Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (9)

Девета глава

Пред този лекар, най-изкусния от всички,

побягва чумата, подаграта и тифът,

и треската се мигом изпарява.

Неизвестен автор

Угриженият барон Джилсланд вървеше бавно към кралската шатра. Той не ценеше кой знае колко способностите си и им се доверяваше само на бойното поле. Като съзнаваше, че природата не му е дала особено остър ум, винаги изпадаше в почуда пред явления, които човек с по-живо въображение би се опитал да изследва и да разбере или поне сериозно да обмисли. Но дори и на него му се стори странно, че вниманието на архиепископа веднага се отплесна от чудотворното излекуване на оръженосеца и бе изцяло погълнато от такава дреболия като завръщането на мизерстващия шотландски рицар. Според Томас Джилсланд сред благородниците Кенет беше най-незначителният човек, който не заслужаваше дори да бъде споменат. Затова въпреки навика си пасивно да съзерцава събитията баронът напрягаше всички сили на ума си, за да разбере причината за толкова странното поведение на архиепископа.

Изведнъж го прониза тревожна мисъл. Дали пък в лагера на съюзниците не е възникнал заговор против крал Ричард и архиепископът, когото мнозина смятат за хитър и безсъвестен човек, да е забъркан в това съзаклятие? „Следователно е напълно възможно — продължи да разсъждава в този дух баронът — този Ел Хеким, излекувал или уж излекувал оръженосеца, да е доведен тук с някаква изменническа цел. Нищо чудно да е намесен и рицарят на Спящия леопард, и архиепископът, макар че е духовно лице.“

През това време събитията бяха взели насока, съвсем неочаквана за де Уо. Щом той излезе от кралската шатра, Ричард, обзет от трескава възбуда или под влияние на страстния си характер, почна да се ядосва, че сър Томас се бави прекалено дълго и започна да настоява час по-скоро да го върнат. Той измъчи приближените си с искания да го развличат. Всичко обаче се оказа безполезно. Най-сетне, два часа преди залез-слънце, тоест доста време преди очакваните резултати от лечението на оръженосеца, кралят прати човек да доведе рицарят на Спящия леопард. За да скъси някак неподвижното време, кралят бе решил да разпита сър Кенет защо бе заминал от лагера и как бе срещнал прочутия лекар.

Щом получи поканата, шотландският рицар се запъти към краля. Той влезе в шатрата му с вида на човек, неведнъж навестявал кралски жилища. Кралят внимателно се вглеждаше в сър Кенет, който се приближаваше до постелята му. Рицарят преви за миг коляно, сетне се изправи пред Ричард и застана в почтителна поза, която обаче никак не бе угодническа, нито смирена, каквато би приличала на всеки рицар в присъствието на неговия господар.

— Теб ли наричат Кенет, рицар на Спящия леопард? — обърна се кралят към него. — От кого получи рицарското звание?

— Посвети ме в рицарско звание Уилям Лъв, кралят на Шотландия — отвърна шотландецът.

— Оръжието му е достойно да дава толкова почетно звание. Виждал съм колко доблестно се държиш в ръкопашен бой и че се появяваш на места, винаги нуждаещи се от твоята помощ. Отдавна щеше да узнаеш колко високо ценя твоите заслуги, да не беше високомерието ти. Ти проявяваш такава горделивост, че прошката за този твой грях беше единствената награда за подвизите ти. Какво ще кажеш?

Кенет понечи да отговори нещо, но не можа да върже дори две думи. Съзнанието за несъответствието между скромното му положение и високия сан на любимата жена, както и соколовият поглед на Ричард, сякаш проникващ до дъното на душата му, го смущаваше твърде много.

Ричард не откъсваше поглед от лицето на шотландеца. Както го бе загледал, се смееше в душата си.

— И все пак — продължи той, — макар че рицарите трябва да се подчиняват на заповедите, на един храбър рицар сме готови да простим дори по-голяма грешка от присъствието на хрътка в шатрата му, въпреки че това противоречи на моята заповед, огласена в този стан.

Ричард се забавляваше със слисания вид на рицаря и с облекчението, което той изпита, при неочаквания обрат, настъпил в обвинителната реч на краля.

— Що се отнася до това, господарю мой, Ваше величество трябва да сте снизходителни към нас, бедните шотландски дворяни. Сега сме далеч от родината и не можем да живеем като вашите богати лордове, които получават кредити от ломбардците.

