Серия
Средновековни загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)
Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Звънарят от Оксфорд

Английска, първо издание

Художник: Христо Хаджитанев, 2003

ИК „Еднорог“, 2003

ISBN 954-9745-65-1


На моите любими Юкини, Юбили и

Виктор младши, и на техните родители

Виктор и Кристин Иквумези.

Пролог

— Жестока и внезапна смърт — така беше казал отец Амброуз, пасторът от Ифли — ще покоси всички човеци, които обитават Божията земя.

Облегнат на една колона в енорийската църква, орачът Пиърс бе изслушал проповедта, като ту дремеше, ту хвърляше похотливи погледи към Едига, дъщерята на ковача. Сега, по-късно през същия неделен ден, поривът на сърцето му беше на път да се изпълни. Двамата с лененокосата Едига се срещнаха при селския кладенец. Измъкнаха се от селото по отъпкания път покрай бесилката и навлязоха сред узрелите царевици. Едига се смееше и дърпаше Пиърс за ръката.

— Не би трябвало да идвам с теб! — прошепна тя и сините й очи блеснаха весело. — Татко ще ме чака.

— Баща ти почиства пепелта в ковачницата — отвърна Пиърс и се усмихна, разкривайки счупените си зъби. — А пламъците в слабините ми, моя любима Едига, се надигат за теб. — Той произнесе думите с патос. Миналия понеделник чу как минаващ менестрел ги казва на прислужницата в „Козята глава“ — кръчмата, където ходеше младият орач. Кратката, но изискана реч на Пиърс оказа желания ефект. Едига отново се засмя и тръгна с него. С наведени глави те разсичаха морето от полюшващи се царевични стъбла. Подплашени от стъпките им зайци и мишки търсеха убежище, а над главите им горските гълъби се стрелкаха под сянката на кръжащия ястреб. Пиърс спря и вдигна очи към тях. Необяснимо защо си припомни думите на отец Амброуз. Ястребът се рееше на фона на синьото небе — стаен, дебнещ преди смъртоносния удар. Пиърс потрепери.

— Какво има? — Едига се притисна до него. — Угаснаха ли пламъците? — Тя го прегърна през кръста и леко погали с ръка слабините му. — Трябва да се върна преди залез-слънце.

Пиърс погледна слънцето, което се спускаше като огромна огнена топка и пронизваше небето с пламтящите си лъчи. Отправи поглед към малката горичка наблизо, подложил чело на повея на хладния ветрец.

— Нещо не е наред — прошепна той. — Много е тихо.

— Плашиш ме — каза закачливо Едига, макар че усещаше настроението му. Тя отдавна мечтаеше да се срещне насаме с Пиърс, но тук, на откритото поле, между царевиците, които шепнеха на вятъра, усети, че решителността й се изпарява. Погледна към дърветата. В горичката беше хладно и мрачно. Тръпки я побиха, когато се сети, че ще трябва да се върнат по същия път. Ако някой ги видеше, през следващите седмици в кръчмата нямаше да могат да се отърват от подигравки и подмятания.

— Не може ли да се върнем по пътя? — прошепна тя.

— Ще ни видят. — Пиърс стисна ръката й.

Искаше му се да затичат напред, но внезапно си спомни страховитите истории на бирника Ралф, който, застанал в пивницата с халба в ръка, описваше с мрачен шепот обезглавените трупове, открити напоследък в горите край града.

— Кървяха като заклани прасета — беше казал той. — Кръвта бликаше като вино от счупена кана, а главите им бяха окачени за косите на клоните отгоре. — Ралф беше размахал предупредително пръст. — Това са онези проклети негодници! Тъй наречените учени от града с техните превземки.

Всички бяха кимнали одобрително. Оксфорд беше странно място — град със собствени права и привилегии, с характерни миризми и гледки. Всички градове бяха порочни с наперените си търговци и хитри продавачи, но Оксфорд, поради многобройните учени, мнозина от които идваха от други части на страната и дори отвъд морето, беше по-греховен от Содом и Гомор, или поне така казваше отец Амброуз. А студентите с непрестанното си бърборене и крещящи одежди бяха същински дяволи. Понякога групи от тях идваха в Ифли, надути като пауни, с ножове и мечове, затъкнати в коланите. Оглеждаха момичетата и търсеха какво да отмъкнат. Сигурно същите тези студенти бяха виновни и за ужасяващите трупове, открити в околността на града.

— Ако ще вършат такива кървави убийства — беше избучал мелничарят Бартоломю, — да си го правят в техния град.

— Но защо? — беше се намесил отец Амброуз. — Чух, че труповете били на просяци. Някои хора твърдят, че те били използвани — гласът му се снижи до шепот — за нечисти сатанински ритуали.

— Пиърс! Пиърс!

Орачът излезе от унеса си.

Едига си играеше с връзките на корсажа си и в слабините му отново припламна похот.

