Пол Дохърти
Призракът на тресавището (1)

ПРОЛОГ

Praeparetur animus contra omnia.

Подготви душата си за неочакваното.

Сенека

Сенки, черни като смола, покриваха абатството „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-Марш“^[1], сгушено в тресавищата на Линкълншър.

„Скъпоценност върху зелена възглавка“, го беше нарекъл някога един посетител. Други, които бяха минавали през мочурливите земи, коварните странични пътеки и скритите капани, наричаха тресавищата убежище на злото. „Отломка от ада“ — така бе нарекъл един стар хронист измамните блата и наводнените полета на тази пустош. Разбира се, абатството, наречено на св. Мартин и основано през владичеството на втория Хенри, беше свято място. Неговите постройки и божествените литургии, отслужвани там, бяха пратили обратно в ада демоните, които може да са бродили из тези самотни земи.

„Сейнт Мартин’с“ бе прераснал в голямо абатство: монасите бяха отводнили тресавищата и бяха създали ливади и пасбища, орна земя, рибарници и развъдници на стриди. Бяха изградили и красивата църква, хамбари, домакински постройки, лечебница, скрипториум^[2] и библиотека. Сър Юстъс Харкорт беше основал „Сейнт Мартин’с“, след като се бе завърнал жив и здрав от поклонничество в Отвъдморските земи, оцелял в горещините и от неверниците, за да се поклони на Божия гроб.

Сър Юстъс не беше обърнал внимание на легендите, че в тресавищата броди духът на сър Джефри Мандевил, барон-разбойник, който със свитата си от главорези беше тормозил хората от блатистите земи, нападал техните градчета и села и дори плячкосвал параклиси и църкви. Мандевил бе застигнат от насилствена смърт, обаче според местните жители бил прокълнат до края на света да броди из тези места с дяволската си свита. Мнозина твърдяха, че са чували тропота от копитата на конете му и са виждали как облечени в черно фигури се носят в нощта. Това беше интересна легенда, но добрите братя от „Сейнт Мартин’с“ почти не й обръщаха внимание и отхвърляха като нелепи разказите за призрачни ездачи, които носели кървавочервени знамена с огромно „V“ в центъра, личният герб на демона Мандевил. Наистина, някои от братята, които имаха по-остър слух, шушукаха, че напоследък, когато се събирали късно вечер в манастирската трапезария, чували пронизителния звук на ловджийски рог, и твърдяха, че някои хора от свитата на лейди Маргарет Харкорт, заживяла като същинска отшелничка след изчезването на съпруга си, също били чували този зов. Та нали сър Реджиналд, съпругът на лейди Маргарет, и неговите близки приятели някога си бяха правили лудешки шеги, бяха галопирали край мочурищата и бяха надували своите ловджийски рогове? Може би сега някой друг излизаше в нощта и се правеше на призрачен ездач? Може пък, заключаваха те, някой селянин да е чул тази история и да върши същите детинщини?

Облечените в черни одежди бенедиктинци от „Сейнт Мартин’с“ не горяха от желание да слушат подобни истории. Te живееха удобно и уединено зад високите стени, охранявани от цяла армия послушници и манастирски работници, да не говорим за могъщия абат Стивън, личен приятел на краля. При неговото управление манастирът беше забогатял и беше станал още по-силен, покровителстван както от Короната, така и от църквата. Та нали кралят и свитата му често отсядаха тук, когато отиваха в източните области, за да се поклонят на някоя светиня, или се отправяха на север, за да воюват с шотландците? Братята се интересуваха само от своя дом, от правилата си и от спокойната рутина, която бележеше дните им; дивите тресавища и ужасяващите разкази бяха според тях детски залъгалки. Но Сивокосият отшелник, който живееше до стените на абатството, мислеше друго. Малцина знаеха истинското му име. Той беше тук от години и му бяха прикачили прозвището „Пазача край портата“. Абат Стивън му бе разрешил да си построи малка къщурка — по-скоро колиба от плетени клони, която той наричаше свой „брулен от вятъра замък“. Пазача край портата беше по-склонен да вярва на предания от монасите. Според него из дивите тресавища бродеха демони и виеха като вълци, особено когато нощта беше мъглива и от другата страна на блатото започваха да проблясват блуждаещи огньове. Добрите братя покровителстваха Пазача. Той не бе привърженик на чистотата, обаче водеше аскетичен живот и нямаше от какво да се срамува; ако му се привиждаха разни неща, защо трябваше да го упрекват? В общи линии техният живот беше безметежен, изпълнен със свято спокойствие. Обаче от навечерието на празника на св. Лъв Велики, 10 ноември от лето Господне 1303 г., тридесет и първата година от царуването на крал Едуард, братята твърдо промениха мнението си. През тази нощ сякаш дяволът с всичките си пълчища се беше появил пред стените на „Сейнт Мартин’с“.

