Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на кръстоносците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7

История

  1. — Добавяне

Двайсет и втора глава

Кой чука? Влез! А, ти ли си,

приятелю и умни лекарю добър.

Сър Юстас Грей

Разказът ни сега ще се върне към времето, предхождащо току-що описаните от нас събития. Читателят си спомня, че злополучният рицар на Спящия леопард, подарен от крал Ричард на арабския лекар, беше прокуден от лагера на кръстоносците, сред които бе извършил многобройни бляскави подвизи. Заедно с господаря си — защото сега Ел Хеким бе станал негов владетел — той пое към арабския стан. Сър Кенет все още се чувстваше като замаян. Настроението му можеше да се сравни със състоянието на човек, паднал от висока скала в дълбока пропаст, сетне смаяно открил, че е жив, но още не знае какво си е счупил. Когато влезе в определената му шатра, посочена му от неговия водач, се хвърли върху постелята от биволска кожа и тежко застена. През това време лекарят даваше нареждания на многобройната си свита за заминаването, което бе определено до утрото на следващия ден. Обхванат от състрадание, той остави това си занимание и отиде при Кенет, седна до постелята му по турски и се залови да го утешава.

— Успокой се, приятелю мой — му рече той. — Спомни си какво е казал поетът: по-добре слуга при добър господар, отколкото роб на своите страсти. Съвземи се. Кралят те подари на човек, който ще ти бъде брат.

Сър Кенет се помъчи да надвие отчаянието си и да благодари на Хеким, но сърцето му бе препълнено с мъка и несвързаните звуци, които успя да издаде, показаха на състрадателния лекар, че е още рано за утешения. Той излезе. След малко слугите предложиха вечеря на сър Кенет, но шотландецът нищо не докосна, макар да го предупредиха, че на другия ден ще спрат за почивка и обед късно през деня.

Господарят му арабин отдавна бе свършил вечерните си молитви и бе потънал в сън, но сър Кенет не намираше покой. Не успя да затвори очи до среднощ. Макар че не се чуваха разговори и почти никакъв шум, сър Кенет се досети, че свитата вече товари камилите и се готви за ранно отпътуване. Последен обезпокоиха шотландския рицар: към три сутринта човекът, който явно управляваше слугите на лекаря, влезе в шатрата на шотландеца и му извести, че е време да тръгват. Без да каже нито дума, сър Кенет стана и последва пратеника. Повечето камили бяха вече натоварени, само една стоеше на колене и очакваше своя товар.

Малко встрани бяха спрели многобройни коне и очакваха ездачите си. Скоро се показа и Хеким. Необичайно сръчно, почти невероятно при почтените му занимания, той се метна на своя кон и нареди да доведат друг за сър Кенет. До лекаря беше и англичанинът, който щеше да ги изведе от лагера. Току-що освободената от шотландеца шатра мигновено беше разглобена и натоварена върху чакащата камила. Най-после лекарят тържествено произнесе стих от Корана: „Бог да бъде наш пътеводител, Мохамед — наш покровител и в пустинята, и сред полята, оросявани от вода“ и целият керван веднага потегли на път.

Най-сетне последните постове останаха далеч и керванът се подреди според изискванията на военното време. Отпред като авангард яздеха двамина конници; двамина останаха в ариергарда, на разстояние хвърлена стрела от основния керван; отстрани, където пътят позволяваше, също се движеха по неколцина конници, за да предпазват фланговете. Сър Кенет се обръщаше към напуснатия лагер и си казваше, че сега вече наистина е изгнаник, който няма да види нито развети знамена, обещаващи бойна слава, нито шатрите на рицарите, нито християнските войски, нито Едит Плантагенет.

Хеким, който яздеше до него, му подхвърли с обичайния си поучително-утешителен тон:

— Не е разумно да гледаш назад, когато си се запътил напред.

Сър Кенет премълча. Май и на лекаря му дотегна да утешава човек, който не искаше да се утеши. Той повика с жест един от своите хора и каза:

— Хасане, разкажи ни нещо, за да минава по-бързо времето.

