Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (8)

Осма глава

За благото народно полезен е лечителят,

а не на воините храбри предводителят.

Поуп

Странни, много странни работи ми разправяш, сър Томас — произнесе болният крал, когато изслуша отчета на верния си барон Джилсланд. — Сигурен ли си, че този шотландец е честен, искрен човек?

— Трудно мога да твърдя такова нещо, господарю — отвърна ревнивият пограничен жител. — Твърде близо живея до шотландците и не мога да очаквам искреност от тях. Винаги съм смятал, че са красиви хора, но лъжци. А за този човек, ако се съди по държанието му, трябва откровено да ви кажа, че дори не само да е шотландец, но и самият дявол — той е искрен човек и говори истината.

— А какво мнение имаш за него като рицар, де Уо? — попита кралят.

— По-скоро ваша, а не моя задача е да наблюдавате рицарите на бойното поле, Ваше величество. Сигурно сте забелязали как се държи рицарят на Спящия леопард. За него се говорят хубави думи.

— Заслужил ги е, сър Томас. Самият аз съм виждал как се сражава. Ако винаги се намирам в първата редица, правя така, за да виждам как действат нашите васали и бойци, а не поради суетното желание да изпъкна, както мислят някои. Зная, че човешката хвала значи също толкова малко, колкото и димът; тръгвам на бой не заради празната слава.

Що чу подобно изявление от краля, де Уо се разтревожи. То никак не отговаряше на кралския характер. Баронът отначало си помисли, че само близката смърт е принудила Ричард да говори толкова пренебрежително за бойната слава, която бе всичко за него. Но като си спомни, че в преддверието на шатрата бе срещнал кралския изповедник, разбра, че това минутно смирение е било предизвикано от внушенията на свещеника. Затова нищо не отговори и само зачака какво ще се случи по-нататък.

— Да — продължи Ричард. — Обърнах внимание, че този рицар добре изпълнява своя дълг. Отдавна да съм го удостоил със своята милост, ако не биеше толкова на очи неговата самоувереност и предизвикателно горделивият му вид.

— Господарю — намеси се барон Джилсланд, като видя, че лицето на краля започва наново да почервенява, — страхувам се, че ще си навлека вашето недоволство, тъй като до известна степен поощрих претенциите му.

— Какво говориш, Мултън? — възкликна кралят, свъсил вежди и пламнал от гняв. — Нима си поощрявал нахалството му? Не може да бъде.

— Нека да ви напомня, Ваше величество, че мое задължение е да разрешавам или не на благородниците да държат в нашия стан по една-две хрътки, за да могат да се забавляват с прекрасното ловно изкуство. Освен това е грехота да се осакати или увреди толкова прекрасно животно като неговата хрътка.

— А нима хрътката му е толкова хубава? — любопитно се обади кралят.

— Тя е съвършено създание на небесата — отвърна баронът, който обожаваше лова. — Истинска северна порода. Широки гърди, силна задница, черна козина, малко посивяваща на гърдите и на краката. Никакви бели петна. Хрътката е толкова силна, че може да повали бик, и толкова бърза, че настига антилопа.

Кралят се разсмя при вида на пламенния му ентусиазъм.

— Е, щом си му разрешил да държи куче, така да бъде. Но не раздавай много щедро разрешения на тези саможиви рицари, които не се подчиняват нито на вождове, нито на крале. Ако не ги държим изкъсо, няма да оставят никакъв дивеч в Палестина. Да се върнем сега към учения мюсюлманин. В пустинята ли го е срещнал нашият рицар, казваш?

— Не, господарю. Шотландецът говори така: бил изпратен при стария енгадийски пустинник, за когото се чуват толкова много неща…

— Ад и смърт! — изкрещя Ричард и седна в постелята. — Кой го е пратил и за какво? Кой е посмял да праща там когото и да било, когато моята съпруга се намираше в Енгадийския манастир, за да се моли там за моето здраве?

— Пратил го съветът на кръстоносците, господарю — отвърна барон де Уо. — С каква цел — не ми каза. Според мен в нашия стан едва ли е известно, че вашата августейша съпруга е отишла в манастира. Сигурно дори владетелите не знаят това.

— Трябва да се изясни тази работа — промърмори Ричард. — Е какво излиза, че този пратеник на владетелите е срещнал скитащия лекар в Енгадийската пещера? Така ли?

— Не е точно така, господарю — търпеливо взе да обяснява де Уо. — Някъде близо до това място той срещнал сарацински емир, с когото влязъл в бой, за да си премерят силите. Оказало се, че емирът е достоен за компанията на доблестен човек и затова заедно продължили към Енгадийската пещера, както често постъпват странстващите рицари.

Де Уо замлъкна. Не беше от хората, които могат наведнъж да разкажат дълга и широка история.

