Александър Дюма
Рицарят на Мезон-Руж (1)

I

Беше вечерта на 10 март 1793 година.

Часовникът на Нотър Дам отдавна беше ударил десет и всеки от следващите удари се разпиляваше в мрака като плясък от криле на нощна птица, напуснала стаеното си гнездо, вяла и скръбна.

Тъмнината не бе шумна, както се случваше напоследък, под бездънното небе цареше студ и мъгла.

Париж не бе онзи познат на всички град, блеснал сред хилядите огньове с веселото си множество от народ, не бе градът с многобройните си скандали, олелия, крамоли и убийства, безстрашни злодейства и всичко останало. В момента това бе един град срамежлив и свенлив, угрижен и мълчалив, редките минувачи забързано притичваха от една улица в друга и се хвърляха към входовете на къщите като диви зверове, преследвани от глутници кучета.

С една дума, това беше Париж от 10 март 1793 година.

Преди да се върнем в събитията, предмет на историята, която искаме да ви разкажем, нека не пропуснем няколко думи за онова, което беше накарало столицата да стане така неузнаваема и променена за окото, свикнало да я вижда съвсем друга.

След смъртта на Людовик XVI Франция бе развалила отношенията си с цяла Европа. Към враговете, с които тя беше воювала най-много — Прусия, Австрийската империя и Пиемонт, вече се бяха присъединили Англия, Холандия и Испания. Само Швеция и Дания пазеха неутралитет, и то по причина, че бяха заети да наблюдават разкъсването на Полша от Екатерина II.

Положението бе страшно. По-слабо презирана като велика сила, но и по-малко уважавана след септемврийските кланета и екзекуцията от 21 януари, Франция буквално беше блокирана от цяла Европа, сякаш бе провинциално градче. Англия дебнеше по бреговете ни, Испания — на Пиренеите, Пиемонт и Австрия — в Алпите, Холандия и Прусия — на север; от Горен Рейн до Екс към републиката напираха двеста и петдесет хиляди души.

Генералите ни отстъпваха навсякъде. Мяченски беше принуден да остави Екс ла Шанел и да се отдръпне към Лиеж; Стенжел и Нейли бяха изтикани към Лимбург, Миронда, който беше участвал в обсадата на Маастрихт, беше възвил към Тонгьр; Валанс и Дампиер, принудени да отстъпят назад, бяха допуснали неприятеля да ги разкъса на части. Повече от десет хиляди дезертьори шетаха из вътрешността на страната. Най-накрая, принуден да ограничи надеждите си единствено с Дьоморие, конвентът се бе уморил да изпраща вестоносец след вестоносец при него, за да му нареди да остави бреговете на Бисбоа, откъдето той се гласеше да се хвърли в Холандия и да приеме предводителството на мааската войска.

В Париж, сърцето на Франция, отекваха всичките удари, които се нанасяха на страната от нашествията, бунтовете и предателствата. Всяка победа представляваше бясна радост, всяко поражение предизвикваше хаос и треска на ужас. А последователните несполуки, които бяхме претърпели напоследък, бяха много на брой.

През изминалия ден, 9 март, в конвента се бе състояло едно от най-бурните заседания, познати на Франция. Всички офицери бяха получили заповед да отидат в полковете си. Но Дантон, същият онзи дързък Дантон, който винаги излизаше с неизпълними на пръв поглед, но всякога изпълнявани предложения, беше извикал от трибуната: „Вие казвате, че нямаме войници. Аз пък ще кажа нещо друго: нека дадем възможност на Париж да спаси Франция. Нека му поискаме тридесет хиляди души. Нека ги изпратим на Дьоморие! Помислете си само: по този начин ние спасяваме не само Франция, подсигурява се Белгия, може да се завоюва Холандия!“

Предложението бе възприето с възхищение. Беше открита подписка. Затворени бяха всички театри, за да се спре всяко развлечение, а в знак на голямо национално нещастие над Градския дом беше развято огромно черно знаме.

До полунощ в списъците се записаха над тридесет и пет хиляди души. Доброволците обаче искаха, преди да тръгнат, да се накажат предателите.

Предатели всъщност бяха контрареволюционерите, потайните конспиратори, които застрашаваха и без това заплашената отвън революция. Но, както всеки би могъл да се сети, тази дума зае цялото пространство, което искаха да и дадат раздиращите се от бяс по онова време във Франция крайни партии. Предатели станаха по-слабите. Тъй като по онова време жирондистите бяха по-слаби, то крайната левица реши, че жирондистите биха могли да изпълнят отлично ролята на предатели.

