Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на кръстоносците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7

История

  1. — Добавяне

Двайсета глава

Когато хубавица с коланче върже лъв,

я следва той покорно,

не смее да ръмжи и ноктите си

страшни от всички кротко скрива.

Така Херакъл някога е прел с вретено,

за да зарадва своята Омфала.

Анонимен автор

Когато Ричард, без да подозира за гнусното предателство в своя лагер, поне временно възроди разбирателството между владетелите, реши да възстанови час по-скоро и мира в своето семейство. Сега вече можеше спокойно да съди за събитията и по-точно да изясни подробностите около отвличането на знамето. Искаше му се да узнае повече и за отношенията между неговата братовчедка Едит и прокудения шотландски търсач на приключения.

— Ако ме попита, какво трябва да кажа, Ваше величество? — обърна се разтрепераната Калиста към кралицата. — Всички ни ще убие нашият владетел.

— Нищо, не се страхувайте, мадам — успокои я де Уо, който беше дошъл по поръчение на Ричард. — Негово величество пощади живота на шотландския рицар, който беше най-виновен, и го подари на мюсюлманския лекар. Той няма да бъде прекалено строг към една дама, макар и виновна за такава беда.

— Измисли нещо, Калиста — посъветва я Беренхария, — моят съпруг няма време да търси истината.

— Разкажете му точно така, както си беше — намеси се Едит. — Иначе аз самата ще му разкажа.

— Моля за извинение, Ваше величество — обади се де Уо, — но според мен именно лейди Едит дава най-добър съвет. Наистина крал Ричард ще повярва всичко, каквото Ваше величество му каже, но едва ли има същото доверие в лейди Калиста, особено по този въпрос.

В края на краищата лейди Калиста се реши да каже истината. Когато де Уо я заведе при краля, тя подробно му разказа по какъв начин са отвели злополучния рицар на Спящия леопард от неговия пост. Тя оправдаваше лейди Едит — която впрочем нямаше за какво да бъде обвинявана, — и възлагаше цялата вина върху своята господарка, кралицата, защото чудесно знаеше, че кралят гледа през пръсти на лудориите на Беренхария. И наистина, Ричард беше нежен съпруг, може би дори прекалено нежен. Първият му гняв беше отминал и сега не му се искаше строго да наказва заради нещо, което не можеше да се поправи. Хитрата лейди Калиста, от дете свикнала на придворни интриги и прекрасно отгатваща настроението на краля, изтича като сърна при кралицата, на която трябваше да предаде, че Ричард след малко ще я посети. Към съобщението придворната дама добави и свой коментар; според нея Ричард отначало щял да се държи строго, за да накара кралицата да съжали за шегата си, а сетне милостиво щял да прости и на нея, и на всички останали, забъркани в тази история.

Като разпита подробно Калиста за всичко, Беренхария облече най-хубавите си дрехи и сигурна в себе си, зачака Ричард.

Когато той влезе, се озова в положението на държавник, пристигнал в провинила се провинция и убеден, че ще се наложи само да осъди виновните, а всъщност се оказа, че провинцията не признава властта му и се е разбунтувала. Беренхария прекрасно съзнаваше силата на красотата си, любовта на Ричард и никак не се съмняваше, че след като първият му гняв е отминал, тя ще успее да наложи своите условия за мир. Вместо да изслуша покорно мъмренето на краля, тя с мило кокетство почна да оправдава постъпката си и да доказва, че всъщност се отнася само до невинна шега. Кралицата уверяваше, че изобщо не е карала Нектабан да довежда рицаря и да го отделя от хълма, на който е бил поставен на пост (истина беше само това, че не бе поръчвала на Нектабан да довежда сър Кенет именно в нейната шатра); сетне стана още по-красноречива в атаката си, като започна да упреква Ричард, че не я обичал, понеже й отказал толкова дребен подарък като живота на клетия рицар. През плач и ридания тя се заоплаква от суровия нрав на своя съпруг, който за малко да я стори завинаги нещастна. Ами ако този рицар наистина беше екзекутиран! Образът на невинната жертва щял да я преследва и наяве, и насън.