— Ти не се нуждаеш от моето разрешение — каза Ричард, — Томас де Уо, който като всичките ми приближени прави каквото му скимне, ти бил разрешил вече да ловуваш с хрътка и със сокол.

— Само с хрътка, Ваше величество — внесе поправка шотландецът. — Но ако Ваше величество намери за нужно да ми разреши и ловуване със сокол, сигурен съм, че ще мога да осигурявам прекрасен дивеч за кралската трапеза.

— Струва ми се, че ако имаше сокол, едва ли щеше да чакаш моето разрешение — отбеляза кралят. — Но да не говорим повече за това. Искам да узная от теб, господин рицар, на какво основание и по чия заповед си пътувал до пустинята край Мъртво море и до Енгадийския манастир.

— По заповед на съвета на владетелите от свещения кръстоносен поход — отвърна рицарят.

— А кой е посмял да издаде такава заповед, без да уведоми мен, който не съм най-незначителният член на този съюз?

— Извинете, Ваше величество — реше шотландецът, — но не е моя работа да разпитвам за такива подробности. Аз съм воин на кръста, затова бях длъжен да се подчиня без разсъждения на волята на владетелите и вождовете, оглавили този свещен поход. Заедно с всички християни скърбя, че болестта — надявам се, само за кратко — не е дала възможност на Ваше величество да посети военния съвет, където заема твърде видно място. Но като воин съм длъжен да се подчиня на хората, които имат законното право да ми заповядват. В противен случай щях да дам лош пример на християнската войска.

— Ти говориш правилно — каза крал Ричард. — Не си виновен ти, а хората, с които се надявам да си разчистя сметките, както трябва, когато се вдигна от това проклето легло. В както се състоеше даденото ти поръчение?

— Струва ми се, Ваше величество — отговори шотландският рицар, — че ще е най-добре да попитате онези, които ме бяха изпратили. Те биха могли да ви изложат същността на моето поръчение. Аз съм в състояние да ви предам само външните подробности.

— Не си прави шеги с мен, господин шотландецо, да не си изпатиш — възкликна раздразнен кралят.

— Господарю! — твърдо изрече шотландецът. — Когато потеглих на този поход, изоставих всякаква грижа за своето благополучие, защото се грижех единствено за благото на безсмъртната си душа, а не за безопасността на земната си плът.

— Кълна се в светата меса, ти си храбър момък! — произнесе Ричард. — Вярвай, рицарю, аз обичам шотландците. Смели са, макар да са вироглави и инатливи. Общо взето са искрени хора и само понякога лъжат от държавнически съображения. Заслужил съм тяхната признателност, защото доброволно сторих това, което те не можаха с оръжие да извоюват от моите предшественици и не биха могли със сила да изтръгнат от мен. Върнах ви крепостите Роксбърг и Беруик, взети като залог от Англия, възстанових древните ви граници и се отказах от изискването вашите владетели да се кълнат във вярност на английската корона, защото това задължение ви беше натрапено. Помъчих се да установя почетни и приятелски отношения с вашата страна.

— Да, вие сторихте всичко това, господарю — с поклон произнесе сър Кенет. — Вие сключихте в Кентърбъри договор с нашия владетел. Именно поради това аз и мнозина други шотландци, по-достойни от мен, водим война с неверниците под вашите знамена. Ако нашият брой сега не е голям, причината е, че не щадихме живота си и загивахме храбро.

— Вярно е, вярно е — съгласи се кралят. — Затова, като помните доброто, което сторих на вашата страна, не бива да забравяте, че аз съм най-важният участник в християнската лига и имам право да зная всичко за преговорите, които се водят от моите съюзници. Хайде, бъди справедлив към мен и ми разкажи това, което имам право да зная и със сигурност ще узная по-точно от теб, отколкото от другите.

— Щом настоявате толкова, господарю мой, ще ви кажа истината — рече шотландецът. — Вярвам, че искрено и честно се стремите да осъществите основната цел на нашия поход, което не може да се каже за другите членове на свещения съюз. Знайте тогава, че ми беше възложено чрез посредничеството на енгадийският пустинник, светия човек, който се ползва от уважението и покровителството на самия Саладин…

— Да предадете предложение за примирие, нали? Не се и съмнявам — довърши Ричард, като го прекъсна припряно.

