Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (3)

Трета глава

Двамата бойци станаха и напуснаха мястото на непретенциозната си закуска. Те учтиво си помагаха взаимно да надянат на конете такъмите и въоръжението, от които животните временно бяха освободени. Всеки воин, докато вършеше работата си или помагаше учтиво на своя спътник, любопитно оглеждаше снаряжението на новия си познат, като обръщаше внимание на всичко, което беше му направило впечатление по време на боя или просто в екипировката.

Преди да яхне коня, християнският рицар още веднъж пийна вода и изми ръцете си на извора.

— Бих искал да зная названието на този чудесен извор, за да го запомня завинаги — каза той на другаря си. — Никога не съм утолявал жаждата си с такава наслада, както днес.

— На арабски език този извор се нарича „Диамантът на пустинята“ — отвърна сарацинът.

— Достоен е за името си — отбеляза християнинът. — В моята родна долина има хиляди извори, но за нито един от тях няма да си спомням с такава благодарност, както за този самотен ручей, толкова необходим за живота.

Те яхнаха конете и продължиха пътуването си през пясъчната пустиня. Дневният зной бе намалял, лек ветрец облъхваше лицата им, но въпреки това бе още горещо. Сарацинът мълчеше, зает със задължението си на водач и се вглеждаше внимателно в очертанията на далечните хълмове, към които двамата се приближаваха бавно. Когато определи окончателно посоката, сметна, че може отново да продължи прекъснатия разговор. Този път беше по-откровен, отколкото бе прието сред неговия народ.

— Ти ме попита как се казва изворът, който прилича на живо същество, ала все пак е неодушевен. Извини ме, че ще попитам за името на спътника си, с когото споделих днес и опасността, и почивката си. Вероятно твоето име е прочуто из палестинските пустини?

— То още не е заслужило да се прослави — отвърна християнинът. — Воините на кръста ме наричат Кенет, рицар на Спящия леопард. В родината си имам и други титли, но те биха прозвучали странно за източното ухо. Позволи сега да попитам тебе, доблестни сарацине, кое от арабските племена се гордее, че си от неговото коляно и с какво име си известен ти?

— Кенет — отговори мюсюлманинът, — радвам се, че устните ми могат лесно да произнесат твоето име. Що се отнася до мен, аз не съм арабин, макар че произхождам от не по-малко диво и войнствено племе от арабското. Знай, рицарю на Леопарда, че се казвам Ширкоф, Планинския лъв, и че в Кюрдистан, където съм роден, няма по-благороден род от рода на Селджук.

— Чувал съм, че и вашият велик султан е от този род?

— Да. Да бъде благословен пророкът, който зачете нашите планини и прослави от недрата им човека, чиято всяка дума е — победа. Аз съм червей пред султана на Египет и Сирия, но и в моята родина името ми е достойно за уважение. Чужденецо, колко души доведе ти със себе си на тази война?

— С голяма мъка успях да събера десетина добре въоръжени конници с петдесетина оръженосци, като броим лъконосците и слугите, и то само с помощта на роднините и приятелите — отвърна сър Кенет. — Някои побягнаха от моето лишено от щастие знаме, други паднаха в боя, трети умряха от болест и само един оръженосец остана жив, но и той е легнал болен. Поклонничеството си при отшелника предприех, за да се помоля за неговото здраве.

— В моя колчан има пет стрели — промълви Ширкоф — и всяка е с орлово перо. Ако пратя една от тях до моето племе, ще пристигнат хиляда въоръжени конници, ако пратя втора — ще пристигнат още толкова. Ако изпратя и петте стрели, под моя команда ще дойдат пет хиляди души, а ако изпратя лъка — десет хиляди въоръжени конници ще преорат с копита пясъците на пустинята. А ти с твоите петдесетина конници си се решил да тръгнеш срещу страна, където аз минавам за един от незначителните владетели!

— Но нали знаеш, сарацине — недоволно възкликна рицарят, — че една стоманена ръкавица може да смачка цял рой оси!

