Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (27)

Двайсет и седма глава

Дочухме вик: „Текбир“, арабски зов за бой,

надаван от войските сред битката жестока

и молихме небето за победа.

„Обсадата на Дамаск“

Следващата сутрин Ричард бе поканен на съвещание с Филип Френски. Отначало Филип надълго и нашироко говори за дълбокото си уважение към своя английски брат, а сетне с изключително учтиви, но съвсем ясни изрази съобщи, че вече окончателно е решил да се върне в Европа и да се заеме с грижите на своето кралство, защото отслабналите сили на кръстоносците и вътрешните раздори изключват всякаква надежда за успех. Ричард се помъчи да го разубеди, но напразно. Когато тази среща свърши, той получи известие от австрийския ерцхерцог и неколцина други владетели, които му съобщаваха, че са решили да постъпят по същия начин, при което направо обясняваха постъпката си с прекомерното високомерие и произвол на Ричард Английски. Сега вече изчезваше всякаква надежда за успешен изход от начинанието. Ричард бе покрусен от рухването на честолюбивите си планове. Измъчваше го мисълта, че несполуката до известна степен беше предизвикана от постъпките му, че самият той беше дал коз в ръцете на враговете си чрез непредвидливото си и безразсъдно държание.

— Какъв глупак се оказах аз! — оплакваше се той на де Уо. — Не само издадох повод да ме изоставят, но дори и да стоварят вината върху проклетите ми слабости.

Тези ядове толкова измъчваха краля, че де Уо много се зарадва, когато идването на пратеник от Саладин отвлече Ричард от налегналите го мисли.

Този нов пратеник се оказа емир, ползващ се от пълното доверие на султана. Казваше се Абдала Ел Хаджи; три пъти бил посетил Мека и затова бил наречен хаджия, тоест поклонник. Въпреки многобройните доказателства за светостта си Абдала се оказа добър събеседник; обичаше веселите истории и на драго сърце си пийваше хубаво вино, стига да беше сигурен, че няма да се разчуе. Той беше добър дипломат и Саладин често го използваше в преговорите с християните и особено с Ричард, който лично познаваше и уважаваше Ел Хаджи. Кралят много се зарадва на вестта, че Саладин с огромна готовност предоставя подходящо място за двубоя, дава възможност на всички желаещи да присъстват и самият той също ще бъде там. Обсъждането на предстоящото важно събитие накара Ричард да забрави несбъдналите се свои надежди и започналото разпадане на християнския съюз.

Мястото, определено за двубоя, се наричаше „Диамантът на пустинята“ и се намираше почти в средата на разстоянието между християнския и мюсюлманския лагери. Беше решено Конрад Монфератски заедно със своите застъпници — австрийският ерцхерцог и магистъра на тамплиерите — да пристигне в определения ден на мястото с не повече от сто конника. Ричард Английски и брат му Солсбъри, които поддържат обвинението си, ще пристигнат със същия брой войници за охраната на избрания от тях боец. Султанът пък ще доведе петстотин избрани воини. Смяташе се, че тъкмо такова количество мюсюлмани отговаря на двестате християнски бойци. Знатните лица, които щяха да присъствуват, не биваше да носят друго оръжие освен мечовете си и трябваше да отидат без броните си. Султанът поемаше върху себе си цялата подготовка за двубоя, като се наемаше да осигури и необходимите провизии, както и разхладителни напитки за всички гости. В писмото си той твърде учтиво изразяваше удоволствието, което щеше да изпита от личната среща с Ричард Лъвското сърце. Щял да се погрижи, пишеше той, тази среща да бъде колкото може по-приятна.

Когато всички предварителни условия бяха уточнени и съобщени на ответника и неговите застъпници, Абдала Ел Хаджи беше поканен в шатрата на краля и с наслада изслуша песните на Блондел. Като скри грижливо зелената си чалма, той я замени с гръцка шапка и на музиката на норманския менестрел отговори с персийска песен, изпълнявана по време на пир. При това изпи голяма чаша кипърско вино, за да покаже, че възгледите му са в унисон с песента. На другата сутрин, важен и трезвен, все едно че никога нищо не беше пил, той вече стори дълбок поклон пред трона на Саладин и му даде пълен отчет за мисията си.

В деня преди двубоя Конрад и приятелите му потеглиха на разсъмване на уговореното място. По същото време и Ричард напусна лагера и се запъти натам. При това предварително бе решено, че ще поемат по различни пътища — за да се предотврати всяка възможност за сблъсък между въоръжените дружини.

Настроението на краля не го предразполагаше към свада с когото и да било. Нищо на този свят не му доставяше толкова голямо удоволствие като отчаян кръвопролитен двубой; разбира се, удоволствието му щеше да бъде още по-голямо, ако бе имал възможност той лично да се срази с Конрад Монфератски. Леко въоръжен, разкошно облечен, весел като годеник преди сватба, Ричард препускаше близо до паланкина на Беренхария, разказваше за местностите, през които минаваха, и с песни и весели истории се мъчеше да разпръсне скуката, навявана от пустинния пейзаж. Беренхария, която прекрасно познаваше характера на мъжа си, усърдно се преструваше, че тези песни и разговори я забавляват. Всъщност тя доста се страхуваше, че Саладин може да се възползва от случая и да прати свой отряд, който да отвлече жените. Когато тя сподели тези свои съмнения с Ричард, той недоволно и презрително ги отхвърли.

— Най-голяма неблагодарност е да се съмняваме в честността на великодушния султан — заяви той.