— Добре де, тогава ли е срещнал лекаря? — нетърпеливо настоя кралят.

— Не, господарю — отвърна де Уо. — Щом научил за сериозната болест на Ваше величество, сарацинът решил да предупреди Саладин да изпрати своя собствен лекар при вас. Той бил много известен в ислямския свят. Шотландският рицар изчакал ден или два, докато най-сетне лекарят наистина пристигнал в пещерата. Придружава го като някой виден владетел свита с барабани и зурни и многобройни слуги на камили и пеш. Взел е със себе си препоръчителни писма от Саладин. Преди да ги донеса при вас, ги дадох на преводача. Ето английския текст.

Ричард разгърна свитъка, на който сред многото словоизлияния за уважение и почит към английския крал, пишеше:

„От все сърце те молим да приемеш нашия лекар Адонбек Ел Хеким и да се възползваш от неговото изкуство. Постъпваме така не само, за да почетем с услуга твоята доблест и мъжество, превъзнасяни от всички нации на Франкестан, но и за да приключим спора, който се води сега между нас, или чрез почетен договор за мир, или чрез открит двубой на полесражението. Защото на теб, който заемаш толкова висок сан и притежаваш такава доблест, не ти прилича да умреш от робска смърт, а нашата слава не може да допусне подобна болест да лиши нашето оръжие от толкова храбър противник. И затова, нека те закриля светият пророк…“

— Стига, стига! — възкликна Ричард. — Не искам да чувам за това куче — мюсюлманския пророк! Яд ме е, като си помисля, че толкова мъжествен и достоен султан вярва в някакво умряло куче. Съгласен съм да видя неговия лекар. Съгласен съм да ме лекува този Ел Хеким. Бързай, де Уо. Защо протакаш това толкова приятно събитие? Доведи тук този Хеким.

— Господарю — произнесе баронът, който сметна, че това прекалено доверие е породено от пристъп на треската, — спомнете си, че султанът е езичник и че вие сте най-опасният му враг… И нека да изчакаме и да видим какво въздействие ще окажат лековете му върху оръженосеца на онзи шотландец — добави баронът. — От това зависи и моят живот, защото трябва да умра като куче, ако постъпя несправедливо и погубя надеждата на всички християнски народи.

— Досега не съм те виждал да се колебаеш от страх за собствения си живот — изрече присмехулно Ричард.

— И сега не бих се колебал, господарю — отвърна непоколебимият барон, — ако не се излагаше на опасност Вашия живот.

— Колко недоверчив човек! — възкликна Ричард. — Хайде, върви тогава да видиш как действа лекарството. Иска ми се то или да ме убие, или да ме излекува. Дотегна ми да се излежавам тук като някой бик, умиращ от шап, и да слушам как вън бият барабани, ечат тръби и чаткат копита.

Баронът набързо излезе, като реши да се посъветва с някое духовно лице, защото съвестта му неспирно го терзаеше, че щеше да предостави господаря си в ръцете на един неверник.

Преди всичко той сподели съмненията си с тирския архиепископ, който беше в прекрасни отношения с крал Ричард и кралят от своя страна също обичаше и уважаваше този духовник.

— Лекарите, както и употребяваните лекарства — подхвана архиепископът — често принасят полза, дори когато тези лекари са от най-долния вид човешка порода, а лекарствата са извлечени от най-отвратителни материали. В случай на нужда на християните се разрешава да прибягват към услугите на езичници и неверници и човек може да си помисли, че на тези неверници е позволено да останат на земята, най-вече, за да принасят полза на истинските християни. А какво е казал светият апостол Павел, когато се е появила необходимост от услугите на тези хора? „Ако тези хора не останат с нас на кораба, не ще можем да се спасим.“ За християните евреите са същите неверници като мюсюлманите, но в нашия лагер почти не могат да се намерят лекари, които да не са евреи, и всички прибягват към техните услуги без особени съмнения. Следователно в такива случаи може да се използват услугите на мюсюлманите, което, надявам се, успях да ви докажа.

Тези аргументи напълно премахнаха колебанията на де Уо. Той каза на архиепископа:

— Да отидем в колибата на болния оръженосец и там да проверим дали наистина този Ел Хеким е толкова изкусен.

Когато се спряха пред жалката колиба, служеща за подслон на рицаря на Спящия леопард, архиепископът рече на де Уо:

— Погледнете само, милорд, тези шотландски рицари се грижат за оръженосците си по-зле, отколкото за своите кучета. Ето ви един рицар, който според уверенията бил храбър боец на полесражението, възлагат му се важни поръчения, а личният му оръженосец спи в жалка хижа, по-лоша от кучкарник. Какво ще кажете за тези прословути шотландци?

— Че господарят се държи достатъчно добре със слугата си, щом го настанява в жилището, което той самият използва — отвърна де Уо и влезе в колибата.