— Да, но първо трябва да ги събереш в дланта си — каза сарацинът с многозначителна усмивка, която би могла да развали доскорошната им дружба, поради което побърза да смени темата: — Но нима храбростта толкова високо се цени сред християнските владетели, че ти, който нямаш нито богатство, нито бойци, можеш да бъдеш мой покровител, както преди малко твърдеше и поръчител в стана на твоите събратя?

— Знай, сарацине — отвърна християнинът, — че рицарската титла и благородническата кръв дават право на човек да заеме място до най-могъщите крале и да се равнява с тях във всичко освен в кралската власт. Ако самият Ричард Английски оскърби честта на рицар, макар и беден, колкото съм аз, и той дори не може да му откаже да се бие с него на дуел.

— Много сме чували за този островен крал — пророни сарацинът. — Ти от неговите поданици ли си?

— В тази война съм един от съратниците му — отвърна рицарят — и високо ценя тази чест. Но макар че съм се родил на същия остров, на който той е владетел, аз не съм негов поданик.

— Какво искаш да кажеш? — изуми се сарацинът. — Нима на вашия малък остров има двамина крале?

— Точно така е — отвърна шотландецът (сър Кенет по рождение беше шотландец). — И все пак, макар че жителите от двете крайни части на острова често водят войни помежду си, нашата страна както виждаш, можа да събере толкова многобройна войска, че тя да отърси жестокия ярем, който вашият господар е наложил върху градовете на Сион.

— Кълна се в брадата на Саладин, това е безсмислена, детска прищявка! Досмешава ме като си помисля за простодушието на вашия велик крал, който идва чак дотук, за да завоюва пустини и скали и да се сражава с владетели, десеторно по-силни от него, вместо да въведе ред на своя остров, където с отсъствието си предоставя скиптъра на друг владетел. Вярвай, Кенет, преди да тръгнете на тази война, е трябвало да се подчините на властта на Ричард, вместо да изоставяте родината си да се раздира от междуособици.

— О, не, кълна се в небето, не! — бързо отговори Кенет, без да крие гнева си. — Ако кралят на Англия беше отложил кръстоносния поход до времето, когато ще стане господар на Шотландия, аз и всички истински шотландци нямаше да си мръднем пръста, за да свалим полумесеца от стените на сионските градове.

Щом произнесе тези думи, Кенет се усети и измърмори: „Ох, грехота, грехота! Бива ли аз, воинът на кръста, да споменавам за война между християнските народи?“

Макар и да не разбра съвсем ясно казаното, сарацинът все пак остана с впечатлението, че християните, както и мюсюлманите, са също раздирани от лични и междудържавни разпри, които трудно могат да се уредят. Но тъй като сарацинският народ издига учтивостта в култ, така го учи религията му, и извънредно много цени тактичността, емирът се престори, че не забелязва непоследователността на събеседника си — все пак в гърдите на Кенет кръстоносецът и шотландецът бяха в спор.

Колкото повече задълбаваха в пустинята, толкова повече се променяше пейзажът. Този път бяха свърнали на изток и бяха стигнали до стръмни и безплодни хълмове, които никак не разкрасяваха околността. Колкото по-навътре проникваха в мрачните потайности на планините, толкова по-лекомислени ставаха разсъжденията на емира, а когато въпросите му оставаха без отговор, той започваше високо да пее. Сър Кенет доста добре знаеше източните езици и разбираше, че песните на емира са посветени на любовта и с патетични фрази възхваляват красотата, толкова обичана от източните поети. Тези песни никак не подхождаха на сериозното и набожно настроение, най-подходящото за тази пустиня, пълна с изпитания. Противоречейки на себе си и на вярата си, сарацинът възпяваше и виното — този течен рубин, по израза на персийските поети, и в края на краищата веселието му стана толкова непоносимо за християнина, обхванат от съвсем противоположни чувства, че ако не бяха обетите за приятелство между тях, сър Кенет сигурно щеше да вземе мерки, за да умири спътника си. Понякога на кръстоносеца му се струваше, че до него язди палав и развратен дявол, който се мъчи да оплете душата му в своите мрежи и да го лиши от вечното спасение, като му внушава мисли за земни наслади и го лишава от неговото благочестие. А нали тъкмо сега и християнската вяра, и обетите му на поклонник изискваха от него разкаяние и религиозна вглъбеност! Той беше много смутен и не знаеше как да постъпи. Най-сетне наруши мълчанието си и с недоволен, гневен глас прекъсна песента на прочутия Рудаки, в която поетът уверява, че предпочита бенката върху гърдите на своята любима пред всички съкровища на Бухара и Самарканд.