Този поток от женско красноречие се съпровождаше с обичайните в такива случаи сълзи и въздишки. Личеше си, че раздразнението на кралицата е предизвикано не от гордост или от лош нрав, а от чувство на засегнато самолюбие: тя бе осъзнала внезапно, че в очите на своя съпруг значи доста по-малко, отколкото бе предполагала.

Крал Ричард беше много смутен. Всичките му опити да я отрезви останаха напразни. От друга страна, не беше в състояние да използва съпружеския си авторитет спрямо прекрасната дори в тази минута млада жена. Неволно мина в отбрана, като се мъчеше да смекчи нейното недоволство, и я убеждаваше, че не бива да страда от угризения на съвестта заради нещо, което не се е случило, така че няма защо да се страхува от привидения. Та нали сър Кенет е жив и здрав и е подарен на великия арабски лекар, който много добре ще се погрижи за него. Този аргумент се оказа най-несполучливият от всички; кралицата отново се натъжи, като си спомни, че някакъв си сарацински лекар е получил милостта, за която кралицата е молила на колене, но напразно. При това ново обвинение Ричард загуби търпение. Той каза съвсем сериозно:

— Беренхария, този лекар ми спаси живота. Ако животът ми има някаква стойност в твоите очи, не би ме упреквала, че съм го възнаградил по-щедро, отколкото му предлагах преди това и от което той се отказа веднага.

Кралицата се задоволи да спре дотук. Вече забелязваше, че ще е опасно да продължи упреците си.

— О, мой Ричарде! — възкликна тя. — Защо не доведе при мен този мъдрец? Английската кралица би показала колко цени човека, спасил от гибел светлината на рицарството, славата на Англия, слънцето и надеждата на клетата Беренхария.

С това съпружеската свада приключи. Но за да постигнат по някакъв начин изискванията на справедливостта, кралят и кралицата се съгласиха, че за цялата тази неприятност е виновен Нектабан и решиха да го прогонят заедно със съпругата му Геневра от свитата на кралицата. Освен това горкото джудже щеше да опита и камшика, ако кралицата не каза, че вече по нейна заповед си е отнесъл боя. Накрая се споразумяха заедно с писмото до Саладин, с което го известяваха, че след края на примирието военните действия ще бъдат възобновени и заедно с ценните подаръци, които Ричард искаше да му прати заради грижите за неговото здраве, да изпроводят на султана и тези две злополучни човешки същества.

В този ден на Ричард се наложи да издържи още един двубой с жена. Този път обаче не изпита кой знае какво вълнение, макар че Едит също беше красавица и вдъхваше уважение у всекиго, и макар че несправедливите обвинения много я бяха оскърбили (докато Беренхария също се преструваше на оскърбена), тя все пак не беше нито жена, нито любовница на Ричард и той не се страхуваше особено от нейните упреци, въпреки че те бяха разумни и справедливи. Ричард пожела да говори насаме с Едит и я последва в нейната шатра, където й позволи да седне и се настани до нея.

Кралят беше свикнал да се държи свойски с Едит и мълчанието й, студеният й прием го озадачиха. Той започна разговора, обзет от лек смут.

— Скъпата ми братовчедка ми се сърди — подхвана той най-сетне. — Признавам, че условията ме подтикнаха без причина да се усъмня, че си се държала неподобаващо на положението си. Но когато бродим из мъгливата долина, наричана човечество, често вземаме сенките за реални предмети. Нима прекрасната братовчедка няма да прости на твърде избухливия си роднина Ричард?

— Кой би отказал прошката си на Ричард, щом Ричард има прошката на краля? — отвърна Едит.

— Не говори толкова тържествено, братовчедке — каза Ричард. — Кълна се в Пресветата дева, твоето печално лице и широката мантия върху ти ще накарат хората да мислят, че си овдовяла току-що или най-малкото си изгубила своя любим. Съвземи се. Сигурно си чула вече, че няма причини за скръб. Защо е този траур?

— Облякох траурни дрехи за погиналата чест на Плантагенетите… Защото славата напусна дома на моя род.

Ричард се навъси.

