Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (24)

Двайсет и четвърта глава

Както прашинка,

попаднала в напитката, ни отвращава,

вкуса разваля и отказва ни от виното;

тъй както гвоздеят, оставен до компаса,

посоката променя и флотата погубва, —

така и малката причина в миг поражда

раздор и свади сред съюза мощен,

навек целта велика тя погребва.

„Кръстоносен поход“

Читателят вероятно вече се досети кой беше нубийският роб, с каква цел се бе появил в лагера на Ричард и защо се намираше сега до този владетел, когато той, заобиколен от храбрите перове на Англия и Нормандия, бе застанал на хълма свети Джордж. До Ричард се вееше английското знаме, което държеше най-уважаваният човек в армията — братът на Ричард по баща, сър Уилям Дългия меч, ърл Солсбъри.

Някои изрази на краля при разговора му със сър Невил предизвикаха у нубиеца съмнението, че маскарадът му е разобличен. Особено го тревожеше това, че кралят явно разбираше по какъв начин кучето ще разобличи крадеца, отмъкнал знамето, макар че в присъствието на Ричард уж никой не беше споменал, че по време на печалното събитие е било нападнато и ранено куче. Въпреки тревогата на нубиеца кралят продължи да се отнася към него така, както това отговаряше на външния му вид. Клетият роб не можеше да определи дали е разобличен, или не, затова помисли и твърдо реши да не се отказва доброволно от сегашния си вид.

През това време отрядите на отделните участници в кръстоносния поход начело с командващите или с кралете и принцовете минаваха на дълги редици в подножието на малката могила. Щом отрядът на една или друга страна преминаваше пред хълма, началникът му правеше няколко крачки нагоре по склона и учтиво приветстваше Ричард и английското знаме — като знак на уважение и приятелство, а не на подчинение или васална зависимост, както се казваше в протокола, описващ тази церемония. Духовниците благославяха краля и символа на неговата власт.

Дългите редици на войските се точеха непрекъснато и макар че бяха пооредели, изглеждаха железни и непоколебими, способни да завоюват Палестина. Наистина, при други условия знаците на уважение, оказвани на Ричард от толкова много военни, от които той не можеше да изисква верноподанически чувства, биха им се сторили унизителни; но в дадения случай самият характер на войната и нейната причина толкова добре се съчетаваха с рицарската му натура и с прославените му военни подвизи, че хората забравиха правата си и не възразиха, както биха постъпили в друг случай. Храбрите на драго сърце се прекланят пред най-храбрия, защото в този поход безстрашието, енергията и мъжеството бяха необходими условия.

Кралят, яхнал коня си, бе застанал неподвижно на върха на могилата с короната на глава. Откритото му лице се виждаше добре от всички. Студено и внимателно оглеждаше той всеки отряд, който преминаваше пред него и приемаше поздравите на вождовете. Туниката му от небесносиньо кадифе беше украсена със сребро, а късите му панталони от пурпурна коприна в разрезите бяха допълнени със златен брокат. До него беше застанал нубийският роб, хванал на къса каишка прекрасно куче, каквито се използват при лов на едър дивеч. Това не се струваше чудно на никого, защото мнозина владетели, участници в кръстоносните походи, имаха в свитите си черни роби, подражавайки на източните султани. Зад него, върху самата горна площадка на могилата, имаше дървена куличка, специално изградена за случая. В нея седяха кралица Беренхария и придворните дами. Понякога кралят поглеждаше към тях, но най-често погледът му се спираше върху нубиеца и кучето, особено когато преминаваха владетели, които можеше да подозира, че имат нещо общо с отвличането на знамето и които смяташе способни на това долно престъпление.

Затова той изобщо не погледна нубиеца, когато се приближи Филип френски. В отговор на движението на френския крал по хълма Ричард побърза да се спусне долу и да го посрещне; те се спряха един пред друг посред могилата и размениха приветствия, които трябваше да докажат братските им чувства. Но кой освен Царя на царете може да чете в човешките сърца? Под приятната маска на външно радушие Ричард криеше своето недоволство и съмнения във Филип, а французинът мислеше само как час по-скоро да потегли за Европа заедно с всичките си отряди като остави Ричард с войските си да приключва както си иска, това начинание.

