Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (10)

Десета глава

Пред тебе ще разгърна таен свитък.

Умът ти, кипнал от лютива злоба,

ще осъзнае бързо тайния му смисъл.

Шекспир. „Хенрих IV“, I част

Маркиз Монфератски и великият магистър на рицарите тамплиери спряха пред кралската шатра, където току-що се беше разиграла описаната странната сцена. Около шатрата се бе разположил многоброен отряд от стрелци с лък, който не пускаше наблизо ни един човек, за да не бъде обезпокоен сънят на краля. Войниците пристъпваха внимателно и нито един щит не тракна, нито един меч не звънна, въпреки че около палатката непрекъснато обикаляха въоръжени хора. Когато маркизът и магистърът минаха през редиците им, те почтително, но в същото време в дълбоко мълчание сведоха оръжие.

— Колко се промени настроението на тези островни песове — промълви магистърът на Конрад, когато се отдалечиха от телохранителите на Ричард. — Какви дивашки крясъци, какви песни кънтяха по-рано пред тази шатра! Тези яки селяци все хвърляха топки, боричкаха се, деряха си гърлата, наливаха се с вино. Човек би казал, че не са стража пред кралски покои, а пиянстват на някой селяшки празник.

— Булдозите са вярна порода — отбеляза Конрад. — Кралят, техният господар, си е спечелил любовта им именно с това, че се боричкаше, пиянстваше и си дереше гърлото заедно с тях всеки път, когато го обземаше щуро настроение.

Събеседниците вече бяха близо до конете си, оставени на известно разстояние от кралската шатра и нетърпеливо риещи с копита. Конете бяха заобиколени от пищна свита оръженосци и пажове. Конрад се спря и предложи да се разходят пеш и да подишат прохладния приятен вечерен въздух, да върнат конете вкъщи. Магистърът се съгласи. Двамата тръгнаха един до друг, като по мълчаливо споразумение избягваха най-гъсто заселените части на лагера. Тръгнаха към широката ивица между стана и външните укрепления. Там можеха спокойно да разговарят, без никой да ги забележи освен от часовоите на пост.

Мълчанието наруши маркиз Монфератски. Той внезапно се спря като човек, взел неочаквано решение и като погледна тъмното неподвижно лице на магистъра, се обърна към него със следните думи:

— Вижте какво, Ваша светлост — произнесе той, — много ми се иска океанът да погълне деветнайсет двайсети от цялата тази войска на западните владетели! Останалата част прекрасно ще може да защити интересите на палестинските християнски принцове и да спаси жалките останки от йерусалимското латинско кралство. Ако ни оставеха, без да ни се бъркат, ние щяхме да се приведем пред връхлетялата буря, а може би, ако получехме скромна помощ в пари и войска, щяхме да накараме Саладин да ни уважава и срещу дребен данък да ни дари с мир и покровителство. Но този огромен кръстоносен поход е прекалено опасен за султана. Ако тази опасност му се размине, той не ще търпи някой от нас да запази владенията си в Сирия и, разбира се, няма да търпи военните християнски братства, които са му причинили толкова вреди.

— Но нали храбрите кръстоносци биха могли да победят и отново да забият кръста върху стените на Сион — възрази тамплиерът.

— А каква полза от това за ордена на тамплиерите или за Конрад Монфератски? — попита маркизът.

— Защо не, вие може да извлечете полза — отвърна магистърът. — Конрад Монфератски тогава може да стане Конрад, крал на Йерусалим.

— Това звучи гордо, но полза никаква. Но дори и да се случи така, ако Ричард оздравее и получи глас при избирането на йерусалимски владетел, Ги дьо Лузинян^[1] ще получи повече гласове от мен.

— Достатъчно — прекъсна го магистърът, — убеди ме в своята искреност. Може и други да мислят като теб, но малцина ще посмеят откровено да си признаят, че не искат възстановяването на Йерусалимското кралство, а предпочитат да завладеят отломките му. В това отношение те приличат на островитяните, които не бързат да спасят кораба, защото се надяват да забогатеят при крушението му.

— Нали няма да ме издадеш? — попита Конрад, като внимателно и подозрително се вгледа в събеседника си. — Ако намислиш да ме обвиниш публично — готов съм да изляза на двубой против най-видния тамплиер, който някога е носил копие.

— Храбрите коне не се хвърлят толкова прибързано в атака — отвърна магистърът. — Както и да е, кълна ти се в светия храм, който нашият орден е дал обет да защищава, че ще действувам заедно с тебе и ще се държа към теб като верен другар.

