Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (25)

Двайсет и пета глава

Противоречия безброй,

но знай, че бих простил.

Обичам те, но кой ли,

кой честта си би рушил?

Монтроз, „Стихотворения“

Когато крал Ричард се завърна в шатрата си, веднага нареди да повикат нубиеца. Черният младеж влезе с обичайните изяви на почтителност, поклони се до земята и застана в позата на роб, който очаква заповеди от господаря си. Огромно щастие за него беше, че робът трябва да стои с наведени очи, защото едва ли би издържал проницателния поглед, който Ричард бе впил в него.

— Добър ловец си — каза кралят след продължителна пауза. — Толкова добре издебна и докопа своя дивеч, сякаш са те обучавали божествени ловци. Но още не сме приключили случая. Трябва да се върнеш в лагера на султана и да му отнесеш едно писмо. В това писмо го моля да избере място за рицарския двубой и ако пожелае, заедно с мен да присъства на него. Как мислиш, дали султанът не би успял да намери в своя лагер юнак, който от любов към истината и за своя слава да излезе на бой срещу Монфератския предател?

Нубиецът вдигна очи и ги впери в краля. Погледът му искреше от възторг и от войнствен плам. Сетне той обърна поглед към небето, сякаш за да изрази горещата си благодарност към Бога, и в очите му блеснаха сълзи. После наведе глава като искаше да покаже, че е готов да изпълни желанието на краля и зае обичайната си послушна и внимателна поза.

— Добре — продължи кралят, — виждам, че си готов да ми услужиш. Трябва да призная, че за подобни работи слуга като теб е незаменим, тъй като поради твоята немота нито можеш да спориш с мен, нито да искаш разяснения защо съм решил така или иначе. Ако на твое място беше някой англичанин, щеше упорито да ме съветва да пратя за участие в двубоя някой опитен боец от моята свита — нали те всичките, като се почне от брат ми Солсбъри, горят от желание да се сразят заради мен. А ако на твое място беше някой бъбрив французин, щеше да ме разпитва защо именно ще търся рицар в лагера на неверниците. Но ти, мой безмълвни приятелю, ще изпълниш поръчението ми, без да питаш за нищо и без да ме мъчиш да разбереш същността на работата. За теб да чуеш — значи да се подчиниш.

На тази реч нубиецът отговори с поклон и падане на колене.

— А сега да минем към друг въпрос — бързо изрече кралят. — Видя ли Едит Плантагенет?

Немият погледна Ричард и сякаш понечи да каже нещо. Устните му дори започнаха да произнасят отрицателен отговор, но той се опомни и неуспелият опит свърши с неясни звуци.

— Така ли! — проточи кралят. — Достатъчно е, както изглежда, да се произнесе името на девойка, толкова прекрасна, колкото е моята братовчедка, за да се възвърне говорът на ням човек. Ами ако тя го погледне — какво ли чудо може да направи нейният поглед! Да опитаме, приятелю мой. Ти ще видиш тази първа красавица на нашата свита и ще изпълниш поръчението на султана.

Нов благодарен поглед, нов поклон. Когато нубиецът отново се изправи смирено пред краля, той постави ръката си върху рамото му и строго, важно продължи:

— Смятам за необходимо да те предупредя, мой чернокожи посланико — ако почувстваш, че благотворното въздействие на дамата, която след малко ще видиш, е на път да развърже възлите, сковаващи езика ти и освобождаващи го в белоснежните стени на неговия дворец, както се изразява султанът, не нарушавай мълчанието си и не произнасяй дори думица в нейно присъствие, дори и способността да говориш вълшебно да се е възвърнала при теб. В противен случай ще заповядам да ти изтръгнат езика от корен, а зъбите ти, които изграждат белоснежния му дворец, да ги извадят един по един. Затова бъди разумен и пази мълчание.

Щом кралят свали тежката си ръка от рамото на нубиеца, робът наклони глава и допря пръсти до устните си в знак на мълчание и подчинение.

Но Ричард отново отпусна ръка върху рамото му, този път по-леко, и добави:

— Давам ти това нареждане като на роб. Ако ти беше рицар и джентълмен, щях да поискам от теб да дадеш честната си дума, че ще мълчиш. Това е задължителното условие на моето доверие към теб.

Нубиецът се изправи гордо, погледна смело краля и допря длан до сърцето си.

Ричард повика своя приближен придворен.

— Вземи този роб, сър Невил — каза той, — и го заведи в шатрата на моята съпруга. Предай й, че съм му разрешил да се срещне — при това насаме — с братовчедката ми Едит. Възложено му е да й предаде нещо. Ти можеш да му покажеш пътя, ако това се наложи. Впрочем сигурно си забелязал, че той бързо се ориентира в нашия лагер. А ти, приятелю — обърна се Ричард към нубиеца, — изпълни бързо поръчението си и те чакам да се върнеш тук след половин час.

