисторическия анализ би трябвало да останат неизвестни за обществеността.

— Неизвестни! — възкликна изненадан Клеон.

— Очевидно. Ще се опитам да обясня. Ако се направи някакъв подобен анализ и резултатите от него бъдат представени публично, различните емоции и реакции на човечеството моментално ще се изкривят. И тъй като този анализ се основава на емоциите и реакциите, които се проявяват ако бъдещето не се знае, той става безпредметен. Разбирате ли?

Очите на императора просветнаха и в стаята внезапно се разнесе гръмкият му смях.

— Великолепно!

Той плясна Селдън по рамото и математикът леко залитна от удара.

— Не виждаш ли, човече? — разпалено заговори Клеон. — Не виждаш ли? Ето я ползата от теб. Няма защо да предсказваш бъдещето. Просто избери едно бъдеще, едно добро, полезно бъдеще и направи такова предсказание, което да промени човешките емоции и реакции тъй, че предсказаното да бъде постигнато. По-добре да измислиш едно добро бъдеще, отколкото да пророкуваш лошо, нали?

Селдън се намръщи.

— Ясно ми е какво имате предвид, сир, но и това също така невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Е, най-малкото непрактично. Нима не разбирате? Ако не започнете от човешките емоции и реакции, за да предскажете бъдещето, което те ще доведат, не можете да направите и обратното. Не можете да започнете с едно бъдеще и да предскажете човешките емоции и реакции, дето ще го предизвикат.

Клеон като че се обърка. Устните му ядно се присвиха.

— Ами твоят доклад? Нали така го наричате, доклад? Каква полза има тогава от него?

— Той е просто една математическа демонстрация. От гледна точка на математиците допускането е интересно, но и през ум не ми е минавало, че може да се използва по някакъв друг начин.

— Смятам, че това е възмутително — гневно заяви Клеон.

Селдън леко сви рамене. Вече бе по-сигурен от всякога, че не е трябвало да представя доклада си. Какво ли ще му се случи, ако на императора му хрумне, че е бил принуден да изглежда като глупак?

А височайшият му събеседник като че ли не бе много далеч от подобна мисъл.

— И въпреки това — рече той — ако те накараме да направиш известни предвиждания за бъдещето, независимо дали са математически правилни или не; предвиждания, за които държавните чиновници — експертите по въпроса какво вероятно ще направи обществото — преценят, че са такива, та да предизвикат полезни реакции?

— Защо съм ви аз, за да го сторите? Държавните служители биха могли и сами да направят тези предвиждания и така да си спестите посредника.

— Държавните служители не биха могли да свършат работата толкова ефективно. Те непрекъснато правят подобни предвиждания. Това не значи, че непременно ще им повярват.

— А защо пък да повярват на мен?

— Ти си математик. Ти би могъл да изчислиш бъдещето, а не… не да го интуитираш, ако има такава дума.

— Но в действителност аз не мога да го изчисля!

— И кой ще знае? — Клеон го изгледа с присвити очи.

Последва кратко мълчание. Селдън се почувства в капан. Ако императорът му даде пряка заповед, дали ще е безопасно да откаже? Може да го затворят или екзекутират. Не без съд, разбира се, но трудно някой ще накара съда да се възпротиви на желанието на една власт, чиято ръка е достатъчно тежка.

Най-подир той каза:

— Няма да стане.

— Защо?

— Ако ме помолят да предскажа някакви по-смътни общи положения, които вероятно не биха могли да се сбъднат, докато това поколение, пък може би и следващото не отиде в гроба, би могло и да ни се размине, но, от друга страна, хората няма да им обърнат особено внимание. Изобщо няма да се загрижат за някоя очертаваща се за след век или два възможност. Искаме ли да постигнем реални резултати — продължи Селдън след кратка пауза — би трябвало да предскажа нещо с по-ясни последици, някакви по-непосредствено възможни събития. Обществото ще реагира само на подобни тенденции. Обаче рано или късно, и по-скоро рано, някой от тези възможни варианти няма да се сбъдне и ползата от предсказанието ми веднага ще бъде сведена до нула. А заедно с нея може да си отиде и част от вашата популярност и, което е най-лошото, поддръжката за развитието на психоисторията да секне, така че вече няма да има никакъв шанс от нея да произлезе нещо хубаво, ако бъдещите постижения на математическото прозрение спомогнат тя да бъде придвижена по-близо до царството на практичността.

Клеон се тръшна в едно кресло и намръщено се вгледа в учения.

— Това ли е всичко, което вие, математиците, можете да правите? Да настоявате, че нещо е невъзможно?

Селдън възрази с отчайващо смирение:

— Вие, сир, сте този, който настоява за невъзможни неща.

