Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (19)

Деветнайсета глава

Нима победния си меч да сложим

в ножница навеки? И да свърнем

от пътя на войната и на битки славни?

Да смъкнем от гърдите стоманената

броня и лесно да забравим обета

си свещен, тъй, както приказката

дивна е забравило унесеното

в сън дълбок дете?

Из трагедията „Кръстоносен поход“

Тирският архиепископ бе избран много сполучливо за пратеник: само той би могъл да съобщи на Ричард новините, които той не би изслушал от никой друг и би кипнал веднага. Но дори и този умен и уважаван духовник едва можа да накара краля да изслуша вестите, разрушаващи всяка надежда да бъде завоюван с оръжие в ръка Гробът Господен.

От думите на архиепископа ставаше ясно, че Саладин е събрал всичките сили на подвластните си сто племена и че владетелите на Европа и без това по различни причини недоволни от похода, създаващ им всеки ден разнообразни главоболия, са решили да се откажат от това начинание. Най-голяма заслуга за решението имаше Филип френски, който при цялото си демонстрирано уважение към Ричард наляво и надясно заявяваше, че се връща в Европа, но винаги добавяше, че ще стори това, когато види английския си събрат в пълна безопасност. Чудно ли е, че и Леополд Австрийски, оскърбен от Ричард, на драго сърце се ползваше от удобния случай, за да зареже всичко, щом трябваше да го ръководи високомерният му враг. Останалите владетели се бяха изказали в същия дух. Беше ясно, че ако английският крал пожелае да остане, ще го подкрепят само отделни доброволци, които биха се присъединили към английската армия. Може би оставаха само Конрад. Монфератски и военните ордени на тамплиерите. Но те не бяха сигурни съюзници, защото, като късогледи политици, се стремяха да завоюват територии в Палестина, за да основат тук свои независими държави и ако такава вероятност угаснеше, едва ли биха останали да се бият със сарацините.

Не се наложи Ричард да бъде убеждаван дълго, че положението е безизходно. След първото гневно избухване той седна и навел глава, скръстил ръце на гърдите, мрачно продължи да слуша духовника. Не го прекъсна дори тогава, когато той намекна, че сприхавостта на Ричард е сред най-важните причини, предизвикващи недоволството на владетелите.

Кралят беше потиснат и когато духовникът замлъкна, той произнесе с тъжна усмивка:

— Вярно е, почтени отче, че трябва да се призная за виновен в някои от случаите. Но не се ли оценява моят характер твърде придирчиво? За едно или две избухвания да видя пълното разпадане на похода… Богатата жътва, обещаваща да прослави Господа и да донесе почести на цялото рицарство, си остава неожъната… Но няма да допусна това! Или аз ще забия кръста върху кулите на Йерусалим, или кръстът ще бъде забит на моя гроб.

— Можеш да постигнеш това, без да пролееш дори капка християнска кръв — възрази духовникът.

— Е, да, имаш предвид пазарлък със сарацините, отче мой — промълви Ричард. — Но нали в такъв случай няма да пролеем и кръвта на мюсюлманските кучета!

— Нима не ти е достатъчна славата, ако със силата на оръжието и обаянието на твоето име успеем да изтръгнем големи отстъпки от Саладин? Той предлага веднага да върне на християните Гроба Господен, да осигури достъп на поклонниците до светите места, да построи силни крепости за тяхната защита и освен това да осигури безопасността на светия град, като ти дари титлата крал-покровител на Йерусалим.

— Какво! — извика Ричард и очите му блеснаха радостно.

— Аз да стана крал-покровител на светия град! Но това е победа, истинска победа! Едва ли може да се желае нещо повече! Пък и едва ли бихме постигнали толкова с нашите войски, които не желаят да се бият и са отслабени от раздори. Но нали Саладин смята да запази властта си над светите земи?

— Той иска да ги управлява съвместно със своя съюзник, могъщия крал Ричард, с когото се надява да се сроди, ако той пожелае да се осъществи това желание.

— Да се сроди ли! — повтори кралят. — А, разбирам. Иска да се ожени за Едит Плантагенет. Не помня дали бях сънувал нещо такова, или някой ми го беше казал… Още не съм се съвзел напълно от треската, но май някой ми намекна за подобна необикновена сделка — дали шотландецът, или Хеким, или светия пустинник…

— Най-вероятно енгадийският пустинник — помогна му архиепископът, — той доста усилия хвърля за този план. Откак недоволството на владетелите стана очевидно, той дълго се съвещава с християните, сетне с мюсюлманите, за да постигне сключването на такъв мир, който поне отчасти да задоволи християните и да осъществи целите на свещената война.

