Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (28)

Двайсет и осма глава

И пламна бой, до смърт се бият

с рицар — рицарят и с коня — кон.

Грей

Двубоят, привлякъл толкова различни народи около усамотения извор „Диамант на пустинята“, бе определен за първия час след изгрев-слънце, за да се избегне дневната горещина. Бе избрано място с по-твърда почва и бе грижливо оградено. Кралската ложа на Саладин бе изградена от западната страна, там, където трябваше да се срещнат противниците. Срещу нея се намираше нещо като балкон със затворени прозорци, така нагласен, че дамите, които щяха да се намират в него, да виждат боя, без никой да съзира лицата им. В ложата на султана бяха разположени тронове за владетелите.

Когато всички присъстващи заеха местата си, отново прозвуча музика. Този път всички сарацини бързо се хвърлиха на земята и се захлупиха по очи. Идваха дамите и учтивостта на султана бе осигурила възможност те спокойно да влязат в своя закрит балкон, без ничие нечестиво око съзре лицата им. Прекратяването на музиката щеше да бъде сигналът, че дамите са вече добре скрити от любопитните очи.

През това време застъпниците на сражаващите се, както това се изискваше от правилата, отидоха да проверят добре ли са въоръжени противниците и готови ли са те за битката. Великият магистър на тамплиерите, твърде заинтересован от изхода на двубоя, още рано сутринта бе се забързал към шатрата на Конрад Монфератски, но за негово учудване не го пуснаха да влезе.

— Моят господар нареди да не пускам никого — обясни неговият оръженосец, — защото ще се изповядва.

Магистърът го блъсна и почти насила влезе в шатрата.

— Пред кого ще се изповядваш, маркизе? Пред този смахнат пустинник ли? Не съм ли бил винаги на твоите услуги?

— Нахални и лоши човече — отвърна енгадийският пустинник. — Знай, че аз съм като решетка на прозорец, която пропуска Божествената светлина, а ти си като железен капак, който само прегражда тази светлина за хората.

— Не ми дрънкай празни приказки, ами се махай! — каза магистърът. — Тази сутрин маркизът ще се изповяда само пред мен. Няма да мръдна оттук.

— Така ли искаш? — обърна се пустинникът към Конрад.

— Уви! — нерешително промърмори Конрад. — Какво да ти кажа? Излез за малко, после ще поговорим.

— Сбогом, нещастнико — възкликна пустинникът, — отивам си, но не за малко, защото ще се срещнем вече в отвъдния свят. — с тези думи той напусна шатрата.

— Хайде, изповядай се, щом непременно искаш да изпълниш този обред, измислен за наивниците — обърна се магистърът към Конрад.

— Ти сам знаеш какво представляващ — възрази Конрад — и да изповядваш и опрощаваш греховете на другите би било светотатство.

— Стига, благородни маркизе — почна да го успокоява тамплиерът. — Стегни се, бъди мъжествен и не говори така. След час ти ще победиш в двубоя или ще изповядваш греховете си на своя шлем, както прилича на храбър рицар.

— Уви, магистре! — промълви Конрад. — Всички поличби говорят, че работата взема лош обрат. Кучето, което ме позна, възкръсването на шотландския рицар, който се появи сякаш от гроба — всичко това са злокобни знаци.

Магистърът започна да се шегува с тревогата на своя приятел и съзаклятник, но шегите му не оказваха обичайното влияние върху маркиза, който напразно се мъчеше да се разсее. Полека-лека унинието му се предаде и на тамплиера.

„Този страхливец ще загуби — помисли си магистърът. — Виновно ще е неговото малодушие, което му се привижда като пробудила се съвест. Ех, защо ли не предложих аз да участвувам в двубоя! Когато преследвам целта си, съм твърд като скала. Но дано шотландецът го убие, а не само да го рани; и все пак в никакъв случай не бива да допусна друг духовник при него. Греховете ни са твърде опасни и общи за двама ни, затова, ако оставя да изповядва своите, ще стовари беля и върху моята глава.“

Най-сетне настъпи уреченият час. Отекнаха тръби и рицарите, въоръжени до зъби, влязоха в ограденото място. Те вдигнаха забралата и три пъти обиколиха около оградата, за да покажат лицата си на зрителите. И двамата бяха сурови мъже с открити, благородни лица. Но лицето на шотландеца излъчваше мъжествена увереност, огряваше го надежда, почти радост, докато в облика на Конрад се долавяше зловеща потиснатост, макар че гордият маркиз с все сили се мъчеше да си възвърне присъщото мъжество.

