Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на кръстоносците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Ах, как не си приличат невинност и веселие!

Щом само праотците вкусиха онзи плод на райското дърво

и двете качества навек се разделиха, а коварството

завинаги се свърза с душата весела.

С ръчица нежна и с усмивка радостна,

тъй крехкото дете премазва пеперудата, а ето:

скъперникът се смее на смъртното си ложе,

узнал, че разорил се е приятел негов.

Старинна комедия

За няколко минути сър Кенет остана съвсем сам в пълна тъмнина. Това ново забавяне заплашваше още повече да удължи отсъствието му от поста. Той дори започна да се разкайва, че толкова лесно го беше изоставил. Но да се върне, без да види лейди Едит — и дума не можеше да става. След като вече наруши военната дисциплина, поне нека се убеди доколко са реални примамливите надежди, подтикнали го към тази стъпка. Нямаше никаква светлина и той не знаеше в чие помещение е попаднал, защото лейди Едит беше от най-приближените дами на английската кралица. „Ако съм попаднал при кралицата и ме заварят тук — си мислеше той, — това може да доведе до твърде опасни подозрения.“

Тези тревоги го накараха вече да се замисли как незабелязано да се измъкне оттук. Изведнъж в съседното помещение се чуха женски гласове, смях, шепот, тихи разговори. Ако се съдеше по близостта на, звуците, от тях го отделяше само платнена преграда. Слабата светлина, падаща върху тази преграда показваше, че оттатък горяха светилници: върху платнената стена личаха няколко силуета, едни от тях седеше, други се движеха. Едва ли сър Кенет можеше да бъде обвинен, че в положението, в което се намираше, подслушва разговора, който много го заинтересува.

— Повикай я, повикай я в името на Пресветата дева — настоя една от невидимите събеседнички. — Нектабан, ти си достоен за кралски посланик. Доказа, че умееш мъдро да изпълняваш поръченията ни.

Чу се неприятният глас на дребосъка. Нектабан обаче говореше толкова тихо, че сър Кенет не можа да разбере думите му. Долови само, че спомена за някакво приспивателно питие, дадена на стражата.

— Но кажете, как да се освободим от духа, извикан от Нектабан?

— Чуйте ме, моя кралице — дочу се друг глас, — ако високопоставеният Нектабан не ревнува твърде силно августейшата си съпруга, нека тя ни избави от този нахален рицар, който се е оставил толкова лесно да го убедят, че благородни дами като нас могат да се нуждаят от неговата арогантна и самоуверена доблест.

Трети глас потвърди.

— Да, според мен е напълно справедливо принцеса Геневра милостиво да отпрати тогова, който нейният мъдър съпруг толкова умело примами тук.

Пронизан в сърцето, разкъсван от гняв и срам, сър Кенет реши час по-скоро да се махне от тази шатра, но внезапно гласът на първата дама произнесе думи, които го накараха да промени решението си.

— Струва ми се — рече тази дама, — че нашата братовчедка Едит трябва да узнае как се държи този прехвален рицар. Трябва да й дадем нагледно доказателство, че той наруши своя дълг. Този урок ще й бъде от полза. Вярвай, Калистра, на няколко пъти ми мина през ум, че тя е допуснала северния търсач на приключения доста по-близо до сърцето си, отколкото позволява благоразумието.

Една събеседничките произнесе няколко думи в защита на лейди Едит, като хвалеше нейната предпазливост и благоразумие.

— Благоразумие! Не ми говорете за нейното благоразумие! — чу се отговор. — Това е просто възгордяване и желание да се прочуе като по-недостъпна от всяка от нас. Не, няма да се съглася. Вие чудесно знаете, че ако някоя от нас сбърка, никой не би съумял толкова учтиво и убедително да ни разобличи като лейди Едит. Но ето я и нея!

Сянката, хвърлена от влязлата върху стената на шатрата, тихо се плъзна и се присъедини към останалите. Въпреки горчивото разочарование, преживяно от рицаря, въпреки оскърблението, нанесено му от коварството или в най-добрия случай — от лекомислието на кралица Беренхария (Кенет вече се бе ориентирал, че дамата, която говореше най-високо и властно, беше съпругата на Ричард) шотландецът почувства облекчение, когато узна, че Едит не е участвала в измамата. Предстоящата сцена толкова разпали любопитството му, че той реши да се откаже от първоначалното си намерение и да остане. Вместо да си отиде, почна да търси някоя пролука, през която да наблюдава събеседничките.

