Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (12)

Дванайсета глава

Жените съблазняват цялото човечество.

Гей

В епохата на рицарството опасният пост или рискованото начинание се възлагаха обикновено на прославен с подвизите си човек, защото това се смяташе за нещо като награда заради предишните изпитания. По същия начин при изкачването на висока планина смелчакът изкачва един връх, само за да изкачи след това друг, още по-висок.

Беше среднощ и ясната луна плуваше високо в небето, когато шотландският рицар Кенет стоеше на пост на хълма свети Джордж до флага на Англия. Този самотен страж трябваше да пази емблемата на националната чест от оскърбленията, които можеха да готвят многобройните врагове на Ричард, засегнати от неговата гордост. В ума на рицаря се редяха непрекъсната върволица честолюбиви мисли. Струваше му се, че си е спечелил благосклонността на доблестния монарх, който досега не го забелязваше сред тълпата храбреци, последвали знамето на Англия за слава на нейния крал. На сър Кенет никак не му се струваше чудно, че кралското благоразположение се е изразило в назначаването му на толкова рискован пост. Беззаветната му любов към една девойка, въздигната толкова високо над него, разпалваше бойния му ентусиазъм. Колкото и безнадеждна да изглеждаше тази страст при всички възможни условия — последните събития сякаш бяха понамалили пропастта, която го отделяше от Едит. Човекът, спечелил си поставената от Ричард задача да пази неговото знаме, не беше вече незначителен търсач на приключения, а рицар, който заслужава вниманието на една принцеса, макар че разделящото ги разстояние бе все така огромно. Сега вече не го заплашваше неизвестност и забрава. Ако го нападнеха изненадващо и го убиеха на възложения му пост, смъртта му — а тя сигурно щеше да бъде славна, — щеше да заслужи похвалата на Ричард Лъвското сърце и да бъде потърсено възмездие заради нея. Всички високопоставени красавици от английската кралска свита ще отбележат гибелта му със съжаление и може би дори със сълзи. Сега Кенет вече нямаше защо да се страхува, че ще го сполети глупава, случайна смърт.

Тъй като нямаше друга работа, сър Кенет на воля можеше да се отдава на всички тези горделиви мечти. Те бяха естествени за храбрия рицарски дух, който при всичките си странни и фантастични пориви още не бе примесен със самолюбие, беше искрен и благороден и може би заслужаваше порицание само защото целите и похватите му не отговаряха на слабостите и несъвършенството на човека. Всичко наоколо тънеше в дълбок сън. Спокойната лунна светлина се редуваше с резки сенки. Дългите редици малки и големи шатри, ту просветващи под лунните лъчи, ту тъмнеещи като неясни купчини в ивиците сянка, бяха безмълвни и тихи като улиците на изоставен град. До знамето беше легнала огромната, вече споменавана от нас хрътка. Кенет беше сигурен, че тази единствена негова другарка, на чийто нюх и слух можеше да разчита, навреме ще го предупреди за приближаването на враг. Умното животно сякаш разбираше целта на тяхното бдение. От време на време кучето поглеждаше към тежките дипли на разкошното знаме и когато от далечните ровове и укрепления достигаха подвикванията на стражите, хрътката им отговаряше с дълбок проточен лай, сякаш даваше да се разбере, че и тя усърдно изпълнява дълга си. Понякога, като гледаше господаря си, който крачеше напред и назад на възложения му пост, тя вдигаше глава и завъртваше опашка, а ако рицарят останеше неподвижен, замислено подпрял се на копието и обърнал лице към небето, вярната му спътничка, изразявайки се с думите на рицарския романс, „нарушаваше мислите му“, тоест промушваше муцуна в ръката на рицаря и се мъчеше да го откъсне от мислите му, да заслужи нехайна милувка.

Така изминаха два часа и не се случи нищо особено. Изведнъж хрътката избухна в бесен лай, като едва се сдържаше да не се хвърли напред към мястото, където сенките бяха особено гъсти. Но не смееше без разрешението на господаря си.

— Кой е? — извика сър Кенет.

Беше забелязал, че някой пълзи към него откъм засенчената страна на хълма.

