Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на кръстоносците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

… и мрачното Убийство,

уплашено от вълка часовой,

завие ли, ще вдигне той тревога,

с предателската стъпка на Тарквиний

пристъпва към целта същински дух.

Шекспир

След описаната сцена измина към четвърт час или малко повече. Пред кралската шатра цареше дълбока тишина. До входа кралят четеше и мислеше за нещо; зад него, обърнал гръб към входа, нубийският роб почистваше снаряжението, на стотина крачки седяха или лежаха войниците от кралската охрана, като мълчаливо разнообразяваха времето си с игри. На широкото пространство, което, ги отделяше от Ричард, се бе проснало безжизненото тяло на дервиша, приличащо отдалече на куп дрипи.

Повърхността на прекрасно излъскания щит беше същинско огледало, което прекрасно отразяваше всичко наоколо. Като случайно хвърли поглед върху него, нубиецът изумен забеляза, че дервишът тихомълком се надига от земята, оглежда се на всички страни и изключително предпазливо запълзява напред. Движенията му никак не приличаха на усилията на пиян човек. Явно сигурен, че никой не го гледа, той наведе глава и като се мъчеше да не издаде намерението си, полека запълзя към краля. От време на време се спираше, вцепеняваше се като паяк, който се промъква към жертвата си, но замира, щом види, че са го забелязали. Това странно придвижване се стори съмнително на нубиеца и той се приготви да действа, ако намесата му се окаже необходима.

През това време дервишът се плъзгаше напред като охлюв или по-вярно — като змия. Щом се озова на десетина крачки от Ричард, скочи, втурна се напред като тигър и след миг беше вече до краля. Във въздуха блесна ханджар — голяма кама, скрита дотогава в ръкава му. Дори цялата армия на Ричард да беше в тази минута наоколо, не би могла да спаси своя господар. Нубиецът обаче беше пресметнал своите движения не по-зле от фанатика и преди дервишът да нанесе своя удар, робът хвана вдигната му ръка. Чарегитът — защото мнимият марабу бе член именно на тази секта — изля яростта си върху неочакваната пречка и успя да удари нубиеца с ханджара, но оръжието само се плъзна по ръката на черния роб. Ричард скочи. Лицето му не изрази нито почуда, нито гняв, нито дори интерес. С равнодушието, с което човек смачква досадна оса, кралят грабна стола, на който бе седял, извика: „Куче мръсно!“ и строши черепа на убиеца. Чарегитът все пак успя два пъти — първия път високо, сетне съвсем тихо да произнесе: „Аллах акбар!“, тоест „Бог побеждава“. Веднага след това издъхна.

— Няма що, добри пазачи сте — с презрителен укор се обърна кралят към своите телохранители, които презглава се втурнаха към шатрата. — Дотам стигнахме, че аз да върша работата на палача! Млък! Какъв смисъл от вашите крясъци! Изхвърлете тази мърша от лагера. А сега да поговорим с теб, мой мълчаливи приятелю! — обърна се той към нубиеца. — Какво е това? Ранен ли си? И сигурно с отровно оръжие! Ей! Изсмучете отровата от неговата рана. Когато отровата попадне върху устните, тя не причинява никаква вреда. Смъртоносна е, когато влезе в кръвта.

Часовите смутено и нерешително се спогледаха. Тези хора, които не се страхуваха от смъртта по време на бой, се стъписаха пред тази невидима опасност.

— Какво има? — огледа се кралят. — Много са гнусливи вашите устни или се страхувате от смъртта? Защо се бавите?

— Не се страхувам от обичайната смърт — отвърна Лонг Алън, като срещна погледа на краля. — Но не ми се умира като отровен плъх заради това черно добиче, което може да се продаде и да се купи на пазара като охранен вол.

Друг войник измърмори:

— Негово величество казва: „Изсмучете отровата!“ толкова спокойно, сякаш трябва да хапнем боровинка!

— Никога не заповядвам на другите да сторят нещо, което аз не бих направил — отсече Ричард.

И без всякакви церемонии, без да обръща внимание нито на единодушните протести на околните, нито на съпротивата на самия нубиец, кралят допря устни до раната. Когато за минута прекъсна странното си занимание, нубиецът отскочи надалеч, метна кърпа върху ръката си и с почтителни, но енергични жестове показа, че няма да позволи на краля втори път да се заеме с толкова унизително за него нещо. Лонг Алън също се намеси и каза, че по-скоро той самият ще изяде негъра, но не ще позволи на краля да докосва с устни някакъв си роб.

