Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на кръстоносците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

Характерът ни северен с черта е неприятна.

Щом мъжество, богатство, доблест, ум

издигнат нависоко тук човека,

след него тича неотстъпно завистта

като копой усърден по следата и в пътя си

поваля всичко, подкрепило тази слава.

Сър Дейвид Линдси

Леополд, великият австрийски херцог, беше първият владетел на тази страна, която по онова време бе независимо херцогство. Беше получил херцогската си титла от германската империя. Леополд беше по-скоро слаб и празноглав човек, отколкото честолюбив тиранин. Умствените му способности напълно отговаряха на външния му вид. Той беше висок, силен, дори хубав, но походката му беше недодялана и сякаш не му стигаха силите да движи толкова грамадно тяло. По същия начин и дрехите му, винаги ушити от най-скъпи тъкани, все не му приличаха. Не умееше да пази херцогското си достойнство и често, като не знаеше как да подкрепи своя авторитет, когато се наложеше, прибягваше към насилствени действия и груби, неуместни изрази.

За околните тези недостатъци бяха съвсем очевидни, пък и самият ерцхерцог осъзнаваше, че не успява да се удържи на висотата на положението. Затова често и с право подозираше, че околните не го уважават особено.

Когато Леополд, съпровождан от огромна свита, се присъедини към кръстоносния поход, много му се искаше да завърже лично приятелство с крал Ричард. Голямата разлика между двамата владетели обаче си каза думата; освен това Ричард — англосаксонец по произход, бе твърде сдържан във всичко и презираше склонността към хапване и пийване. Полека-лека английският крал започна да се отнася пренебрежително към Леополд и дори не се мъчеше да крие това. Мнителният Леополд бързо забеляза отношението му към себе си и отговори с остра омраза. Раздорите между двамината владетели тихомълком бяха подклаждани от хитрия Филип френски, един от най-умните монарси на своето време. Той се страхуваше от пламенния и горд характер на Ричард, смяташе английския крал за свой естествен съперник, Филип се мъчеше да привлече повече привърженици около себе си и да отслаби влиянието на Ричард, като се обгради с по-незначителните участници в похода и при това ги убеди да не се подчиняват на узурпаторската власт на англичанина.

Такова беше общото политическо положение и настроение на австрийския ерцхерцог, когато Конрад Монфератски реши да използва омразата му против Англия, за да разцепи или най-малкото да отслаби съюза на кръстоносците.

За своето посещение той избра средата на деня. Отиде при ерцхерцога, уж за да му подари прекрасното кипърско вино, наскоро попаднало в ръцете му, и да обсъдят качествата на това питие, като го сравнят с рейнските и унгарските вина. Разбира се, щом бе направил своето предложение, ерцхерцогът го беше поканил на обяд. Бяха положени усилия този обяд да се окаже достоен за високопоставения маркиз. Италианецът проявяваше изтънчен вкус и множеството ястия, отрупали трапезата, никак не му се струваха разкошна и изискана гощавка, а безразборно струпани отвратителни за стомаха манджи.

Германците, неизгубили още войнствения и открит характер на своите деди, покорили Римската империя, заедно с това бяха запазили и доста следи от някогашното си варварство. Обичаите и принципите на рицарството при тях не носеха белега на изтънченост както при английските и френските рицари и дори общоприетите правила, които изглеждаха за най-западните рицари връх на цивилизацията, не се съблюдаваха кой знае колко строго от германците. Както седеше на трапезата на ерцхерцога, Конрад само се подсмиваше, като слушаше от всички страни оглушителната врява на тевтонските гласове, които никак не се съобразяваха с тържествената церемония на владетелската гощавка. Облеклото на присъствуващите също му се струваше фантастично. Мнозина от австрийските благородници носеха дълги бради и почти всички бяха облечени с къси куртки в различни цветове, които по цвят, кройка и украшения бяха смайващи за западните европейци.

В шатрата имаше безброй стари и млади слуги. Те често се намесваха в разговорите, господарите им подаваха остатъци от ястията и слугите ги излапваха веднага зад гърбовете на сътрапезниците. Шутовете, джуджетата и менестрелите, които също бяха извънредно много, се държаха по-шумно и нахално, отколкото в по-цивилизована среда. Щедро им даваха вино, което неспирно се лееше на трапезата, и безобразията им ставаха все по-неприлични.