На следващия ден — а следващият ден беше 10 март, всичките депутати монтаняри присъстваха на заседанието на конвента. Едва-що въоръжените якобинци бяха изпъдили жените от трибуните и заели местата им.

В залата влезе кметът, придружен от съвета на комуната. Той потвърди рапорта на комисарите на конвента за предаността на гражданите и от своя страна повтори желанието, което миналия ден бе единодушно гласувано, да бъде създаден извънреден съд за осъждане на предателите.

Буйните викове след неговото изказване доказваха, че от комитета се иска рапорт. Комитетът бе свикан веднага и десет минути след това се яви Робер Ленде да каже, че ще бъде организиран съд в състав от девет души съдии, на които се дават пълни права и които се упълномощават да събират сведения без оглед на средствата. Било по предложение на конвента, или по свое усмотрение, те щяха да бъдат натоварени да разследват всеки, който се опитва да заблуждава народа.

Даваше му се широк простор за действие. Това можеше да се разбере веднага. Тогава жирондистите се досетиха, че в момента се готви тяхната собствена присъда. Те вкупом станаха.

— По-добре да умрем, отколкото да одобрим тази инквизиция! — рекоха те.

В отговор на това възклицание монтанярите поискаха предложението да бъде гласувано от всички.

— Да — извика Феро, — да, нека се произнесем по този въпрос, за да дадем на света възможност да види кои са хората, които в името на закона искат да погубят невинността!

Предложението беше гласувано явно и, противно на всяка надежда, мнозинството заяви: първо — че ще има съдебни заседатели; второ — че тия заседатели ще представят с равен брой хора всички окръжия; трето — че назначаването им ще става от конвента.

По времето, в което се приемаха тези три предложения, отвън нахлуваха буйни викове. Конвентът беше привикнал на посещенията на тълпите. От вътре попитаха какво иска народът, отговори се, че народът иска да изпрати делегация доброволци. Делегатите току-що бяха обядвали на житния пазар.

Вратата на сградата беше отворена. Сред общи възгласи и бурни ръкопляскания вътре влязоха повече от шестстотин полупияни хора, въоръжени със саби, щитове и копия. Докато минаваха през шпалира от зяпачи, те продължаваха с пълен глас да настояват за смъртта на предателите.

— Да — провикна се Коло д’Ербоа, депутат от левицата, — да, приятели, въпреки че мнозина ще ни клеветят и ще интригантстват по наш адрес, ние ще спасим свободата, ние ще спасим и народа, и свободата му!

Тези думи бяха придружени от един мълниеносен поглед към жирондистите, поглед, който им даде да разберат, че народът и свободата още не са в безопасност.

Действително, веднага щом заседанието на конвента привърши, монтанярите се пръснаха из разните клубове; втурнаха се в Термопилския клуб и в Клуба на якобинците и им предложиха предателите да бъдат поставени вън от закона, а това значеше те да бъдат заклани още същата нощ.

Жената на Лове живееше на улица Сен Оноре, близо до Клуба на якобинците. Тя чу крясъците, слезе на улицата, влезе в клуба, изслуша предложението и бързо притича обратно да предупреди своя съпруг. Лове се въоръжи, разтича се от врата на врата да предупреди приятелите си, узна, че повечето от тях ги няма вкъщи, и когато научи от слугата на едного, че всички са се събрали у Петион, веднага отиде там и ги свари спокойно да разискват някакво постановление, което се гласяха да представят следващия ден на вниманието на конвента. Измамени от случайното мнозинство, което бяха спечелили през деня, те се надяваха постановлението им да бъде прието. Лове им разказа всичко, което знаеше, обясни им какво става навън, сподели опасенията си. Корделиерите и якобинците и този път, както винаги, бяха техни врагове. Налагаше се те да вземат енергични мерки.

Петион стана, безстрастен и съвършено спокоен, както винаги, отиде до прозореца, отвори го, простря ръка навън и като я дръпна назад съвсем мокра, рече:

— Тази нощ няма да стане нищо. Вижте как вали.

През открехнатия прозорец проникваха последните удари на часовника, който възвестяваше десет часа…

Та такива работи се бяха случили през изминалия ден, пък и през този, такива работи ставаха през нощта на 10 март. Във влажната тъмнина и страшното мълчание сградите, онемели и мрачни, приличаха на гробове, натъпкани с мъртъвци.

Дълги върволици от патрули, предшествани от светачи, навъсено кръжаха навред. Наоколовръст крачеха чети от граждани, представляващи секциите. Те също бяха въоръжени до зъби. Жандарми зорко проверяваха всяка отворена врата. Кроеше се нещо непонятно и странно. Нещо страшно щеше да стане в Париж.