— Не, господарю мой, кълна се в свети Ендрю, не — възпротиви се Шотландският рицар. — Става дума за установяване на сигурен и траен мир и за изтеглянето на нашата войска от Палестина.

— Свети Джордж! — потресен възкликна Ричард. — Колкото и лошо да бях мислил за тях, през ум не можеше да ми мине, че могат да се докарат до такъв срам. Кажи, сър Кенет, как се отнасяш ти самият към подобно предложение?

— Предадох го на драго сърце, господарю мой — отвърна Кенет. — Откак се лишихме от своя благороден вожд, от единственият човек, който според мен можеше да ни води към победа, не виждах нито един от неговите приемници, способен да завоюва тази страна. Затова сметнах, че ще е по-добре поне да избегнем поражението.

— А при какви условия се предлагаше да бъде сключен този благословен мир? — попита крал Ричард, като с усилие потискаше овладялото го възмущение.

— Нищо не зная за тях, господарю мой — отвърна рицарят на Спящия леопард. — Предадох ги в запечатан плик на пустинника.

— А как ти се видя този почтен отшелник? Какъв е според теб — глупак, луд, изменник или светец? — попита Ричард.

— Според мен, Ваше величество, безумието му е престорено — рече хитрият шотландец. — Струва ми се, че играе ролята на луд, за да си спечели благоволението и уважението на неверниците, които смятат безумците за хора, вдъхновявани от небето. Във всеки случай лудостта му се проявяваше съвсем нарядко и според мен не е засегнала разсъдъка му, както става обикновено.

— Умееш да бъдеш проницателен — отбеляза кралят, като се отпусна върху постелята. Дотогава бе разговарял седешком. — А какво ще кажеш за покаянието му?

— Покаянието му — замислено подхвана Кенет — според мен е напълно искрено. Явно съвестта го измъчва заради някакво страшно престъпление, което според него го обрича на вечни мъки.

— А какво е становището му за политиката?

— Струва ми се, господарю — отвърна Кенет, — че също толкова малко вярва в завоюването на Палестина, както и в собственото си спасение. Сигурно смята, че това може да стане само по чудо особено откак ръката на Ричард престана да нанася удари по неверниците.

— Значи страхливата политика на този пустинник по нищо не се различава от политиката на всичките тези жалки хора. Те са забравили за рицарското достойнство и за вярата си и се държат решително само когато намислят да отстъпват. Готови са да бягат презглава и да стъпчат умиращия си съюзник!

— Извинете ме, господарю мой — прекъсна го шотландският рицар. — Струва ми се, че този разговор само усилва болестта ви — врага, от който християнската войска се страхува повече, отколкото от сарацините.

Наистина лицето на крал Ричард се беше наляло с кръв и жестовете му издаваха трескава възбуда. Стиснатите в юмрук ръце, бляскавите очи сочеха, че страда едновременно и от физически болки, и от душевни мъки. Въпреки това гордият му дух явно презираше и едното, и другото и го подтикваше да продължи разговора.

— Бива те да ласкаеш, господин рицарю, но няма да се измъкнеш лесно от мен! — възкликна той. — Трябва да узная от теб повече, отколкото ми разказа досега. Видя ли моята съпруга, която беше в Енгадийския манастир?

— Не, господарю мой, не съм я забелязал — отвърна сър Кенет, дълбоко смутен. В тази минута си спомни среднощната процесия в параклиса, издълбан в скалата.

— Питам те — строго продължи кралят — влезе ли в параклиса на Енгадийския манастир и видя ли там Беренхария, английската кралица и дамите от нейната свита, които тръгнаха заедно с нея да се помолят Богу?

— Господарю мой — отвърна Кенет, — ще ви кажа цялата истина като на изповед. В подземния параклис, където отшелникът ме заведе, чух как хор от дами изпълнява религиозни химни, но не видях лицата на дамите, а гласовете им чух по време на пеенето. Затова не мога да кажа дали е била там английската кралица.

— А не позна ли поне една от тези дами?

Сър Кенет не каза нищо.

— Питам те като рицар и джентълмен — повтори кралят, като се подпря на лакът. — От твоя отговор ще разбера колко цениш тези две звания. Кажи сега, не позна ли някоя дама от хора?