Архиепископът го последва с явно нежелание. Той не беше страхлив човек, но доста се грижеше за собствената си безопасност. Въпреки това си спомни, че е добре лично да се убеди във възможностите на арабския лекар, и влезе в колибата с важен и величествен вид, който според него трябваше да внуши чувство на преклонение у неверника.

Когато архиепископът влезе в колибата, рицарят го нямаше вътре. Арабският лекар, възбудил толкова много вълнения, бе запазил същата поза, в която де Уо го бе оставил преди няколко часа. Архиепископът застана пред него за няколко минути, сякаш очакваше почтителен поклон или някакви жестове, които да изразят почтителното възхищение на сарацина. Но Адонбек Ел Хеким не го удостои с никакви знаци на внимание освен бързия поглед, а когато духовникът най-сетне го приветства на широко използвания в тези краища франкски диалект, той отговори с обичайното източно приветствие:

— Селям алейкум (Мир за теб).

— Ти с лечение ли се занимаваш, невернико? — остро попита архиепископът, засегнат от подобно хладно отношение. — Бих искал да поговоря с теб за това изкуство.

— Ако ти разбираше нещо от медицина, щеше да знаеш, че лекарите не дават съвети и не спорят в стаята на болния — отвърна Ел Хеким. — Чуй — допълни той, когато от дъното до колибата прозвуча ръмженето на хрътката. — Дори кучето може да те научи на ум и разум, защото инстинктът му казва, че в присъствието на болен не бива силно да се лае. Ако искаш да ми кажеш нещо, да излезем от хижата.

С тези думи той стана и се запъти към изхода.

Въпреки обикновените дрехи и не особено високия ръст на сарацина, който изглеждаше още по-дребен до грамадния духовник и до гигантския английски барон, лицето и държанието му правеха толкова внушително впечатление, че архиепископът не се реши остро да изрази своето неодобрение на толкова резкия отговор. Щом се озова вън от колибата, той няколко минути гледа Адонбек и не можа да измисли подходяща тема, за да продължи разговора. Високият калпак на арабина скриваше косата му, а също и част от челото. Челото явно бе високо и видимо лишено от бръчки. Гладки бяха и бузите, доколкото не ги закриваше дългата брада.

Очевидната младост на лекаря съвсем слиса духовника и той най-после прекъсна мълчанието, което събеседникът му не бързаше никак да нарушава. Архиепископът попита сарацина на колко е години.

— Годините на обикновените хора се броят по техните бръчки — отвърна сарацинът, — а годините на мъдреците — по тяхната ученост. Не смея да се назова по-стар от сто години.

С това искаше да каже, че за придобиването на неговите знания обикновен човек би учил сто години. Барон Джилсланд, разбрал тези думи буквално, погледна многозначително духовника, който схвана истинския им смисъл, но все пак кимна загадъчно. Архиепископът възвърна цялата си важност и властно попита по какъв начин Адонбек може да докаже медицинското си изкуство.

— Гаранция ми е думата на могъщия Саладин — отвърна мъдрецът, като почтително докосна с пръсти калпака си при споменаването на султанското име. — Той никога не я е нарушавал нито към приятел, нито към враг. Какво още може да иска християнинът?

— Искам с очите си да се убедя в твоите възможности — отвърна баронът, — в противен случай няма да те допусна до постелята на крал Ричард.

— Славата за лекаря е здравето на пациента — произнесе арабинът. — Погледни воина в хижата. Кръвта му беше изсушена от треската, която затрупа лагера ви с мъртъвци и срещу която изкуството на християнските лекари се оказа също толкова слабо, колкото копринена примка пред меч. Погледни ръцете и пръстите му — толкова отслабнали, че приличат на щъркелови кокили. Тази сутрин смъртта здраво го е държала в прегръдките си. Не ме безпокойте повече с въпроси, чакайте решителната минута и с мълчалива почуда наблюдавайте вълшебното му оздравяване.

Лекарят погледна слънцето, точно определи времето за вечерната молитва и се отпусна на колене, обърна лице към Мека и произнесе напевно молитвата си, с която мюсюлманите приключват трудовия си ден. Архиепископът и английският барон се спогледаха, очите им изразяваха презрение и възмущение, но не се решиха да прекъснат молитвите на Ел Хеким, макар да ги смятаха за оскверняващи техния стан.

След малко арабинът се вдигна от земята и влезе в колибата, където лежеше пациентът. Сетне извади от сребърно ковчеже гъба, явно просмукана от някакво ароматично вещество и я доближи до носа на болния. Болният кихна, събуди се и сепнато се заоглежда. Вдигна се и седна почти гол в постелята. Видът му беше ужасен. Костите и гръбнакът му прозираха през кожата до такава степен, че сякаш по тях никога не бе имало месо; слабото, източено лице бе цялото в бръчки, но пък очите добиваха все по-смислен израз. Явно той осъзнаваше присъствието на почетни посетители; сетне с тих, едва чут глас попита къде е неговият господар.