Невил, който влезе в шатрата с неколцина военачалници, се присъедини към тези протести.

— Няма защо да вдигате врява заради заек, когато сте му изгубили следата и заради опасност, когато е отминала — каза кралят, но и той също сякаш малко се сконфузи, задето бе оказал такава милост на един роб, макар че тя бе продиктувана от човеколюбив и благородство. Когато Невил надълго и нашироко почна да приказва за опасността, която сега заплашва краля, той му заповяда да млъкне.

— Стига вече, няма защо да говорим за това. Показах само на тези суеверни и невежи мързеливци как биха могли да си помагат един на друг, ако сарацините излязат срещу нас с отровени стрели. Вземи този нубиец при себе си, сър Невил. Заповядай да се отнасят добре към него. Той е по-умен, отколкото изглежда от пръв поглед. А вие, лакоми и вечно пияни английски булдози, заемете поста си и си гледайте по-добре службата. Не си въобразявайте, че сте в родната си страна, където хората се бият честно и предупреждават, преди да нанесат удар. Махайте се. Не си затваряйте очите и не си отваряйте устата, пийте по-малко и внимавайте, защото инак ще ви определя такава дажба, че и търпелив шотландец не може я понесе.

Часовите, посрамени, си излязоха и отидоха да заемат поста си, а Невил се захвана да убеждава господаря си, че такова пренебрежение към задълженията не можело да остане безнаказано. Най-сетне Ричард го прекъсна:

— Не разправяй такива работи, Невил. Нима искаш заради някаква си опасност, на която бях изложен, да наказвам по-строго, отколкото заради откраднатото английско знаме? Откраднато е наистина или е предадено от изменник, без да се пролее ничия кръв. Слушай, черни приятелю — обърна се той към нубиеца. — Султанът пише, че можеш да разкриваш тайни. Бих ти дал три пъти повече злато, отколкото тежиш ти самият, ако с помощта на някакъв дух, дори по-черен от тебе, успееш да откриеш крадеца, който опетни моята чест. Какво ще кажеш?

Явно немият би искал да обясни нещо, но вместо думи издаде някакъв неясен звук, сложи длани върху гърдите си, впери умни, разбиращи очи в краля и кимна утвърдително.

— Не може да бъде! — радостно възкликна Ричард. — Нима се заемаш да разгадаеш тази тайна?

Робът отново кимна утвърдително.

— Дайте му прибори за писане — заповяда кралят. — В жилището на моя баща такова нещо се намираше доста по-лесно, отколкото в моята шатра. Трябва да е някъде тук, дано само мастилото не е изсъхнало от тази жега. Вярвай, Невил, този момък е същински дар Божи, истински чер диамант.

— Извинете, господарю — отвърна Невил. — Ако позволите да изразя глупавото си мнение, ще ви кажа, че е опасно да се захващате с него. Той сигурно е някой магьосник, а магьосниците си имат работа с врага на човешкия род, който се мъчи да сее раздори сред съюзниците…

— Хайде, млъквай, Невил — скастри го Ричард. — Ако пратиш хрътката си на лов и тя се вкопчи в сърна, може би ще успееш с думи да я накараш да се върне. Но не се мъчи да спираш Плантагенет, когато иска да възстанови честта си.

През това време робът пишеше нещо, явно бе грамотен човек, сетне стана, допря написаното до челото си, преди да го предаде на краля, и се просна по очи пред него, както винаги. Текстът беше написан на френски, макар че досега кралят бе говорил с роба на франкското наречие.

„Ако твоят роб се изправи пред вождовете на християнската войска — пишеше нубиецът — и те преминат пред него един по един, а човекът, извършил престъплението, от което се оплаква доблестният крал Ричард, е сред тях — не се съмнявай, че престъплението ще бъде разкрито, колкото и дълбоко да го укриват“.

— Кълна се в свети Джордж, твоето предложение идва тъкмо навреме — каза Ричард. — Нали знаеш, Невил, че за изкупуване на безчестието, нанесено на Англия с открадването на нейното знаме, владетелите се съгласиха по време на утрешния преглед на войските да минат покрай нашето ново знаме, забито на хълма свети Джордж, и да му окажат военни почести. Спотаилият се крадец не ще може да се откаже от участие, за да не си навлече подозрения. Тъкмо там ще сложим нашия чернокож съветник и ако изкуството му разкрие престъпника, аз лично ще си разчистя сметките с този враг на Англия.

