Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (57)

56

Просторно помещение; още по-просторно, защото в него нямаше нищо, което да наподобява мебел. Нито столове, нито пейки, нито каквито и да било седалки. Нито подиум, нито завеса, нито украса. Никакви лампи, само меко, еднообразно, нефокусирано осветление. Стените обаче не бяха съвсем голи. Тук-там имаше и малки примитивни телевизионни екрани, подредени на различно разстояние един от друг и на различна височина по начин, който не бе лесен за запомняне. Всички до един светеха и явно бяха двумерни. От мястото, където се намираха, не се забелязваше дори намек за трето измерение, още по-малко пък полъх от истинска холовизия.

Вътре имаше хора. Не бяха много и нийде не се оформяха групички. Всички стояха сами и — също като телевизионните екрани — в ред, който не бе лесен за запомняне. Всички с бели фусти, всички с шарфове.

Почти пълна тишина. Никой не говореше в общоприетия смисъл на тази дума. Неколцина едва-едва местеха устни, тихо мърморейки. Тези, които вървяха, го правеха крадешком, вперили поглед в земята.

Атмосферата твърде много приличаше на погребална.

Селдън се приведе към Дорс, която незабавно сложи пръст пред устните си, а сетне му посочи един от телевизионните екрани. На него се виждаше идилична градина, обсипана с цветове; камерата бавно ги обхождаше.

Тръгнаха заедно натам, като имитираха походката на останалите — бавни стъпки, меко полагане на стъпалото на земята.

Когато стигнаха на половин метър от екрана, се чу приятен, убеждаващ глас:

— Градината на Антенин според репродукции от древни пътеводители и фотоси, разположена в подножието на Еос. Забележете, че…

Дорс зашепна така тихо, че Селдън с мъка долови гласа й заради звука от приемника:

— Включва се, когато някой го наближи, и ще се изключи, ако направим крачка назад. Щом сме достатъчно близо, ще можем да говорим под прикритие. Само не ме поглеждай и млъкни, ако ни наблюдават.

Привел глава и отпуснал ръце с преплетени пръсти (вече беше забелязал, че тук това е предпочитана поза), Селдън каза:

— Очаквам всеки миг някой да завие.

— Нищо чудно. Те оплакват своя изгубен свят — отвърна Дорс.

— Надявам се, че от време на време сменят програмите. Направо е убийствено да гледаш винаги едни и същи ленти.

— Сигурно са различни — предположи историчката, след като плъзна очи насам-натам. — Може би периодично ги сменят. Не зная.

— Чакай! — мъничко по-високо се обади Селдън. После снижи глас. — Ела насам.

Дорс се намръщи, тъй като не разбра съвсем точно думите му, но той си помогна с глава. Отново тръгнаха крадешком, ала сега неговите крачки станаха по-дълги, сякаш му се искаше да увеличи скоростта. Дамата го настигна и рязко, макар и само за миг, го дръпна за фустата. Той забави ход.

— Тук има роботи — обясни, щом към картината се прибави и говор.

На екрана се виждаше част от някакво имение с неравна морава и редица от жив плет на преден план, както и три странни предмета, които можеха да се опишат единствено като роботи. Бяха очевидно метални и смътно човекоподобни по форма.

Записът поясни:

— Това е наскоро конструиран изглед от изграждането на прочутото Уендъмско имение от трети век. Роботът, който виждате в центъра, се е наричал Бендар и според архивите е служил двадесет и две години, преди да бъде заменен.

— „Наскоро конструиран“ — повтори Дорс. — Значи би трябвало да сменят филмите. — Освен ако не казват „наскоро конструиран“ за нещо, направено преди хиляда години.

Към телевизионния екран бавно приближи един микогенец и с тих, макар и не като шепота на Селдън и Дорс глас каза:

— Поздрави, Братя.

Каза го, без да погледне към тях, и след един неволен и стреснат поглед, който му хвърли, Селдън бързо извъртя глава настрани. Дорс пък изобщо не вдигна очи.

Математикът се поколеба как да реагира. Мицелий Седемдесет и втори беше споменал, че в Сакраториума не се говори. Може би преувеличаваше? В края на краищата нали бе казал, че от дете не е влизал тук.

В безизходицата си реши, че трябва да прояви поне елементарна любезност и шепнешком отвърна:

— И на теб, Братко, поздрави.

Нямаше никаква представа дали това е правилната формула за отговор, нито пък дали изобщо има някаква формула, но другият като че ли не забеляза нищо нередно в нея.

— За вас в Аврора — каза оня.

— И за теб — рече Селдън и понеже му се стори, че мъжът очаква още нещо, добави „в Аврора“. Последва почти неуловимо смъкване на напрежението. Селдън почувства, че челото му се е овлажнило.

— Прекрасно е! — продължи микогенецът. — Не съм го виждал по-рано.

— Изкусна направа — потвърди Селдън. А сетне в пристъп на дързост добави: — Загуба, която не трябва да се забравя.

Другият като че ли се сепна, но после рече:

— Воистина, воистина — и се отдалечи.

Дорс изсъска:

— Не рискувай. Не говори неща, които не ти се налага да казваш.

— Стори ми се естествено. Във всеки случай това наистина е скорошно. Само че тия роботи ме разочароват. Очаквах, че така ще изглеждат автоматите. Искам да видя органичните модели… хуманоидите.

— Мисля, че ако са съществували — отбеляза след известно колебание Дорс — не ще да са ги използвали за градинска работа.

— Вярно — кимна Селдън. — Трябва да намерим Гнездото на старейшините.

— Ако и то изобщо съществува. Май в тази празна пещера няма нищо друго освен… празна пещера.

— Нека да погледнем все пак.