Тънкият студен дъждец, който беше успокоил Петион, усилваше лошото настроение на стражите, за които всяка среща приличаше на приготовление за битка. Паролите се разменяха бавно и неохотно. Недоверие цареше наоколо. След разминаване и двете страни боязливо обръщаха поглед, сякаш и двете изгаряха от смущение и страх да не бъдат нападнати изотзад.

Париж често изпадаше в паника, тъй че отдавна би трябвало да е навикнал на хаоса. Но тази нощ ставаше дума за клането на по-хладнокръвните революционери, които, след като бяха гласували, макар и при известни условия наистина, но все пак се бяха произнесли за смъртта на краля, сега се противяха да гласуват за смъртта на кралицата. Кралицата, заедно с децата и зълва си, беше затворена в Тампъл.

Същата нощ една жена, плътно загърната в мантията си, се провираше между къщите на улица Сент Оноре. Мернеше ли се патрул наоколо, тя мигом се свиваше в някоя врата и стаяваше дъх. Отминеха ли въоръжените мъже, тя отново тръгваше по смълчаната улица. Можеше спокойно да се рече, че тази жена тича.

Благодарение на предпазливостта, с която вървеше, жената премина почти цялата Сент Оноре, но на ъгъла на улица Гренел попадна внезапно не на някой патрул, а на една рехава четица от онези доброволци, чийто патриотизъм беше нараснал и нарастваше от минута на минута с изпиването на поредната чаша. Може да се каже, че юнаците храбро се бяха справили с виното в името на бъдещите победи.

Клетата жена нададе вик на ужас и започна да бяга към улица Кок.

— Ей, гражданко, чакай, чакай — извика предводителят на четата. — Чакай, чакай, ти казвам. Къде така по това време!

Жената продължи да бяга.

— Стреляйте! — извика предводителят. — Това сигурно е някой преоблечен мъж, някой аристократ, който иска да избяга!

Трясъкът на две-три пушки, грешно прицелени от пиянски ръце, възвести на жената изпълнението на фаталната заповед.

— Не, не — извика тя, като внезапно се спря и тръгна обратно към своите преследвачи. — Не, гражданино, ти се лъжеш, не съм мъж!

— Тогава ела тук — рече водачът. — Къде отиваш така, очарователно нощно създание?

— Не, гражданино, аз не отивам никъде, просто се връщам у дома.

— Връщаш се у дома?

— Да.

— По това време да се прибира у дома си като че ли не приляга на почтена жена, гражданко.

— Бях у една болна роднина — замънка жената.

— Горката жена — рече водачът и направи движение, което накара уплашената жена да се дръпне като от огън. — Ами къде ти е билетът?

— Билетът ли? Какъв билет, гражданино? Какво искаш да кажеш с това? Какво искаш от мен?

— Нямаш ли заповедта от комуната?

— Не.

— А не чу ли градския глашатай, когато той я чете?

— Не. Какво има в тази заповед, Боже мой?

— Ще ти кажа какво има в декрета, но ще ти отбележа първо, че „Боже мой“ вече не се казва, а се вика: „Върховно същество“!

— Пардон, забравих — рече жената. — Казах го просто тъй, по стар навик.

— Лош навик, аристократичен навик…

— Ще се постарая да се поправя, гражданино. Та казвате?…

— Казвах, че заповедта на комуната забранява на гражданите да излизат без граждански билет вечер след десет часа. Ти билет имаш ли?

— Уви, нямам!

— Да не си го забравила у роднината си?

— Аз не знаех, че е забранено да се излиза без граждански билет.

— Като е тъй, да идем в участъка. Там ти ще се обясниш любезно с капитана и ако остане доволен от обясненията, той ще ти даде двама души да те придружат до къщата ти. В противен случай ще те задържи, докато събере достатъчно данни за теб. Дясното рамо напред, марш!

От писъка, който жената нададе, явно от страх, водачът на доброволците се сети, че тя има причини да се безпокои.

— А-а — рече той, — вече съм сигурен, че сме хванали добър дивеч. Хайде, хайде напред, мила аристократко.

Той хвана обвиняемата, стисна я за лакътя и я повлече към участъка на Двореца „Егалите“^[1], без да обръща никакво внимание на писъците и сълзите й.

Четата стигна така до бариерата на сержантите, когато внезапно откъм улица Кроа дьо Пети Шан се появи висок момък с наметало. Арестуваната жена се стараеше с молби да убеди водача да я пусне. Без да обръща внимание на приказките й, водачът грубо я повлече нататък. Жената, къде от болка, къде от страх, нададе нов писък.