Приорът^[3] Кътбърт, първи помощник на абат Стивън и ръководител на съвета на висшите духовници в абатството, бе обзет от безпокойство. Висок, с надвиснали вежди, приорът не бе се завърнал в килията си, след като разбуди братята, които с още сънени очи се затътриха към троновете си в храма, за да започнат песнопенията — онези красиви химни от утринната литургия.

Приорът Кътбърт беше много объркан. Той напусна абатството през „Портата на Юда“ и се отправи към покрайнините на Кървавата ливада. Нощта беше необикновено студена. Звездите висяха като парченца лед по безоблачното небе. Кътбърт зарея взор над голямата, кръгла ливада. Заскрежената трева по нея проблясваше под бялата светлина на пълната луна. Ливадата бе заобиколена от големи дъбове. Te растяха от стените на абатството чак до Соколовия ручей, над който се стелеше мъгла. Сутринта тя щеше да бъде още по-плътна и щеше да обвива дърветата, но сега приорът можеше да съзре мъждукането на блуждаещите огньове. Местните селяни твърдяха, че демоните палят тези светлини: ако се видеха отблизо, светлината им предвещаваше нечия смърт. Мисълта за тези истории извика усмивка на тясното лице на приора. Нали брат Френсиз, техният учен архивар и библиотекар, твърдеше, че тези светлини са само газове, отделяни от блатата, и човек не бива да се бои от тях? Приорът се прислони в сянката на портите с ръце, пъхнати в огромните ръкави на черното вълнено расо. Това поле не излизаше от мислите му по много причини. В съвета той често настояваше пред абат Стивън, че тази ливада, използвана само за сенокос, беше идеално място да се построи нова, голяма странноприемница: просторна постройка със спални помещения, трапезария, кухни и складове за провизии и напитки, килери и изби, за да подслонява по-удобно многото посетители на тяхното абатство.

— Трябва да я построим, отче абате! — настояваше приорът Кътбърт. — С всяка година нашият дом става все по-прочут. Разрастването на търговията в източните пристанища означава, че сега ние ставаме предпочитаното място, където спират търговците, да не говорим за Негово величество кралят и хората от двора. Ливадата — приорът Кътбърт внимателно подреждаше аргументите си — е разположена идеално, защото е извън границите на абатството, но е достатъчно близо до него…

Както винаги, абат Стивън, със скръстени отпред ръце, се размърдваше в стола си с висока облегалка, който наподобяваше трон. Той изслушваше внимателно приора, а другите се съгласяваха с него: библиотекарят Френсиз, Елфрик от лечебницата, заместникът на приора брат Хамоу, Ричард, който отговаряше за раздаването на помощи и милостиня, някогашният каменоделец Гилдас и ковчежникът Дънстън. Последният бе особено красноречив в поддръжката си.

— Отче абате, ние имаме пари. Сандъците ни са пълни. През пролетта можем да нарежем и пренесем камъка. За година и половина…

Отговорът винаги беше един и същ. Абат Стивън се облягаше назад и започваше да си играе с шнуровете на качулката си, а суровото му лице ставаше напрегнато и съсредоточено.

— Приветствам всички ви, братя мои, заради старанието, което влагате за това дело. — Абат Стивън потропваше с пръсти, за да подчертае възраженията си. — Първо, ние вече имаме къде да подслоним гости в пределите на абатството: постройката може и да не е разкошна, но това е молитвен дом, а не някаква лондонска кръчма или хан. Второ, ливадата се използва, за да косим тревата от нея. Трето, както знаете, аз имам сериозен спор с лейди Маргарет Харкорт по въпроса кой притежава Соколовия ручей, откъдето ще трябва да вземаме вода за новата постройка. Брат Кътбърт, ти сам си посещавал лейди Маргарет по редица поводи: знаеш, че тя не иска да чува нито за мен, нито за това абатство. Бог знае защо, тя произнася с отвращение дори името ми и твърди, че вече съм нарушил правата й. Ако се опитаме да точим вода от Соколовия ручей, тя без никакво съмнение ще се обърне към Кралския съвет в Лондон.