Целия шум и безредие по-скоро напомняха за германска таверна по време на панаир, отколкото за кръга около виден владетел. Въпреки цялата суматоха обедът се съпровождаше със съблюдаването на цялата етикеция: ерцхерцогът с всички сили се мъчеше да спазва тържествената церемония, изисквана от положението му. Прислужваха му пажове от благородни аристократични родове; когато му поднасяха блюдата, те превиваха едното си коляно, всички ястия се сервираха върху сребърни блюда, а токайските и рейнските вина се наливаха в златни и сребърни чаши. Херцогската мантия на Леополд беше обрамчена с хермелинова кожа, короната му със своите скъпоценности можеше да съперничи на кралска, а нозете му, доста дълги, бяха поставени върху сребърна пейчица. И все пак дреболиите издаваха истинския му характер. Като се мъчеше всячески да подчертае вниманието си към маркиз Монфератски, когото бе сложил да седне вдясно от себе си, той същевременно почти не разговаряше с него, предпочитайки придворния си шегобиец, който стоеше зад дясното рамо на ерцхерцога.

Каквито и да бяха истинските чувства на Конрад, той грижливо внимаваше лицето му да изразява само удоволствие от всичко чуто наоколо. Като изслушваше тържествените тиради на вдигащия наздравица и подигравателните шеги на шута, той се усмихваше и аплодираше със същото усърдие, каквото проявяваше и ерцхерцогът. Всъщност обаче го интересуваше само едно: изчакваше мига, когато един или друг ще засегне темата, имаща нещо общо с подготвяния от него план.

Скоро шутът поде разговор за английския крал. Той бе свикнал да си бие шега с Дикън, рицаря на Метлата (с този непочтителен прякор той назоваваше Ричард Плантагенет[1]), защото това винаги бе неизчерпаем извор на смях и шеги. Леополд обаче мълчеше. Едва когато Конрад се обърна непосредствено към него, той отбеляза:

— Жълтугата или растението, от което се правят метли, някога е било емблема на скромността. Много ще е хубаво, ако хората, които носят това име, помнят неговото значение.

Намекът за прочутия герб на Плантагенетите беше достатъчно ясен. Шутът отбеляза, че скромността извисява човека.

— Да въздадем почести на тези, които са го заслужили — откликна маркиз Монфератски. — Всички ние сме участници в похода и в битки и според мен другите принцове напълно са достойни за похвалите, с които менестрелите и минезингерите засипват Ричард Английски.

— Орелът — произнесе придворният мъдрец — е изобразен върху герба на нашия благороден господар ерцхерцога, а орелът от всички птици достига най-близо до слънцето.

— И все пак лъвът прескочи през орела — небрежно подхвърли Конрад.

Ерцхерцогът се изчерви и впери очи в госта си. Един от придворните помисли малко и най-сетне изрече:

— Господин маркизе, извинете! Лъвът не може да прелети над орела, защото няма криле.

— Крилат лъв е изобразен върху венецианското знаме — отбеляза ерцхерцогът. — Ала нима тази смесена порода, състояща се наполовина от аристократи, наполовина от търговци, се осмелява да си съперничи с нас?

— Не, нямах предвид венецианския лъв — каза маркиз Монфератски. — Говорех за лъвовете от английския герб. Преди, както казват, те били леопарди, сега са се превърнали в истински лъвове и са предпочитани пред всички други зверове, риби и птици. Тежко му, който посмее да им възрази.

— Сериозно ли говорите, маркизе? — попита австриецът, вече доста пийнал. — Нима смятате, че Ричард иска да бъде над всички свободни владетели, доброволно станали негови съюзници в този поход?

— Съдя по външните признаци — отвърна Конрад. — Знамето му се перчи в самия център на нашия лагер, сякаш той е кралят и върховният вожд на цялата ни християнска армия.

— Нима можете да понасяте толкова търпеливо това и същевременно да говорите за него толкова безразлично? — възмути се ерцхерцогът.

— Но, господарю — отвърна Конрад, — как някой си маркиз Монфератски ще се възмущава от нещо, което безропотно се понася от такива могъщи владетели като Филип френски и Леополд Австрийски. Безчестието, което вие търпите мълчаливо, не може да бъде срам за мен.

Леополд стисна юмрук и с все сила тресна по масата.

— Аз казах същото на Филип — произнесе той. — Често му повтарям, че трябва да браним принцовете от претенциите на този островитянин, а той ме изслушва хладно и отговаря, че Ричард е свързан с него както васал със сюзерена си и е нетактично да скъса отношенията си с него сега.