В подножието на балкона, заеман от кралицата, беше поставен подвижен олтар, пред него бе застанал енгадийският пустинник в облеклото на кармелитския религиозен орден. Присъстваха и други духовни лица. Участниците в двубоя се приближиха по един, всеки от тях се закле пред Евангелието в справедливостта на своята кауза и се помоли Богу. Щом тази церемония приключи, шотландският рицар се обърна към невидимите красавици на балкона и дълбоко се поклони.

Свещениците произнесоха тържествени молитви, като молеха Бога чрез този двубой да разкрие кой е виновен и кой — невинен в известния на всички спор. След това те напуснаха ограденото място. Миг по-късно зазвучаха тръби и гласът на херолда произнесе:

— Тук е застанал славният рицар сър Кенет от Шотландия, който ще участва от името на крал Ричард Английски; той обвинява Конрад, маркиз Монфератски, във вероломна измяна и в оскърбление спрямо споменатия крал.

Когато думите „Кенет от Шотландия“ разкриха на всички името и званието на рицаря, дружината на крал Ричард нададе гръмки приветствени викове, заглушили думите на Конрад, че потвърждава своята невинност и е готов да я брани в бой.

Двамата рицари както бяха застанали един пред друг, приличаха по-скоро на стоманени статуи, отколкото на живи хора. Възцари се пълна тишина. Така продължи няколко минути; после по знак на султана гръмна музика и разтърси въздуха. Всеки от рицарите пришпори коня си и пусна поводите. Конете препуснаха и рицарите се срещнаха по средата на ограденото пространство. Отекна гръм, роден от звъна на желязото. Мъчно можеше да се каже кой щеше да победи — Конрад беше опитен боец: той удари противника си право в средата на щита с такава сила, че цялата предна част на копието се пръсна на парчета, а конят на сър Кенет отстъпи назад и приклекна на задните си крака. Шотландецът обаче опъна поводите и помогна на животното да се изправи. Сега вече нямаше спасение за маркиза. Копието на сър Кенет прониза щита, корсета от миланска стомана, ризницата от дребни стоманени халки, потъна в гърдите на противника и го свали от седлото, острието на оръжието остана в раната. Застъпниците, херолдите и самият Саладин, слязъл от трона си, се струпаха около поваления рицар. Сър Кенет, извадил меча си, още преди врага му да се окаже в толкова безпомощно положение, спря до него и поиска да признае вината си. Веднага свалиха шлема на ранения и той, вече с помътнели очи, отговори:

— Какво повече искаш? Сам Бог реши нашия спор, виновен съм, но в нашия лагер има по-ужасни изменници и от мен. Прати ми духовник за спасяването на моята душа!

— Помогни му със своя талисман, могъщи братко мой — обърна се Ричард към Саладин.

— Най-добре ще е да замъкнем оттук този изменник право на бесилката — отвърна султанът, — той не е достоен за лечебните свойства на талисмана. Но ще се подчиня на желанието на моя брат. Роби, отнесете ранения в моята шатра.

— Не бива — произнесе тамплиерът, който мрачно наблюдаваше тази сцена. — Ерцхерцогът и аз няма да позволим този християнин да бъде отнесен в шатра на неверници, за да изпитват те своите магии върху него.

— Направо казано, ти отказваш да му бъде спасен животът, така ли? — попита Ричард.

— О, не, не — отвърна великият магистър, като се опомни. — Ако султанът използва средства, разрешени от християнските закони, той може да лекува болния в моята шатра.

— Съгласи се на това, братко мой — каза Ричард, — макар да ти е неприятно. А сега да минем към по-радостни неща. Свирете, тръби, викайте за поздрав, англичани, славете защитника на Англия!

Гръмнаха барабани, тъпани, тръби и всякакви музикални инструменти. Сред безредните викове на арабите поздравът на английската дружина прозвуча като музика от орган сред воя на буря. Най-сетне се възцари мълчание отново.

