Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (6)

Шеста глава

Декорите сменете… Рогове да тръбят,

лъвът пустинен от пещерата да излезе.

Стара комедия

Сега трябва да пренесем читателя в друга обстановка — в лагера на крал Ричард Английски, който по това време се намираше между Акра и Аскалон. В неговия стан бе разположена армията, с която Ричард Лъвското сърце се надяваше триумфално да влезе в Йерусалим. Плановете му може би щяха да сполучат, ако не беше се намесила завистта на християнските принцове, които участваха в общото начинание и се чувствуваха безкрайно оскърбени от неудържимото високомерие на английския крал и от нескриваното му презрение към неговите събратя, които не му отстъпваха по сан, но доста се различаваха от него по мъжество. Тези разногласия особено между Ричард и френския крал Филип предизвикваха свади и създаваха пречки, спиращи героичния и поривист Ричард. Редиците на кръстоносците се топяха с всеки изминал ден; дезертираха не само отделни воини, но и цели отряди начело с феодалните си вождове, които напускаха арената на борбата, престанали да вярват в благополучния изход.

Тези бедствия до голяма степен биваха намалявани от суровата решителност и неуморна енергия на крал Ричард. Придружаван от най-добрите си рицари, той винаги беше на коня, готов всеки миг да се устреми към най-опасното място. Често не само оказваше неочаквана помощ на сражаващите се християни, но дори и разгромяваше неверниците точно в мига, когато бяха съвсем сигурни в победата си. Но дори желязното здраве на Ричард Лъвското сърце не издържа капризите на тукашния климат. Той се разболя от бавна, изтощаваща силите му треска, толкова характерна за Азия, и отначало се видя принуден да се откаже от ездата, а сетне не можеше вече да участва във военните съвети, които кръстоносците свикваха от време на време. Мъчно може да се каже какво влияние оказа върху прикования към постелята английски владетел решението на военния съвет да сключи трийсетгодишно примирие със султан Саладин. Може би това облекчи неговото състояние, а може и да бе точно обратното, защото той, от една страна, бе крайно ядосан, че великото начинание се отлага, а от друга — намираше известна утеха в това, че съперниците му няма да пожънат лаври, докато той е на легло.

Обаче Ричард Лъвското сърце с нищо не можеше да оправдае всеобщото бездействие, възцарило се в неговия стан, щом само болестта му сее усили. Сведенията, които неговата свита му носеше, даваха да се разбере, че с влошаването на здравето му християнската войска все повече губеше надежда. Освен това прекъсването на бойните действия се използваше не за попълване на оределите отряди или за повдигане на бойния им дух, или пък за подготовка на бързо и решително настъпление срещу светия град — напротив, копаеха се траншеи, лагерът се обграждаше от вкопани греди и прочие. Сякаш при възобновяването на военните действия военачалниците не разчитаха да влязат в Йерусалим като победители, а искаха само да се бранят тук от могъщия си враг.

Английският крал кипеше от яд, като слушаше тези новини. Той приличаше на пленен лъв, който съзерцава плячка през решетките на клетката си. Непредпазлив и поривист по натура, той ставаше все по-раздразнителен. Свитата започна да се страхува от него, дори тези, които му оказваха медицинска помощ, не се решаваха да му дават съвети — а нали лекарят е длъжен да изисква послушание от своите пациенти в името на тяхното благо. Само един верен барон, дълбоко привързан към краля — може би поради сходство на характерите им, — имаше куража да уталожва яростта на Ричард и спокойно, но твърдо държеше под контрола си опасно болния властелин, на когото никой не се решаваше да противоречи. Томас де Мултън се ползваше от такова влияние, защото ценеше по-високо живота и честта на краля, отколкото неговото добро разположение и не обръщаше внимание на риска, като се грижеше всеотдайно за толкова несговорчивия и страшен в гнева си пациент.