— В името на Мерлин и Мегис^[1] — чу се нечий груб, неприятен глас — дръж изкъсо четириногия си демон, иначе няма да те доближа.

— Кой си ти и защо искаш да доближиш моя пост? — попита сър Кенет.

Той се силеше да различи тъмната малка купчинка, която се гушеше в самото подножие на хълма, но не можеше да разбере какво представлява.

— Махни яростния си сатана — повтори гласът, — иначе ще го почерпя със стрела от арбалета си.

Чу се шум, който приличаше на опъване на тетива.

— Остави арбалета и излез на светло — извика шотландецът, — иначе, кълна се в свети Ендрю, ще те прикова към земята, който и да си!

С тези думи той прихвана през средата дългото си копие и насочил поглед към движещия се предмет, го заразмахва, сякаш се канеше да го запрати. Но скоро сър Кенет се почувствува засрамен и бодна копието в земята, щом забеляза, че на светло излезе някакво разкривено, жалко същество. Веднага го позна по фантастичното облекло и по уродството: беше мъжът-джудже, едното от двете джуджета, които бе видял в Енгадийския параклис. На часа си припомни и другите, толкова различни от това, видения от онази нощ, затова подвикна на хрътката, която веднага го разбра, върна се при знамето и легна, като леко поръмжаваше.

Дребният сакат човек, уверил се, че страшният му четириног враг е усмирен, задъхан се изкачи по откоса. Личеше си, че късите крака много затрудняват изкачването му. Когато джуджето стигна до площадката на върха, премести лъка си в лявата ръка. Това оръжие се оказа малка играчка, с чиято помощ децата от онази епоха улучваха птици. Джуджето зае величава поза и изящно подаде дясната си ръка на сър Кенет, като явно очакваше, че той ще отговори на поздрава. Но в отговор не последва нищо и джуджето възкликна рязко и сърдито:

— Рицарю, защо не отдаваш почести на Нектабан, които да подобават на неговия сан? Нима си го забравил?

— Велики Нектабане — отвърна рицарят, като се мъчеше да смекчи раздразнението на дребното същество, — трудно ще те забрави всеки, който те е видял поне веднъж. Но аз съм страж на своя пост и държа копие в ръката си. Затова дори за толкова могъщ човек като тебе не мога да направя изключение и да те допусна до себе си, нито мога да оставя оръжието. Извини ме. Задоволи се с това, че уважавам твоя сан и смирено се подчинявам на твоите заповеди, доколкото това е възможно за рицар на моя пост.

— Задоволявам се с това, стига ти веднага да тръгнеш с мен при онези, които са ме изпратили — важно произнесе Нектабан.

— Велики господарю! — отвърна рицарят. — Не мога да изпълня твоята заповед, защото ми е наредено да остана тук до разсъмване. Моля да ме извиниш заради тази моя невъздържаност да те последвам.

Кенет отново тръгна назад и напред по площадката. Въпреки това джуджето дори не помисли да се откаже. То се изпречи пред сър Кенет и рече:

— Хубавичко си помисли! Или ми се подчини с добро, господин рицарю, или ще ти заповядам от името на онази, чиято красота може да низвергне гениите от небесните им сфери и чието величие би могло да заповядва на безсмъртните духове, ако те слезеха на земята.

При тези думи у рицаря се породи безумна и невероятна догадка, но той веднага я пропъди. Стори му се невъзможно владетелката на неготово сърце да му е изпратила такава заповед, при това с такъв вестоносец. Въпреки това той произнесе с треперещ глас:

— Ела насам, Нектабане. Кажи ми откровено не е ли споменатата от тебе важна дама онази красавица, с чиято помощ ти метеше Енгадийския параклис?

— Какви неучтиви думи произнасяш, рицарю! — възкликна джуджето. — Нима допускаш, че владетелката на нашата царствена душа, участничката в нашето величие, подобна на мен по хубостта си, може да се унижи дотам, че да дава нарежданията си на толкова нискостоящ васал като тебе? О, не! Не си удостоен с толкова висока чест, ти още не си заслужил вниманието на кралица Геневра. Ела насам, погледни този предмет. Ако го познаваш, ще изпълниш заповедта на дамата, която ти го изпраща, ако не го познаваш — можеш да откажеш.