— Всички знаят, че Филип е много умен — отбеляза Конрад. — Разбира се, той извинява покорството си с политически съображения. А вие сам преценявате как да се държите. Не се съмнявам, че се покорявате на английския диктат по някакви много сериозни причини.

— Аз — да се покорявам?! — възмутен извика Леополд. — Аз, австрийският ерцхерцог, един от най-влиятелните и могъщи принцове на Свещената римска империя! Аз да се подчинявам на някакъв си крал, който владее само половин остров, внук на незаконороден нормански принц! А, не, кълна се в небето, не! Нашият лагер, а и всички християнски народи ще видят, че умея да браня достойнството си и нито на косъм няма да отстъпя пред това английско куче! Ставайте, мои васали и гости и ме следвайте! Без да губим нито минута, ще поставим австрийския орел на подходящото за него място и той ще се зарее също толкова високо, колкото и гербът на който и да било император или крал!

С тези думи той скочи от мястото си и сред шумните възгласи на гостите и на дружината се запъти към изхода. Сетне грабна знамето, което се вееше пред шатрата.

— Останете, господарю! — извика Конрад, като си даваше вид, че иска да го спре. — Безредието в лагера ще ви навлече упреци. Може би ще е най-добре да изчакате малко и засега да се примирите с нахалството на англичаните, вместо да…

— Няма да търпя нито час, нито минута! — изрева ерцхерцогът.

Със знамето в ръце, съпроводен от гостите и войниците, които надаваха гръмки викове, ерцхерцогът припряно закрачи към централната могила, където се вееше знамето на Англия. Щом стигна там, той хвана английското знаме, сякаш се готвеше да го изскубне от земята.

— Господарю мой, скъпи господарю мой! — взе да го умолява шутът. — Пазете се! Лъвовете имат зъби…

— А орлите — нокти! — прекъсна го ерцхерцогът.

Той не пускаше знамето, но май не се решаваше да го измъкне.

Съветникът на Леополд, който имаше винаги непосилната задача да вразумява господаря си, изтропа с жезъла. Леополд по навик обърна глава към него.

— Орелът е цар на пернатите — подхвана съветникът, — а лъвът е цар сред земните животни. Всеки си има своите владения и те са отделени едно от друго с не по-малко разстояние, отколкото Англия от Германия. Не причинявай безчестие на царствения лъв, благородни орльо, и нека твоето знаме мирно се вее заедно с английското.

Леополд пусна дръжката на знамето и се заоглежда, като диреше с очи Конрад Монфератски, но не го видя. Щом маркизът се убеди, че размириците почват, веднага си отиде, като предварително изрази съжалението си пред неколцина неутрални гости, че ерцхерцогът е избрал този следобед да си отмъщава заради нанесените му обиди, от които има право да се оплаква. Като не видя почетния си гост, особено важен за него именно в тази минута, ерцхерцогът каза на хората около себе си, че не желае да сее раздори в армията на кръстоносците и само брани привилегиите си, които му дават право да заема същото положение, което заема и английския крал. Той може да постави своето знаме, оставено му от неговите деди — германските императори, — по-високо от знамето на анжуйските графове, но не желае това. Щом свърши речта си, той заповяда да донесат бъчва вино и да я отворят, за да почерпи присъстващите. Сред гърма на барабаните и звуците на музиката гостите веднага гаврътнаха по няколко чаши в чест на австрийския ерцхерцог.

Шумът, който съпровождаше тази дива сцена, вдигна на крак целия лагер. През това време бе настъпил критичният миг, в който лекарят трябваше да събуди пациента си. Според правилата на своето изкуство, арабинът взе гъбата и я доближи до лицето на болния. След няколко наблюдения той заяви на лорд Джилсланд, че треската напълно е оставила неговия господар. Благодарение на силния организъм на крал Ричард той не се нуждае дори от втора доза от силното лекарство, както става в повечето случаи. Самият Ричард явно беше на същото мнение. Той седна в постелята и като си търкаше очите, попита де Уо колко пари има сега в кралската хазна.

Баронът не можа да назове точната сума.

— Няма значение — каза кралят. — Колкото и да са, дай ги всичките на този учен лекар. Според мен само благодарение на него ще мога още да бъде полезен на кръстоносния поход. Ако има по-малко от хиляда бизанти, дай му скъпоценности, за да се попълни сумата.