Сър Томас беше владетел на Джилсланд в Къмбърланд. По онова време имената и титлите не бяха толкова здраво прикрепени към отделните лица, както сега. Нормандите го наричаха лорд де Уо, а англосаксите, ревниво пазейки родния си език и гордеейки се, че в жилите на този прочут боец тече англосаксонска кръв, го наричаха с английското име Томас или още по-просто — Том от Джилс.

Ричард лежеше на постелята си. Той мразеше леглото си, което му причиняваше и душевни, и физически страдания. Светлосините му очи, отличаващи се обикновено със своята яснота и блясък, от душевното вълнение и от треската бяха станали още по-изразителни. Наполовина засенчени от червеникавите кичури на косата му, те се взираха неспокойно, напрегнато и напомняха за последните слънчеви лъчи, прорязващи бурен облак, все още позлатен в краищата си от блясъка на дневното светило. Мъжествените му черти носеха следите от усилващата се мъчително болест. Страните и брадичката му бяха обраснали в гъста брада, която никой не разресваше и не подстригваше. Болният се въртеше от едната страна на другата и ту се замяташе със завивката, ту я хвърляше. Изпомачканата постеля и нетърпеливите му жестове говореха и за енергия, и за сприхав характер, подходящ за твърде напрегната дейност.

До постелята на Ричард бе застанал Томас де Уо. Лицето, позата и държанието му бяха пълна противоположност на измъчения крал. Ръстът му беше почти гигантски, косата му по гъстота можеше да се сравни с косата на Самсон, след като къдриците на израилския юнак са минали през филистимските ножици, защото косата на де Уо бе късо подстригана, за да влиза под шлема. Големите му кафяви очи излъчваха светлината на есенно утро. Те бяха спокойни и само когато движенията на Ричард ставаха твърде поривисти и трескави, проявяваха се признаци на вълнение. Чертите на лицето му, масивни, както и цялата му фигура, можеха да се нарекат красиви, ако не ги обезобразяваха белези; горната му устна по нормандска мода бе покрита с дълги, гъсти мустаци. Също като косата те бяха тъмнокестеняви и тук-там ги прошарваха бели нишки. Снагата му издаваше сила, която не се страхува нито от физически усилия, нито от капризите на климата: той беше с тесни бедра и широки рамене, с дълги ръце, с могъщи дробове и силни нозе. Вече три нощи не беше събличал кожената си дреха с бял кръст на рамото: докато се грижеше за болния крал, можеше да отделя само по няколко минути за сън. Баронът почти не променяше позата си и се отделяше от мястото си само за да даде лекарството на Ричард или някое освежително питие, защото никой от другите придворни не можеше да го убеди да ги пие. В нежните и в същото време недодялани движения, с които изпълняваше задълженията си, се долавяше нещо трогателно, рязко противоречащо на грубите му жестове и на военната му стойка.

Шатрата, в която се намираха двамата, както подхождаше на онази епоха и на характера на Ричард, бе подредена не толкова с кралски разкош, колкото с войнствени принадлежности. Из нея бяха разхвърляни, а понякога и окачени на поддържащите я стълбове най-различни видове настъпателно и отбранително оръжие, понякога доста странно и дори новоизобретено. На малката масичка до постелята бе поставен стоманен щит с триъгълна форма, на който бяха изобразени три лъва — герба на славния крал. Пред щита имаше златен обръч, напомнящ корона на херцог и отличаващ се от нея само по това, че отпред беше по-висок, отколкото отзад. Този обръч заедно с поставената в него бродирана тиара от пурпурно кадифе тогава представляваше емблемата на английската кралска власт. До короната, сякаш за да я брани, бе оставена грамадна секира, която едва ли някой друг освен Ричард Лъвското сърце би могъл да развърти.

Във външното помещение на шатрата дежуреха двама-трима души от кралската свита. Те изглеждаха потиснати: тревожеха се за здравето на своя господар, освен това ги плашеше и мисълта, че ако той се спомине, над тях ще надвисне голяма опасност. Мрачното им състояние се предаваше и на стражата около шатрата. Войниците вън се разхождаха мрачни, мълчаливи, понякога заставаха неподвижни като изваяния, потънали в мислите си.