Съвсем по друг начин се държа Ричард, когато се приближи тежковъоръженият отряд на тамплиерите. Лицата на тези хора, почернели под знойното слънце на Палестина, бяха черни като на азиатците, а конете и оръжието им беше много по-хубаво от снаряжението на сборните френски и английски отряди. Кралят бързо се огледа, но нубиецът стоеше невъзмутимо, вярното му куче мируваше в краката му, като с умен и доволен поглед изпращаше военните отряди. Погледът на краля отново се обърна към тамплиерите. Великият им магистър се възползва от привилегиите на полудуховното си звание и вместо военен поздрав благослови Ричард като свещеник.

— Този нахален хитрец не знае духовник ли е, войник ли е — отбеляза Ричард на ърл Солсбъри. — Но няма да му обръщаме внимание, Дълъг меч. Я погледни! Задава се моят храбър противник, австрийският ерцхерцог. Запомни хубавичко неговата осанка и държание. А ти, нубиецо, кажи на кучето си по-внимателно да го огледа. Кълна се в Бога, той е помъкнал и шутовете си!

Наистина — дали по навик, или защото искаше да изрази пренебрежението си към тази церемония, Леополд бе взел своя оратор, чието задължение беше да вдига наздравици на трапезата, и своя шут. Докато се приближаваше към Ричард, върху тъпото му лице се изписа страх и злоба — с такъв израз палавият ученик се приближава към строгия си учител. Ерцхерцогът с мрачен вид поднесе своите приветствия и се отдръпна към отрядите си.

Крал Ричард на няколко пъти погледна нубиеца и кучето му, но робът не помръдваше, а кучето не изразяваше ни най-малко безпокойство и Ричард презрително подхвърли на роба:

— Макар че водиш и куче да помага на мъдростта ти, страхувам се, черни приятелю, че твоето начинание няма да ти отреди почетно място сред прочутите магьосници и едва ли ще увеличи заслугите ти пред мен.

Както винаги нубиецът отвърна с дълбок поклон.

След това пред английския крал се появиха войските на маркиз Монфератски. За да подчертае силата на отрядите си, маркизът ги бе разделил на две части — начело на първия отряд вървеше брат му Ангеран, след това се задаваше той самият, начело на хиляда и двеста конника. Това беше леката кавалерия, насъбрана от венецианците и предоставена на маркиза. Бяха облечени живописно, с леко влияние на източната мода. Конете им бяха грижливо подбрани, а високите им седла също напомняха за турските. Тези бойци бяха много полезни при бързи схватки, но не можеха да устояват в продължителния бой така, както го правеха рицарите, а и не умееха да се бият като тях в плътна редица.

Начело на напетия отряд яздеше самият Конрад. Той беше облечен с костюм, подобен на облеклото на своите войници, но много по-пищен. Чудесният му кон беше доста буен, но маркизът го управляваше с твърда ръка. В десницата си Конрад стискаше жезъл, символ на върховната му власт над отрядите, която обаче бе повече показна, отколкото действителна. Този нищожен по дух старец бе пращан от венецианците във военните лагери, за да им донася за поведението на другите владетели; така се поддържаше системата на шпионаж и контрол, открай време отличаваща политиката на венецианската република.

Маркизът, който умееше да се приспособява към настроенията на Ричард, се ползваше от доброто отношение на английския крал. Щом се приближи към могилата, кралят слезе две-три крачки надолу, за да го посрещне, и възкликна:

— О, маркизе! Ти водиш своите храбри конници, а твоята черна сянка те следва както винаги! Щом грейне слънце, сянката ти не се отделя от теб!

Конрад се усмихна и понечи да отговори нещо, ала в този миг Росуал, нададе бесен вой и скочи напред. Нубиецът веднага пусна ремъка и хрътката се хвърли лудешки към венецианеца. След миг увенчаният с пищни пера маркиз се намери свален от коня и проснат върху пясъка, а конят му уплашено препусна през лагера.

— Кучето хвана истинския дивеч! — каза кралят на нубиеца.

— Кълна се в свети Джордж, този елен струва много! Дръпни кучето, защото ще му прегризе гръкляна.

Нубиецът лесно отдръпна кучето и здраво стисна ремъка. Хрътката все още ръмжеше яростно и се дърпаше упорито напред. Произшествието привлече много хора, които развълнувано се втурнаха към могилата — преди всичко началниците от отрядите на маркиза. Когато видяха поваления си вожд, те го вдигнаха и се развикаха:

— Нубиецът и кучето да бъдат съсечени на парчета!

Но гласът на Ричард, силен и звучен, заглуши шума и прогърмя повелително:

— Всеки, който посегне на кучето, ще умре! Животното само изпълни дълга си, ползвайки се от мъдростта, с която природата го е дарила. Ела насам, лъжецо, изменнико! Към теб се обръщам Конраде, маркизе Монфератски! Обвинявам те в измяна!