„Какво ще му мисля — си рече той. — Щом кралицата си е изиграла лекомислена шега с мен, излагайки на опасност моята чест и може би живота ми, поне да използвам случая и да узная по-нататъшните й намерения.“

Явно Едит очакваше заповедите на кралицата, а първата дама не искаше да говори, понеже се страхуваше, че тя и събеседничките й няма да удържат смеха си. До сър Кенет наистина достигна звук, който приличаше на сдържано весело кискане.

— Явно Ваше величество сте много весели, макар че късният час би трябвало да настройва всички ни повече за сън — каза най-сетне Едит. — Тъкмо се канех да си лягам, когато узнах, че Ваше величество ме вика.

— Няма задълго да прекъсна почивката ви, братовчедке — каза кралицата. — Впрочем страхувам се, че сънят ви няма да бъде особено дълбок, когато ви съобщим, че изгубихте обзалагането.

— О, не, Ваше величество — възрази Едит, — просто повтаряте шега, която вече омръзна. Не съм се обзалагала за нищо, макар Ваше величество да предпочита да смята, че съм се обзалагала.

— Ето на, скъпа братовчедке, налага се да кажа, че въпреки нашето посещение в манастира сатаната у вас е още силен и ви подтиква към несъгласие. Нима ще отречете, че заложихте рубиновия си пръстен срещу златната ми гривна, като уверявахте, че онзи беден рицар или не знам още как го наричате, с нищо не може да бъде отделен от поста си?

— Ваше величество заема твърде високо положение и не мога да ви противореча — отвърна Едит. — Но тези дами, ако пожелаят, могат да потвърдят, че Ваше величество сама предложи това обзалагане, а аз възразих, че не прилича една девойка да се обзалага по такъв повод.

— Но все пак, лейди Едит — намеси се друг глас, — ще се съгласите, че бяхте напълно сигурна в доблестта на рицаря на Спящия леопард.

— И какво от това? — сърдито отговори Едит. — Ако съм казала нещо в този смисъл, това не означава, че трябва да се намесваш в нашия спор и угоднически да подкрепяш желанията на Нейно величество. Мнението ми за този рицар е същото като на всички хора, които са го виждали в битка. Каква полза имам да го защищавам, както и ти — да го черниш? За какво друго могат да говорят жени във военен лагер освен за рицари и битки?

— Благородната лейди Едит — обади се трети глас — не можа да прости на Калистра и на мен, че разказахме на Ваше величество как изпусна две рози в параклиса.

Лейди Едит се обърна към кралицата и с тон на почтителен укор изрече:

— Ако Ваше величество сте ме повикали само за да слушам присмеха на вашите дами, моля за разрешение да се оттегля.

— Стига, Флориза — заповяда кралицата, — не злоупотребявай с нашата снизходителност. Не забравяй, че между теб и братовчедката на английския крал разликата е голяма. Сега за вас, скъпа братовчедке — продължи кралицата, като възобнови шеговития си тон. — Вие сте толкова добра; как можете да ни се сърдите, че сме пожелали малко да се повеселим, след като сме прекарали толкова дни в плач и униние?

— Радвайте се, колкото желаете — отвърна Едит, — но аз все пак бих предпочела да не се смея цял живот, но да не…

Тя не довърши фразата си явно от уважение към кралицата. От тона й се чувстваше, че е много развълнувана.

Беренхария, издънка на Наварската династия, беше лекомислена, но добродушна.

— Извинете ме — каза тя. — Вярвайте, не разбирам с какво ви обидихме. Подмамихме с хитрост младия рицар при нас. Заради прекрасната си дама той се прокрадна тук или по-скоро бе откраднат, а с поста му няма какво толкова да се случи, докато го няма. Почтено ще е да признаем, мила моя, че мъдрият Нектабан успя да го доведе тук единствено само защото е използвал вашето име.

— Боже милостиви! Не вярвам на ушите си, Ваше величество!