— Погинала чест! Слава, напуснала дома ни! — повтори той сърдито. — Братовчедката Едит има право да се отнесе към мен твърде строго, защото я укорих несправедливо и прибързано. Ала все пак би ли ми казала в какво виждаш моята вина?

— Един Плантагенет трябваше или да прости на престъпника, или да го накаже — обясни Едит. — Не прилича на човек от такъв висок род да подарява свободен християнин, един от най-храбрите рицари, за роб на езичник. Не прилича да се спира насред път и да води пазарлъци, като дарява живот с цената на робство. Осъждането на смърт на този нещастник беше жестоко, но все пак имаше нещо подобно на правосъдие. А да го осъдите на робство и изгнаничество — това си е истинска тирания.

— Ясно ми е, прекрасна братовчедке — ехидно изрече Ричард, — че сте от тези хубавици, според които далечният любим е все едно несъществуващ или мъртъв. Имайте търпение. Ще пратя дузина конници след него и те ще поправят грешката, ако твоят любим таи някаква опасна за вас тайна, която гробът би запазил по-добре, отколкото изгнанието.

— Стига с твоите неприлични шеги! — възкликна Едит, като силно се изчерви. — По-добре помисли, че заради ината си лиши своето велико начинание от може би най-смелия боец, отне от кръста един от най-добрите му защитници и предаде служителя на Бога в ръцете на езичниците! Даде възможност на хората да дрънкат, че си завидял на този храбър рицар и си го прогонил, за да не те затъмни.

— За мен ли говориш такива неща! — извика Ричард, дълбоко засегнат. — Аз — да завиждам на чуждата слава! Защо не е тук, за да си премерим силите! Тогава всички ще се убедят, че Ричард няма причини да завижда на ничия слава, нито да се страхува от нечия сила и доблест. Чуй, Едит! Сама не разбираш какви ги приказваш. Мъката по далечния любим или ядът заради него те правят несправедлива към твоя роднина, който въпреки заядливия ти характер те цени по-високо от мнозина други.

— Далечния любим! — извика лейди Едит. — Но всъщност защо да не назова любим човека, който толкова скъпо плати, за да носи това звание? Може да не съм достойна за преклонението му, но винаги съм се стремила да не го разочаровам. А че аз съм забравила високо си положение и той е забравил своето място — това е лъжа и такава ще си остане, дори да я изрече крал!

— Скъпа братовчедке — успокоително изрече Ричард, — не слагай в устата ми думи, които не съм изричал. Не съм казвал, че си била по-милостива към този рицар, отколкото заслужава скромният му произход и отколкото всяка принцеса може да бъде милостива към който и да било рицар. Но, кълна се в Пресветата дева, разбирам нещичко от любовните работи. Всичко и винаги започва с обожаване и преклонение отдалеч; сетне, падне ли удобен случай, се появява близост, а след това… Впрочем какво да обяснявам на жена, която се смята за най-мъдрата от всички!

— С удоволствие слушам моя роднина, когато той не оскърбява моето достойнство и чест — рече Едит.

— Кралете, скъпа братовчедке, не са много по разсъжденията, те са свикнали да дават заповеди — напомни й Ричард.

— Е, да, но султаните дават заповеди, защото те си имат работа с роби — възрази Едит.

— Не би трябвало да презираш толкова султаните, мила, щом държиш на шотландеца — каза кралят. — Смятам, че Саладин е повече верен на думата си, отколкото например Уилям Шотландски. Виж, той е достоен да бъде напречен лъжец, защото жестоко ме излъга и не изпрати обещаните помощни отряди. Позволи ми да ти кажа, Едит, че може би след време ще оцениш по-високо турчина и ще го предпочетеш пред лъжливите шотландци.

— Това никога няма да стане! Надявам се, че и самият Ричард никога няма да приеме лъжливата религия, заради победата над която преплава морета и дойде в Палестина.

— Ти искаш последната дума да бъде твоя — завърши разговора Ричард. — Така да бъде. Мисли, каквото искаш за мен, прекрасна Едит. Аз обаче никога няма да забравя, че ние сме близки и обичащи се роднини.

Сетне той любезно се сбогува и излезе. Дълбоко в душата си бе много недоволен от това посещение.