При тези думи той сложи в ръката на рицаря един рубинен пръстен. Дори при колебливата лунна светлина сър Кенет без всякакво двоумение позна пръстена, обикновено украсяващ пръста на високопоставената дама, на която се беше заклел да служи. Дори да се беше усъмнил в автентичността му, би го убедила малката панделка от тъмночервена лента, завързана за пръстена. Това бе любимият цвят на неговата дама. Същия цвят той беше избрал за своето облекло и често по време на турнири и битки цветът на тъмночервен карамфил господстваше над всички останали.

Сър Кенет онемя от почуда, когато видя такъв знак — в такива ръце.

— Заклевам те във всичко свято на земята, кажи — от кого си получил този пръстен? — настойчиво попита рицарят. — Ако можеш, сложи в ред клетия си разум, помисли няколко минути и ми кажи името на човека, който те е изпратил, и истинската цел на твоето идване. Помисли добре какво ще ми отговориш, защото работата не е за шега.

— Безразсъдни и добри рицарю! — отвърна джуджето. — Не ти ли е достатъчно да знаеш, че една принцеса те е удостоила със заповед, която ти предава един крал? Ние не желаем да влизаме в подробности. Заповядваме ти в името на известната ти дама и чрез силата на този пръстен да ни последваш при неговата владетелка. Всяка минута бавене е нарушаване на дадената от теб клетва.

— Прецени сам, добри ми Нектабане — започна да обяснява рицарят. — нима моята дама може да знае къде се намирам, ни какво задължение изпълнявам тази нощ? Знае ли тя, че моят живот… О, какво говоря за такава дреболия като своя живот… Че моята чест зависи от това дали ще успея, или не да опазя това знаме до разсъмване! Може ли тя да пожелае да пожертвам честта си дори и заради нея? Невъзможно. Принцесата ми е изпратила тази заповед, за да се присмее на своя слуга. Дори самият избор на пратеника доказва моята мисъл.

Нектабан се обърна, сякаш се канеше да си тръгне, и каза:

— Мисли, каквото си искаш. Все ми е едно дали ще се окажеш изменник или истински рицар спрямо тази високопоставена личност. Довиждане.

— Чакай, чакай, моля те, не бързай! — извика сър Кенет. — Отговори ми само на един въпрос — близо ли се намира дамата, която те е пратила?

— Какво значение има? — възрази джуджето. — Нима предаността зависи от разстоянието, сякаш е някой беден бързоходец, на когото плащат за усилията в зависимост от далечината на мястото, до което трябва да стигне. Въпреки това, душо невярваща, ще ти отговоря: прекрасната владетелка на пръстена, изпратен на толкова недостоен васал, който не притежава нито правдивост, нито мъжество, се намира на разстояние полет на стрела, изстреляна от този арбалет.

Рицарят още веднъж погледна пръстена, сякаш искаше да се убеди, че зад него не се крие някаква измама.

— Кажи — обърна се той след кратко мълчание към джуджето, — за кратко време ли ме викат?

— Време ли? — с обичайното си лекомислие отговори Нектабан. — Какво наричаш време? Не го виждам и не го чувствам… Нима не знаеш, че времето на истинския рицар се отброява от подвизите, извършвани в името на неговия Бог и на неговата дама?

— Това са истинни думи, произнесени от безумец — каза рицарят. — Но действително ли моята дама ме вика, за да извърша някакъв подвиг в нейно име и за нея? Не може ли тази среща да се отложи няколко часа, поне до разсъмване?

— Тя иска да отидеш веднага — настоя джуджето. — Не бива да губим дори толкова време, колкото е необходимо на десет песъчинки да минат през тясното гърло на пясъчния часовник. Чуй думите, студени и недоверчиви рицарю! Ето ги: „Предай му, че ръката, отронваща рози, може да дарява и лаври“.

Този намек за срещата в Енгадийския параклис предизвика хиляди спомени в душата на рицаря и го убеди, че предадената от джуджето заповед наистина идва от неговата дама. Розовите листенца, вече съвсем изсъхнали, все още бяха скътани под ризницата до самото му сърце. Кенет се замисли. Нямаше сили да пропусне този може би единствен случай — нали сега имаше възможност да заслужи благоволението на тази, която напълно владееше чувствата му! А джуджето не го оставяше на мира: то настояваше рицарят или да върне пръстена, или веднага да го последва.