В гласа на Едит звучеше вече не вълнение, както досега, а силна тревога.

— Не бива да говорите така, Ваше величество — продължи тя. — Ако уважавате себе си и мен, роднината на своя съпруг, не можете да говорите така! Кажете, че сте се пошегували, моя владетелко, и ми простете, че макар за миг съм възприела сериозно Вашите думи!

— Лейди Едит съжалява за пръстена, който отмъкнахме от нея — недоволно изрече кралицата. — Ще ви го върнем, скъпа братовчедке, само не ни се сърдете, че сме спечелили малка победа срещу Вашата мъдрост, която досега беше за нас като знамето на войската.

— Победа ли! — възмутено възкликна Едит. — Победа! Победа ще празнуват неверниците, когато узнаят, че английската кралица е в състояние да се забавлява с честта на роднина на своя съпруг!

— Сърдите се, че сте загубили любимия си пръстен, скъпа братовчедке — дразнеше я кралицата. — Е, щом не искате да платите за обзалагането, ние се отказваме от своето право. Рицарят бе доведен тук от вашето име и от този пръстен. След като рибата се хвана, какво ни е грижа за примамката.

— Мадам — припряно произнесе Едит, — прекрасно знаете, че когато сте пожелали каквото и да било от моите неща, то е ставало Ваше. Готова съм да дам крина рубини, само и само пръстенът и името ми да не се използват за примамването на един почтен човек, който може да бъде сполетян от позор и наказание не по своя вина.

— О, значи се страхуваме за безопасността на нашия прекрасен рицар! — присмехулно проточи кралицата. — Твърде ниско оценявате властта ни, скъпа братовчедке, щом си мислите, че някой може да загуби живота си заради някаква шега. Не само вие, лейди Едит, но и другите жени оказват влияние върху окованите в брони мъже. Дори сърцето на лъва е от плът, а не от камък. Вярвайте, достатъчно съм близка с Ричард, за да мога да спася живота на този рицар, чиято съдба толкова ви вълнува, както мога да го спася от всяко друго наказание за нарушаването на кралската заповед.

— Заклевам ви в благословения кръст, владетелко моя! — възкликна лейди Едит.

Сър Кенет, обзет от най-противоречиви чувства, дочу как при тези думи лейди Едит се хвърли на колене.

— Заклевам ви в Пречистата дева и във всички светии, помислете какво вършите! — продължи Едит. — Вие не познавате крал Ричард… Нали съвсем наскоро се омъжихте за него… По-лесно е да спрете с дъха си бурния западен вятър, отколкото да убедите краля да прости на рицар нарушаването на военната дисциплина. За Бога, пуснете този джентълмен, ако наистина сте го подмамили тук! Готова съм да поема вината върху себе си и да кажа, че аз съм го поканила тук, само да съм сигурна, че се е върнал там, където е длъжен да се намира!

— Станете, братовчедке, станете! — каза кралица Беренхария. — Вярвайте, всичко ще се нареди добре. Съжалявам, че си направих глупава шега с рицаря, който ви е толкова скъп. Не кършете ръце… Уверявам, че ще призная вината си и ще ходатайствам пред крал Ричард за вашия прекрасен северен приятел… Хайде — за вашия познат, щом не го признавате за приятел. Не ме гледайте толкова укорно. Ще пратим Нектабан и ще заповядаме да кажат на този рицар, че е свободен; сигурно сега е в някоя от околните шатри.

— Кълна се в короната си от лилии и в скиптъра си от речна тръстика — намеси се Нектабан, — Ваше величество грешите… Той е доста по-близо, отколкото си мислите. Той е ей там, зад това платнище.

— Значи е чул всяка наша дума! — възкликна кралицата, крайно изумена и развълнувана. — Махай се оттук, безумно и злобно чудовище!

При тези думи Нектабан с крясъци изхвърча от шатрата.

— Какво ще правим сега? — обърна се кралицата с тревожен шепот към Едит.

— Това, което сме длъжни да сторим — твърдо изрече Едит. — Трябва да видим този джентълмен и да му поискаме прошка.

Едит припряно задърпа платнената завеса, която затваряше входа към съседното помещение.