— Сега ще те изпитам, човече! Да предположим, че те помоля да използваш своята математика, за да ми кажеш дали някой ден ще ме убият. Какво ще ми отговориш?

— Моят математически апарат не би могъл да се справи с толкова конкретен въпрос, дори и психоисторията да бе напълно разработена. Цялата квантова механика не е в състояние да предскаже реакцията на един-единствен електрон, а само усредненото поведение на множество такива…

— Ти си знаеш математиката по-добре от мен. Направи едно експертно предположение. Ще ме убият ли някой ден?

— Сир, вие ме тикате в капана — меко възрази Селдън. — Или ми кажете какъв отговор желаете и аз ще ви го дам, или ми дайте правото на собствен, без да ме накажете.

— Говори, както ти желаеш.

— Честната ви дума?

— В писмен вид ли я искаш? — саркастично процеди императорът.

— Достатъчно ще бъде и устното ви обещание — тихо рече Селдън с особена тежест в гърдите си, защото не бе сигурен, че е тъй.

— Давам ти честната си дума.

— Тогава мога да ви кажа, че през последните четири века почти половината императори са били убити, от което заключавам, че шансът да ви убият е, грубо казано, един към два.

— Всеки глупак би дал този отговор — отвърна Клеон презрително. — За него няма нужда от математика.

— Но аз няколко пъти ви казах, че за практически цели моята математика е безполезна…

— Не можеш ли дори да допуснеш, че съм научил нещичко от уроците, дадени ми от моите нещастни предшественици?

Селдън си пое дъх и реши да скочи в дълбокото.

— Не, сир. Цялата история показва, че ние не се учим от уроците на миналото. Например вие ми дадохте тук аудиенция насаме. Ами ако си бях наумил да ви убия? Не че съм го имал наум, сир! — бързо добави той.

Клеон мрачно се усмихна.

— Човече, ти не взимаш предвид нашата акуратност… или пък напредъка на техниката. Ние разполагаме с твоето минало, с досието ти. Когато пристигна, ти беше сканиран. Изразът на лицето ти и характеристиките на твоя глас бяха анализирани. Познаваме емоционалното ти състояние с подробности; на практика можем да прочетем дори мислите ти. Ако имаше и най-малко съмнение в твоята безвредност, нямаше да бъдеш допуснат толкова близо до мен. Всъщност сега просто нямаше да си жив.

Математикът усети, че му призлява, но се насили да продължи:

— Дори и при по-слабо напреднала техника, за страничните хора винаги е било трудно да стигнат до императорите. Само че почти всяко убийство е било плод на дворцов преврат. Точно тези, които са най-близо до императора, го застрашават най-много. Срещу такава опасност внимателното проучване на външните хора е неадекватно. А що се отнася до вашите собствени служители, вашата собствена стража, вашите собствени приятели — с тях вие не можете да се отнасяте така, както с мен.

— Това също ми е известно не по-лошо, отколкото на теб! Отговорът е, че аз се отнасям с тия около мен почтено и не им давам никаква причина да възнегодуват.

— Глупаво… — начена Селдън и смутено млъкна.

— Продължавай — настоя Клеон. — Дадох ти разрешение да говориш свободно. Какво ми е глупавото?

— Сир, думата ми се изплъзна. Имах предвид „неадекватно“. Начинът, по който се държите с приятелите си, е неадекватен. Трябва да сте подозрителен, не би било човешко, ако не сте. Една погрешна дума като тази, която аз изтървах, един небрежен жест, някое съмнително изражение и вие ще се отдръпнете леко и ще присвиете очи. А всеки намек за подозрение привежда в движение цял порочен кръг. Приятелят ви ще долови и ще възнегодува от подозрението; и колкото и да се мъчи да го избегне, поведението му ще се промени. Вие го усещате, ставате още по-подозрителен и накрая или той ще е екзекутиран, или вие ще сте убит. За императорите от последните четири века този процес се е оказал неизбежен, което представлява още един белег за нарастващата трудност при управлението на имперските дела.

— Значи не мога да направя нищо, за да избегна убийството?

— Не, сир — отвърна Селдън — но, от друга страна, може пък да имате късмет.

Пръстите на Клеон забарабаниха по подлакътника на креслото му и той остро заяви:

— От теб, човече, полза няма, нито пък от твоята психоистория. Остави ме! — И след тези думи отмести поглед встрани, изглеждайки внезапно състарен далеч над своите тридесет и две години.

— Сир, казах ви, че моята математика няма да ви е от полза. Най-дълбоките ми извинения.

Селдън опита да се поклони, но при някакъв сигнал, който не забеляза, двама стражи влязоха и го отведоха. Зад гърба си дочу гласа на Клеон:

— Върнете го там, откъдето го доведохте.