— Стой, почакай поне минута — примоли се сър Кенет.

Рицарят се бе объркал и си мърмореше:

— Кой съм аз — поданик ли съм на сър Ричард, или негов роб? Нима не съм свободен рицар, заклел се да отдаде силите си на кръстоносния поход? На кого трябва да посвещавам своето копие и меч? На нашето свято дело и на дамата на сърцето си!

— Връщай пръстена! — нетърпеливо възкликваше джуджето. — Мързеливи и неверни рицарю, връщай пръстена, недостоен си да го докоснеш, дори нямаш право да го погледнеш.

— Ей сега, ей сега, добри ми Нектабане! — повтаряше рицарят. — Не ми пречи да мисля. Ами ако сарацините точно сега нападнат нашите укрепления? Трябва ли тогава да остана тук и като верен васал на Англия да пазя от оскърбления гордостта на нейния крал, или трябва да бързам към мястото на битката. Преди всичко трябва да браня Божието дело, а сетне — да изпълнявам заповедите на моята владетелка. Но нали самият аз обещах на Ричард Лъвското сърце да изпълня неговото поръчение! Нектабан, заклевам те още веднъж, кажи — далеч ли ще ме заведеш?

— Само до ей онази шатра — отвърна дребосъкът. — Виж, лунната светлина проблясва върху позлатената топка, увенчаваща покрива на шатрата! Тази топка струва толкова, че може да се даде като откуп за един крал.

Изпадналият в отчаяние рицар вече не мислеше за възможните последици.

— Ще мога бързо да се върна — успокояваше се той сам. — Ако някой се приближи към знамето, ще чуя кучето да лае… Ще падна в нозете на моята дама и ще поискам разрешение от нея да се върна и да изкарам докрай своята стража.

Кенет хвърли наметалото си до знамето и като повика хрътката, нареди:

— Чуй, Росуал! Легни тук и не пускай никого да наближи!

Кучето важно погледна господаря си в лицето, сякаш искаше да се убеди, че го е разбрало правилно, после седна до наметалото, наостри уши и вдигна глава като часовой, напълно осъзнаващ целта, заради която е поставен на пост.

— Да вървим, драги ми Нектабане — каза рицарят. — Бързо да изпълним донесената от теб заповед.

— Да бърза, който иска — недоволно промърмори джуджето. — Досега не бързаше никак — а сега аз не мога да насмогна на грамадните ти крачки. Ти не вървиш като хората, ами скачаш като щраус през пустинята.

Нектабан съвсем забави стъпки и пълзеше като охлюв. Инатът му можеше да бъде преодолян само по два начина — чрез подкуп или чрез ласкателство. Но сър Кенет нямаше пари за рушвети, а за ласкателство — време. Затова той метна джуджето на рамо и без да обръща внимание на страха на дребното човече, а камо ли на молбите му, го отнесе като вихър до шатрата, която подслоняваше кралицата, както личеше по външните украшения. Когато наближи шатрата, се обезпокои да не би звънтежът на оръжието му да привлече вниманието на часовите около шатрата, затова пусна на земята дребния си водач и го попита какво да прави по-нататък. Нектабан беше уплашен и ядосан, но още се чувствуваше напълно във властта на грамадния силен рицар както врабче в ноктите на орел и затова не се оплака от лошото отношение към себе си. Като минаха покрай часовите, които или бяха прекалено небрежни, или прекалено сънливи и затова не се грижеха кой знае колко за своите задължения, дребосъкът мълчаливо заобиколи шатрата на кралицата и като спря откъм задната страна, надигна леко края на платното и със знаци посочи на сър Кенет, че трябва да влезе вътре на четири крака. Рицарят се поколеба; стори му се недостойно да влиза по такъв начин в жилище на благородни дами. Но си спомни нишаните, предадени му от джуджето, и стигна до заключението, че не може да престъпи волята на своята властелинка.

Наведе се, пропълзя на четири крака вътре в шатрата и чу шепота на джуджето:

— Остани тук, докато те повикам.