Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

24

Бе се спотаил зад едно дърво, вкопчен в него, едва ли не прегърнал го. Следеше кога отново ще се появи летящият предмет, така че да може да се притаи като катерица край дебелия ствол.

Дървото беше студено, кората му — груба, и съвсем не беше удобно, ала предлагаше прикритие. Разбира се, ако го търсеха с детектор на топлина, това прикритие можеше да се окаже недостатъчно, но, от друга страна, студеният ствол на едно дърво вероятно би замъглил дори неговите показания.

Под краката му имаше добре утъпкана почва. И в този момент, когато се криеше и се опитваше да види преследвача си, без сам да бъде забелязан, Селдън не преставаше да се учудва колко дебела бе почвата, колко много време й е трябвало, за да се натрупа, и колко ли куполи в по-топлите зони на Трантор носят гори на гърбовете си, като оставят за по-големите географски ширини мъха, тревата и храсталаците…

Ето че пак го съзря. Не беше нито космически кораб, нито дори обикновен самолет. Беше вертопланер. Различаваше слабия блясък на йонните следи, излизащи от върховете на един шестоъгълник, за да неутрализират гравитационното привличане и да позволят на крилете да поддържат в полет голямата рееща се птица. Машина, която можеше да планира и да изследва терена на планетата.

Само облаците го бяха спасили. Дори ако ония горе използваха детектори на топлина, щяха да разберат единствено, че под тях има хора. Трябваше да се гмурнат внимателно под надвисналите облаци, преди да стане ясно колко души са и дали някой от тях е именно онзи, когото търсят.

Сега опасността вече бе по-наблизо, но и вертопланерът също не можеше да се скрие от Селдън. Грохотът на двигателите му го издаваше, а те нямаше как да бъдат изключени или поне не за толкова дълго, колкото биха желали търсещите го.

Селдън познаваше тези летателни машини, защото на Хеликон, както и на всеки лишен от куполи свят, чието небе ту се затулваше, ту се изясняваше — изобщо на всеки друг свят освен на Трантор — те се срещаха често. Много от тях дори бяха частно притежание.

И защо не? Силите на властта не трябваше да влизат на територията на Университета, но може би Селдън вече не се намираше на тази територия. Той беше над куполите, а това навярно бе извън юрисдикцията на която и да е местна администрация. Може би един имперски въздухоплавателен съд имаше пълното право да каца навсякъде по куполите и да разпитва или отстранява всеки човек, когото намери там. Чувек не го бе предупредил за това, но нищо чудно просто да не се бе сетил да го стори.

Вертопланерът приближаваше, щурайки се насам-натам като звяр, който надушва плячката си. Дали ще им хрумне да огледат тази група дървета? Не е изключено да се приземят и да изпратят един-двама въоръжени войници, които да претършуват горичката…

Дори и да е така, какво можеше да направи той? Беше невъоръжен и цялата му извъртаческа ловкост щеше да се окаже безполезна срещу ужасната болка от невронния камшик.

Не се опитаха да кацнат. Не бяха оценили значението на дърветата… Или…

Внезапно го връхлетя нова мисъл. Ами ако това изобщо не е преследвач? Ако е само част от научните изследвания? Метеоролозите положително проучваха горните слоеве на атмосферата.

Дали не се правеше на глупак с това криене?

Небето се смрачаваше. Облаците се сгъстяваха или, което бе далеч по-вероятно, наближаваше нощта.

Ставаше все по-хладно и това щеше да продължи. Нима възнамеряваше да стои тук и да мръзне само защото се е появил един съвършено безобиден вертопланер и е задействал у него такова параноично чувство, каквото никога досега не е изпитвал? Внезапно силно му се прииска да напусне горичката и да се върне в метеорологичната станция.

В края на краищата откъде човекът, от когото Чувек се боеше толкоз много — Демерцел — да знае, че точно сега злощастният математик ще излезе на Горната страна и ще може да бъде хванат?

За миг това му се видя убедително и треперейки от студ, той излезе иззад дървото.