Конрад изглеждаше смутен, обзет от яд. Като се мъчеше да се овладее и да говори с обичайния си тон, възкликна:

— Какво значи това? Какви са тези обвинения? От какво е предизвикана тази ужасна постъпка спрямо мен, тези оскърбителни упреци? Значи толкова издържа разбирателството, в което Англия се кълнеше!

— Сигурно е станала някаква чудовищна грешка… Някакво недоразумение е възникнало! — намеси се Филип френски, току-що приближил се на кон до хълма.

— Явно Ричард възприема владетелите, участници в кръстоносния поход, като зайци или сърни — произнесе гробовният глас на магистъра на тамплиерите.

— Излез напред, Конрад — обърна се Ричард към маркиза, — и ако можеш, опровергай обвинението, което това безгласно животно, водено от своя инстинкт, ти отправя. То те обвинява, че си му нанесъл рана и подло си оскърбил Англия.

— Не съм пипал знамето — припряно избъбри Конрад.

— Издават те собствените ти думи, Конрад — високо заяви Ричард. — Кой освен гузната ти съвест ти е казал, че става дума за знамето?

— Нима ти не обърна наопаки лагера да го търсиш? — опита да се оправдае Конрад. — Как смееш да обвиняваш владетел и свой съюзник в такова престъпление, което вероятно е било извършено от някой подъл разбойник? Нима повече вярваш на едно куче, отколкото на своя съюзник?

По това време вече всички наоколо бяха обхванати от мрачна тревога и Филип френски побърза да се намеси.

— Владетели и барони — обърна се той към събралите се, — вие разговаряте в присъствието на обикновените войници. Те ще се нахвърлят с извадени мечове едни срещу други, като чуят, че вождовете им спорят по такъв начин! Нека всеки да отведе отрядите си по шатрите, а след час да се съберем в шатрата на съвета и да обсъдим мерките за прекратяването на тези раздори.

— Съгласен съм — каза Ричард, — макар че предпочитам да разпитам този негодник, докато разкошните му дрехи са още в пясък. Но в името на общите интереси ще постъпи така, както желае кралят на Франция.

Вождовете се разотидоха всеки при своите отряди. Навсякъде отекнаха тръби, заповеди и скоро войниците започнаха да се разотиват по лагера, като се пръскаха по шатрите си. По такъв начин прекият сблъсък бе предотвратен, но всички все още преосмисляха току-що случилото се. Същите владетели, които бяха приветствали преди малко Ричард като най-достойния вожд, сега повтаряха обичайните упреци срещу неговото високомерие и придирчивост. Разпространяваха се най-невероятни слухове.

Съветът се събра в определеното време. Конрад бе успял да съблече опозорения си костюм и с него сякаш бе свалил срама и смущението, които въпреки целия му ум и находчивост го бе обзело при внезапността на обвинението и пронизващия поглед на Ричард. Сега беше облечен като знатен владетел и влезе на съвета, съпровождан от австрийския ерцхерцог и магистъра на тамплиерите. Неколцина принцове подчертаха симпатиите си към него, за да покажат, че застават на негова страна.

Почти единодушната подкрепа на Конрад не оказа никакво влияние върху Ричард. Той влезе в съвета, запазвайки обикновения си безразличен вид, и със същите дрехи, с които бе стоял на могилата. Хвърли небрежен, леко презрителен поглед към вождовете, заобиколили Конрад и най-откровено обвини маркиза, че е задигнал английското знаме от хълма, като е ранил вярното куче, оставено да го пази.

Конрад стана от мястото си и смело започна да се защитава. Той заяви, че няма нищо общо с това произшествие и че ще държи на казаното независимо кой го обвинява: човек или животно, крал или куче.

— Братко наш, английски кралю! — подхвана Филип, на драго сърце поел ролята на арбитър. — Това обвинение е необичайно. Не съм чувал да си изтъквал някакви аргументи по този въпрос. Основаваш се само на поведението на кучето, но мисля, че думите на рицаря тежат повече от лая на едно куче!

— Мой доблестни братко — отвърна Ричард. — Спомни си, че всевишният е дал кучето на човека, за да участва в неговите радости и скърби, да бъде негов другар. Кучето е умно почти колкото човека, само дето не може да говори, нито да лъже. Кучето не греши, то винаги е справедливо в своята омраза или вярност. Неведнъж се е случвало, че по указанието на куче на ешафода да отиват убийци или разбойници, а хората в такива случаи са казвали, че кучето следва указанието Божие. В твоята страна, братко мой, спорът щеше тържествено да бъде решен чрез двубой между човека и кучето.