— И какво излиза, че вие искате съгласието ми да дам моя роднина на неверник? — В тона на Ричард се долавяше по-скоро съмнение, отколкото порицание заради подобно предложение.

Приятно учуден, от това, че задачата му се оказа доста по-лесна, отколкото бе очаквал, архиепископът побърза да посочи примери за подобни бракове в Испания, сключени с одобрението на светия папа. Той описа безбройните ползи, които ще извлече целият християнски свят от съюза между Ричард и Саладин, укрепен чрез толкова свещена връзка, а сетне заговори, че ако такъв брак бъде сключен, може би Саладин ще се съгласи да остави лъжливата си вяра и да приеме християнската.

— Нима Саладин е изразил склонност да приеме християнство? — попита Ричард. — Ако има такава вероятност, ще кажа едно: няма на земята крал, на когото с по-голяма радост да бих дал своя роднина — дори родната си сестра — отколкото на благородния Саладин.

— Саладин с интерес слуша нашите християнски проповедници — малко мъгляво каза архиепископът. — Той слуша търпеливо, отговаря спокойно и кой знае, може би ще можем лесно да го измъкнем от въртопа на лъжливата му вяра. Освен това енгадийският пустинник непоколебимо вярва, че скоро сарацините ще приемат християнската вяра и че този брак ще е първата стъпка в тази насока. Той чете бъдещето по звездите.

Крал Ричард слушаше духовника неспокойно, свъсил вежди.

— Не разбирам какво става с мен — промълви той най-сетне. — Преди беше друго. Ако някой само ми беше споменал за такъв брак, щях да го убия, ако духовник ми бе направил подобно предложение, щях да го заплюя в лицето. А ето на: сега този план не ми изглежда странен. Наистина — защо да не потърсим съюз с храбрия, справедлив, благороден сарацин, който обича и уважава достойния враг като свой приятел и съвсем не прилича на християнските ми съюзници, които изоставят съратниците си и начинанието, толкова славно и достойно за рицари? Но — търпение! Ще направя още един опит да укрепя нашето доблестно братство. Ако не успея, лорд епископе, ще говорим отново за вашия план. Сега нито го приемам, нито го отхвърлям. Ти казваш, че Ричард е избухлив и високомерен. Сега ще видиш с какво смирение ще се стеле той по земята като растението, от което е взел своето родово име.

С помощта на придворните кралят бързо облече тъмната си мантия без всякакви украшения. Без да сложи никакъв друг знак на кралската си власт освен златната корона, Ричард заедно с тирския архиепископ тръгна за съвета, който очакваше само неговото идване, за да започне заседанието си.

Шатрата на съвета беше обширна, пред нея се вееха две знамена: едното на кръстоносците и другото с изображение на коленичила жена с разпусната коса. Тази фигура трябваше да изобразява потисканата от мюсюлманите света църква. На това знаме имаше надпис на латински: „Не забравяйте годеницата, сполетяна от нещастие“. Стражите не пускаха никого да наближи шатрата, за да не достигнат бурните понякога спорове до уши, които не бива да ги чуват.

Събралите се бяха решили да посрещнат Ричард без особено изяви на преклонение и внимание и да му окажат толкова уважение, колкото се изискваше от етикецията. Но когато видяха благородната му фигура, величественото му лице, малко бледо след тежкото боледуване, очите му, които менестрелите наричаха ярки звезди на битки и победи, когато си спомниха подвизите му, говорещи за почти свръхчовешка сила и мъжество — целия съвет на владетелите стана на крака. Стана дори завистливият крал на Франция и обиденият, злобен австрийски ерцхерцог. От всички гърла се изтръгна единствен вик „Боже, пази крал Ричард Английски! Да живее доблестният Ричард Лъвското сърце!“

С открито и ясно лице като лятно слънце при изгрев Ричард отговори на приветствието и изрази радостта си, че отново е сред доблестните си събратя, водачите на кръстоносния поход.