А сетне се хвърли пак зад него, тъй като летящият съд се появи отново, и то по-наблизо от преди. Поне до момента Селдън не бе забелязал той да върши нещо, свързано с метеорологията. Вертопланерът не предприемаше каквито и да било действия, които да напомнят взимане на проби, измерване или тестиране. Дали обаче щеше да забележи, ако се случеха подобни малки събития? Не знаеше нито какви са уредите, носени от него, нито как работеха, и ако летящите извършваха метеорологични изследвания, каква е гаранцията, че ще е способен да го разбере? И все пак, можеше ли да рискува да излезе на открито?

Нека обмисли ситуацията и от друга гледна точка — Демерцел бе узнал за присъствието му на Горната страна просто защото някой негов действащ в Университета агент е научил и е докладвал за това. Лисунг Ранда, тоя приветлив, усмихнат дребен източняк му бе предложил да се качи тук. Беше отправил предложението си доста настоятелно и то не бе изплувало естествено от разговора… или поне не съвсем естествено. Възможно ли е той да е правителствен агент и някак си да е предизвестил Демерцел?

После идваше ред на Леген, който му бе дал пуловера. Топлата дреха безспорно беше необходима, но защо Леген не му го бе казал предварително, така че да може да вземе своя собствена? Дали в този пуловер, който сега носеше, нямаше нещо специално? Беше равномерно лилав, докато всички останали се кипреха по транторианската мода в ярки цветове. Всеки, който погледнеше отвисоко надолу, би забелязал едно убито на цвят подвижно петно между ярките разцветки и веднага би разбрал кой всъщност му трябва.

Ами Клауция? Предполагаше се, че се е качила на Горната страна, за да изучава метеорология и да помогне на учените. Възможно ли бе тя всъщност да има за задача да го доближи, да поразговаря на спокойствие с него и кротко да го отведе надалеч от групата, за да го изолира, така че лесно да бъде заловен?

Ако е там въпросът, какво можеше да каже и за Дорс Венабили? Тя знаеше, че ще ходи на Горната страна. Не го бе спряла. Можеше да го придружи, но й бе удобно да се окаже заета.

Не! Това си беше жив заговор. Положително!

Вече се бе самоубедил и не мислеше да излиза от укритието на дърветата. (Чувстваше краката си като ледени блокчета и комай нямаше никаква полза от това, че тупаше по земята с тях.) По дяволите, нима вертопланерът вечно щеше да стои тук?

Още докато си го мислеше, в грохота на двигателя се появи висока нотка, машината се извиси в облаците и изчезна от погледа му.

Селдън напрегнато се ослушваше, наострил уши и за най-слабия звук, за да се увери напълно, че копоите на Демерцел са си отишли. Сетне, когато се убеди, че ги няма, се запита дали това не е просто поредната уловка, за да го извадят от скривалището му. Остана на място, докато минутите бавно се точеха, а нощта продължаваше да се спуска.

И най-подир, когато осъзна, че истинската алтернатива на поемането на риска да излезе на открито е да измръзне до нечувствителност, той пристъпи напред и предпазливо напусна укритието на дърветата.

В края на краищата вече бе неясен сумрак. Сега не можеха да го забележат другояче освен с детектор на топлинно излъчване, но в такъв случай той пък би дочул повторното идване на вертопланера. Току до дърветата поизчака, разчитайки наистина да се скрие в горичката и при най-слабия звук — макар че не можеше да измисли каква полза би имал от това, след като веднъж го разпознаят.

Огледа се. Ех, ако успееше да открие метеоролозите… Те сигурно щяха да разполагат с изкуствено осветление, но изключи ли се тази вероятност, не се сещаше за никакъв друг ориентир.

Все още различаваше околността, ала беше въпрос на четвърт или най-много на половин час да престане да вижда каквото и да било. Без източници на светлина и с това облачно небе над главата му щеше да е тъмно, съвършено тъмно.

Отчаян от перспективата да бъде обгърнат от пълен мрак, Селдън проумя, че ще трябва да намери обратния път към извитата падина колкото е възможно по-бързо и оттам да проследи стъпките си. Като се опаса здраво с ръце, за да се постопли, той се запъти в посоката, където си мислеше, че се намира довелата го тук виеща се долчинка.