— Господарю мой — с известно колебание отвърна Кенет, — може би се досетих само…

— Е, и аз май се досещам — мрачно промълви кралят. — Стига вече по тези неща. Макар че се наричаш рицар на Леопарда, не те съветвам да дразниш Лъва. Виж какво. Да се влюбиш в луната би било само глупост; но да скачаш към нея от върха на кула с надеждата да я постигнеш — е гибелна лудост.

В това време в предверието се чу шум. Кралят побърза да смени темата на разговора и като се овладя, довърши:

— Сега си върви. Кажи на де Уо да побърза и да доведе арабския лекар. Поверявам живота си на султана. Стига да се откажеше той от лъжливата вяра, щях да му помогна да изпъди от владенията си всичките тези френски и австрийски изменници. Мисля, че той също толкова добре би управлявал Палестина, както когато са я управлявали помазаници на самото небе.

Рицарят на Спящия леопард си излезе. Веднага след това доложиха на краля, че представители на съвета на владетелите искат да видят Негово величество.

— Пак добре, че още ме смятат за жив — отбеляза кралят. — Кои са тези посланици?

— Великият магистър на тамплиерите и маркиз Монфератски.

След малко посетителите влязоха. След обичайните поздрави, разменени между представителите на съвета и краля, маркиз Монфератски се залови да обяснява мотивите на посещението им. Както каза той, пращат ги кралете и принцовете, влизащи в съвета на кръстоносците, за да „узнаят какво е здравето на техния великодушен съюзник, доблестният английски крал“.

— Знаем колко се вълнува съветът за моето здраве — отвърна кралят. — Сигурно членовете му много са се измъчили през тези две седмици, че нищо не са знаели за здравето ми. Сигурно са се страхували да не го влошат, ако дойдат и ме навестят.

Този отговор, толкова рязко прекъснал плавното слово на маркиза, смути оратора. Той продължи сухо, кратко и сериозно, като съобщи на краля, че съветът е решил да го моли да не доверява здравето си на мюсюлмански лекар, уж изпратен от Саладин, докато съветът не вземе мерки да отстрани или да потвърди съмненията, предизвикани в дадения момент от тази личност.

— Велики магистре на светия и доблестен орден на тамплиерите и вие, благородни маркизе Монфератски! — отвърна Ричард. — Ако благоволите да се оттеглите в съседното помещение, ще видите колко високо ценим ние любвеобвилните съвети на нашите събратя кралете и принцовете, които заедно с нас водят свещена война за нашата вяра.

Маркизът и великият магистър се оттеглиха. Преди още да прекарат няколко минути в приемната, пристигна източният лекар, съпровождан от барон Джилсланд и от шотландеца Кенет. Баронът влезе малко след първите двама — сигурно се бе забавил, за да даде някакви нареждания на стражата.

Когато арабският лекар влезе, по източния обичай се поклони дълбоко на маркиза и на великия магистър; магистърът отвърна със студено презрение на това приветствие, а маркизът — с приветлива любезност, каквато проявяваше обикновено към всички. Възцари се мълчание. След две минути магистърът попита строго мюсюлманина:

— Невернико, как смееш да изпитваш изкуството си върху християнски владетел, помазаник Божи?

— Слънцето на аллах — отговори мъдрецът — свети еднакво и на християни, и на правоверни, затова неговият слуга не се осмелява да прави разлика между тях, когато се отнася до лечение.

— Неверни Хекиме — каза магистърът, — не зная какво е името ти, некръстени слуга на мрака! Знаеш ли ти, че ако крал Ричард умре от твоето лечение, ще те завържат за опашките на два диви коня и ще бъдеш разкъсан на две!

— Това едва ли ще е справедливо — възрази лекарят, — нали аз ще използвам само достъпните на човека средства, а изходът от моето лечение е записан в книгата на света. Моят господар, султан Саладин, ми е заповядал да излекувам този християнски крал и с благословията на пророка аз се подчинявам на заповедта му. Ако не успея да го излекувам, вие имате мечове, които жадуват за кръвта на правоверните, и на драго сърце ще им предложа тялото си. Моля ви, нека да не отлагаме възложената ми работа.

— Кой може да говори за отлагане? — каза барон де Уо, като влезе в приемната. — И без това доста се забавихме. Поздравявам ви, господарю на Монферат, и вас, доблестни магистре. Налага се да ви оставя, защото веднага трябва да отведа този учен господин при Негово величество.