— Не продавам мъдростта, с която ме е сподобил аллах — намеси се арабският лекар. — Знай, велики владетелю, че божественото лечебно питие, което ти взе, ще загуби силата си, ако аз, недостойният, продавам лечебните му свойства за злато или за диаманти.

— Лекар да се отказва от заплащане! — измърмори де Уо. — Това е още по-странно от стогодишната му възраст.

— Томас де Уо, ти познаваш само мъжеството, което е присъщо на войника и само добродетелите, които отличават рицарите. А ето че този мавър, който отказва да приеме нашия подарък, може да служи като пример на хората, смятащи себе си за най-издигнатите рицари.

Скръстил ръце на гърдите и запазвайки почтителната си и заедно с това достойна поза, сарацинът произнесе:

— За мен е достатъчна награда да чуя, че толкова велик владетел като крал Ричард тъй ласкателно се изказва за мен, недостойния слуга. А сега ще те помоля отново да си легнеш в постелята. Не смятам, че ще се наложи да ти дам втори път от божественото лекарство, но ако правиш телесни усилия, преди да се възстановят напълно силите ти, това може да ти навреди.

— Ще ти се подчиня, Хекиме — каза кралят, — обаче чувствам гърдите си дотолкова свободни от мъчителната треска, която ме изгаряше толкова дни, че сякаш още на мига съм готов да ги изпреча пред вражеското копие. Чуйте, чуйте! Какво значат тези викове? Каква е тази музика и врява, която проглушава лагера? Върви, де Уо, виж каква е тази работа.

Де Уо се завърна след няколко минути.

— Ерцхерцог Леополд е — обясни той. — Събрал си е пиячите и с тях е организирал някакви шествия из лагера.

— Пиян глупак! — възкликна Ричард. — Нима не може да пиянства в своята шатра, а непременно цялата християнска войска трябва да гледа срама му? Какво ще кажете, господин маркизе? — допълни той, като се обърна към Конрад Монфератски, който в тази минута влезе в шатрата.

— Ще кажа, че неописуемо се радвам да видя Ваше величество напълно здрав — отвърна маркизът. — Допълвам освен това, че не всеки, който се е удостоил с гостоприемството на ерцхерцога, може да произнесе толкова дълга реч колкото мен.

— Как! Нима сте обядвали при тевтонския пияница? — учуди се кралят. — Какво е измислил той и какъв е този шум в лагера? Вярвайте, сър Конрад, изобщо не съм очаквал, че толкова весел гуляйджия като вас ще напусне пиршеството в самия му разгар.

Де Уо, застанал зад гърба на краля, се мъчеше с поглед и знаци да внуши на маркиза да не казва на Ричард какво всъщност става вън, но Конрад не разбра или се престори, че не разбира неговите предупреждения.

— Постъпките на ерцхерцога — подхвана той — са безинтересни за всички и според мен най-вече за него самия, тъй като той едва ли осъзнава какво върши. И все пак, откровено казано, не ми се иска да участвам в неговите лудории. Той отиде да свали английското знаме, което се вее на хълма свети Джордж и вместо него иска да постави своето.

— Какво? Какво каза? — страховито изрева кралят. Гласът му сякаш можеше да вдигне мъртвец на крака.

— Не си заслужава да обръщате внимание — подхвана успокоително маркизът. — Ваше величество не бива да се гневи, че някой си глупак постъпвал глупаво…

— Мълчете! — възкликна Ричард, като скочи от постелята и невероятно бързо се заоблича. — Нищо повече не искам да чуя, господин маркизе. И ти, де Мултън, не казвай нищо. Който каже поне дума, не е приятел на Ричард Плантагенет. Хеким, заповядвам ти, мълчи!

Докато говореше това, кралят продължи да се облича. При последната дума грабна меча си, окачен наблизо, и без да вземе никакво друго оръжие, без да повика когото и да било от свитата, изхвърча навън. Конрад, уж изумен, плесна с ръце. Май се накани да каже нещо на барон де Уо, ала англичанинът грубо го отблъсна, викна едного от кралските коняри и му заповяда:

— Тичай при лорд Солсбъри, кажи му да събере хората си и веднага да бърза към хълма свети Джордж. Кажи му, че треската остави гърдите на краля и се премести в мозъка му.