— Приятелю сарацине — обади се рицарят, — не порицавам пристрастието ти към менестрелското изкуство и веселите стихове, макар че им отделяш прекалено внимание, а би трябвало да насочиш мислите си към по-възвишени неща. Но в тази долина, изобилна с дялови и демони, които молитвите на праведните хора са изгонили от човешките жилища в прокълнатото от Бога място, е редно пътешественикът да произнася молитви и да пее свещени псалми, а не песни за любовта и виното.

— Не говори така за великите сили — отвърна сарацинът. — Ти разговаряш с човек, който води произхода си от тези именно безсмъртни същества, които вашата религия толкова несправедливо оскърбява.

— Така си и знаех — рече кръстоносецът. — Бях сигурен, че вашият заслепен народ произлиза от нечистите демони, без чиято помощ не бихте могли да браните палестинските земи от толкова многобройната и мъжествена Божия войска. Имам предвид не тебе, сарацине, а твоя народ и твоята религия. Но ми е чудно не това, че си произлязъл от злия дух, ами че се хвалиш с подобно нещо.

— С какъв произход подобава да се хвали храбрецът, ако не с произхода си от най-смелия дух? — рече сарацинът. — От кого да води родословието си гордият човек, ако не от черния ангел, който е предпочел да потъне в бездната, победен от силата, но не и да превие глава пред нея? Човек може да мрази дялова, но винаги се страхува от него. А произлезлите от него синове на Кюрдистан са същите като него.

През онази епоха разказите за всякакви магии бяха много разпространени и сър Кенет прие без особено недоверие и без почуда разказа на спътника си за произхода на дявола. Той обаче трепна от страх, като осъзна, че в това страшно място го придружава човек, толкова открито признаващ ужасното си родство. Но естествената му храброст надви страха. Той се прекръсти и продума замислено:

— Прав си, сарацине, от произход като твоя човек може да се страхува, да го мрази, но не може да го презира. Не е чудно, че ти толкова упорито се придържаш към грешната вяра. На дяволския характер, който си наследил от предците си, е присъщо да уважава повече коварството, отколкото истината. Не ми е чудно, че настроението ти се повишава и се изразява в стихове и в песни, когато наближаваш обиталищата на злите духове. У теб това сигурно поражда такава радост, каквато изпитват останалите хора, когато се приближават към родния край на дедите си.

— Кълна се в брадата на баща си, ти си прав — каза сарацинът. Той не се засегна толкова, колкото се развесели от откровеността, с която християнинът изразяваше мислите си. — Макар че пророкът — да е благословено името му! — пося сред нас семената на по-добра вяра, отколкото е онази, която вашите деди научиха из мрачните пещери, ние, кюрдите, не следваме примера на останалите мюсюлмани и не порицаваме лекомислено възвишените и могъщи духове, дали начало на нашия род. Ние вярваме и се надяваме, че техният гений не е завинаги осъден, а все още се намира в изпитание и по-късно може да бъде или наказан, или възнаграден. Да съдят за това моллите и имамите. Достатъчно е да кажа, че у нас почитта към тези духове не е напълно премахната от учението на Корана.