Момъкът съгледа борбата, чу писъка и с един скок се озова до четата.

— Какво има? — строго попита той. — Какво искате да сторите на тази жена?

— Вместо да ме разпитваш, защо не си гледаш работата? — отвърна водачът на четата.

— Коя е тази жена, граждани, и какво искате вие от нея? — повтори момъкът с още по-настоятелен глас.

— А ти кой си, да ни разпитваш така?

Момъкът разгърна наметалото си и под него лъснаха еполети на военна униформа.

— Офицер съм — каза той, — както виждате.

— Офицер… — замисли се водачът на доброволците. — Къде?

— В националната гвардия.

— И какво като си офицер? — продължи водачът на четата. — Нима сме длъжни да познаваме офицерите от гражданската охрана?

— Що рече този човек? — попита един от четниците иронично. Акцентът му издаваше човек от простолюдието, или по-право, простак, когато захване да го избива на кавга.

— Казвам — отвърна момъкът, — че ако еполетите не са в състояние да ви внушат уважение към един офицер, то сабята ми ще може да го внуши към еполетите.

Като направи крачка назад, неизвестният защитник на жената измъкна изпод гънките на мантията си голяма, широка пехотинска сабя, която като жива блесна под светлината на близкия уличен фенер. После той със светкавично движение, което издаваше известен навик от въоръжени борби, хвана водача на доброволците за яката и опря острието на сабята о гърлото му.

— Сега — рече момъкът — може да разговаряме като близки приятели…

— Но, гражданино… — едва чуто прошепна водачът на доброволците, като се опитваше да се измъкне от яката хватка.

— Чуй ме, мили приятелю — усмихна се момъкът, — предупреждавам те, че при най-малкото движение, което сториш, при най-малкото движение, което направят твоите хора, ще те съсека.

Двама четници продължаваха да държат жената.

— Питаш ме кой съм — продължи момъкът, — без да имаш това право. Ти не предвождаш редовен патрул. Но все пак аз ще ти кажа: името ми е Морис Ленде. На десети август аз предвождах артилерийска батарея. Поручик съм в националната гвардия и съм секретар на Секцията на братята и приятелите. Това стига ли ти?

— Ах, гражданино поручик — отговори предводителят под страха от сабята, острието на която все повече се впиваше в гърлото му, — сега е съвсем друго. Ако в действителност си туй, което казваш, сиреч, добър патриот..

— Ето, виждаш ли, знаех, че много бързо бихме могли да се разберем… Сега — рече офицерът — отговаряй ти. Защо викаше тази жена? Какво искахте да й сторите?

— Водим я към участъка.

— А защо я водите към участъка?

— Защото няма граждански билет, а последната заповед на комуната постановява да се арестува всеки човек без граждански билет, който обикаля по парижките улици вечер след десет часа. Ти забравил ли си, че отечеството е в опасност и че над Градския дом се вее черно знаме?

— Черното знаме се вее над Градския дом и отечеството е в опасност, защото двеста и петдесет хиляди роби настъпват против Франция — възрази офицерът, — а не защото една сама жена обикаля по градските улици след десет часа. Но все едно, граждани. Комуната е издала заповед, вие имате право и ако ми бяхте отговорили по-рано, обяснението ми с вас щеше да бъде по-кратко и по-малко гневно. Добре е да бъдеш патриот, но не е лошо да бъдеш и вежлив. Струва ми се, че гражданите трябва да почитат най-вече онзи офицер, когото самите те са назначили. Отведете сега тази жена и след това, ако щете, сте свободни.

— О, гражданино! — извика жената и увисна на лакътя на Морис, през цялото време на препирнята тя се озърташе с безпокойство. — О, гражданино, не ме оставяйте на произвола на тези пияни дебелаци!

— Добре — рече Морис. — Хванете се за мен, ще ви отведа заедно с тях до участъка.

— До участъка! — възкликна с ужас жената. — До участъка, без да съм сторила никому зло?!

— Карат ви в участъка — отвърна Морис — не защото сте сторили някому зло, не защото ви подозират, че кроите нещо, а заради една от заповедите на комуната, която гласи, че хората нямат право да излизат на улицата без билет, а вие такъв нямате.

— Но, господине, аз не знаех.

— Гражданко, в участъка вие ще намерите добри хора, които ще уважат вашето оправдание и от които няма защо да се боите.

— Господине — каза жената, вкопчена в лакътя на офицера, — не се боя толкова от обиди, колкото от смъртта. Закарат ли ме в участъка, аз съм загубена.