Уплашеният слуга, към когото се обърна де Уо, почти нищо не разбра от подхвърлените му набързо думи. Заедно с другите слуги се завтече към шатрите на благородниците, намиращи се наблизо, и скоро всички британски отряди наскачаха в тревога, твърде силна, понеже никой не знаеше причината. Вдигнати от следобедната си почивка, толкова необходима в този горещ климат, те се питаха какво се е случило и без да чакат отговор, изказваха най-различни предположения. Никой нищо не знаеше. Едни казваха, че в лагера са нахлули сарацини, други, че има покушение срещу живота на краля, трети, че той е умрял от треската си, четвърти, че австрийският ерцхерцог го е убил. Лордовете и по-ниските военачалници, които също си нямаха представа от причината за суматохата, се мъчеха да съберат своите дружини и да въведат ред сред тях, тъй като необмислените им действия можеха да предизвикат някое нещастие в лагера на кръстоносците. Английските тръби ечаха силно, настойчиво, непрекъснато. Виковете: „Грабвайте лъковете и мечовете!“ се предаваха от шатра на шатра и бойците, докато навличаха бойните доспехи, отвръщаха с националния боен вик: „Свети Джордж и весела Англия!“.

Тревогата се разпространи и из съседните с англичаните части на лагера, където се бяха събрали представители на целия християнски свят. Хора от всевъзможни нации грабваха оръжието и се строяваха. Навред цареше суматоха, никой нищо не разбираше. За щастие Солсбъри не изгуби самообладание дори сред тази страховита бъркотия. Като събра сигурен отряд от най-добрите английски войници, той забърза да изпълни заповедта на де Уо и заповяда цялата английска армия да бъде строена, да бъде в готовност, та в случай на нужда да помогне на крал Ричард. Армията трябваше да тръгне в пълно бойно снаряжение и да действа по команда, без врява и ненужна суетня, която можеше да възникне от тревогата на войниците и от грижата им за безопасността за краля.

През това време Ричард, без да обръща внимание на все по-нарастващите викове, възгласи и бъркотия, продължаваше своя път. Той бързаше да стигне до хълма свети Джордж. Беше облечен съвсем небрежно, подмишница стискаше меча и ножницата. Следваха го само де Уо и двамина телохранители.

Той вървеше дори по-бързо, отколкото се разпространяваше суматохата. Когато мина покрай шатрите на своите отряди от Нормандия, Пуату, Гаскон и Анжу, вълнението още не бе успяло да стигне дотук, макар че шумните викове на пируващите германци бяха събудили вече много войници. Наблизо бяха настанени и неколцина шотландци, които не обръщаха никакво внимание на вилнеещата далеч от тях тълпа. Но рицарят на Спящия леопард, щом видя забързания крал, усети, че се е случило нещо лошо. Като реши да сподели заедно с него опасността, той грабна щита и меча и се присъедини към де Уо, който се мъчеше да удържа своя нетърпелив и разпален от яда си господар. На въпросителния поглед на шотландския рицар де Уо отговори само като вдигна рамене и двамата продължиха напред, като следваха Ричард по петите.

Скоро кралят се озова вече в подножието на хълма свети Джордж. И склоновете, и горната площадка бяха отрупани с хора. Тълпата се състоеше отчасти от свитата на ерцхерцога, която приветстваше с викове неговия жест, който в очите й изглеждаше като защита на националната част, отчасти от зяпачи, привлечени тук от злорадство и любопитство. На всички им се искаше да видят как ще свърши това необичайно начинание. Ричард бързо си пробиваше път през шумната тълпа като могъщ кораб, който е разперил всички платна и пори бурните вълни, без да обръща внимание, че те се затварят зад него и с бесен рев се хвърлят върху кърмата.

Най-отгоре на хълма имаше малка равна площадка, на която бяха забити съперничещите си знамена, все още заобиколени от приятелите и от свитата на австрийския ерцхерцог… Сред тях беше и самият Леополд. Той с удовлетворение съзерцаваше забитото от него знаме и радостно слушаше приветствените викове, буйно надавани от неговите привърженици. Преди още до насита да се наслади на радостта си, в тълпата се вряза Ричард. Само четирима души придружаваха английския крал, но натискът му беше толкова бурен, че сякаш цели пълчища непобедими войници бяха заели хълма.

Кралят грабна австрийското знаме и с оглушителен глас, подобен на тътен от земетресение, възкликна:

— Кой посмя да постави този жалък парцал до английското знаме?