Бяха изминали вече три дни, откак сър Кенет беше изгонен от лагера. Крал Ричард седеше в шатрата си и се наслаждаваше на вечерния западен ветрец, донесъл необичайна прохлада. Сякаш самата Англия изпращаше свеж полъх на своя неудържим крал, постепенно възстановяващ силите си, толкова необходими за осъществяването на гигантските му начинания. Наоколо нямаше никого. Де Уо беше изпратен в Аскалон, за да попълни войската и бойното снаряжение, а останалите придворни се занимаваха със своите работи. Всички се готвеха за възобновяването на бойните действия и за военния преглед, определен за следващия ден. Кралят седеше сам и слушаше разнообразните шумове на лагера, кънтежа на наковалните, където се ковяха конски подкови, звънтежа от шатрите на оръжейните майстори, които поправяха разнообразното оръжие; гласовете на войниците, минаващи покрай кралската шатра, звучащи гръмко и весело. Слухът на Ричард с наслада попиваше тези звуци, предизвикващи във въображението му картини на победи и слава. Неочаквано влезе един слуга и съобщи, че е пристигнал пратеник на Саладин.

— Прати го веднага при мен и му окажи необходимите почести — нареди кралят. — С Английският рицар въведе някакъв човек, който по външност приличаше на обикновен нубийски роб, но въпреки това с доста смайващ външен вид. Беше огромен на ръст с прекрасна фигура, а в чертите на властното му лице не личеше дори следа от негърски произход. Черните му като катран кичури се увенчаваха от млечнобяла чалма, бе наметнал къса наметка, също бяла на цвят; под нея се виждаше куртка от леопардова кожа, която не стигаше до коленете. Мускулестите му крака и ръце бяха голи. Нозете му бяха обути с леки сандали — в дясната си ръка държеше късо копие, вратът му бе украсен със сребърна огърлица, а над лактите си носеше сребърни гривни. С лявата ръка водеше на ремък едра и красива хрътка.

Пратеникът в знак на смирение отхвърли наметалото и се просна по очи пред краля. Щом докосна замята с чело, стана, преклонил едното коляно, и в това положение предаде на краля свитък от копринена тъкан, в който имаше друг от брокат. Във втория калъф бе сложено писмо от Саладин, написано на арабски, и неговия превод на англо-нормански език. То гласеше следното.

„От Саладин, цар на царете, до Ричард, английския Лъв.

Последното ти послание ни каза, че ти си избрал не мира, а войната и си предпочел враждата към нас пред нашето приятелство. Смятаме те за слепец и скоро се надяваме да те убедим, че грешиш чрез нашите непобедими армии, свикани от десет хиляди племена. Нашият спор ще бъде решен от Мохамед, пророка Божи, и от Аллах, Бог на пророка. А впрочем ние високо ценим и теб, и пратените от теб подаръци и двете джуджета, грозни като смъртта и весели като лютня. От благодарност заради тези дарове, изпратени ни от съкровищницата на твоята доброта, ти изпращаме нубийския роб на име Зогаук. Не съди за него по цвета на лицето му, както постъпват глупаците, защото плодовете с тъмна кожа често имат най-хубав вкус. Когато изпълнява волята на своя господар, той е силен като Рустем. Ще може да ти даде мъдри съвети, но трябва да се научиш да го разбираш, защото господарят на словото, който живее сред белоснежната ограда на устата му, е ням. Възлагаме го на твоите грижи, като се надяваме, че в най-близко време ще може да ти окаже неоценими услуги. С това приключваме и ти желаем прекрасно здраве. Вярваме, че нашият свят пророк ще те отведе към светлината на истината. А докато душата ти не се е просветлила, ние желаем здравето ти час по-скоро да се възстанови, за да бъде решен нашият спор от Аллаха на бойното поле.“

Писмото беше снабдено с подписа и печата на султана.

Ричард мълчаливо заоглежда изправилия се пред него нубиец. Очите на роба бяха устремени в земята, ръцете му с долепени длани — поставени върху гърдите; той целият напомняше прекрасно изваяна черна статуя. Кралят с удоволствие гледаше силната му фигура и накрая го попита на франкското наречие:

— Ти езичник ли си?