Хасан, разказвач и певец по професия, побърза да изпълни заповедта.

С висок глас разказвачът подхвана история за любов и магии, изпълнена с описания на военни подвизи и украсена с цитати от персийските поети, които ораторът явно добре знаеше. Свитата на лекаря, без водачите на камилите, заобиколи сладкодумеца; всички искаха да споделят възвишената наслада, която източните хора изпитват винаги от подобен род развлечения.

В друго време сър Кенет, въпреки че слабо знаеше езика, сигурно би проявил интерес към нескончаемата история, която все пак доста приличаше на рицарските романи, на мода тогава в Европа, но потънал в мислите си, той изобщо не възприемаше събитията около себе си. А в същото време човекът, който яздеше в центъра на кервана, цели два часа разказва и пя, пя и разказва, като променяше гласа си в зависимост от действащите лица и настроението в историята.

По време на всичките тези ораторски упражнения изгнаникът, макар и унесен в мислите си, се вслушваше в сподавения вой на/кучето, което бе сложено в грамаден плетен кош върху една камила. Опитният ловец веднага осъзна, че вие вярната му хрътка. Явно животното усещаше близостта на своя господар и жално го молеше за помощ и свобода.

— Уви, клета Росуал! — избъбри Кенет на себе си. — Ти чакаш помощ и подкрепа от човек, който се намира в по-тежко робство от твоето. Няма да ти обърна внимание, няма да отговарям на твоите умилквания, за да не направя последната ни раздяла още по-горчива за теб.

Нощта се стопи, настъпи белезникавото, леко мъгливо пустинно утро. Щом първият лъч блесна над хоризонта, Ел Хеким прекъсна словото на разказвача. Над пясъците се разнесе тържествен възглас, всяка сутрин повтарян от ходжите на високите минарета:

— На молитва! Няма Бог освен Аллаха! Времето не чака!

Мюсюлманите веднага наслизаха от конете, обърнаха се към Мека и подражавайки умиване, произнесоха кратка, но гореща молитва.

Предубеден спрямо мюсюлманската религия, сър Кенет беше неприятно поразен от тази гледка, която му се струваше идолопоклоничество. Неволно обаче религиозният им плам го зарази и той самият отправи молитва към Бога — заедно със същите тези сарацини, чиято езическа вяра той смяташе за престъпление спрямо страната, в която се бяха извършвали толкова Божествени чудеса и където бе възсияла звездата на изкуплението.

Щом приключиха с ритуала, сарацините отново се метнаха на конете и продължиха своя път. Разказвачът Хасан отново подхвана своите истории, но този път слушателите не го слушаха вече толкова внимателно. Конникът, изкачил се отдясно на хълма, бързо препусна към Ел Хеким и му докладва нещо. Към хълма веднага бяха изпратени още четирима конници и малкият отряд, който се състоеше само от двайсет или трийсет конника, впери очи в тях, защото всеки техен жест, можеше да означава добро или лошо. Хасан замлъкна и всички продължиха мълчаливо напред. Това напрежение продължи до момента, когато достигнаха до верига пясъчни хълмове, скриващи досега причината за тревогата. Сега вече на разстояние една миля сър Кенет видя някаква тъмна група, която се движеше през пустинята. Опитното му око веднага определи, че е кавалерийски отряд доста по-многоброен от групата на арабите. Отблясъците, които час по час припламваха под лъчите на изгряващото слънце, показваха, че се движи отряд добре въоръжени европейци.

Угрижените погледи, които конниците хвърляха на Ел Хеким, издаваха голямата им тревога. Самият лекар бе запазил невъзмутимото си спокойствие; той заповяда на двама конници, въоръжени по-добре от останалите, да се приближат колкото може повече до кавалеристите и да изяснят техния брой, а ако може — и тяхната цел. Приближаването на опасността подейства върху сър Кенет ободряващо и веднага го накара да се съвземе, като му напомни в какво положение се намира.

— Защо се страхуваш от тези конници, които явно са християни? — попита той Хеким.