— Хайде! — промърмори той дрезгаво. Погали нежно пищните й гърди и пръстите му развълнувано се спуснаха към тънката талия. Привлече я по-плътно до себе си. — Колко си всеотдайна!

— Нали ще бъда твоя съпруга? — настоятелно попита Едига и сините й очи се приковаха в неговите. — Ти каза, че ще стана твоя жена. На вратата на църквата преди Вси Светии.

Пиърс се наведе, за да я целуне, но после подскочи и рязко вдигна глава. Капка кръв опръска лицето му, във въздуха хвърчаха перца — ястребът беше заловил плячката си. Без да губи време, Пиърс се върна към заниманията си — иначе Едига можеше да размисли. Те забързаха през царевицата, спирайки от време на време, за да се прегърнат и целунат. Потните пръсти на орача драскаха по корсажа на момичето, търсейки връзките. Най-после стигнаха началото на гората и затичаха в нейния хладен зеленикав полумрак. Пиърс придърпа Едига към себе си. Тя се разкиска, съпротивлявайки се, после се изтръгна от него и затича. Той въздъхна. Момичетата винаги правеха така, превръщаха ухажването в ловно преследване. Изправи се и хукна след нея. Откри я на малка поляна и изстена от удоволствие: косата й беше разпусната и падаше тежко като златни вълни от двете страни на зачервеното й, потно лице, сините й очи сияеха. Той я хвана за ръката, притегли я към себе си и заедно тръгнаха между дърветата. Зацелува я страстно; наслаждаваше се на сладкото ухание на кожата й, ближеше капчиците пот, който блестяха върху шията й. Внезапно Едига замръзна. Отблъсна го и отстъпи назад, загледана в нещо зад него. Лицето й беше пребледняло, очите — изскочили, устата й се отваряше и затваряше в безмълвен ужас, а от гърлото й се носеха странни гъргорещи звуци.

— Какво има, любима? Какво ти е?

Тя леко повдигна ръка. Пиърс се обърна бавно, сякаш знаеше какво ще види. Не забеляза нищо необичайно, докато не вдигна поглед. От стърчащия като копие клон на старото дъбово дърво висеше, окачена за косите, отсечена глава. Пиърс пристъпи напред — очите бяха полузатворени, сивите бузи — провиснали, устата пълна с кръв като на заклано животно. Вратът беше отрязан неравно и още покрит със спечена кръв. Устата на Пиърс пресъхна. Краката му се разтрепериха. Едига стисна ръката му, двамата се обърнаха едновременно и хукнаха далеч от ужаса, скрит в гората.

 

 

В колежа „Спароу Хол“, близо до Търл Стрийт в Оксфорд, Смъртта също косеше жертвите си. Архиварят Ашъм знаеше, че ще умре. Лежеше, присвил крака от болка, устата му мъчително се отваряше и затваряше. Опита се да извика, но знаеше, че е безполезно. Никой нямаше да го чуе: вратите и прозорците бяха затворени. Смъртта беше профучала във въздуха — стрела от арбалет, улучила го право в гърдите.

Ашъм знаеше, че умира. Усещаше соления метален вкус на кръвта в гърлото си. Болка пронизваше тялото му. Затвори очи, шепнейки думите на молитвата, с която търсеше Божието опрощение: „Боже мой, искрено се разкайвам за всички грехове от младостта си…“ Съзнанието му блуждаеше, макар тялото му да тръпнеше от болка. Образи от миналото изплуваха в ума му — майка му, наведена над него, виковете на брат му, първите му години в Оксфорд, жизнерадостната младост. Момичето, за което щеше да се ожени, тъжните й очи и влажни устни, когато той се обърна и си тръгна; Хенри Браос, най-добрият му приятел — учен, воин и основател на същия този „Спароу Хол“, където сега умираше. Колко зло се беше насъбрало тук! Възмущение, гняв и омраза. Звънарят, изливащ дяволската си злоба, за да унищожи всичко, което Хенри беше създал.

Ашъм отвори очи. В библиотеката беше тъмно. Отново се опита да извика, но викът замря на устните му. Свещта, която примигваше под металното си капаче на масата, хвърляше малък кръг светлина и в него Ашъм зърна парчето пергамент, което убиецът беше захвърлил. Архиварят осъзна кое бе причинило смъртта му — беше разкрил истината, но сглупи, като не каза на никого за откритието си. Само да имаше нещо за писане! Притисна с ръка раната на гърдите си, от която се стичаше кръв. Изстена и с мъка допълзя до масата. Грабна пергамента и с последни сили си наложи да изпише четливо буквите в помръкващата светлина. Краката му ставаха все по-безчувствени — тежки и неподвижни като железни колове.

— Достатъчно — прошепна той. — Исусе…

Ашъм затвори очи, закашля се и издъхна, още когато първите кървави мехурчета се появиха на устните му.