Ерцхерцогът беше мъжествен човек и бе невероятно да остави въпроса без отговор. Но неочакваната поява на Ричард до такава степен го обезпокои и смути, а страхът, който му вдъхваше пламенният и вироглав характер на този владетел, беше толкова голям, че се наложи кралят на два пъти да повтаря въпроса си. При това тонът му беше такъв, сякаш той предизвикваше на бой небето и земята. Най-сетне Леополд събра смелост и отговори:

— Това сторих аз, Леополд Австрийски.

— В такъв случай — гороломно извика Ричард — Леополд Австрийски ей сега ще види колко Ричард Английски уважава неговото знаме и неговите претенции.

С тези думи той отскубна дръжката на знамето, строши я на парчета, хвърли знамето и стъпи върху него.

— Ето, вижте, аз тъпча знамето на Австрия — кресна той. — Ще се намери ли поне един сред тевтонските рицари, който ще посмее да укори моята постъпка?

Мълчанието продължи около минута. Но германците са храбър народ. Сред рицарите от свитата на ерцхерцога се чуха викове: „Аз, аз, аз!“ Най-сетне и самият той присъедини гласа си към хора на храбреците, приели предизвикателството на английския крал.

— Защо се бавим? — извика граф Валенроде, рицар с гигантски ръст от провинция, граничеща с Унгария. — Братя, благородни аристократи, този човек тъпче честта на нашата страна! Да спасим опозореното си знаме, да сразим английското високомерие!

С тези думи той извади меча си и нанесе удар на краля, който би могъл да се окаже фатален, ако шотландецът не беше го отблъснал, като навреме подложи своя щит.

Гласът на Ричард веднага заглуши нестройните, бесни крясъци на тълпата:

— Заклел съм се да не нанасям удар срещу нито един рицар, който носи кръст на рамото си. Затова ти ще останеш жив, Валенроде, но цял живот ще помниш Ричард Английски!

Ричард хвана едрия мъжага през кръста. Понеже нямаше равен на себе си в борбата, както и в другите видове военни състезания, той хвърли Валенроде с такава сила, че тялото на гиганта отхвърча като запратено от катапулт. То профуча над струпалите се зяпачи и се търколи надолу по склона, докато Валенроде се закачи с рамо на един камък и спря. Там остана да лежи като убит. Рамото му беше навехнато. При вида на тази почти свръхестествена сила нито ерцхерцогът, нито спътниците му се решиха да възобновят борбата, започнала толкова неуспешно. Настина рицарите, застанали най-далеч, дрънчаха мечове и крещяха: „Ще насечем на парчета островния булдог!“, но другите, които бяха по-близо, се преструваха, че се мъчат да въведат ред и все повтаряха: „Успокойте се! Успокойте се! Помирете се в името на кръста, в името на Светата църква, в името на нашия отец папата!“

Тези възгласи, които си противоречаха, издаваха нерешителността на нападателите. Ричард, потъпкал знамето на ерцхерцога, заканително се оглеждаше наоколо и сякаш диреше с очи противник. Ядосаните австрийски благородници обаче страхливо се отдръпваха, сякаш виждаха пред себе си ноктите на лъв. Де Уо и рицарят на Спящия леопард бяха застанали редом с краля. Мечовете им все още бяха в ножниците, но беше ясно, че двамата ще бранят Ричард до последен дъх. Ръстът и необикновената им сила показваха ясно колко страшна ще бъде съпротивата им.

Скоро успя да дойде и Солсбъри със своята дружина, която размахваше мечове и опъваше лъкове.

През това време на площадката се появи Филип френски, съпровождан от двамина придворни. Той попита за причината на тази суматоха и остана доста учуден, като вида, че английският крал е станал от постелята и стои в оскърбителна, заканителна поза пред общия им съюзник австрийския ерцхерцог. Ричард неволно се изчерви. Той също толкова уважаваше Филип, колкото и не го обичаше. Беше доста недоволен, че Филип го е заварил в поза, която нито прилича на крал, нито украсява авторитета на кръстоносец. От присъстващите не убягна, че той уж случайно отмести крак от опозореното знаме и потискайки яда си, се помъчи да заеме сдържан и безразличен вид. Леополд също се постара да изглежда спокоен, макар да беше крайно раздразнен от това, че Филип бе забелязал безволното покорство, с което бе понесъл оскърблението на дръзкия английски крал.