— Кълна се и аз в графската си корона — засмян изрече маркизът, — в тази графска корона, която още преди края на войната се надявам да превърна в нещо по-добро. Херцогската корона по-добре ще ме пази от пронизващия нощен вятър, който духа сега. А кралската ще ми върши работа още по-добре, защото е подплатена с хермелини и кадифе. Накратко казано, свързват ни общи интереси. Не мисли, магистре, че ако съюзените владетели завоюват Йерусалим и сложат там свой крал, ще позволят на вашия орден, както и на моя беден маркизат, да запазят независимата си политика. Кълна се в Пресветата дева, това няма да стане. Ако кръстоносците победят, вие, гордите рицари, отново ще трябва да слагате компреси и да превързвате чумни язви в своите болници, ще трябва да станете отново обикновени войници, които спят по трима на един дюшек и яздят по двама на един кон.

— Високото положение, привилегиите и богатствата на нашия орден ще го спасят от унижението, с което ти го заплашваш — високомерно изрече тамплиерът.

— Тъкмо там сте най-уязвими — каза Конрад Монфератски. — Вие, почитаеми магистре, също толкова добре, колкото и аз, знаете, че ако съюзените владетели победят в Палестина, преди всичко ще се помъчат да премахнат независимостта на вашия орден. Отдавна да ви е сполетяла тази съдба, ако Негово светейшество папата не ви покровителстваше и ако кръстоносците не се нуждаеха от помощта ви за завоюването на Палестина. Обаче само да победят и ще ви изхвърлят, както се хвърля строшено копие от площадката на турнира.

— Може и да си прав донякъде — с мрачна усмивка пророни тамплиерът. — Но какво ни чака, ако съюзниците си изведат войските от Палестина и я оставят на Саладин?

— Сигурно ще можете да получите много власт — отвърна Конрад. — Саладин сигурно ще ви даде поземлени владения, за да има за свои съюзници добре въоръжени франкски конници. Зависимостта ви от султана едва ли ще трае дълго. Може би тя ще остане приживе на този предприемчив султан, но нали на Изток държавите никнат като гъби. Да предположим, че той умре, а вас ви подкрепят пламенните и решителни хора, които се стичат насам от цяла Европа. Какви велики начинания ще можете да извършите тогава, когато се отървете от тези владетели, които сега ви изтласкват на второ място! Ако обаче те благополучно завършат този поход и завинаги останат в Палестина, ще ви унизят и ще ви обвържат във вечна зависимост.

— Добре говориш, господин маркизе — одобри магистърът. — Думите ти намират отзвук в моето сърце. Но внимавай. Филип френски е също толкова хитър, колкото е и храбър.

— Така е. Но толкова по-лесно може да бъде отклонен от този поход, на който той необмислено се съгласи под натиска на своите благородници. Той завижда на крал Ричард, своя естествен враг, и много иска час по-скоро да се завърне в родината, за да осъществява честолюбивите си планове по-близо до Париж. Той ще използва всеки удобен претекст, за да се махне оттук, където само напразно хаби силите на своята държава.

— А какво ще кажеш за австрийския ерцхерцог? — попита тамплиерът.

— Що се отнася до херцога, възгордяването и глупостта ще го накарат да стигне до същите изводи, до които ще стигне Филип чрез мъдрата си и предпазлива политика. Той смята — Господ да му е на помощ! — че към него се отнасят несправедливо, защото кръстоносците, дори собствените му минезингери, превъзнасят до небесата крал Ричард, от когото се страхува и го мрази и на когото желае всякакви злини. Казвам ти всичко това, за да разбереш колко искрено желая разпадането на този съюз и изчистването на Палестина от всичките тези крале заедно с техните пълчища. Освен това самият ти прекрасно знаеш, че абсолютно всички влиятелни и силни владетели, с изключение на един много искат да сключат договор със султана.

— Точно така е — каза тамплиерът. — Този, който не би забелязал това през време на последните спорове, е просто слепец. Но бъди все така откровен и ми кажи защо за предаване на мирните предложения ти натрапи на съвета за пратеник този северен англичанин или шотландец ли беше, не зная какъв е всъщност — е, онзи рицар на Спящия леопард!

— Имах сериозни причини за това — отвърна италианецът. — Той е роден в Британия, а това удовлетворяваше искането на Саладин, който познава рицарите от отряда на Ричард. От друга страна, той е шотландец. Шотландският му произход и личната антипатия на краля към него, за която зная със сигурност, правеше почти невероятна възможността след завръщането си той да каже нещо на болния Ричард. Както всеки знае, Ричард не го понася.

— Политиката ти е съвсем тънка — отвърна магистърът. — Вярвай, италианският паяк никога не ще успее да оплете в паяжината си този рошав Самсон от Британските острови. Може да бъде вързан само с кълчищни върви и то много яки. Нима не виждаш, че толкова грижливо избраният от тебе пратеник докара лекар, който може да вдигне на крака този англичанин с лъвско сърце и бичи врат, като по такъв начин ще му даде възможност да продължи кръстоносния поход! А щом само се види в състояние отново да се бие, нито един от другите владетели не ще посмее да изостане от него. Срамът ще ги накара да следват Ричард, макар че това ще им бъде също толкова неприятно, колкото и да се сражават под знамето на сатаната.