„Разобличен съм — рече си мнимият нубиец, който със сведен поглед и със скромно допрени длани следваше Невил, бързо крачещ към шатрата на кралица Беренхария, — крал Ричард безспорно е наясно кой съм. И все пак не ми се струва, че изпитва силен гняв към мен. Ако правилно съм разбрал думите му — а не е възможно да съм ги разбрал погрешно, — той ми предоставя прекрасен случай да възстанови честта си в бой срещу този лъжец, маркиза. Но какво означава това разрешение да се видя с нея? С нея, която вече нямах надежда да видя когато и да било? Нали моята привързаност към Едит винаги поражда гняв в душата му! Но Ричард, когато не е под влияние на бесните си страсти, е великодушен и дълбоко благороден. По същия начин ще действам и аз спрямо него. Ще постъпвам точно според заповедите му. Нали той ми даде толкова прекрасна възможност да възстановя опетнената си чест, затова трябва безпрекословно да му се подчинявам. И все пак — намесваше се гордостта на рицаря — Ричард Лъвското сърце би трябвало да разбира моите чувства. Биваше ли точно аз да предам султанското послание на неговата братовчедка? И да застана пред нея, облечен като роб… Какво да се прави, нали в момента наистина съм роб и гербът ми е опетнен! И все пак съм му благодарен, че ми даде тази възможност по-добре да опозная и него, и моята възлюбена“.

Когато стигна до това заключение, двамата с Невил вече се бяха озовали пред шатрата на кралицата.

Стражите веднага ги пропуснаха и Невил, като остави нубиеца в малкото предверие, веднага влезе в следващото помещение, служещо за приемна. Държанието му никак не приличаше на възгрубата прямота на де Уо, за когото Ричард беше всичко, а останалите от свитата, включително и Беренхария — нищо. Съобщението му беше посрещнато с весел смях.

— А как изглежда този нубийски роб, когото султанът е пратил тук като свой посланик? Нали е негър? — извика женски глас и нубиецът веднага го позна — беше на Беренхария. — Той е с черна кожа, къдрав като овен и със сплескан нос, с дебели устни, нали, Невил? Мили Невил, ти винаги си разнообразявал живота на клетите жени, затворени в този лагер. Толкова много турци и маври съм видяла, но нито един негър досега. На всичкото отгоре той е ням, нали?

— Да, Ваше величество — отвърна рицарят.

— Добре си живеят източните жени — каза Беренхария. — Служат им хора, пред които те могат да говорят всичко и които нищо няма да раздрънкат. А в нашия лагер, както казва прелатът от манастира на свети Юда, дори птичките небесни разказват къде какво се е случило.

— Напълно обяснимо — отбеляза Невил, — Ваше величество забравя, че Ви заобикалят платнени стени.

След тази забележка гласовете станаха съвсем тихи и преминаха в шепот. След малко английският рицар излезе и направи знак на нубиеца да го последва. Невил го заведе в съседната шатра, разположена встрани от тази на кралицата. Една от слугините предаде известие за посещението и след няколко минути нубиецът беше въведен при лейди Едит. Едит отпрати с жест прислужницата и клетият рицар, облечен толкова странно, прегъна коляно пред девойката. Тази покорна поза точно изразяваше смирението, което той изпитваше. Погледът му беше сведен към земята, ръцете — с долепени до гърдите длани като на грешник, очакващ присъдата си. Едит беше наметнала върху изящната си рокля тънко тъмно покривало, което подчертаваше красотата й. В ръка тя държеше светилник, пълен с ароматно масло и излъчващ необичайно ярка светлина.

Едит пристъпи към роба, превил едното си коляно, и доближи светилника до лицето му като по този начин сянката му падаше върху окачената зад него завеса. Най-после тя го заговори. Гласът й беше спокоен, но тъжен.

— Значи сте вие? Нима наистина сте вие, храбри рицарю на Спящия леопард, доблестни сър Кенет от Шотландия? Нима сте вие в тези робски дрехи, заобиколен от хиляди опасности?

Докато слушате гласа на Едит, неочаквано заговорила с него почти състрадателно и нежно, рицарят за малко да произнесе съответния отговор. Ако не беше категоричната заповед на Ричард и обещаното от самия него мълчание, би казал, че гледката пред него и думите, които чува, са достатъчна награда и за пожизненото робство, и за хилядите опасности, които го дебнат на всяка крачка. Но рицарят навреме се овладя и само дълбока, страстна въздишка бе единственият му отговор.