— Да се страхувам ли! — презрително рече Ел Хеким. — Мъдрият човек не се страхува от нищо, но винаги очаква най-лошото от злите хора.

— Но нали те са християни — настоя сър Кенет, — а още не е изтекъл срокът на примирието. Значи няма защо да се опасяваш от вероломна постъпка.

— Тези срещу нас са монаси войници, рицари на храма — отвърна Ел Хеким. — Приетите от тях обети ги задължават да не признават никакви примиря и да не държат на дадената дори от тях дума, когато им се изпречат привърженици на исляма. Дано пророкът ги порази — заедно с корените, клоните и филизите им! За тях мирът означава война, а думите им са винаги лъжливи. Другите завоеватели на Палестина проявяват понякога учтивост и човеколюбив. Лъвът Ричард щади хората, когато ги победи, орелът Филип прибира крила, след като е ударил плячката си и дори австрийската мечка заспива, когато се е наяла здравата. А тази глутница ненаситни вълци никога не мирясва и не се насища на кръв. Видя ли, че пращат няколко души на изток? Искат да ни отрежат пътя от извора, но не са познали: по-добре от тях умея да водя война в пустинята. И знай, че трябва да яздиш точно до мен през времето, което ей сега ще настъпи.

Сър Кенет решително отказа да изпълни заповедта.

— Хората отсреща са мои събратя по оръжие — каза той. — Дал съм обет да се сражавам заедно с тях или да загина с тях. Не мога да бягам или да извадя оръжие против братята си.

— Глупак! — възкликна Хеким. — Те ще убият най-напред теб, за да не се разчуе, че са нарушили примирието.

— В такъв случай ще загина и толкова — отвърна сър Кенет. — Ще нося робството си към неверните до момента, когато ще мога да се отърва от него или смъртта ме освободи.

— Тогава ще те принудя да ме следваш — отбеляза Ел Хеким.

— Няма да успееш! — сърдито отсече сър Кенет. — Макар че нямам оръжие, никой не може да ме принуди да изпълнявам волята му, ако аз не пожелая това.

Ел Хеким само го погледна състрадателно и нищо не рече. След миг вдигна нагоре ръка и нададе силен и рязък вик. Това послужи като сигнал за свитата му, която веднага се пръсна из пустинята и запрепуска на всички страни като мъниста от скъсана огърлица. Сър Кенет се слиса за кратко, докато разбере какво става, и в този миг Хеким хвана юздата на неговия кон, пришпори своя и двамата полетяха напред със скоростта на светкавица. Движеха се с такава бързина, че шотландският рицар едва успяваше да диша и дори да искаше, не можеше да спре препускащия напред свой водач. Макар че сър Кенет яздеше от дете, скоростта и на най-бързия кон, който се бе оказвал под него, сега му се струваше като на костенурка в сравнение с конете на арабския мъдрец. Те сякаш гълтаха разстоянието през пустинята. Миля след миля оставаха зад тях, а конете сякаш изобщо не се изморяваха, дишането им беше все така равномерно, както и в началото на това невиждано препускане. Движението, също толкова леко, колкото и бързо, по-скоро приличаше на полет, отколкото на езда. Усещането беше доста приятно, макар че това смайващо препускане предизвикваше неволен страх у несвикналия рицар, а дишането му бе накъсано поради голямата скорост.

Чудовищното препускане продължи около час. Когато преследвачите се изгубиха отдавна от погледа, Хеким намали бързината, конете продължиха в лек галоп, а собственикът им със спокоен и равномерен глас, с какъвто говореше винаги, заразправя за качествата на своите бегачи. Шотландецът, който едва можеше да си поеме дъх, ослепял, оглушал и почти изгубил съзнание от тази невъобразима езда, почти не разбираше думите, които волно се лееха от устата на неговия спътник.