— Благородни владетели, вождове на нашия кръстоносен поход! — каза той. — Ричард е войник… Ръката му действа доста по-лесно от езика, твърде много свикнал с грубите военни думи… Моля, заради непредпазливите думи и непредвидливите действия на Плантагенет не забравяйте нашата велика цел — освобождаването на Палестина. Не се отказвайте от земната слава и от вечното спасение, които човек най-лесно може да постигне в този поход, само защото войникът у мен понякога допуска необмислени постъпки и словото му е грапаво като желязото, с което е свикнал от дете. Ако Ричард е допуснал грешка спрямо някого от вас, готов е да даде удовлетворение с думи и действия. Благородни брате мой, френски кралю, не съм ли ви оскърбил?

— Френският крал няма за какво да иска извинение от английския крал — с достойнство отговори Филип, като стисна ръката на Ричард. — Към каквото и мнение да се придържим за бъдещето на нашия кръстоносен поход, то е продиктувано от състоянието на моето кралство, но в никакъв случай не от завист и омраза към моя мъжествен събрат.

Величествено и без всякаква злоба се приближи Ричард до австрийския ерцхерцог. Леополд стана от мястото си.

— Австрийският ерцхерцог мисли, че е оскърбен от Англия, а Англия — че има причини да се оплаква от Австрия. Двамата владетели трябва да си простят взаимно, за да няма разпри и единодушието на нашите войски да не бъде поставено под заплаха. Само Леополд да върне английското знаме, ако то е у него, и тогава Ричард ще каже — единствено от любов към светата църква — че съжалява за необмислената си постъпка, когато под влияние на гнева си оскърби знамето на Австрия.

Ерцхерцогът остана да стои мълчалив, навъсен и недоволен. Лицето му изразяваше потискан гняв и само неумението да говори му пречеше да излее своето възмущение.

Йерусалимският патриарх побърза да наруши неудобното мълчание. Той заяви, че австрийският ерцхерцог е отхвърлил от себе си всякаква вина за изчезналото знаме, че е дал тържествена клетва: нито пряко, нито косвено е участвувал в открадването на английското знаме.

— В такъв случай го моля да ме извини заради обвинението в толкова недостойно престъпление.

Като произнесе тези думи, Ричард обърна гръб на ерцхерцога; лицето му изразяваше по-скоро достойнство, отколкото презрение. Като не чувстваше повече погледа на английския крал, Леополд явно изпита голямо облекчение и се отпусна с въздишка на мястото си.

Ричард се изправи пред кръга от насядали владетели.

— Повярвайте — обърна се той към тях, — гордостта, гневът, честолюбието на Ричард няма да бъдат пречка по вашия път, към който като архангелска тръба ви призовава религията и славата. О, не, не! Не бих преживял мисълта, че моите слабости и недостатъци са причината, убила приятелството между събралите се тук владетели. Готов съм да си отсека ръката, за да докажа своята искреност. На драго сърце отстъпвам на друг командването на войските, дори и на моите поданици. Вие изберете вожд на кръстоносния поход! Английският крал, винаги готов да смени жезъла на военачалник с войнишко копие, ще тръгне под всяко християнско знаме срещу мюсюлманския враг. Но ако сметнете, че тегобите на войната са ви изморили и че военното снаряжение непоносимо е ожулило нежните ви тела — тогава оставете с Ричард десет или петнайсет хиляди ваши войници, за да изпълнят докрай дадения обет. А когато Йерусалим бъде освободен…

Ричард вдигна високо ръка, сякаш развяваше над крепостната стена знамето с кръста.

— Когато Сион бъде свободен — възкликна той, — на вратите на Йерусалим няма да напишем името на Ричард Плантагенет, а името на благородните владетели, дали му възможност да превземе светия град!

Решителният тон и войнственото красноречие на англичанина веднага повдигнаха духа на кръстоносците, разпалиха религиозното им усърдие и ги накараха да се обърнат към най-важната цел на похода. Повечето от тях се засрамиха, че бяха негодували заради такива дреболии. Пламъкът на въодушевлението се предаваше от човек на човек и зарази всички. От всички страни прокънтя:

— Води ни, доблестни Ричард Лъвското сърце! Няма по-достоен да води храбрите войски на бой! Напред! Към Йерусалим! Такава е волята Божия! Такава е волята Божия! Бъди благословен и я изпълни.

Този внезапен единодушен вик стигна надалеч извън редиците на стражите и бе подхванат веднага от цялата армия, изтощена от болести и от необичайния климат и вече също като своите вождове изпаднала в отчаяние. Появата на Ричард, все така силен и мъжествен както винаги и добре познатият боен вик веднага й върнаха смелия устрем и десетки хиляди гласове подеха:

— На бой! На бой! Към Сион! Смърт на неверниците. Такава е Божията воля! Такава е Божията воля!