Абат Стивън замълчаваше за известно време, а братята, насядали около голямата, овална дъбова маса, тихичко пъшкаха. Te се споглеждаха и вдигаха очи нагоре. По този въпрос бяха принудени да се съгласят с абата. Лейди Маргарет Харкорт бе отшелничка, вдовица, потънала в спомените и сънищата си, но беше и яростен противник на абат Стивън. Ако добитъкът или овцете на абатството навлезеха в земите й, ако някой прислужник от абатството скиташе по полетата й, тя започваше да се оплаква, че са посегнали на правата й. Може би живееше като дълбоко скърбяща вдовица, но опитните правници в Линкълн и Илай се вслушваха в лейди Маргарет. Накрая абат Стивън стигаше до най-впечатляващия си аргумент:

— А освен това там е и надгробната могила, кралският гроб в центъра на ливадата. Редно ли ще е да оскверним такъв гроб?

— Абат Стивън! — възразяваше приорът Кътбърт. — Откъде да знаем, че на това място наистина има кралско погребение?

— Не знаем — отговаряше абат Стивън. — Но според древните хроники, които се пазят в нашата библиотека, това е мястото за последен покой на Сигбърт, някогашен крал на тези земи, който воювал с езичниците от севера. Той покровителствал светата църква, пленили го и приел мъченичество, като бил убит в бой. Според преданието, по-късно негови последователи намерили трупа на Сигбърт и го погребали с почести в нашата ливада. Струва ми се, че е непристойно да обезпокояваме такъв гроб.

— Но можем ли да разберем със сигурност? — протестираше приорът. — Откъде можем да знаем, че там наистина е погребан някой? Ние сме собственици на ливадата, надгробната могила е притежание на абатството. Сигурно няма да има нищо лошо, ако прокопаем тунел в могилата и разберем истината? Ако Сигбърт действително е погребан там — триумфално продължаваше приорът Кътбърт, — тогава, като светец и мъченик, не може ли светите му мощи да бъдат пренесени в осветено погребално място, като например нашата църква? Тогава манастирът наистина ще стане място за поклонничество.

Абат Стивън поклащаше глава:

— Не е наша работа да го правим. Докато аз съм абат на „Сейнт Мартин’с“, това няма да стане.

Приорът Кътбърт се облегна на портата, загледа се в небето и се помоли за търпение. Думите продължаваха да отекват в съзнанието му:

„Докато аз съм абат на «Сейнт Мартин’с».“

Докога ли Стивън щеше да управлява манастира? Бивш войник, висок, енергичен мъж, той би могъл да бъде техен абат през следващите двадесет-тридесет години. Блянът на приорът Кътбърт щеше да се превърне в кошмар, години на безсилие, пропаднали очаквания и разсипани надежди. Приорът виждаше мислено новата странноприемница, нейните приветливи постройки, малък параклис и розова градина. Плановете на бившия каменоделец брат Гилдас, техния архитект, много го вълнуваха. Няколко пъти бе разговарял и насаме с абат Стивън, обаче отговорът винаги беше един и същ.

— Докато аз съм абат в „Сейнт Мартин’с“, Кървавата ливада ще се използва само за нашия добитък и за овцете.

Кътбърт тупна с обутия си в сандал крак. Кървавата ливада! Името беше много подходящо. Според местните хора, както и според старинните хроники, това беше мястото, където Сигбърт беше срещнал езичниците от севера и се беше сражавал с тях от зори до здрач. Армията му била разбита, обаче Сигбърт стоял там и се сражавал заедно с хората си, докато ги избили един по един. Сигбърт бил пленен и му предложили да запазят живота му, ако се откаже от Христа и приеме езическите богове. Сигбърт отхвърлил предложението и бил жестоко умъртвен. Приорът Кътбърт се взираше в огромната надгробна могила в центъра на ливадата. Дали това наистина беше гробницата на Сигбърт? Би искал да разбере. Той тръгна по заскрежената трева и спря пред оспорваната могила. Не обърна внимание на писъка на прелитащ бухал и стона на някакво диво животно, уловено в орловата папрат край Соколовия ручей. Приорът бе обзет от страх. Той не вярваше в таласъми и елфи, в призрачни горски жители или в духовете на покойници. Да, това беше мястото за вечен покой на Сигбърт.