— Значи нищо хубаво не можеш да ми известиш, сър Томас — подир дълго и тежко мълчание произнесе кралят, разкъсван от трескавото вълнение, за което споменахме по-горе. — Всички наши рицари са станали жени, а нашите дами — монахини. В целия ни стан не може да се види дори искрица от мъжество, дори проблясък от доблест. А нали тук е събран цветът на рицарска Европа!

— Господарю, примирието не ни дава възможност да се държим като истински бойци — каза де Уо, като за двайсети път търпеливо повтори все същото обяснение. — Що се отнася до дамите, не се озовавам особено често в тяхна компания, както Ваше величество прекрасно знае. Но все пак ми е известно, че нашите красавици, заедно с кралицата и принцесите са в Енгадийския манастир, за да се помолят за оздравяването ви от болестта.

— Биваше ли дамите и девойките от кралския дом да рискуват себе си на толкова дълъг път? — възкликна Ричард с нетърпението на болен човек. — Как можем да се осланяме на тези кучета, които оскверняват тази земя, никога не казват истината и не вярват в Бога?

— Но нали Саладин гарантира тяхната безопасност с честната си дума — възрази де Уо.

— Прав си, прав си — съгласи се Ричард. — Не съм справедлив към този езичник, султана, виновен съм пред него. О, ако Бог ми дадеше възможност да се сразя с него на бойното поле, пред очите на християнските и на езическите войски!

При тези думи Ричард извади ръце изпод завивката и като седна с голяма мъка, размаха юмрук, сякаш стиснал бойната секира над скъпоценната султанска чалма. Наложи се де Уо да прибегне до малко насилие, което кралят не би позволил другиму. С правото си на болногледачка де Уо накара господаря си да легне отново и го зави до шията. Вършеше всичко това с грижовността, с каквато майка бди над капризното си болно дете.

— Ти си добра болногледачка, макар и малко грубичка — през горчив смях произнесе кралят, като се подчини на силата, на която не можеше да се съпротивлява. — Май ще ти прилича боне, както на мен — детска шапчица. При вида на такова детенце и на такава бавачка момите ще припадат от страх.

— Навремето доста народ плашехме — рече де Уо — и ще има тепърва свят да уплашим. Тези пристъпи на треска са дребна работа. Само трябва да бъдете търпелив, за да оздравеете напълно.

— Пристъпи на треска ли! — бясно извика Ричард. — Е да, имам треска, но къде са другите християнски владетели? Те явно са обзети от летаргия, повалени са от паралич, който ги е лишил от възможността да действат и дори да говорят. Някаква язва е разяла сърцата им и е унищожила всичко благородно, рицарско и добродетелно в тях. Накарала ги е да нарушат най-свещения обет, даван някога от рицари. Накарала ги да пренебрегнат своята слава и да забравят своя Бог.

— За Бога, Ваше величество, не говорете толкова високо — рече де Уо. — Ще ви чуят вън, а нали сред рицарите и без това честичко се чуват такива приказки и пораждат караници и спорове. Не забравяйте, че болестта ви прекършва най-важната пружина на цялото начинание. Нали християнската войска без крал Ричард е като подемно устройство без макара и лост.

— Подмазваш ми се, де Уо — промълви Ричард.

И все пак беше податлив на ласкателства и отпусна глава върху възглавницата, сякаш искаше да се успокои и да отпочине. Подобно нещо му се случваше рядко през последните дни. Ала Томас де Уо не беше придворен ласкател. Произнесената фраза се бе откъснала неволно от устните му и той не можа да продължи приятната за краля тема, за да задържи доброто настроение, което тя бе предизвикала. Той замлъкна и мрачните мисли отново Залегнаха краля. След малко Ричард възкликна рязко:

— Да, кълна се в Бога! Бива те да успокояваш болни. Но нима съюзът на владетелите, войската от благородни аристократи, най-добрите европейски рицари могат веднага да отпуснат ръце поради болестта на един човек, пък ако ще и този човек да е английският крал! Нима болестта и дори смъртта на Ричард могат да спрат трийсет хиляди души, храбри също колкото него? Защо владетелите не се съберат и не изберат човек, който да ръководи войската?