Робът поклати глава, вдигна десница и се прекръсти, като по този начин даваше да се разбере, че е християнин. Сетне отново застана в смирената си и покорна поза.

— А, това значи е нубиец християнин — рече на себе си Ричард, — сигурно тези неверници, мюсюлманите, са му отрязали езика!

Немият бавно поклати глава, сетне посочи небето с очи и допря пръст до устните си.

— Разбирам те — каза Ричард. — Ти страдаш от Божие наказание, а не от човешката жестокост. Можеш ли да чистиш оръжие и броня и да ми помагаш, когато се наложи да я облека?

Немият кимна утвърдително, приближи се до ризницата, окачена на подпорния стълб до щита и шлема на краля, сетне много сръчно и грижливо се захвана да ги почиства. Личеше си, че прекрасно познава задълженията на оръженосец.

— Сръчно момче си и, разбира се, много ще ми бъдеш полезен. Ти ще почистваш шатрата и ще ми прислужваш. С това искам да покажа колко високо ценя подаръка на султана. Ти не можеш да говориш, значи няма да разнасяш клюки и с неуместните си приказки да предизвикваш гнева ми.

Нубиецът отново се просна по очи, докосна земята с чело, сетне застана на няколко крачки от краля, сякаш очакваше заповеди.

— Още сега трябва да почнеш — рече кралят. — Ей върху онзи щит виждам петно. Когато го изпреча пред очите на Саладин, той трябва да блести като честта на султана и като моята.

Пред входа на шатрата протръби рог. След това влезе сър Хенри Невил с купчина послания.

— Получихме тези писма от Англия, господарю — каза той, като подаваше свитъците на краля.

— Англия, нашата Англия! — повтори Ричард тъжно и в същото време с нежност. — Уви! На моите поданици през ум не им минава колко несгоди преживя техният крал покрай болести и огорчения, причинени му от безразлични приятели и храбри врагове.

Той разтвори пакета, прегледа няколко послания и възкликна:

— Охо! Оказва се, че нашата страна не води мирен живот. Отново са започнали разпри. Върви си, Невил, трябва много внимателно да прочета тези известия.

Невил си излезе, а Ричард потъна в четене. Той узна, че братята му са се опълчили един срещу друг, но че и двамата са на нож с върховния съдия Лонгшан, с елийския епископ и че потисканите селяни са вдигнали бунтове. Най-опитните и предани благородници му пишеха, че е необходимо веднага да се върне в Англия, защото само неговото присъствие може да спаси кралството от ужасите на гражданската война, от която сигурно биха се възползвали Франция и Шотландия. Изключително разтревожен, Ричард четеше и препрочиташе зловещите писма и сравняваше съобщаваните в тях събития с другите донесения. Скоро напълно престана да забелязва какво става около него, макар че беше седнал до самия вход на шатрата, чиито завеси бяха дръпнати и виждаше както часовите, така и всичките си придворни, сновящи насам-натам.

В дъното на шатрата, в един тъмен ъгъл бе седнал нубийският роб. Гърбом към кралят, той изпълняваше възложената му работа и лъскаше необичайно големия щит, целият направен от стоманени пластинки. До нубиеца, почти невидима откъм входа, беше легнала голямата хрътка, която бе същинска негова сестра робиня. Кучето сякаш разбираше, че са попаднали при знатен владетел, и като че също изпитваше страх. Беше легнало в краката на нубиеца, отпуснало муцуна и подвило крака и опашка.

Докато кралят и новият му слуга бяха заети всеки със своето, се появи ново лице, което незабелязано се смеси с тълпата телохранители. Те бяха дванайсетина. Като забелязаха, че кралят е необичайно умислен и потънал в четене, те тихо стояха пред шатрата и за разлика от друг път дори не разговаряха. Както винаги, не проявяваха особена бдителност. Някои бяха събрали обли камъчета и играеха хазартна игра, други шепнешком обсъждаха предстоящото сражение, трети бяха легнали встрани и спяха, увити в зелените си наметала.