Дали духът му бродеше из тази ливада? Или, което бе още по-лошо, духовете на неговите убийци? Приорът се опита да се освободи от тези мрачни бленувания. Веднъж беше измерил могилата: беше около три ярда висока и върхът й бе скосен под прав ъгъл. Вече бе измерил и страните, горе и в основата: пет ярда дължина, три ярда ширина. Какво би могло да бъде това? Приорът продължи да се взира в могилата. Дочу отново писък на животно и почувства как между плешките му избива пот. Огледа се наоколо. В лунната светлина сенките около дъбовете изглеждаха по-дълбоки, по-тъмни, по-дълги. Наистина, ще трябва да се върне при братството. Но какво щеше да стане в бъдеще? Той стисна ръце и затвори очи. В много отношения се възхищаваше от абат Стивън, но нямаше да се поколебае да използва някои средства, с които разполагаше, в битката за новата странноприемница. Приорът беше намекнал какво е видял в Кървавата ливада, но в отговор абат Стивън само го изгледа студено.

Кътбърт си тръгна. Беше прекосил половината от ливадата, когато чу някакъв звук и бързо се извърна. Имаше ли някой? После отново го чу — натрапчивия зов на ловджийски рог! Той се спря и задържа дъха си. Звукът отново отекна, пронизвайки нощта. Стомахът на Кътбърт се сви и той усети как потта му се вледенява. Значи разказите са верни! Защото кой би могъл да надува ловджийски рог в дълбоката нощ? Звукът сякаш отекваше от другата страна на ручея, откъм земите на лейди Маргарет; навярно някой от свитата й, пийнал повечко миналата вечер? Не можеше да бъде дух! Приорът не вярваше в призрачните ездачи и в демона Мандевил. Погледна обратно към могилата. Слънцето скоро щеше да изгрее и да пропъди нощта. Абатството „Сейнт Мартин’с“ щеше да остане, както и тази ливада, а привиденията, мернали се пред приора, щяха да се разсеят като дим. Може би бе дошло време да действа? Приорът се обърна, мина през „Портата на Юда“ и се отправи покрай църквата към килията си. Спря за миг в двора и се загледа в големите еркерни прозорци на килията на абата. Капаците бяха открехнати и през пролуката се процеждаше отблясък от свещ. Той мрачно се засмя на себе си. Абат Стивън също се бе отдал на размисъл. Навярно с времето ще се преклони пред силните доводи и злокобните заплахи на своя приор.

Абат Стивън също бе чул ловджийския рог. Той въздъхна, стана, отиде до еркерния прозорец и се загледа в нощта.

— Махай се! — помоли се той. — Моля те, престани!

Новият призив на ловджийския рог сякаш му се подиграваше. Той събуди дълго скривани спомени, погребани под годините монашеско служене: часовете на молитва, постенето, грубите власеници, бденията, влаченето по ожулени колене през дългия неф на църквата на абатството. О да, абат Стивън мислеше за миналото с неговите кошмари, преследващи го сънища, душевни борби и терзания, за сломеното си сърце. Дали покаянието му беше прието? Простил ли му беше Бог за греховете? Щеше ли да му позволи да продължи голямото си дело? А имаше ли Бог изобщо? Абат Стивън чу стъпки откъм двора долу и впери поглед през процепа на прозореца. Не можеше да различи неясната фигура, но знаеше, че трябва да е приорът Кътбърт. Абат Стивън се обърна и се запъти към малкия огън, който гореше в огнището. Сви се пред него и протегна ръце към пламъците.

— Може би трябва да се оттегля? — прошепна той.

Загледа се в малките подпори от двете страни на огнището с причудливи образи по тях, в съсухрените маймунски лица, всяко увенчано с рога.

„Бих могъл да се оттегля, размишляваше той, но какво ще стане тогава?“ Стивън не беше само абат, но и заклинател на епархиите Линкълн и Илай. Имаше работа, която трябваше да свърши, защо тогава трябваше да се отказва? Особено сега, когато приорът Кътбърт толкова се бе вторачил в тази ливада и новата странноприемница! Ръцете му се стоплиха. Абат Стивън се върна към дългото си полирана писалищна маса и седна. Пред него имаше един триптих, на централната сцена бе изобразен Христос на кръста, а на двете крила се виждаха Дева Мария и свети Йоан. Това беше любимата картина на абат Стивън. Той се вгледа в големия том пред себе си, който бе взел от библиотеката. До него лежеше лист велен^[4], на който си водеше бележки.