Разбира се, не бе изключено от горичката да излизат повече от една такива падини, но му се стори, че смътно различи стръка ягоди, който бе забелязал при идването си, макар сега те да изглеждаха по-скоро черни, отколкото червени. Не можеше да отлага. Трябваше да вярва, че е на прав път. Закрачи бързо, колкото му държаха краката, като се ориентираше само зрително и според растителността под стъпалата си. По негови сметки сега би трябвало да свие надясно, след това остро наляво и това да го изведе на пътечката към купола на метеоролозите.

Направи левия завой и щом вдигна глава, едва-едва различи кривината на един купол на фона на малко по-светлото небе. Трябваше да е този!

Или просто му се искаше да е тъй?

Ала нямаше никакъв друг избор, освен да предположи, че не е сбъркал. Държейки под око върха, за да може да върви по почти права линия, той се запъти нагоре с максималната бързина, на която бе способен. Колкото повече приближаваше, толкова по-слабо различаваше очертанията на купола на фона на небето, което от своя страна ставаше все по-голямо. Скоро, ако не бе сбъркал, разбира се, щеше да изкачи лекия наклон и щом стъпеше на равен терен, трябваше да е в състояние да погледне от другата страна и да види светлините на метеоролозите.

Вече беше тъмно като в рог и Селдън не различаваше нищо под краката си. Искаше му се да има поне няколко звезди, които да хвърлят мъничко светлина, и се чудеше дали състоянието му отговаря на усещането за слепота. Размахваше ръце пред себе си сякаш бяха антени.

От минута на минута ставаше все по-студено и той току спираше, за да подуха на дланите си или да ги завре под мишниците. Ужасно му се искаше да може да направи същото и с нозете си. Сега, помисли си, ако започне да вали, ще е сняг или, още по-лошо, суграшица.

Напред, напред! Нямаше какво друго да върши.

Най-накрая му се стори, че се движи надолу. Или му се искаше да е тъй, или бе превалил купола.

Спря. Ако беше станало второто, би трябвало да може да види изкуственото осветление на метеорологичната станция. Да види светлинките, носени от самите метеоролози, искрящи или танцуващи като светулки.

Затвори очи, сякаш за да ги остави да свикнат с тъмнината, и после опита отново, но всичко това явно си беше просто едно глупаво усилие. Склопеше ли очи, не ставаше по-тъмно, отколкото когато ги държеше отворени, а щом ги отвореше, не ставаше по-светло…

Може би Леген и другите си бяха отишли — взели своите фенерчета и изключили всички лампи върху апаратурата. А може би Селдън се бе изкачил не по този купол или последвал извиващата пътечка така, че сега гледаше в грешна посока. Или пък бе поел по друга долчинка и се бе отдалечил от горичката в съвсем погрешно направление… Какво да прави?

Ако се взираше в друга посока, имаше шанс светлината да се процежда вляво или вдясно, само че никаква светлина не се процеждаше. Ако бе вървял по грешна извивка, нямаше вече начин да успее да се върне до горичката и да открие „своята“ падина.

Единственият му шанс бе да предположи, че гледа във вярната посока и че метеорологичната станция е разположена повече или по-малко право пред него, само че метеоролозите са си отишли и са го изоставили.

Тогава давай напред! Възможността да успее явно бе малка, но за сметка на това — единствена.

Пресметна, че му бе отнело половин час да се отдалечи от метеорологичната станция до върха на купола, като част от пътя бе изминал заедно с Клауция по-скоро шляейки се, отколкото в бърз ход. Сега във всяващата уплах тъмнина се движеше малко по-бързо от темпото за обикновена разходка.

Продължаваше да крачи напред. Добре щеше да е да знае времето и, разбира се, носеше часовник, но в този мрак…

Селдън спря. Имаше транторски часовник, който показваше стандартното галактическо време (както всички такива уреди), а освен това и местното транторско. Обикновено часовниците се виждаха на тъмно, тъй като фосфоресцираха, за да може човек да си послужи с тях в спокойната тъмнина на някоя затоплена спалня например. Един хеликонски часовник положително би светил; защо да не свети и транторският?