— Позна ли ни, васале? — продума лорд Джилсланд.

— Не напълно, милорде — слабо отговори оръженосецът. — Сънят ми беше продължителен и изпълнен със сънища. Но аз зная, че вие сте знатен английски лорд, както това личи по червения кръст, а негова милост до вас е духовник. Моля го да ме благослови мен, клетия грешник.

— Съдете сами — намеси се арабинът. — Треската свърши. Той говори спокойно и е в пълно съзнание, а пулсът му е също толкова правилен, колкото и вашият. Ако желаете, проверете го сами.

Духовникът отклони това предложение, но Томас Джилсланд, решил да изкара опита докрай, провери пулса и се убеди, че треската е отминала.

— Чудно нещо — каза рицарят, като погледна архиепископа, — този човек наистина е оздравял. Веднага трябва да отведа лекаря в шатрата на крал Ричард. Какво ще кажете, Ваше преосвещенство?

— Чакайте, нека първо довърша едното лечение, а след това ще се заловя с другото — произнесе арабинът. — Ще дойда с вас, след като дам на своя пациент още една чашка от този свещен еликсир.

С тези думи той извади от дрехите си сребърна чашка и я напълни с вода от кратунката, поставена до възглавницата на болния. Сетне извади малка копринена торбичка, избродирана със сребро, чието съдържание другите не можаха да видят, и я потопи в чашката. Държа я вътре пет минути, като през цялото време мълчаливо наблюдаваше течността. На барона и на духовника им се стори, че в един момент в чашката пламна светлина и веднага угасна.

— Пий — обърна се лекарят към болния. — Ще заспиш отново, а когато се събудиш, ще си напълно оздравял.

— И с това обикновено питие и краля ли смяташ да излекуваш? — попита тирският архиепископ.

— Както виждате, излекувах с него бедняка — отвърна мъдрецът. — Нима кралете на Франкестан не са направени от същата пръст, от която е направен и най-последният им поданик?

— Хайде да го заведем веднага при краля — отново се обади барон Джилсланд. — Той ни доказа, че знае тайна, която може да върне здравето на му. А ако лечението приключи неуспешно, ще го пратя там, където никаква медицина няма да му помогне.

Когато се наканиха да излязат от колибата, болният, напрегнал гласа си дотолкова, доколкото му позволяваше слабостта, възкликна:

— Свети отче и вие, благородни лорде, и ти, добри лекарю, изслушайте ме! Щом ми желаете доброто и искате да заспя и да оздравея, кажете какво се е случило с моя господар?

Барон Джилсланд се спря на входа.

— Господарят ти е тук, в нашия стан, приятелю, и сигурно съвсем скоро ще го видиш.

Болният в знак на благодарност едва вдигна ръце към небето и като нямаше вече сили да се противи на еликсира, потъна в приятен сън.

Духовникът впери поглед в барона.

— Прав сте, сър Томас — рече той, — в стаята на болния успокоителната лъжа е за предпочитане пред неприятната истина.

— Какво искате да кажете? — учуди се де Уо. — Нима смятате, че бих излъгал дори за хиляди такива като него?

— Но нали казахте, че господарят на този оръженосец, тоест рицарят на Спящия леопард, се е завърнал? — възрази архиепископът, явно разтревожен.

— Ами да, наистина се върна. Само преди няколко часа разговарях с него. Този учен лекар пристигна заедно с рицаря.

— Пресвета дево! Защо не ми казахте веднага за неговото завръщане? — укорно промълви архиепископът. Тонът му издаваше явно смущение.

— Нима не съм ви казал, че рицарят на Спящия леопард се върна? Май споменах това — небрежно отвърна де Уо. — Но какво значение има?

— Голямо, много голямо — каза архиепископът. Той тропна с крак, преплете пръсти — жестовете му неволно издаваха някаква тревога. — Но къде е този рицар? Дано Бог е милостив към нас… Може да стане фатална грешка!

— Ето този слуга може би знае къде е отишъл господарят му — произнесе де Уо, като не разбираше какво толкова развълнува духовника.

Повикаха момчето. На почти неразбираем за тях език то съобщи, че някакъв началник е повикал господаря му при краля, малко преди те да дойдат в колибата. Вълнението на архиепископа се усили до крайна степен и де Уо веднага забеляза това, макар че никак не беше подозрителен, нито пък особено наблюдателен. Колкото повече нарастваше вълнението на архиепископа, толкова повече явно се увеличаваше и желанието му да го прикрие. Духовникът набързо се сбогува с де Уо. Рицарят погледна смаяно след него и като вдигна рамене, поведе арабина към шатрата на крал Ричард.