— Помислете добре, господарю, преди да се захванете с такова нещо — възрази Невил с откровеността на английски барон. — Току-що в нашия свещен съюз неочаквано се възстанови разбирателството, нима ще използвате този боен преглед, за да намерите нов повод за обиди и да възобновите старите свади? Едва ли това може да бъде наречено по друг начин освен нарушаване на обещанието, което дадохте пред вождовете на кръстоносния поход.

— Невил! — строго извика кралят. — Твоето усърдие те прави самонадеян и нахален. Никога не съм обещавал да се въздържам от действия, които биха могли да разобличат подлеца, посегнал на моята чест. Само ако австриецът беше излязъл напред и беше признал вината си, както прилича на честен човек, бих му простил за благото на християнството.

Баронът се обезпокои.

— Ами кой може да гарантира, че този фокусник на Саладин няма да измами Ваше величество? — настоя той.

— Стига вече, Невил. Смяташ се за много умен, а всъщност си просто глупак. Не забравяй какво ти казах за този момък — той е много по-умен, отколкото може да си представи твоята уестминстърска кратуна. А ти, чернокож приятелю, се подготви да изпълниш това, което ми обеща. Давам кралската си дума, че ще те възнаградя, както ти сам пожелаеш. Я виж, той пак пише нещо!

Немият написа няколко реда и със същите церемонии, както и преди това, подаде свитъка на краля. В него се четеше:

„Волята на краля е закон за роба. Не прилича на един роб да получава награда заради това, че е изпълнил дълга си.“

Кралят хвърли бърз поглед към нубиеца, сетне се обърна на английски към сър Невил.

— Кръстоносците донесоха голяма полза на тези източни хора — тукашните жители започват да се изразяват като рицари! Виж, Невил, колко се смути този юнак. Ако не беше толкова черен, сигурно щеше да се изчерви. Няма да се учудя, ако се окаже, че разбира думите ми. Тези хора са опасни, те знаят куп езици.

— Горкият роб трудно понася погледа на Ваше величество, това е всичко — обясни сър Невил.

Кралят посочи свитъка и продължи:

— Не е само това. Тук робът пише, че трябвало да предаде послание на Саладин до лейди Едит Плантагенет. Нубиецът иска разрешение да изпълни тази възложена му задача. Какво ще кажеш по този въпрос, Невил? Скромна молба, няма що!

— Не разбирам как Ваше величество може да се шегува с такива неща — възкликна Невил. — Ако Ваш пратеник предаде такава молба от Ваше име на султана, бързо ще се раздели с главата си.

— Слава Богу, не ми е дотрябвала нито една от мургавите му хубавици — отвърна Ричард. — Как бих могъл да накажа този момък, че изпълнява волята на господаря си, при това в момента, когато ми спаси живота! Искам да ти разкрия една тайна, Невил. Наистина тук присъства нашият чер ням слуга, но както знаеш, той не може да разгласи тайната, дори да разбира какво говоря. Слушай! През тези две седмици сякаш съм във властта на някаква магия. Стига само някой да ми окаже услуга, и веднага след това ми нанася жестока обида. А от друга страна, някой, който е заслужил смъртно наказание заради измяна или за нанесено ми оскърбление, в края на краищата непременно ми прави добрина, многократно надминаваща вината му и дългът ме кара да отменя произнесената срещу него присъда. Както виждаш, лишен съм от най-добрата част на кралските си права, като не мога нито да наказвам, нито да възнаграждавам. Докато не отмине влиянието на тази унижаваща ме планета, няма да кажа нищо за молбата на моя чернокож роб освен, че тя е много смела и че той най-добре ще заслужи моята милост, ако успее да разкрие престъпника, отмъкнал английското знаме. А ти, Невил, се дръж добре с него и се грижи да му осигуряват всичко, от каквото се нуждае. И виж още какво…

Кралят понижи глас и допълни:

— Намери енгадийския пустинник и веднага го доведи при мен. Все ми е едно — светец ли е, дивак ли е, луд ли е, или свестен. Трябва да поговоря на четири очи с него.

Невил излезе от кралската шатра, като направи знак на нубиеца да го следва. Много беше учуден от това, което видя и чу, а най-вече от странното държание на краля. Ричард лесно се разгадаваше, защото беше изцяло във властта на поривите си — но в дадения случай в държанието на краля имаше нещо неестествено и загадъчно, мъчно можеше да се разбере как се отнася към своя слуга — дали с благоразположение, или със скривано недоволство. Двусмислени бяха и погледите, които той час по час хвърляше на нубиеца. А и колко загадъчен беше самият роб, изпълняващ толкова важни поръчения, притежаващ силата на магьосник и освен това владеещ европейски езици!