— Доблестни рицарю на Спящия леопард — подхвана Ричард, — ти доказа, че негърът може да смени своята кожа, макар че Свещеното писание смята това за невъзможно. Ще ти кажа и още нещо, когато те отведа при дамите, които най-добре съдят за бойните подвизи и най-достойно ги възнаграждават.

Рицарят на Спящия леопард се поклони в знак на съгласие.

— Ти, мъжествени Саладине, също трябва да ги посетиш — обърна се кралят към султана. — Уверявам те, кралицата не ще остане напълно доволна от посрещането, ако няма възможността да поблагодари лично на нашия домакин за великолепното му гостоприемство.

Саладин изящно се поклони, но отказа.

— Трябва да видя ранения — каза той. — И освен това, велики Ричарде, трябва да знаеш, че в присъствието на красавици кръвта на източните хора не тече толкова спокойно, както кръвта на твоите земляци. Мъдреците казват: „Който е изгубил съкровище, ще постъпи неразумно, ако се обърне и почне да гледа след него.“ А по обед — завърши думите си султанът — се надявам всички вие да дойдете на пиршеството, което сме уредили под черната шатра на кюрдистанския вожд.

— Слушайте, зурните и тъпаните известяват, че кралицата се оттегля от своя балкон! — възкликна кралят. — Всички отново са се проснали по очи, сякаш погледът на арабина може да оскверни свежата руменина на женските бузи! Хайде тогава да отидем в шатрата на кралицата. Там ще отведем и нашия победител. Колко жалко за султана, че няма да дойде с нас!

След малко Кенет влезе в шатрата на кралицата, воден от двете страни от своите застъпници — Ричард и Уйлям Солсбъри и изящно преклони коляно пред кралицата. Трябва обаче да споменем, че дълбоко в душата си той отправи своя поздрав не толкова към нея, колкото към седналата вдясно от кралицата Едит.

— Снемете въоръжението му, госпожи мои — обърна се Ричард към дамите, като с особено удоволствие начена тези рицарски обичаи. — Нека красотата да възнагради доблестта! Свали шпорите му, Беренхария. Макар да си кралица, трябва да му окажеш тази чест. Разкопчай шлема му, Едит. Трябва да сториш това със своите ръце, дори да си най-гордата от рода Плантагенет, а той — най-бедният рицар на земята.

Двете дами изпълниха заповедта на краля. Едит ту пребледняваше, ту поруменяваше и с помощта на Солсбъри, Дългия меч, бавно и с треперещи пръсти заоткопчава шлема, прикрепен към яката.

— Как мислите, кой се крие в тази желязна черупка? — попита кралят, когато шлемът беше свален и пред присъстващите се откри благородното лице на сър Кенет, обляно в руменина от току-що преживените вълнения и от радостна възбуда. — Какво мислите за него, мои красавици и мои рицари? Прилича ли той на нубийски роб или на никому неизвестния бродещ рицар, търсач на приключения? О, не, кълна се в меча си, не! Настъпи краят на многобройните му преображения. Когато той коленичи пред вас, беше прочут само с подвизите си, а когато ще се изправи, ще бъде и знатен, и богат. Неизвестният сър Кенет се превърна пред вас в славния сър Дейвид, ърл Хедингтън, наследник на шотландския крал!

Вик на смайване огласи шатрата, Едит изпусна току-що сваления шлем.

— Да, точно така — продължи кралят. — Знаете, че шотландският крал обеща да изпрати този храбрец начело на отряд благородни рицари, но не сдържа обещанието си. Този доблестен младеж, който трябваше да оглави дружината шотландски рицари, сметна за срамно да не участва в свещената война и се присъедини към нас в Сицилия с малка свита предани и верни слуги. Те не издадоха кой е техният господар и загинаха всички от болести и в сражения. Принцът толкова добре пазеше своята тайна, че, като го смятах за никому неизвестен търсач на приключения, едва не му отсякох главата, — на него, надеждата на Европа. Защо не ми откри своята титла, благородни Хедингтън, когато моят меч те заплашваше със смърт?

— Бях твърде горд — отвърна Хедингтън — и не исках да си призная, че съм шотландският принц, само за да си спася живота. Нали аз самият си навлякох тази опасност, като не изпълних дълга си на войник. Освен това дадох обет да пазя тайната до края на кръстоносния поход. Издадох я само когато очаквах смъртта и се изповядвах на почитаемия пустинник.