— Тези коне нямат равни по бързина — мълвеше Хеким, — хранят се със златен йеменски ечемик, примесен с подправки и с малко сушено овче месо. Кралете са готови да дадат за тях цели части от земите си. На старини са също толкова подвижни, както и през най-буйната си младост. Ти, християнино, си първият конник, който язди кон от тази благородна порода. Времето толкова малко се отразява върху тях, че кобилата, която сега яздиш, е на двайсет и пет години, а ето че е запазила предишната си сила и бързина. Само дето трябва да се държи за юздата с по-здрава ръка и с по-опитна от твоята. Представям си как са пръхтели конете на онези кучета, тапмплиерите, когато са се мъчили да препускат до коленете в пясъка след нас. Да бъде благословен пророкът, дарил правоверните с такива коне! Виж, нашите не въздъхнаха дори веднъж, върху гладката им, лъскава козина няма дори капка пот!

Шотландският рицар, който полека-лека се съвземаше, дълбоко в душата си признаваше справедливостта на тези думи, но не му се искаше да изтъква предимството на тази благородна порода и да ласкае мюсюлманската гордост. Той премълча и разговорът, и без това воден само от Хеким, се прекрати. Сега двамата яздеха по-бавно и рицарят, като се огледа, забеляза, че пътят му е познат.

Наоколо се ширеха безплодните хълмове около Мъртво море и неподвижните му води. В далечината се забелязваха две-три палми, единствено зелено петно върху повърхността на тези обширни пясъци. Гледката мъчно можеше да бъде забравена, ако си я видял веднъж. Сър Кенет разбра, че се приближават към извора, наречен „Диамант на пустинята“, тоест към мястото, където за пръв път бе разговарял със сарацинския емир Ширкоф, или наречен още Илдъръм. Не след дълго те спряха конете си до извора и Хеким предложи на сър Кенет да си отпочинат в това безопасно място. Те разседлаха конете и Хеким каза, че няма нужда да се грижи повече за тях, тъй като свитата му ще дойде скоро.

— А сега — продължи Хеким, като нареди на тревата извадена от малките дисаги храна — яж и пий, не губи мъжеството си. Животът може да изпълни обикновения смъртен с радост или скръб, но мъдрецът не бива да се подчинява на неговите капризи.

За да изрази благодарността си или да прояви сговорчивост, шотландският рицар понечи да похапне, но залъците засядаха на гърлото му. Тежък облак затискаше душата му и дългото гладуване, вълненията, умората му бяха отнели силите. Ел Хеким се вгледа в него, опипа пулса му, вслуша се в тежкото му дишане.

— Душата е най-мъдра, когато е бодра, но тялото се нуждае от почивка. Трябва да поспиш. А за да те освежи сънят по-добре, изпий този еликсир.

Той капна в малка златна чашка няколко тъмни капки, доля ги с вода от извора и подаде чашката на рицаря.

— Този дар, изпратен ни от аллаха, затваря уморените очи толкова добре също, както виното у християните, сваля умората от гърдите на човека, а утешава и мъката. Не се страхувай да го използуваш, когато е необходимо, защото мъдрият човек се грее на огъня, с който безумецът може да подпали къщата си.

— Много добре познавам твоето високо изкуство, Хекиме — отвърна рицарят, — и нито за миг не ще оспоря твоите предписания.

Той веднага глътна наркотика, разтворен с изворна вода, сетне се уви с арабското зелено наметало, вързано за седлото му, намести се под сянката и зачака обещаното успокоение. В душата му започнаха да се редуват приятни чувства. Миналото спокойно възникна пред него и той го наблюдаваше почти безразлично, а мислите му се устремиха към бъдещето. Сякаш всичките му скърби бяха изгубили значение и картините на бъдещето блеснаха многоцветни, такива, каквито сякаш дори въображението му не би могло да ги сътвори. Свободата, славата и възнаградената му любов — всичко това го очакваше в най-близко бъдеще, него, изгнаника, лишения от чест рицар, отчаялия се влюбен. Постепенно умът му започна да се замайва, виденията да избледняват и най-сетне настъпи пълна забрава. Сър Кенет се отпусна в краката на лекаря и ако не беше дълбокото му, равномерно дишане, човек би казал, че животът го е напуснал.