— За това никак не се безпокой — възрази Конрад Монфератски. — Ако този лекар няма някакви магични средства, преди той да е излекувал Ричард, ще можем да предизвикаме открито скъсване между френския крал, австрийския херцог и техните английски съюзници. Ще се изпокарат веднъж завинаги. Дори и Ричард да стане от постелята, ще може да командва само собствените си войски и вече никога не ще поведе на бой обединените сили на съюзниците.

— Добре се целиш — възрази тамплиерът, — но за съжаление, ти, Конрад Монфератски, си с много слаб лък, за да поразиш целта.

Магистърът внезапно прекъсна думите си и подозрително се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва. Като хвана Конрад за ръката, той здраво я стисна, погледна италианеца в ръцете и бавно произнесе:

— Ричард ще стане от постелята си, така ли мислиш? Конрад, той никога не бива да стане от нея.

Маркиз Монфератски трепна.

— Какво?! Нима говориш така за Ричард Английски? За Ричард Лъвското сърце? За големия боец на християнството?

Лицето му пребледня, коленете му се подгънаха. Презрителна усмивка пробягна върху каменното лице на тамплиера.

— Знаеш ли на кого приличаш ти сега, господин маркизе? На жалък ученик, който случайно е намерил заклинание в магическа книга, извикал е дявола, без да иска, и е изпаднал в ужас, когато го е съзрял.

Конрад се овладя.

— Да — промърмори той. — Съгласен съм, че ако няма друг път, твоят води най-пряко към целта. Но, кълна се в Пресветата дева Мария, ние ще си навлечем омразата на цяла Европа, проклятията на всички, като се почне от Негово светейшество папата и се свърши с последния просяк пред някоя черква. И този просяк, в своите дрипи, разяждани от проказа, стигнал до предела на човешките страдания, ще благославя небето, че не се казва Жил Амори или Конрад Монфератски.

Магистърът остана все така спокоен, както и през целия този съдбоносен разговор.

— Щом мислиш така — пророни той, — да смятаме, че за нищо не е ставало дума между нас… Говорили сме насън… Събудили сме се и видението е изчезнало.

— Не бързай да се отдръпваш — възпря го Конрад. — Бъди сигурен, че ще направя всичко възможно, за да предизвикам разрив между Австрия и Англия.

Събеседниците се разделиха. Конрад остана на мястото си се загледа след бялото наметало на отдалечаващия се тамплиер, докато то се стопи в мрака на бързо падащата нощ. Горд, честолюбив, безсъвестен и хитър, маркиз Монфератски не беше все пак жесток по натура. Той ценеше високо насладите и като мнозина с подобен характер не обичаше да причинява болка и да върши жестокости, дори и те да му бяха натрапвани от личните му интереси. Освен това ревниво, грижливо пазеше реномето си, което му заменяше липсващите му нравствени принципи, основа на човешката чест.

— Наистина аз извиках дявола и си получих заслуженото — произнесе той, без да сваля очи от посоката, в която за последен път се мярна наметалото на тамплиера. — Кой би могъл да си помисли, че този строг аскет, този магистър, слял съдбата си с благото на своя орден, е готов да стори повече за неговото възвисяване, отколкото аз, който се грижа само за собствената си изгода! Наистина исках да осуетя този безполезен кръстоносен поход, но не смеех дори да помисля за средството, което ми предлага този решителен монах. И все пак това средство е най-сигурното и може би най-безопасното.

Такива бяха размишленията на маркиза. Като пое бавно напред, Конрад скоро видя гънките на английското знаме, полека разлюлявани от затихващия нощен ветрец. Знамето беше точно посред лагера на изкуствена могила, явно вдигната от някой древен еврейски вожд. Старото име на хълма беше забравено и кръстоносците го нарекоха хълм на свети Джордж, защото тук се развяваше английското знаме — емблемата на висшата власт, подчинила на себе си много могъщи крале и принцове, чиито знамена бяха забити на по-ниски и странични места в лагера.

Бързият ум на Конрад веднага правеше изводи от мислите, породени от минутното впечатление. Достатъчно беше да погледне знамето, за да се отърси от обзелата го нерешителност. Запъти се към шатрата си с бързата и енергична крачка на човек, решил да осъществи намислен план. Нареди на пищната си свита да си върви и като си лягаше, си повтаряше, че преди да прибегне към отчаяни средства, трябва да използва по-меки.

— Утре — си рече той — ще съм на трапезата на австрийския ерцхерцог. Ще видим дали не ще можем да осъществим целите си, без да прибягаме към жестокия план, предлаган от тамплиера.