— Ето защо този свят човек толкова настояваше да отменя смъртната присъда! — възкликна Ричард. — Той беше прав: ако бях погубил този доблестен рицар, щях да бъда съгласен да отсека ръката си, само и само това да не беше се случило. Но не само ръката! Бих бил готов да пожертвувам живота си, само за да върна неговия.

— А не би ли ни казал Ваше величество какъв странен и щастлив случай ви даде възможност да разкриете тази загадка? — попита кралица Беренхария.

— Получих писма от Англия — подхвана кралят, — от които сред всичките неприятни новини узнах, че шотландският крал е пленил трима наши барони и е обяснил постъпката си с това, че неговият наследник е в нашия лагер и английският крал се е отнесъл лошо с него. Шотландският крал решил да държи бароните като заложници, за да осигури безопасността на своя син. Това беше първият намек и тогава започнах да се досещам кой е рицарят на Спящия леопард. Догадките ми напълно се потвърдиха, когато де Уо се върна от Аскалон и доведе единствения слуга на ърл Хедингтън. Този тъпоумен глупак се запътил накрай света, за да разкаже на де Уо това, което трябваше да довери на мен.

— Човек може да извини стария Строкен — рече лорд Джилсланд, — всеки знае, че моето сърце е по-меко от сърцето на който и да е от рода Плантагенет.

— Ти да имаш меко сърце? Твоето е от ръждиво желязо и от къмбърландски кремък! — извика кралят. — Само ние, Плантагенетите, можем да се похвалим с меки и чувствителни сърца. Нали така, Едит?

Ричард погледна своята братовчедка. Бузите й веднага пламнаха.

— Дай ми ръката си, скъпа братовчедке, и ти своята, шотландски принце! — произнесе Ричард.

— Чакайте, господарю — каза Едит.

Тя пристъпи назад и за да скрие смущението си, се пошегува с доверчивостта на Ричард.

— Не си ли спомняте — продължи тя, — че моята ръка трябваше да послужи за друга цел — да превърне Саладин в християнин? А след него — и цялата му войска и поданици?

— Не се смей, небесата винаги казват истината — пристъпи напред незабелязаният досега от никого пустинник. — За съжаление очите на човека не са достатъчно силни, за да прочетат вярно небесните писмена. Когато Саладин и Кенет спяха в моята пещера, звездите ми разкриха, че под моя покрив се намира владетел, наследствен враг на Ричард, и че с неговата съдба близко е свързана съдбата на Едит Плантагенет. Не се съмнявах, че този владетел е Саладин, когото прекрасно познавах, защото той често ме бе навестявал, за да поговорим за пътищата на небесните светила. От друга страна звездите ясно показваха, че този владетел, бъдещ съпруг на Едит Плантагенет, е християнин. Аз, слабият и жалък човек, си направих заключението, че предстои Саладин да приеме християнската вяра, нали той е човек с прекрасни душевни качества. Съзнавам грешката си; неправилно прочетох съдбата на владетелите и сега си отивам оттук, разобличен като невежа, унизен, разкаян, но не лишен от надежда.

С тези думи той си излезе. После се чу, че кризите му на безумие почти изчезнали и той гледал вече с по-голяма надежда напред. Самооценката силно влияе върху държанието на човека: когато пустинникът се убеди, че предсказанието, което упорито бе поддържал, се е оказало погрешно изтълкувано, съзнанието за собственото му безсилие сякаш бе прояснило болния му мозък.

Излишно е да предаваме разговорите, продължили в шатрата на кралицата. Излишно е и да се питаме дали ърлът Хедингтън е бил толкова ням в присъствието на Едит Плантагенет, както преди, когато носеше кожата на нубийски роб. Можем да предполагаме, че този път успял достатъчно убедително да засвидетелства любовта, която преди все нямаше случай да признае.

Наближаваше пладне. Саладин очакваше християнските вождове в своята шатра, която само по размерите си се отличаваше от обичайното жилище на кюрд или арабин. Под обширния и тъмен свод на тази шатра беше приготвено разкошно угощение, ястията бяха поставени върху скъпи килими, а за гостите бяха наредени възглавници. Няма да описваме златния и сребърния брокат, великолепните тъкани, извезани с арабски орнаменти, кашмирските шалове и индийските муселини, разгърнати навред в цялото си великолепие; няма да говорим и за всевъзможните дивни ястия и кани с шербети, охлаждани в сняг от пещерите на Ливанските планини.