Това бе неговият свят; молитвите и старите ръкописи, рогът с мастило и пачето перо, парчето пемза и готовият пергамент. Абат Стивън беше голям майстор в изписването на буквите. През последните две години беше влязъл в научен спор със стария си съперник архидякон Ейдриън и доминиканците от манастира „Блекфрайърз“ в Лондон върху природата на обладаването от демони и ритуала на тяхното прогонване. Спорът беше остър, но на ниво. Доминиканците поддържаха архидякона от „Сейнт Пол’с“, магистър Ейдриън Уолъсби, и твърдяха, че със заклинателството се прекалява и че обладаните от демони са по-скоро душевно болни хора, отколкото жертви на господарите на въздуха, демоните на ада. Абат Стивън реши да приеме предизвикателството и се канеше след три дена да проведе прогонване на духове в църквата на собственото си абатство. Кандидатът вече беше избран, мъж, потърсил помощта на абата и сега държан в строга изолация в килия близо до трапезарията. Преди пет дена архидякон Ейдриън пристигна в „Сейнт Мартин’с“. Той изглежда се бе отказал от упоритата си вражда с абата и твърдеше, че желае единствено да разпита обладания и да присъства на ритуала. Абат Стивън се беше съсредоточил върху предстоящата работа, докато миналото не нахлу грубо и жестоко в съзнанието му.

Той взе книгата и придърпа свещниците от позлатено сребро, за да може да чете по-лесно със специалното увеличително стъкло, което си бе купил в Норич. Опита се чрез думите да успокои мисълта си, обаче книгата внезапно падна обратно върху масата. Мрачното настроение го заля като вълна и го накара да потъне още по-дълбоко в стола си. Беше безполезно! Той бе обграден, затворен, хванат в капан. Въпреки топлината на стаята и пукащите в огнището цепеници, въпреки приятното ухание на дима от мангала, на абат Стивън му стана студено и той потръпна. Затвори очи и мислено се вгледа в изплувалото минало. Ако всичко това станеше известно? Ако го принудеха да направи публично признание? Какво щеше да стане тогава? Той не можеше да се възпротиви на заплахите на приора, макар това, що бе погребано, да не можеше да проговори. Абат Стивън затвори книгата и отиде до вратата. Провери дали е заключена и дали резетата са спуснати. Обиколи прозорците и провери дали всички са затворени. Взе кана с вино и бокал и ги постави върху масата. Напълни бокала до ръба и бързо го изпи. После взе връзката с ключовете, стана, отключи раклата с личните си вещи и вдигна капака. Вътре лежаха шлем, набедреници, ръкавици и нагръдник с неговия герб. Върху всичко беше положен бродиран колан за меч. Той го вдигна и се препаса с него, за първи път от повече от тридесет години. Стисна ръкохватката на меча и дръжката на дългата кама, с която се довършваше противника. Обърна се и видя отражението си в прозореца. Той ли беше или някой друг?

Абат Стивън свали колана от доспехите, пусна го на пода и падна на колене. Взираше се с очакване в открехнатия прозорец и видя там отново отражението си. В стъклото се виждаше и светлината от свещите и кандилата. В съзнанието му отекна една фраза от „Послание към коринтяните“ на апостол Павел: „Сега виждаме смътно като през огледало.“ Абат Стивън просто трябваше да погледне в огледалото, за да разбере какво е, що е направил и какво се е опитал да скрие. Затвори очи, но не можеше да се моли. Той въздъхна и се изправи: докато ставаше, вниманието му беше привлечено от светлината на свещ. За него ли горяха тези блуждаещи огньове или бяха просто отражение? Или легендата говореше истината? Нима тези странни светлини, които се появяват над блатата и мочурищата, са доближили толкова, че мъждукат пред собствената му килия, викат го навън и го заплашват?

Абат Стивън се върна до писалището си и седна. Взе пачето перо. Искаше да пише, за да се поразсее, но се чувстваше самотен и изплашен. Трябва да се съсредоточи! Изписа цитата от свети Павел, но го смеси с една своя бележка за блуждаещите огньове. В паметта му изплуваха думите на философа Сенека: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ Абат Стивън захвърли перото. Нощният вятър леко хлопаше по прозорците. Абатът скри лице в ръцете си. Той се взираше в мрака с невиждащи очи, а душата му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището на отчаянието.