Докато слушаше тези разсъждения в същата тази пустиня, където сатаната беше низвергнат, Кенет се питаше какво да стори, за да изрази най-пълно отвращението си: дали да се раздели със сарацина, или — което вероятно повече отговаряше на рицарските му обети — да го извика веднага на дуел и да хвърли трупа му за плячка на дивите зверове. Изведнъж обаче вниманието му бе привлечено от неочаквано явление.

Слънцето вече беше слязло ниско, но все пак рицарят забеляза, че не са сами в гората, през която минаваха. Някаква извънредно висока и кльощава човешка фигура ги следеше. Тя скачаше през храсти и камънаци толкова чевръсто, че неволно напомняше за древните фавни и силвани^[1], чиито изображения Кенет бе видял по развалините на храмовете в Рим. Тази прилика се усилваше още повече от обрасналата в космалаци физиономия на странния човек. Простодушният шотландец не се усъмни нито за миг, че изобразените в старите храмове богове на древните езичници са всъщност дяволи и сега мигновено стигна до извода, че кощунствените песни на сарацина са привлекли някакъв адски дух.

— Какво е това! — измърмори безстрашният сър Кенет. — Долу сатаната и неговите слуги!

И все пак сметна за прибързано да влезе в открито противоборство с двамина врагове, както би постъпил, ако си имаше работа само с един. Той стисна боздугана и непредпазливият сарацин сигурно щеше да плати с живота си за персийската поезия, без никога да узнае заради какво е бил нападнат. Може би съдбата спаси шотландския рицар от престъпление, което би опетнило с неизличим позор родовия му герб. Привидението, което не убягваше дори за минута от погледа му, отначало сякаш се мъчеше да се крие зад канарите и шубраците, но по едно време, тъкмо когато сарацинът прекъсна една от своите песни, фигурата, оказала се мъж в дрехи от съшити кози кожи, изскочи на пътя и хвана коня на сарацина за юздата. Внезапно изникналият враг толкова силно дръпна юздата, че конят не издържа на болката, изправи се на задните си крака и една не се стовари по гръб, като щеше да смаже господаря си. Емирът обаче избягна тази опасност. Той бързо се наведе напред и се притисна към шията на бързия кон.

Нападателят веднага промени тактиката. Пусна юздата, стисна конника за гърлото и като го метна на земята, скочи върху него. Въпреки младостта и пъргавината на емира нападателят успя да го притисне под себе си и хвана здраво ръцете му. Сърдито, но същевременно едва възпирайки смеха си, емирът възкликна:

— Хамако, диване такова, пусни ме! Не ти прилича да се държиш така! Пусни ме, или ще извадя камата.

— Камата ли! Куче неверно! — извика фигурата с кожената дреха. — Ха да те видим!

И в същият миг камата на сарацина бе измъкната от ръката му и отхвърча надалеч.

— Помощ, назаретянино! — извика Ширкоф, вече сериозно обезпокоен. — Помогни ми, че Хамако ще ме убие!

— Как да не те убия! — кресна жителят на пустинята. — Напълно си заслужил да умреш заради своите кощунствени песни, които хвалят не само лъжливия пророк, възвестител на нечистата сила, но и самата първопричина на злото!

До този момент християнският рицар гледаше борбата, без нищо да разбира. Беше слисан. Началото и края на тази борба противоречаха на всичките му представи. Най-сетне си даде сметка, че честта го задължава да защити поваления си спътник, и той се обърна към облечения в кози кожи победител със следните думи:

— Който и да си ти и каквото и да ни носиш — добро или зло — знай, че съм се заклел да бъда верен другар на този сарацин, когото си притиснал под себе си. Затова те моля да го пуснеш, в противен случай ще се наложи да се бия с теб.

— Няма що, достойна битка — отвърна Хамако. — Кръстоносец, който влиза в бой с човек от своята вяра заради едно некръстено куче! Нима си пристигнал в пустинята, за да се сражаваш на страната на полумесеца против кръста? Бива си го този Божи воин, който спокойно слуша песни, възпяващи сатаната!