Докато очакваше идването на високопоставените си гости, султанът разглеждаше своя хороскоп и добавения към него свитък с разяснения, изпратени му от енгадийския свещеник, когато духовникът си бе тръгнал от лагера.

— Странна и тайнствена наука — бъбреше на себе си султанът.

— Човек би казал, че тъкмо аз съм този опасен враг на Ричард, враждата с когото ще бъде премахната от брак! А сега се оказва, че брачният съюз между доблестния ърл и красивата Едит ще свърже с дружба крал Ричард и шотландския крал, по-опасен враг от мен, защото бясната котка в спалнята е по-страшна от лъва далеч в пустинята. Звездите сочат, че съпругът на тази дама ще бъде християнин. Християнин ли? Ето значи защо този безумен звездоброец се е надявал, че ще се откажа от вярата си! Каква заблуда! — Внезапно султанът трепна и се огледа: — Ей, защо си дошъл тук?

Възгласът му се отнасяше до джуджето Нектабан, което се втурна в шатрата, обзето от страшно вълнение. То се вайкаше и се мъчеше да каже нещо, но езикът му сякаш се бе схванал от някакъв преживян ужас.

— Може наистина някой да те е оскърбил — замислено рече Саладин. — Какъвто и да си, имаш право султанът да те изслуша. Но сега нямам време за теб. Влез тук! — и с тези думи Саладин го въведе във вътрешното помещение на шатрата.

Наблизо вече звучаха фанфари и тръби, известяващи за идването на християнските вождове. Саладин ги посрещна с царствена почит, като особено внимание обърна на младия ърл Хедингтън, честити му предстоящото щастливо събитие, макар то да противоречеше на собствените му стремежи.

— Не мисли, благородни младежо — каза султанът, — че шотландският престолонаследник е по-приятен на Саладин, отколкото бе приятен Кенет на самотния Илдъръм, когато се срещнаха в пустинята, или клетият нубиец — на Хекима Адонбек. Твоят смел и благороден характер е безценен, независимо от всякакво богатство и произход, както разхладителното питие, което ти предлагам сега, е еднакво приятно независимо дали го пият от пръстена или от златна чаша.

Ърлът Хедингтън отговори достойно и благодари на великодушния султан заради оказаните му многобройни добрини. Когато отпи от предложения му шербет, не се стърпя и се пошегува:

— Храбрият емир Илдъръм си нямаше представа какво е лед, а щедрият султан охлажда питиетата си със сняг.

— Не може арабинът или кюрдът да бъде толкова мъдър, колкото е Хеким — обясни султанът. — Който взема чужд облик, трябва да настрои сърцето и мислите в главата си според дрехите, които е облякъл. Беше ми интересно да видя как ще спори прямият и храбър рицар с такъв вожд, какъвто тогава изглеждах, който оспорва общоизвестни явления.

Горещото време и махмурлукът след снощното препиване правеха шербета особено приятен за австрийския ерцхерцог и за седналия до него магистър на тамплиерите. Те обръщаха чаша след чаша от ароматното питие. През това време Саладин направи знак на джуджето и то излезе от своето прикритие. С трепереща ръка посочи тамплиера и произнесе:

— Приеми това!^[1]

Тамплиерът трепна като кон, забелязал лъв, но бързо се овладя и отново вдигна чашата към устните си, но не му беше съдено да отпие. Сабята на Саладин проблесна в шатрата като светкавица от облак. Някои изкрещяха: „Измяна!“. Ричард и всички останали стиснаха дръжките на мечовете.

— Не бойте се, благородни гости — каза Саладин толкова спокойно, сякаш нищо не беше се случило. — Не ми се сърди и ти, кралю английски, че се наложи да постъпя така. Убих този човек не заради многобройните му измени и предателства. Не заради това, че бе пратил чарегита да убие крал Ричард — нещо, което може да докаже собственият му паж; не и защото бе преследвал в пустинята шотландския принц и мен и ни постави в такова положение, че ни спаси само бързината на нашите коне; не и затова че бе убедил сирийците да ни нападнат днес и ни спаси само фактът, че доведох със себе си многобройна арабска войска; не заради всички тези престъпления е мъртъв той сега, макар че подобна участ му се пада за всяко едно от тях. Убих го, защото само преди половин час, преди да оскверни с присъствието си тази шатра — той е пробол с кама своя приятел и съзаклятник Конрад Монфератски, понеже се е страхувал, да не издаде безчестните му планове.