— За Бога, почакай! Помисли добре! — възкликна кралицата. — Това е моята шатра… Почти не сме облечени… Късна нощ е… Моята чест…

Но преди да завърши думите си, завесата бе дръпната и въоръженият рицар вече не бе отделен с нищо от дамската компания. Горещата нощ бе накарала кралицата и нейната свита да се облекат по-леко и небрежно от всеки друг път. Единственото украшение на лейди Едит беше буйната й къдрава коса, пръснала се на всички страни и отчасти закриваща лицето й. Оскърбената свенливост, гневът и вълнуващите Едит чувства бяха заруменили лицето й.

Сър Кенет неподвижно бе останал на мястото си, на което го завариха. Лейди Едит не се отказа от намерението си; тя пристъпи напред и възкликна:

— Вървете час по-скоро на поста си, доблестни рицарю! Примамили са ви тук с измама. Не питайте за нищо.

— Няма за какво да питам — промълви рицарят, като преви коляно в позата на светец, който се моли пред олтар и наведе поглед, за да не притеснява девойката.

— Всичко ли чухте? — нетърпеливо възкликна Едит. — Боже милостиви! Но защо се бавите? Всяка пропусната минута ви заплашва с позор!

— Чух вече, че съм загубил честта си и го чух от Вашите уста. — Не е ли все едно кога ще ме сполети наказанието? Искам само да Ви помоля за една милост, а сетне да се опитам да залича позора си в кървава битка срещу неверниците.

— Не бива да правите това — възрази Едит. — Бъдете благоразумен, не се бавете.

Без да стане, рицарят произнесе:

— Очаквам само Вашата прошка. Простете ми самоувереността. Мислех, че се нуждаете от моите услуги. Мислех, че ги цените.

— Прощавам ви! Впрочем, няма за какво да ми искате прошка. Възползвали са се от моето име, за да ви оскърбят. Тръгвайте веднага! Ще ви простя, ще ви ценя, както ценя всеки храбър кръстоносец, само тръгвайте вече!

— Преди това Ви моля да получите обратно този безценен, макар и фатален залог — каза рицарят, като подаде пръстена на Едит, която бе почнала вече да проявява признаци на нетърпение.

— Не, не! — възкликна тя, като отблъсна пръстена, — оставете го у себе си като знак за моето внимание… исках да кажа, за моите съжаления. Но тръгвайте вече, — ако не заради себе си, поне заради мен!

Сър Кенет почувства, че загрижеността на Едит за неговата безопасност го възнаграждава дори заради изгубената чест, за която неговата дама беше говорила преди малко. Той стана, хвърли бърз поглед към Едит, поклони се дълбоко и се накани да излезе. В същата минута моминската свенливост, преодолявана досега от волята й, завладя Едит и тя побърза да излезе от шатрата. На излизане обаче загаси светилника си, така че очите на сър Кенет се оказаха в същата тъмнина, в каквато витаеха и мислите му.

„Трябва да й се подчиня“ — беше първата ясна мисъл, мярнала се в съзнанието му. Той побърза към мястото, откъдето беше влязъл в шатрата. Сър Кенет този път предпочете да улесни излизането си и разряза платнището на шатрата с камата си. Щом се озова вън, се почувства замаян и почти смазан от вълната противоречиви чувства. Още не можеше да осъзнае значението на случилото се — само споменът за лейди Едит, която му беше заповядала да бърза, го тласкаше да действа. Кенет се движеше предпазливо, защото и най-малкият шум в тази част на лагера можеше да събуди тревога.

Изведнъж до слуха му достигнаха звуци, които сякаш разбудиха всичките му сетива. Те идваха от хълма Свети Джордж. Отначало се чу силен, сърдит лай, сетне проточен, мъчителен вой. Сър Кенет разбра, че благородното животно умира, защото при по-незначителна рана хрътката с никакъв звук не би издала болката си. Нито една антилопа не бе тичала така, както хукна Кенет при зова на своята Росуал. Въпреки ризницата и бронята не би го настигнал и най-чевръстият бързоходец; след няколко минути беше вече на площадката на хълма.

В този момент луната изплува от облаците. Той видя, че английското знаме е изчезнало, дръжката, на която бе закрепено, бе строшена и хвърлена наблизо, а вярното му куче лежеше безсилно и явно издъхваше.