Докато произнасяше тези думи, Хамако стана и като освободи сарацина, му върна камата.

— Видя ли сега на каква опасност те изложи гордостта ти — продължи човекът с козите кожи, като се обърна към Ширкоф. — Видя лис колко лесни средства може да се надвие твоето военно изкуство и прехвалената ти пъргавина, когато небето пожелае това. Пази се, Илдъръм! Знай, че ако звездата, която те покровителства, не ти беше отсъдила нещо по-хубаво и угодно на небето в бъдеще, нямаше да се отделя от теб, преди да ти извия врата заради досегашните ти богохулства.

— Хамако! — продължи сарацинът, който явно никак не се ядоса от тези груби думи и нападението, което току-що бе понесъл, — Моля те, добри Хамако, не злоупотребявай много с предоставените ти свободи. Като почтен мюсюлманин уважавам тези, които небето е лишило от разум, за да надари с пророчески дух, но все пак не ми харесва, когато нечии ръце хващат коня ми или мен самия. Можеш да приказваш всичко, каквото пожелаеш, няма да ти се разсърдя, но бъди благоразумен и разбери, че ако отново помислиш да употребиш насилие спрямо мен, рошавата ти глава ще отхвърчи от раменете. А що се отнася до теб, приятелю Кенет — добави той, като се метна на коня, — трябва да отбележа, че у другаря, с когото яздя през пустинята, повече ценя приятелските постъпки, отколкото приятелските думи. Доста добри думи ми каза досега, но щеше да сториш по-добре, ако беше побързал да ми помогнеш в борбата с този Хамако, който в безумието си за малко да ме лиши от живота.

— Кълна се в Христовата вяра — произнесе рицарят, — аз наистина не постъпих, както трябва. Твърде много се забавих да ти окажа помощ, но странният вид на нападателя, изненадата ме накараха да мисля, че те е връхлетял демон. Толкова бях слисан, че едва след две или три минути можех да грабна оръжието.

— Прекалено си благоразумен и хладнокръвен като приятел — отбеляза сарацинът. — Ако Хамако се беше Оказал по-смахнат, другарят ти сега щеше да лежи убит пред твоя поглед. А ти не си помръдна пръста. Подобно нещо щеше да те опозори за цял живот.

— Честна дума, сарацине — заоправдава се християнинът, — взех тази странна фигура за самия дявол. А тъй като дяволът ти е роднина, си помислих, че както се търкаляте по пясъка, решавате някакви семейни въпроси.

— Подигравката не е отговор, братко Кенет — възрази сарацинът. — Дори моят нападател да беше владетел на мрака, и тогава бе длъжен да влезеш с него в бой за спасяването на своя другар. Знай също, че ако у Хамако да има нещо нечестиво или дяволско, това не се отнася към моето родословие, а към твоето, тъй като този Хамако е същият пустинник, при когото си се запътил.

— Този ли е? — възкликна сър Кенет, като заоглежда застаналата пред него съвсем суха, но едра фигура. — Този! Шегуваш се, сарацине! Как може този да бъде уважаемият Теодорих!

— Питай го, ако не ми вярваш — предложи Ширкоф.

Преди да довърши, пустинникът се обади:

— Да, аз съм Теодорих от Енгади — каза той. — Аз съм пътникът в пустинята, приятелят на кръста, жезълът, който поразява неверниците, еретиците и поклонниците на дявола. Избягвайте ги, избягвайте ги! Долу дявола и неговите привърженици!

С тези думи той измъкна от козите си кожи нещо като сопа, обкована с желязо, и я завъртя необичайно чевръсто над главата си.

— Видя ли го твоя светец — промълви сарацинът, като забеляза безкрайната почуда, с която сър Кенет гледаше втрещен дивите жестове на Теодорих и слушаше щурите му неясни брътвежи. Сарацинът високо се засмя.