— Как? Конрад е убит? И то от магистъра, неговия застъпник и най-близък приятел? — възкликна Ричард. — Благородни султане, аз не се съмнявам в думите ти, но подобно престъпление трябва да бъде доказано…

— Ето ти свидетел — прекъсна го Саладин, като посочи уплашения шут.

И султанът предаде историята, която джуджето му беше разказало. Водено от глупаво любопитство, а може би, както отчасти само си призна, от надеждата да задигне нещо, то се промъкнало в шатрата на Конрад. Прислугата била отпратена и всички слуги, насядали вън, си хапвали от лакомствата, изпратени им от султанската кухня. Под влияние на талисмана раненият бил заспал и джуджето спокойно можело да шари навред, когато дочуло нечии тежки стъпки. Джуджето се скрило зад една завеса и видяло да влиза магистърът на тамплиерите. В този миг Конрад се събудил. Джуджето не запомнило за какво разговаряли раненият и неговият нечакан гост; разбрало само, че Конрад моли тамплиера да не прекършва и без това слабата тръстика на неговия живот. Тамплиерът обаче ударил право в сърцето своя приятел и незабелязан от другите излязъл от шатрата.

— Изпратих хора да проверят верността на казаното — продължи Саладин. — А и вие сами виждате пред себе си какво влияние е оказала тази сцена върху клетия Нектабан, който още трепери. Можете и сами да го разпитате, ако желаете. Не исках да убивам този предател в своята шатра, но той посегна и взе златната ми чаша и понечи да пие от нея, а това би означавало, че е мой личен гост и че нямам право да докосна и сваля дори косъм от главата му. Затова избързах.

Изнесоха трупа и всички следи от убийството бяха заличени. Личеше си, че този случай не направи особено впечатление на придворните и слугите на Саладин.

Въпреки всичко казано произшествието се отрази потискащо върху настроението на християнските владетели. Единствен Ричард не изпитваше нито опасения, нито смут. След като отпи голяма чаша от виното, което бе донесено за християните, той усмихнат се обърна към султана и го попита дали е вярно, че е удостоил ърл Хедингтън с двубой.

Саладин отвърна на драго сърце, че действително е премерил силите си с наследника на шотландския трон, както обикновено постъпват бойците, срещнали се насред пустинята. При това скромно допълни, че изходът от боя останал съмнителен и че не му донесъл особена чест и слава. От своя страна шотландецът също не смяташе, че той е удържал победата.

— Ти събра всичкото щастие на този кръстоносен поход и не остави нищо за другите — с въздишка се обърна Ричард към ърла Хедингтън. Но защо ние със султана да не разрешим сега в пряк двубой спора за Йерусалим, нали тъй и тъй оградата за турнира е готова?

Рицарското хрумване на Ричард развесели всички присъстващи, повдигна настроението им. Пиршеството вече отиваше към края си. В отговор на кралското слово султанът стана и хвана Ричард за ръката.

— Благородни английски кралю — произнесе той. — Сега ние ще се разделим, за да не се видим никога повече. Ако имах наследник, може би щях да се съглася на двубой с теб, но сега нямам право. Нали вашето Свещено писание казва: „Ще поразя пастира и ще се пръснат неговите стада“. Да се разделим с добро. Ти нямаш сили да продължиш войната и знаеш това също толкова добре, колкото и аз. Готов съм да се споразумеем и Йерусалим да стане достъпен за християнските поклонници също така, както е достъпен за мюсюлманите. Но не го искай за себе си, защото този град е свещен и за нас. Всичко друго, което Ричард би поискал от Саладин, с радост ще му бъде предоставено.

На следващия ден Ричард се върна в своя лагер, а наскоро след това ърл Хедингтън се ожени за Едит Плантагенет. Като подарък за сватбата султанът им прати своя прочут талисман. С негова помощ в Европа бяха излекувани много хора; талисманът съществува и до днес и е притежание на благороден шотландски род.

С това нашата история завършва. Условията, при които Ричард напусна Палестина, могат да бъдат намерени във всеки исторически труд, отнасящ се за онази епоха.