— Да, наистина се състоя такъв двубой в моята страна, кралю, братко мой — потвърди Филип, — но то беше много отдавна и в случая не можем да се осланяме на този пример. Ние не можем да накараме един знатен владетел да се бори с куче, защото подобен двубой би бил срамен за всички нас.

— Не съм искал такова нещо — каза крал Ричард, — при това ще е подло да рискуваме живота на прекрасното куче в двубой с такъв лицемер като Конрад. Но ето моята ръкавица. Извиквам го на двубой и с това потвърждавам обвинението, което отправих. В края на краищата един крал в никакъв случай не е по-незначителен от един маркиз.

— Кралят — възвести френският владетел — е толкова по-високо от маркиза, колкото по-високо се намира човекът над кучето. Крал Ричарде! Не можем да допуснем този двубой, защото ти си вождът на нашата войска, мечът и щитът на християнския свят.

— Господари и барони! — започна Конрад. — Не приемам предизвикателството на крал Ричард. Той е избран за наш вожд във войната срещу сарацините и ако може със спокойна съвест да вика на двубой свой съюзник по толкова незначителен повод, аз във всеки случай не мога да си навлека упреци, че съм посегнал на вожда на християнската войска. Затова съм готов да се бия срещу всеки друг, който подкрепя това лъжливо обвинение, да браня честта си в двубой и да докажа, че моят обвинител е долен лъжец.

— Филипе френски — отвърна Ричард Лъвското сърце. — Моите думи никога не се разминават с мислите ми. Обвинявам Конрад, че в нощния мрак е откраднал символа на английската чест като подъл крадец. Поддържам своето обвинение. Не се съмнявам, че когато настъпи определеният ден, ще се намери храбър рицар, готов да се срази с крадеца, щом Конрад не желае да се бие срещу мен.

— Тъй като така или иначе се оказах в ролята на посредник в тази работа — рече Филип френски, — определям за двубоя петия ден от днес нататък. Двубоят трябва да се състои според рицарските обичаи. Ричард Английски ще участва чрез свой представител, като поддържа обвиненията си, а Конрад, маркиз Монфератски, ще участва като ответник. Но не зная къде да намерим място за такъв двубой. Не бива да го провеждаме близо до нашия лагер, тъй като войниците могат да подкрепят едната или другата страна и да се сбият.

— Добре ще е да се обърнем към великодушния Саладин — даде съвет Ричард. — Макар да е езичник, не познавам никой рицар, който да е изпълнен с такова благородство и на чиято дума да може да се разчита толкова непоколебимо. Предлагам това заради тези, които се страхуват от лоши последици. Що се отнася до мен, за мен бойното поле е там, където виждам врага си.

— Така да бъде — заключи Филип. — Ще съобщим за нашето предложение на Саладин, макар че така ще признаем пред него вътрешните си раздори, които е най-уместно да не изнасяме вън от лагера, стига това да беше възможно. Обявявам за закрито това заседание на съвета и моля всички вас като християни и като рицари да не допускате повече разпри, а да оставим този спор да бъде решен от Божия съд. Нека всеки от нас се помоли победата да бъде дарена на тогова, на чиято страна е истината. Да се изпълни Неговата воля!

— Амин, амин! — отекна от всички страни.

— Надяваш ли се да победиш в боя? — обърна се тамплиерът към Конрад.

— Изобщо не се съмнявай в мен — отвърна Конрад. — Наистина никак не ми се ще да опитам желязната ръка на крал Ричард и не се срамувам да си призная, че сторих всичко възможно да избегна двубоя именно срещу него. Но в цялата му войска няма нито един човек, включително и неговият брат, срещу когото се страхувам да се бия.

— Добре, че си толкова сигурен в себе си — одобри думите му тамплиерът. — В дадения случай ноктите на кучето помогнаха този съюз да се разпадне доста повече от твоите измислици и от ханджара на чарегита.

— Какво да се прави! — подхвана маркиз Монфератски. — Време беше този съюз да се разпадне и да се приберем по домовете си. Нали всичките свади ги създава крал Ричард, който, вместо да ни води срещу сарацините, все търси повод да се бие срещу нас самите! — патетично заяви маркизът, като думите му бяха предназначени за току-що присъединилия се към двамата австрийски ерцхерцог.

— Да идем в моята шатра — предложи австрийският владетел. — Там ще поговорим спокойно на чаша вино.