Теодорих размахва известно време сопата си, без ни най-малко да се безпокои, че може да халоса по главата някого от събеседниците си, а сетне, като вероятно искаше да покаже силата и мощта на оръжието си, разтроши на парчета камъка до себе си.

— Но той е съвсем луд — промърмори сър Кенет.

— И въпреки това е светец — възрази мюсюлманинът, който явно споделяше разпространеното на Изток поверие, че лудите са под Божия закрила. — Знай, християнино, че когато едното око е избодено, другото вижда по-силно; по същия начин, колкото разумът ни е по-увреден и не може да вниква в човешките работи, толкова по-остро и по-съвършено разбира небесните работи.

Неочаквано отшелникът се юрна напред и завърши тичането си с три скока, които биха били достойни за ученик в атлетическа академия, но толкова малко подхождаха на смирения пустинник, че рицарят съвсем се смути и не знаеше какво да мисли.

Сарацинът явно по-добре разбираше пустинника.

— Очевидно той очаква да го последваме в килията му — рече емирът. — Впрочем това е единственото място тук, където можем да пренощуваме. Ти си леопард, както сочи твоят герб, аз съм лъв, както показва името ми, а той явно се смята за козел, ако се съди по дрехите и скоковете му. Не бива да го губим от очи, понеже той тича бързо като камила дромадер.

И наистина не беше лесна задача да настигнат Теодорих. Макар че уважаемият им водач от време на време спираше и им махаше с ръка, сякаш ги подканваше да не изостават, никак не беше лесно да го настигнат. Най-сетне дивият му бяг спря и Кенет с облекчение видя, че светият човек се е спрял пред някаква пещера. В ръка държеше голяма факла от топнат в катран клон, която хвърляше ярка светлина и издаваше силна катранена миризма.

Без да обръща внимание на лютивия дим, рицарят слезе от коня и влезе в пещерата, която на пръв поглед никак не обещаваше да се окаже комфортна. Килията беше разделена на две части. В близката до входа част имаше каменен олтар и разпятие, изплетено от тръстика — това помещение служеше за параклис на пустинника. В единия ъгъл на тази пещера християнският рицар завърза своя кон и го разседла, макар и с известни колебания, тъй като твърде дълбоко уважаваше намиращите се тук предмети на религиозния култ, но той следваше примера на сарацина, който му обясни, че такъв бил обичаят. През това време отшелникът слагаше в ред вътрешната част на пещерата, където щеше да настани своите гости и където след малко влязоха. В края на първата пещера отворът се стесняваше и беше закрит от груба дървена врата, зад нея беше спалнята на пустинника, която се оказа по-удобно помещение. Подът беше изравнен и посипан с бял пясък и всеки ден бе пръскан с вода от потока, който се спускаше от скалата в единия край на помещението. На пода до стената имаше нещо като дюшеци от въжета. По стените бяха накачени китки различни сухи билки. Отшелникът запали две восъчни факли и килията доби уютен и приятен вид.

Дори сарацинът, който наблюдаваше домакина, изпитваше нещо като благоговейна почит към него. Той рече тихо на Кенет:

— Сега настроението на Хамако се подобри, но няма да ни заговори, преди да хапнем. Такъв е неговият обет.

Теодорих безмълвно направи знак на шотландеца да седне на един от столовете, а Ширкоф се настани на възглавница от рогозка според обичая на своя народ. Сетне пустинникът вдигна ръце, сякаш благославяше скромната им трапеза и всички в дълбоко мълчание пристъпиха към вечерята. Християнинът също мълчеше и мислеше за странното си положение, и за контраста между дивите, бесни жестове, гръмки викове и свирепото нападение на Теодорих при първата среща, и важната тържественост, с която сега им оказваше гостоприемство.

След като вечерята свърши, отшелникът, който не хапна нито троха, събра остатъците от храната и постави пред сарацина кана с шербет, а пред шотландеца — манерка с вино.

Християнският рицар бе потънал в размисъл. Не се решаваше да съобщи на пустинника важните вести, които му бяха възложили да му предаде вождовете на кръстоносците.