Виковете на войските още повече разпалиха вождовете. Вече не говореха за нищо друго освен за настъпление срещу Йерусалим, след като изтечеше примирието, за начините да се снабдява армията и да се попълва снаряжението. Когато съветът приключи, изглеждаше, че всички са въодушевени от общата цел. Но скоро у мнозина този порив угасна, а у други изобщо като че не беше възникнал.

Едни от тях бяха маркиз Конрад и магистърът на тамплиерите. Те си тръгнаха, обезпокоени и недоволни от събитията през този ден.

Магистърът на тамплиерите с присъщата му ехидност изрече:

— Винаги съм ти казвал, че Ричард ще разкъса хитрите ти мрежи, както лъв разкъсва паяжина. Нали видя — щом си отвори устата, веднага всички се подчиниха на неговата власт. Гласът му увлича тези лекомислени глупаци като вихър, който ту събира сламките, ту ги разпилява.

— Но когато вихърът отмине — възрази Конрад, — сламките, понесени от него, ще паднат отново на земята.

— Не е само там работата — продължи магистърът. — Дори този нов план за поход да бъде изоставен и забравен и всеки владетел да слуша само своя ум, Ричард все пак може да приеме предложенията на Саладин и да стане крал на Йерусалим, макар че според тебе той ще отхвърли условията на неверника.

— Кълна се в каквото искаш — отвърна Конрад, — смятам за невъзможно гордият английски крал да стане роднина на султана езичник! Нарочно включих и това условие, за да превърна предложението в неприемливо за Ричард. Дали Ричард ще стане наш господар в резултат на споразумение или на бойна победа — за нас е все едно.

— Твоята политика не взема предвид качествата на Ричард, неговия характер — отвърна тамплиерът. — От някои приказки на тирския архиепископ зная какво е настроението на английския крал. Той като нищо може да приеме условията на Саладин. А що се отнася до умелия ти номер с английското знаме, тази история не привлече особено внимание, а само колкото заслужават два лакътя копринен бродиран плат. Твоят находчив ум започва да буксува, маркиз Конраде. Няма вече да разчитам на твоите сложни замисли, а ще се опитам да се осланям на моите. Чувал ли си нещо за хората, които сарацините наричат чарегити?

— Разбира се. Те са безумни и безсмислени фанатици, които са посветили живота си на разпространяването на своята религия. Те са нещо като тамплиерите с тази разлика, че не спират насред път.

— Не се шегувай — сърдито го прекъсна воинът-монах. — Искам да знаеш, че един от тези фанатици е дал обет да убие островния крал, защото вижда в него най-страшния враг на мюсюлманската религия.

— Много е прав този езичник — съгласи се Конрад, — дано Мохамед му прати рай и награда!

— Той беше заловен в нашия лагер от един оръженосец и на тайния разпит откровено ми призна своето намерение. Каза, че никога няма да се откаже от него.

— Да прости Господ на хората, попречили на този почтен чарегит! — пошегува се Конрад.

— Той е мой пленник — продължи тамплиерът — и съм го изолирал от всички. Но нали се случва понякога пленниците да избягат…

— Е, да — рече Конрад, — според старата пословица само гробът е сигурен затвор.

— Ако се озове на свобода, той отново ще потърси начин да изпълни намерението си — по-тихо изрече магистърът. — Тези кръвожадни хищници никога не изпускат от очи следата на плячката си.

— Да не говорим повече — възпря го маркизът. — Ясно ми е какво искаш да кажеш. Планът ти е ужасен, но при нашето положение трябва да се решим на крайни средства.

— Казах ти — обясни тамплиерът, — за да бъдеш нащрек. Ако се случи това, което чарегитът се стреми да изпълни, ще се вдигне ужасна суматоха и кой знае на кого ще си отмъстят тези диви англичани. Има и още една опасна подробност — моят паж знае намеренията на този чарегит. На драго сърце бих се отървал от него, защото той ми противоречи и гледа по друг начин на нещата. Чакай, хрумна ми нещо. Ами ако арабинът се натъкне на неговата кама и я вземе? Сигурно ще я използва, ако се озове на свобода; а може да посегне и на пажа, когато той му внася храна.

— Да, подобно нещо ще придаде друг вид на събитията, но все пак…

— Тези „все пак“ и „но“ са за глупаците — прекъсна го тамплиерът. — Умните хора не се колебаят и не се обръщат назад. Когато решават нещо, изпълняват решението си.