Филип имаше качества, заради които би могъл да бъде наречен Одисей, а Ричард — Ахил на кръстоносния поход. Френският крал беше проницателен, мъдър, предпазлив, спокоен и твърд по време на бой. Той ясно разбираше интересите на своето кралство и упорито ги защищаваше, притежаваше лична мъжественост и величествена, царствена осанка, но по натура по-скоро беше политик, отколкото боец. Ако общата вълна не го беше повлякла, едва ли би участвал в кръстоносния поход, който всъщност му беше натрапен от желанието на църквата и от единодушното мнение на френската аристокрация. При други условия и при по-малко груба епоха той вероятно щеше да се ползва с по-голямо уважение от смелия и вироглав Ричард Лъвското сърце. Но през епохата на кръстоносните походи трезвият разум се ценеше доста по-ниско от рицарската доблест например, която се изтъкваше на преден план от духа на времето и от особеностите на това начинание; освен това тя се смяташе за накърнена, ако я съчетаваха с поне мъничко предпазливост. Затова характерът на Филип в сравнение с характера на високомерния му съперник наглеждаше нещо като ясната, спокойна светлина на светилник, поставен до огромен, ярко искрящ факел, факелът бе доста по-безполезен, но правеше десеторно по-силно впечатление. Филип разбираше, че общественото мнение се отнася с по-малка симпатия към него, и изпитваше чувството на уязвено самолюбие, естествено за толкова горд властелин. Чудно ли е тогава, че се мъчеше да използва всеки удобен случай, за да се представи в по-привлекателна светлина. Разигралата се пред него сцена изглеждаше тъкмо такъв случай. Благоразумието и спокойствието тук имаха по-големи шансове за одобрение от ината и вироглавието.

— Какво значи тази неуместна свада между братята на кръста — между Негово кралско величество английския крал и ерцхерцог Леополд? Как можа да се случи така, че вождовете и опората на този свещен поход…

Ричард пламна, като чу, че го приравняват към Леополд и не можа да придаде съответната форма на възмущението си.

— Стига вече поучения, Францийо — възкликна той — Този херцог или принц, или стълб, както го наричаш, извърши арогантна постъпка и аз го наказах. Това е. Заслужава ли да се вдига шум заради това, че съм ритнал куче?

— Ваше величество, кралю на Франция-подхвана ерцхерцогът, — поднасям оплакването си на вас и на всички владетелни принцове срещу долното оскърбление, което ми причиниха. Английският крал оскърби моето знаме. Той го скъса и стъпка с крака.

— Да, защото имаше нахалството да го поставиш до моето — каза Ричард.

— Даде ми право на това моята титла, която ни най-малко не отстъпва на твоята — възрази ерцхерцогът, събрал повече смелост от присъствието на Филип.

— Опитай се с оръжие да докажеш това равенство — подигравателно възкликна английския крал — и, кълна се в свети Джордж, ще постъпя с тебе така, както постъпих с твоята избродирана носна кърпа, достойна за най-долната употреба, за каквато може да се използва такава кърпа.

— Потърпи малко, наш английски брате — намеси се Филип, — аз ей сега ще докажа на австрийския владетел, че той не е прав. Не мисли, благородни ерцхерцоже — обърна се той към австриеца, — че, като сме разрешили на английското знаме да заеме най-почетното място в нашия лагер, ние, владетелите от кръстоносния поход, по този начин сме признали превъзходството на крал Ричард. Неправилно е да се мисли така. Нали дори великият флаг на Франция, по отношение на който самият Ричард, понеже има владения във Франция, е васал, сега заема по-малко почетно място от английските лъвове. Но ние сме свързани с клетва, братя на кръста, ние сме войници поклонници, оставили настрана суетата и гордостта на този свят, прокарващи с мечове път към гроба Господен. Затова и аз, и останалите владетели от уважение към доблестта и възвишените подвизи на крал Ричард му отстъпихме първо място, което в друга страна и при други условия никога не бихме сторили. Сигурен съм, че Негово височество ерцхерцогът на Австрия ще вземе всичко това предвид и ще изрази съжаление, че е поставил знамето си на това място, а Негово величество английският крал ще му даде удовлетворение заради нанесената обида.

Ерцхерцогът сърдито промърмори, че ще отнесе този спор пред общия съвет на кръстоносците, Филип напълно одобри неговото заявление. Той смяташе, че по този начин най-лесно ще бъде охладен спорът и ще може да бъде уредена разпрата, толкова гибелна за интересите на християнския свят.