Втренчи се в китката си с мрачно предчувствие и докосна контакта, който трябваше да подаде енергия за осветяване. Часовникът замъждука и откри няколко цифри — 18:47. Значи трябваше вече да е нощ, тъй като сега бе зимният сезон. Колко ли е минало от зимното слънцестоене? Какъв ли е наклонът на транторската ос? Колко дълга е годината? Колко далеч от екватора се намира в този момент? Нямаше никакъв начин да си отговори на който и да е от тези въпроси, но важното беше, че вижда искрица светлина.

Не беше сляп! Мъждукащата светлинка на часовника някак си всели отново надежда в него.

Настроението му се повиши. Щеше да продължи в посоката, в която бе тръгнал. Да върви половин час. Ако не забележеше нищо по пътя си, щеше да върви още пет минути — не повече — точно пет минути. Ако все още не е забелязал нищо, ще спре и ще помисли. Това обаче ще стане след тридесет и пет минути. Дотогава ще се концентрира само върху вървенето и върху желанието си да се почувства позатоплен. (Енергично раздвижи пръстите на краката си. Все още ги усещаше.)

Помъкна се бавно напред и половин час мина. Поспря, после колебливо продължи още пет минути.

Сега трябваше да решава. Наоколо нямаше нищо. Можеше да е в средата на нищото, далеч от какъвто и да било отвор в купола. От друга страна, можеше и да е на три метра вляво или вдясно, а защо не и пред метеорологичната станция. Можеше да е на две ръце разстояние от входа към купола, който обаче сега едва ли ще е отворен.

И какво? Дали имаше някакъв смисъл да вика? Обгръщаше го пълна тишина. Ако сред растителността по куполите имаше птички, зверчета, насекоми, то те не се намираха тук в този сезон, по това време на нощта и точно на това място. Вятърът би ги смразил, както продължаваше да прониква в него самия.

Сигурно е трябвало да вика по целия път. В студения въздух звукът се чува на голямо разстояние. Но щеше ли да има кой да го чуе?

А може би… вътре в купола? Разполагаха ли с уреди, които да улавят звука или движението някъде отгоре? Дали току от вътрешната страна няма часовои?

Това бе смешно. Че нали вече щяха да са доловили стъпките му?

И все пак…

— Помощ! — извика Селдън. — Помощ! Чувате ли ме?

Гласът му бе приглушен, сякаш се чувстваше неловко от собствените си викове. Изглеждаше толкова тъпо да крещи в огромната черна пустота.

След туй обаче почувства, че още по-глупаво е в такова положение да се колебае. В гърдите му се надигаше паника. Отново пое студения въздух и крещя толкова продължително, колкото можеше. Ново вдишване и нов крясък в различна тоналност. Още веднъж…

Всеки път замлъкваше, без да диша, като въртеше глава, макар че нямаше какво да се види. Не долавяше дори ехо. Не му оставаше друго, освен да чака зората. Само че колко ли траеше нощта по това време на годината? И колко студено щеше да стане?

Усети леко ледено жилване върху лицето си. След малко — още едно.

Падаше суграшица, макар и съвсем невидимо. И нямаше никакъв начин да открие подслон.

„Щеше да е по-добре — помисли си — онзи вертопланер да ме бе забелязал и отвлякъл. Може би в този момент щях да съм затворник, но поне — на топло и удобно. Или пък, ако Чувек не се бе намесил, щях отдавна да съм си на Хеликон. Под наблюдение, но на топло и удобно.“ Точно в този момент единственото, което желаеше, бе да е на топло и удобно.

Сега обаче можеше само да чака. Сви се на кълбо, знаейки добре, че колкото и да е дълга нощта, не трябва да си позволява да заспи. Свали обувките и разтърка ледените си стъпала. После бързо ги обу отново.

Трябваше да повтаря заклинанието срещу сън и да разтърква ръце и уши през цялата нощ — не бива да заспива. Почти веднага след като си го помисли, очите му се затвориха; сами. Той заспа. Суграшицата продължаваше да пада.