— Лорде! — възкликна на севернофренското наречие маркизът. — Нима не знаете, че съветът на кралете и принцовете ни възложи да убедим английския крал да не се доверява на източния лекар и да не излага на опасност здравето си, толкова ценно за нас?

— Благородни маркизе — рязко отговори англичанинът, — не обичам нито да слушам, нито да държа дълги речи и освен това повече вярвам на очите си, отколкото на ушите си. Сигурен съм, че този езичник може да излекува болестта на крал Ричард и съм убеден, че ще стори всичко необходимо. Да не губим време. Ако с мен тук беше влязъл дори самият Мохамед — дано го порази Божието проклятие! — и бе дошъл със същото благородно намерение, каквото е довело тук този Адонбек Ел Хеким, бих сметнал за ужасен грях да го бавя дори минута. Напред с Божията помощ, лордове!

— Но нали самият крал каза ние да присъствуваме при лечението! — намеси се маркиз Монфератски.

— Ако седите тихо, лордове — моля, влезте заедно с нас. Но ако със закани или с жестове пречите на този изключителен лекар да изпълнява задълженията си, знайте, че без да обръщам внимание на високите ви титли, ще ви накарам да напуснете шатрата на Ричард. Толкова съм сигурен в лекарствата на този човек, че дори самият Ричард да се откаже от тях, кълна се в Пресветата дева, насила щях да го накарам да ги изпие. Да влизаме, Ел Хеким.

Последните думи бяха произнесени на франкския жаргон. Лекарят веднага се подчини. Магистърът изгледа мрачно безцеремонния рицар. На сър Кенет нито казаха да влезе, нито му забраниха да присъства при лечението. Поради изключителните обстоятелства той сметна, че има право да последва тези видни особи, но като не забравяше скромното си положение, през цялото време се държа настрани.

Когато гостите влязоха в кралската спалня, Ричард възкликна нетърпеливо:

— Прекрасно! Милите ми приятели са дошли да погледнат как Ричард ще скочи в неизвестността. Де Уо, приеми благодарността на своя господар, все едно дали му е съдено да живее, или да умре. Май с вас влезе още някой… Тази треска ми увреди зрението… О, май е същият шотландец, който иска да се качи без стълба на небето. Добре дошъл… Хайде, сър Хеким, почвайте, почвайте.

Лекарят, вече успял да разпита за симптомите на болестта му, дълго и внимателно проверява неговия пулс. Всички присъстващи стояха безмълвни наоколо и чакаха, затаили дъх. След това мъдрецът напълни една чаша с изворна вода и потопи в нея малката червена торбичка, която, както и преди, извади от диплите на дрехите си. Когато водата достатъчно се просмука със съдържанието на кесийката, Ел Хеким понечи да даде водата на краля, но той го възпря и рече:

— Чакай малко. Ти провери моя пулс, нека и аз да проверя твоя. Както е редно за почтен рицар, и аз разбирам нещо от твоето изкуство.

Арабинът без колебание му подаде ръката си. Широката длан на крал Ричард стигна и почти напълно скри от погледа тънката издължена китка на арабина.

— Сърцето му бие спокойно като на младенец — каза кралят. — Не може да има такъв пулс човек, който се готви да отрови краля. Де Уо, пусни този Хеким с почести и в пълна неприкосновеност, каквото и да се случи с мен — все едно дали ще умра или ще остана жив… Поклони се от мен на благородния Саладин, приятелю. Ако умра, няма да се усъмня в честността му, ако ли остана жив, ще се помъча да му се отблагодаря така, както прилича на воин.

Сетне Ричард се привдигна, взе чашата и като се обърна към маркиза и магистъра, каза:

— Помнете какво ще кажа и нека моите събратя владетели подкрепят наздравицата ми с чаша кипърско вино: „Пия за безсмъртната слава на първия кръстоносец, който ще забие копие или меч във вратата на Йерусалим; пия позор и вечно безчестие да сполетят всекиго, който е поставил ръката си върху плуга, а сетне го е захвърлил!“

Той изпи чашата до дъно, върна я на арабина и съвсем изтощен се отпусна върху високите възглавници. Лекарят с безмълвни, но изразителни жестове даде да се разбере, че всички освен него и де Уо трябва да напуснат шатрата, защото никакви думи не можеха да накарат верния англичанин да се махне. Кралската шатра веднага опустя.