Запазвайки все същата безразлична поза, Ричард изслуша мълчаливо речта на Филип. Когато красноречието на френския крал се изчерпи, той каза:

— Оборва ме сън, господине. Сигурно треската не ме е оставила напълно. Братко мой, кралю на Франция! Познаваш характера ми и знаеш, че не ме бива да приказвам. Знай, че няма да поставя за разглеждане от съвета никой въпрос, който засяга честта на Англия, нито ще позволя да се занимават с него принцове или папи. Ето тук се вее моето знаме. Ако на разстояние три копия от него бъде поставено чието и да било знаме — дори и френското, за което ти говори току-що — ще постъпя с него по същия начин, както с този опозорен парцал. Ще дам такова удовлетворение, каквото е по силите ми, ако някой ме предизвика на двубой… Самичък съм готов да се бия срещу петима рицари.

В отговор на предизвикателната и оскърбителна реч на Ричард, Филип изрече спокойно:

— Дойдох тук, не за да започвам нови свади, неприемливи за нашата клетва и за светото дело, с което сме се заели. Разделяме се с моя брат, английския крал, както трябва да се разделят братя. Състезанието между английските лъвове и френските лилии може да се състои само в едно: кой от нас по-дълбоко ще се вреже в редиците на неверниците.

— Така вече бива, братко мой — произнесе Ричард, като подаде ръка тъй искрено, както бе присъщо само на избухливия му, но благороден характер. — Иска ми се час по-скоро да участваме в това доблестно и братско състезание.

— Нека и благородният ерцхерцог се присъедини към дружеското ръкостискане, което ние си споделихме в тази щастлива минута — каза Филип.

Ерцхерцогът се приближи. Той изглеждаше недоволен, но явно все пак не беше против този проблем да се уреди мирно.

— Нямам предвид глупаците и техните глупашки номера — небрежно подхвърли Ричард.

Ерцхерцогът му обърна гръб и веднага си тръгна. Ричард погледна след него.

— Някои хора приличат на светулки: те демонстрират мъжеството си само нощем — рече той. — Затова нощем не бива да оставяме това знаме без охрана. Денем няма защо да се безпокоим за него — самият изглед на английските лъвове ще плаши похитителите. На теб, Томас Джилсланд, възлагам да бдиш над моето знаме. Пази честта на Англия!

— За мен е твърде скъпа нейната безопасност, а безопасността на Англия е животът на крал Ричард — отговори де Уо. — Аз ще помоля Ваше величество веднага да се оттегли в шатрата си, без нито миг да се бави.

И като се обърна към сър Кенет, той добави:

— Доблестни шотландецо, аз съм ти задължен. Щедро ще ти платя за твоята служба. Ето погледни, там е знамето на Англия. Пази го, както кандидатът за рицар бди над своето оръжие в нощта преди посвещаването си, без да се отдалечава от него на разстояние три копия, брани го от всякаква обида и оскърбление. Ако те нападнат повече от трима души, тръби с рога. Съгласен ли си да поемеш неговата охрана?

— На драго сърце — отвърна сър Кенет. — Залагам главата си, че ще изпълня заповедта. Само да си облека доспехите и веднага се връщам.

Сетне френският и английският крал се сбогуваха. Запазвайки външната учтивост, всеки от тях в душата си беше възмутен от другия. Ричард се чувстваше обиден, че Филип неуместно според него се беше намесил в разпрата му с австрийския ерцхерцог, а Филип — от това, че Ричард Лъвското сърце се беше отнесъл толкова непочтително към посредничеството му. Всички кръстоносци, привлечени от размирицата, постепенно се разотидоха, около спорния хълм отново се възцари тишината, която се бе установила тук открай време. Всеки съдеше за събитията през този ден според националните си пристрастия. Англичаните обвиняваха австрийците, че те първи дадоха повод за скарване, а хората от другите националности единодушно порицаваха островното високомерие и кавгаджийството на Ричард.

— Видя ли, че изтънчените похвати действат по-добре от насилието — каза маркиз Монфератски на великия магистър на тамплиерите. — Аз развързах връзките, държащи до днес ведно този букет от скиптри и копия, той скоро ще се разпадне.

— Бих нарекъл твоя план добър — възрази магистърът, — ако сред тези студени австрийци се беше намерил поне един мъжествен човек, готов да разсече тези връзки с меча си. Развързал се възел отново може да се завърже, а въже, разсечено на части, не става повече за нищо.

Бележки

[1] Става дума за династията английски крале от рода Плантагенет (1154–1399), чийто родоначалник е Готфрид Красивия, който носел на шлема си клонка жълтуга (планта гениста), откъдето идва името на рода — Б.пр.