Тръгнаха покрай стената, отминавайки изглед след изглед, като се опитваха край всеки да изчакват различен интервал от време, докато историчката не сграбчи ръката на Селдън. Между два екрана се забелязваха линии, които очертаваха неясен правоъгълник.

— Врата — рече тя, а сетне понамали увереността си с едно: — Как мислиш?

Селдън се огледа крадешком. Ужасно удобно беше, че в съответствие с оплаквателната атмосфера всяко лице, което не се бе втренчило в някой телевизионен екран, бе сведено в тъжна концентрация към пода. (Ала микогенецът, който преди малко се бе обърнал към тях, очевидно беше забелязал съществуването им.)

— Как мислиш, че се отваря? — попита ученият.

— С входна плочка.

— Нищо такова не виждам.

— Просто не е отбелязана, но ей там е леко обезцветено. Откри ли мястото? Колко длани, колко пъти…

— Ще пробвам. Наблюдавай наоколо и ако някой погледне насам, ме сритай.

Притаи дъх, докосна безуспешно обезцветеното място, а сетне постави цялата си ръка върху него и натисна.

Вратата тихо се отвори — без изскърцване, без стържене. Селдън пристъпи вътре колкото се може по-бързо и Дорс го последва. Вратата се затвори след тях.

— Въпросът е — отбеляза спътничката му — дали някой не ни видя.

— Старейшините трябва често да минават оттук — предположи той.

— Да, но дали ще приемат, че и ние сме старейшини?

Селдън поизчака малко и каза:

— Ако ни бяха забелязали и ако някой си бе помислил, че нещо не е наред, вратата сигурно щеше да се разтвори още веднъж, петнайсет секунди след като влязохме.

— Възможно е — сухо вметна Дорс — а също така е възможно от тази й страна да няма нищо за гледане или вършене и никой да не го е еня, загдето влязохме.

— Тепърва ще разберем — измърмори математикът.

Доста тясното помещение, в което се озоваха, бе тъмноватичко, но щом пристъпиха по-напред, осветлението се усили. Наоколо имаше кресла — широки и удобни, малки масички, няколко кушетки, един дълбок и висок хладилник, шкафове.

— Ако това е Гнездото на старейшините — рече Селдън — значи са се обзавели направо разкошно, въпреки аскетизма на самия Сакраториум.

— Както и би могло да се очаква — кимна Дорс. — Аскетизмът сред управляващата класа е много рядко явление, освен ако не е само за пред хората; можеш да си запишеш това в бележника за психоисторически афоризми. — Тя се огледа. — Тук също няма никакъв робот.

— Спомни си, че на едно гнездо му прилича да е нависоко, а този таван е нисък — отбеляза ученият. — Трябва да има и горни етажи, а това сигурно води към тях. — И той посочи една щедро застлана с килими стълба.

Но не тръгна към нея, а объркано се огледа наоколо.

Дорс предположи какво търси.

— Забрави за асансьорите! На Микоген има култ към примитивизма. Тук няма да намериш никакви подобни машинарии. Нещо повече, аз съм съвсем сигурна, че ако стъпим върху долното стъпало, то няма да започне да се движи нагоре. Ще трябва да се изкатерим. Може би няколко етажа…

— Да се изкатерим?!

— Ако изобщо води нанякъде, би следвало да е към Гнездото. Искаш ли да го видиш, или не?

Тръгнаха заедно към стълбището и започнаха да се изкачват.

Отминаха цели три етажа, като междувременно светлината забележимо и постоянно намаляваше. Селдън дълбоко си пое въздух и прошепна:

— Смятам, че съм в добра форма, но мразя да се катеря.

— Не си навикнал на точно този вид физическо усилие. — Дорс не показваше никакви признаци на умора.

На върха на третата поредица от стъпала стълбището свърши и пред тях се появи друга врата.

— Ами ако е заключена? — рече Селдън по-скоро на себе си. — Ще се опитаме ли да я разбием?

— Защо да е заключена — възрази историчката — след като долната не беше? Ако това е Гнездото на старейшините, мисля, че трябва да има табу никой освен тях да не идва тук. А табуто е по-силно от всяка ключалка.

— Само що се отнася до онези, към които е насочено — възрази Селдън, но кой знае защо изобщо не помръдна към вратата.

— След като се колебаеш, все още има време да се върнем — подхвърли Дорс. — Всъщност аз бих те посъветвала да направим именно това.

— Колебая се единствено понеже не знам какво ще открием вътре. Ако е празно…

И изведнъж добави с доста по-висок глас:

— Тогава ще е празно! — След което натисна входния панел.

Вратата се отдръпна тихо и бързо и двамата неволно отстъпиха крачка назад, изненадани от светлината, която ги заля отвътре.

Там, обърната с лице към тях, с очи, оживени от светлинка, и полуповдигнати ръце, с единия крак леко по-напред от другия, проблясвайки с бледожълто метално сияние, стоеше човешка фигура. За няколко мига на Селдън му се стори, че тя носи плътно прилепнала туника, но при по-внимателно вглеждане ставаше явно, че туниката е просто част от конструкцията на предмета.

— Това е робот — с благоговение промълви той. — Само че метален.

— Още по-лошо — рече Дорс, като бързо пристъпи настрани в едната посока, а след това и в другата. — Очите му не ме следват. Ръцете му не потрепват. Той не е жив — ако изобщо може да се каже, че един робот е жив.

И точно в този момент някакъв мъж — несъмнено мъж — пристъпи иззад робота и рече:

— Сигурно не може. Аз обаче съм жив.

Почти механично Дорс пристъпи напред и зае мястото си между Селдън и мъжа, появил се така неочаквано.