— Точно това ще стане, Ваше величество — каза де Уо. — Чувах, че вече се съвещават по този въпрос.

— А, така ли? — възкликна Ричард. У него веднага се възпламени честолюбието, дало нова насока на трескавата му мисъл. — Значи съюзниците побързаха да ме забравят, преди още да съм изпил предсмъртното причастие? Смятат ме вече за умрял, нали? Е, да, те са прави… А кого искат да изберат за вожд на християнската войска?

— Ако се вземе предвид титлата и положението, званието трябва да принадлежи на френския крал — отвърна де Уо.

— Ама че вожд, няма що! — рече с нова ярост кралят. — Филип, кралят на Франция и Навара, Негово християнско величество! Гръмки думи! Да не забравяме едно нещо обаче — че вместо да каже „напред“, има опасност да произнесе „назад“ и вместо срещу Йерусалим да поведе войската към Париж. Бива го да върти политика и сега сигурно е забелязал, че има доста повече сметка да граби съюзниците си и да отнема владенията на васалите си, вместо да се бие срещу турците за освобождаването на гроба Господен.

— Може пък да изберат австрийския ерцхерцог — изрази предположение де Уо.

— Как — него?! Само защото е висок и дебел като тебе, Томас, и е също толкова тъп? Впрочем разликата е, че не е смел като теб и не държи на думата си. Уверявам те, в тази австрийска грамада няма капчица мъжество. Дума да не става! Какъв вожд може да бъде той, за да води рицарите към славни подвизи? По-добре да си пие рейнското вино заедно със своите войскари. Може би в християнския стан ще се намерят други рицари, по-достойни от Ричард Английски да водят войската, но…

Войнственият крал се надигна в постелята и хвърли завивката. Очите му святкаха като пред голяма битка.

— Ако някой достоен рицар забие знамето с кръста в Йерусалимския храм, докато аз лежа в постелята, без да мога да участвам в благородното начинание, той трябва да приеме от мен извикването на дуел, стига само отново да мога да държа копието в ръка. Ще го извикам на дуел, защото е помрачил славата ми и преди мен е достигнал целта, която аз преследвах. Но я чуй, какви са тези тръби, които се чуват в далечината?

— Сигурно са тръбите на крал Филип — отвърна англичанинът.

— Оглушал си, Томас — възрази кралят, като се мъчеше да стане. — Нима не различаваш този нестроен шум и тътен? Кълна се в небето, в стана ни са дошли турците — чувам войнствените им викове.

Той за втори път се помъчи да стане от леглото, но де Уо заедно с неколцина слуги с огромни усилия успя отново да го намести в него.

— Долен изменник си ти, де Уо — кресна ядосано кралят, принуден да отстъпи пред силата им и отново да легне. Ричард се бе изморил от боричкането и говореше задъхано, на пресекулки. О, само да имах… О, да имах сили… да ти строша главата с моята бойна секира!

— Много щях да се радвам, ако имахте сили за такова нещо, мой господарю — каза де Уо. — За християнските народи щеше да е много хубаво Томас Мултън да умре, но пък Ричард Лъвското сърце да възвърне силите си.

— Извини своя господар заради нетърпеливостта му, мой добри, честни приятелю — промълви Ричард и протегна ръка, която баронът почтително целуна. — Укорява те проклетата ми треска, а не твоят господар, който те обича. Моля те, излез и ми кажи сетне какви чужденци са се появили в нашия стан. Зная, че тази музика не е присъща на християнските владетели.

Де Уо излезе от шатрата, за да изпълни заповедта. Реши да не се бави вън и преди да напусне шатрата, строго нареди на слугите и пажовете с удвоено внимание да наблюдават господаря си, в противен случай ги чака най-строго наказание. Това още повече усили страха, който те изпитваха при изпълнението на дълга си, защото се страхуваха от лорд Джилсланд не по-малко, отколкото от яростния си крал.