Това бе основната цел на пътуването на Кенет. Всичко обаче, което бе видял тази вечер, му пречеше да изпълни възложената му задача. Емирът му бе казал няколко думи за отшелника. Според него отшелникът бил някога храбър и доблестен боец, мъдър в съветите и късметлия в битките. Това напълно се потвърждаваше от огромната сила и от пъргавината, които емирът често бе наблюдавал у него. В Йерусалим Теодорих се появил не като пустинник, а като човек, дал обет да прекара дните до края на живота си на светата земя. Скоро след пристигането си завинаги се заселил в тази унила местност, където сега го бяха намерили. Латинците го уважаваха заради строгия му начин на живот, а турците и арабите — заради спохождащите го пристъпи на безумие, които те приписваха на Божията сила. Тъкмо заради това го бяха нарекли Хамако, което на турски означава „вдъхновен безумец“. Дори самият Ширкоф не знаеше как да се отнася към своя домакин. Понякога той се държеше като мъдрец и цели часове разговаряше за добродетелта и за мъдростта, без никак да проявява обърканост на мислите, понякога биваше див и поривист, но никога не беше проявил такава бясна злоба като днес. Отчасти страхът от обкованата му с желязо сопа, отчасти свещеното му безумие караше околните чергарски племена да се отнасят с уважение към неговото жилище и към параклиса му. Думите му се разпространяваха толкова нашироко, че Саладин беше наредил всички мюсюлмани да го щадят и да го покровителстват. Самият Саладин и други знатни мюсюлмани неведнъж бяха посещавали килията му — къде от любопитство, или защото очакваха от учения християнин Хамако да им разкрие тайните на тяхното бъдеще.

— Той има много висок рашид, тоест обсерватория — завърши разказа си сарацинът. — Оттам наблюдава небесните тела и особено планетите, чиито движение и влияния според християните и мюсюлманите ръководят човешките постъпки и дават възможност да се предсказва бъдещето.

Съобщението на емир Ширкоф почти нищо не обясни на Кенет; както и досега той не разбираше дали безумието на пустинника се дължи на прекалено строгите му религиозни обети, или беше просто маска, която Теодорих надяваше, за да остава безнаказан. Но явно неверниците проявяваха спрямо него необичайно голяма търпимост, която, общо взето, не е много присъща за привържениците на Мохамед, сред които живееше този противник на тяхната вяра. Освен това на Кенет му се стори, че сарацинът и отшелникът са свързани с по-интимно познанство, отколкото можеше да се очаква от думите на емира. Той също така забеляза, че отшелникът нарече емира с име, различно от това, което той носеше. Всички тези наблюдения пораждаха у него, ако не подозрителност, най-малкото предпазливост. Кенет реши внимателно да наблюдава своя домакин и да не бърза да изпълни възложеното му поръчение.

— Бъде предпазлив, сарацине — рече той. — Струва ми се, че нашият домакин бърка дори имената, да не говорим за другото. Теб те казват Ширкоф, а той току-що те назова със съвсем друго име.

— Когато живеех в шатрата на моя баща — отвърна кюрдът, аз се наричах Илдъръм. Така ме наричат и досега. На бойното поле и сред воините съм известен с името Планински лъв, защото моят ятаган ми извоюва това име. Но по-тихо, Хамако идва! Той иска да ни настани за почивка. Познавам обичаите му. Никой не бива да го вижда, когато той произнася нощните си молитви.

Пустинникът влезе, спря пред тях и скръстил ръце на гърдите, произнесе тържествено:

— Да бъде благословено името на Тогова, който е наредил на спокойната нощ да идва на смяна на трудовия ден, а на мирния сън — да освежава умореното тяло и да ободрява отпадналия дух!

Двамата воини отговориха „Амин!“, станаха от трапезата и се приготвиха да легнат в постелите, които им посочи домакинът. Отшелникът след това се поклони и отново излезе от помещението.