— Сигурна съм, че отгатнах правилно — продължи Едит. — Познах ви, още щом се появихте до дървената кула, в която бях с кралицата при военния преглед. Познах и прекрасната ви хрътка. Дамата, която не може да познае верния си рицар дори в маскарадни дрехи, не е достойна за услугите на такъв доблестен рицар като вас. Говори с Едит Плантагенет и не се страхувай — тя ще съумее да възнагради изпадналия в беда рицар, който я почиташе, служеше и извършваше военни подвизи в нейна чест, когато съдбата му беше благосклонна към него. Още ли мълчиш? Какво ти пречи да говориш — страхът или срамът? Ти не знаеш какво е страх, а що се отнася до срама, нека той сполети хората, виновни за твоето нещастие.

Рицарят, принуден да играе ролята на ням при този увлекателен разговор, бе обзет от отчаяние. Той можеше да изрази мъките си само с дълбоки въздишки. След това допря пръст до устните. Едит се отдръпна, явно недоволна.

— Какво! — значи не се преструваш на ням, а наистина си онемял! Не съм очаквала. А може би ме презираш, защото с благодарност признах твоята преданост? Не мисли лошо за Едит — тя също има право да се отплати за услугите и да награди за обидите, които преданият рицар е понесъл заради нея. Защо кършиш ръце? Да не би…

При тези свои думи Едит потрепери.

— Нима жестоките хора наистина са ти отнели способността да говориш? — продължи тя. — Клатиш глава? Какво значи тогава твоето държание — нима от инат постъпваш така? Но няма да те питам повече. Изпълни своето поръчение. Аз също мога да онемея.

Преоблеченият рицар направи жест, който вероятно трябваше да каже, че оплаква положението си и че моли за извинение. Сетне й подаде писмото на султана, увито в тънка коприна и в златен брокат. Едит взе свитъка, прегледа го небрежно, остави го настрани и тъжно взряна в рицаря, тихо промълви:

— И нито думица ли от теб?

Рицарят притисна длани към челото си, сякаш искаше да изрази мъката си, че не може да изпълни нейното желание. Едит разгневена му обърна гръб.

— Върви си! — заповяда му тя. — Говорих ти достатъчно, дори прекалено много. Разговарях с човек, който не пожела да ме удостои дори с едничка дума. Върви си! Ако съм те обидила, сега си платих горчиво за това. Може би заради мен ти изгуби своето положение в двора, но по време на това посещение загубих достойнството си и се унижих и в твоите очи, и в моите също.

Едит закри лицето си с ръце — явно изпитваше дълбоко вълнение. Сър Кенет понечи да се приближи до нея, но тя го възпря.

— Не ме наближавай! Сигурно по волята на небето душата ти прекрасно се е приспособила към униженото си състояние! Колко глупаво и ужасно! Немият роб не произнесе дори думица на благодарност, поне за да ме успокои в унижението ми! Защо се бавиш? Върви си!

Преоблеченият рицар погледна писмото, сякаш за да обясни бавенето си.

— Ах, забравих… Послушният роб чака отговор… — тя гневно се изсмя. — Как така султанът успя да превърне един от най-храбрите рицари на кръстоносния поход в най-нищожен роб на езичника владетел? Как можа да го стори човек, който, забравил законите на рицарството, изискванията на християнството, предава на християнска девойка арогантните домогвания на мюсюлманин? Впрочем не си струва да разговарям с роба на едно езическо куче. Когато камшикът на господаря ти те накара да говориш, разкажи му какво съм сторила с неговото писмо.

Тя хвърли писмото на Саладин и го стъпка с крака.

— И му кажи — допълни тя, — че Едит Плантагенет с презрение отхвърля претенциите на всеки некръстен езичник.

Когато каза това, тя се обърна, за да излезе — но рицарят, коленичил пред нея, обзет от неописуема мъка, хвана края на роклята й и не искаше да го пусне.

— Не чу ли какво ти казах, глупави робе? — възкликна гневно тя, като се обърна към него и наблегна на последните думи.

— Кажи на своя господар, на езичника султан, че презирам предложенията му, също както презирам низкопоклоничеството на подлия изменник, отрекъл се от религията, от рицарството, от Бога и от своята дама.

Едит се дръпна рязко, измъкна дрехата си от ръцете му и изхвърча вън от шатрата.

В същия миг вън се чу гласът на Невил, който зовеше роба. Замаяният и измъчен от този разговор рицар, едва тътрейки нозе, последва английския барон. Най-сетне стигнаха кралската шатра. Когато Невил и преоблеченият роб влязоха, видяха, че Ричард и неколцина негови барони приветстват новопристигналите си другари.