Между тези безгрижни пазачи се промъкна една дребничка фигура на стар турчин, бедно облечен — приличащ на марабу. Така наричаха благочестивите мюсюлмани, които ставаха пустинници — случваше се да се отбиват и в лагера на кръстоносците, макар че войниците винаги им се подиграваха, а понякога ги и поступваха. Трябва да отбележим, че вождовете на християнската войска, разхайтени и прахосници, събираха из шатрите си всякаква измет — музиканти, куртизанки и изобщо всевъзможни скитници от Изтока. Затова в лагера на кръстоносците източното облекло и чалмата не вдъхваха безпокойство. Въпреки това, когато описаната фигура се приближи доста, часовите й препречиха пътя. Пришълецът веднага смъкна от главата си чалмата и посочи обръснатата си брада и вежди — отличителен белег на скитащия пустинник. Странният израз на сбръчканото му лице и дребните святкащи черни очи говореха, че умът му не беше в ред.

— Поиграй ни, марабу — извикаха войниците, които познаваха нравите и обичаите на тези бродещи пустинници. — Играй, иначе така ще те нашарим с тетивите на лъковете си, че ще се завъртиш като пумпал.

Марабу изпълни заповедта им. Той подскочи и се завъртя с необичайна бързина. Единственият кичур, оцелял от обръснатата му глава, се вдигна вертикално, сякаш някакъв дух го стискаше и държеше танцьора за него. И наистина, искаше се свръхестествено умение, за да се изпълни този див танц, дотолкова бърз, че не можеше да се долови моментът, когато дребничкият марабу докосваше земята. Танцьорът правеше невиждани стъпки, скачаше насам и натам, като незабелязано се приближаваше към шатрата. Най-сетне, като скочи веднъж-дваж по-високо от всеки друг път, се просна изнемощял на земята. В този миг беше на не повече от трийсетина крачки от краля.

— Дайте му вода — обади се един от часовите. — Винаги са жадни подир такова лудеене.

— Ами! Как ще дадем вода на този дявол! — възрази друг.

— Ще сторим бързоногият стар езичник почтен християнин и ще го научим да пие кипърско вино.

— Вярно, вярно! — обади се трети. — А ако се заинати, ще донесем най-големия рог и ще го напоим здравата!

— Кълна се в свети Джордж, той ще се задави! — възпираше приятелите си Лонг Алън. — Освен това е срамота да хабим за едно езическо куче толкова вино, колкото ще стигне на християнин да си пийне добре!

— Стига, Лонг Алън — възрази друг, — млъкни. Ето, носят вече рога. Хайде приятелю, отвори си устата, че инак ще ти я отворим с камата!

— Чакай, чакай! Съгласен е да пие! — възкликна Томалин.

— Гледай, сочи чашата! Тези турци са сериозни пиячи, мъчното е, докато почнат. Вижте го, турчинът нито се задави, нито дори покашля!

И наистина, този истински или мним дервиш изпи наведнъж огромна манерка чак до дъното. Като я довърши до капка, той я отдели от устата си, с дълбока въздишка произнесе: „Аллах керим“, тоест „Бог е милостив“. Часовите толкова гръмко се засмяха, че кралят трепна и се откъсна от заниманието си. Като им се закани с пръст, той сърдито извика:

— Как смеете да се държите така, мързеливци? Забравяте всякакво уважение към мен, всякаква дисциплина!

Всички веднага млъкнаха. Войниците прекрасно познаваха Ричард, който понякога допускаше доста свободно държание към себе си, но понякога се отнасяше много строго към тях. Часовите побързаха да се отдалечат и се опитаха да потътрят със себе си и дервиша. Но танцьорът, дали уморен, или много пиян, не пожела да мръдне от мястото си и като високо стенеше, се бранеше от войниците.

— Оставете го на мира — пошепна Лонг Алън на другарите си. — Кълна се в свети Кристофър, ще ядосате крал Ричард и ще хвърли кинжала си по някого от вас. Оставете марабуто на мира. Малко му трябва още — и ще заспи като прилеп.

Преди да довърши, кралят разгневено погледна към войниците. Всички се пръснаха и зарязаха дервиша, който сякаш не можеше да помръдне пръст. След минута отново стана тихо и спокойно, както преди появата му.