Същите подозрения обаче изпитваше и Едит Плантагенет. Тя никак не би се учудила, само би се уплашила, ако ги връхлетяха несметни пълчища мюсюлмански войски. Съмненията й съвсем не намаляха, когато привечер пред тях се мярна мюсюлмански конник с дълго копие. При приближаването на кралската дружина той препусна с бързината на сокол, падащ като стрела от небето, и се изгуби зад хоризонта.

— Сигурно сме вече близо — промълви Ричард — този конник е далечният пост на Саладин. Май вече дори се чуват мюсюлманските зурни и сазове. Стройте се, приятели, разположете се около дамите, както подобава на храбри християни.

Де Уо шепнешком каза на краля:

— Дали да не пратя пажа си на върха на ей онзи хълм, господарю? Или аз самият да отида там? Ако зад пясъчния хълм се намират толкова бойци, колкото бяхме уговорили със султана, поне половината от тях бият тъпани и надуват зурни. Дали да не отида?

Баронът дръпна поводите и вече бе готов да препусне напред, но кралят възкликна:

— В никакъв случай! Твоята предпазливост все едно не би предотвратила нападението, ако то се готви. Впрочем ни най-малко не се опасявам от подобно нещо.

Дружината се движеше напред в боен ред, конниците яздеха близо един до друг. Най-сетне пътуващите се изкачиха на заоблените пясъчни хълмове и пред очите им се разкри бляскава и малко стряскаща гледка.

„Диамантът на пустинята“ — усамотеният извор, който личеше отдалеч само по китката палми, сега бе станал център на огромен лагер. Извезани флагове и позлатена украса отразяваше лъчите и се преливаше с безброй ярки цветове. Повечето шатри бяха оцветени във възможно най-ярки багри: пурпур, яркожълт, небесносин. Буйните краски радваха очите. Основните стълбове, крепящи шатрите, бяха украсени с позлатени топки или с пъстри знаменца. Освен тях се виждаха и обикновени черни арабски шатри, което се стори на де Уо зловещ признак: според него в тях можели да се поберат поне пет хиляди войници. Навред припряно се събираха групи араби и кюрди. Всеки водеше кон, а движенията им се съпровождаха от оглушителна музика, с каквато арабите от най-стари времена вдъхновяват войските си по време на битка.

Скоро всичките тези пеши конници, повели конете си, се струпаха пред лагера. Рязък вик, издигнал се над музиката, им послужи за сигнал и те мигом се метнаха върху конете. Тази маневра вдигна облак пясъчен прах, който увисна над цялата околност и погълна лагера. Нов рязък вик се чу в облака и този път конниците препуснаха, като обкръжиха групата на Ричард откъм фланговете и откъм гръб. Заобиколени от три страни, почти задавени от гъстия прахоляк, войниците на краля гледаха слисани тъмните сарацински лица около себе си, ръцете, които размахваха копия; ехтяха войнствени викове. Изведнъж откъм ариергарда над главите на християните префуча ято стрели. Една от стрелите падна в нозете на кралицата и тя извика уплашено. Лицето на Ричард се покри с ярка червенина.

— Кълна се в свети Джордж! — извика той. — Трябва да сложим на мястото им тези мюсюлмански разбойници!

Но Едит, следваща кралицата, хвана една стрела в ръка, и извика:

— Помислете какво ще сторите, крал Ричарде! Тези стрели нямат накрайници!

— Умна, прекрасна девойко! — извика Ричард. — Кълна се в небето, твоята съобразителност и наблюдателност могат да засрамят всички ни. Не се безпокойте, приятели — обърна се той към своята дружина, — стрелите им са без връх, по този начин те ни оказват тържествена почит. Движете се бавно и спокойно.

Малкият отряд изпълни нареждането и продължи напред, заобиколен от всички страни с араби. Арабите наоколо надаваха оглушителни и страховити крясъци, насочваха стрелите си колкото може по-ниско, до шлемовете на християните, но без да ги докосват. Въоръжените с копия ездачи си нанасяха удари с тъпото си оръжие и по време на тези груби развлечения доста от тях изхвърчаваха от седлата си и едва не заплащаха с живота си за това посрещане, което според тях изразяваше радостен поздрав към гостите, но правеше доста странно впечатление на европейците.

Когато отрядът наближи доста лагера, отново отекна рязък вик, арабите препуснаха назад и се строиха зад дружината на Ричард, сетне продължиха напред в пълно мълчание. Облакът прах започна да се сляга и се видя, че откъм лагера срещу дружината на Ричард се задава отряд от петстотин конници, вече редовна войска. Сега Ричард излезе пред отряда, като беше сигурен, че и начело на мюсюлманската дружина язди Саладин. Европейците скоро забелязаха султана, който се движеше, заобиколен от телохранители и придворни. Той изглеждаше така, сякаш самата природа бе написала върху челото му: „Този човек е велик владетел“. Саладин беше с белоснежна чалма, с горна дреха като жакет и с алени шалвари, около врата му бе преметнат искрящ копринен шал. Нямаше никакви украшения и дрехите му изглеждаха доста скромни в сравнение с неудържимия разкош в облеклото на неговата свита. Но когато го наближиха, се оказа, че чалмата му е украсена с прочутия диамант, наречен „Море на света“. Трябва да споменем, че, за да се пази от прахоляка във въздуха, който около Мъртво море е ситен като пепел, султанът бе закрит от нещо като воал, който се спускаше от чалмата и доста скриваше чертите му. Той яздеше млечнобял арабски кон.

Нямаше нужда някой да ги представя. Двамата владетели, прочути със своята храброст, едновременно слязоха от конете. Дружините спряха, музиката замлъкна. Ричард и Саладин тръгнаха един срещу друг и като размениха взаимен поклон, се прегърнаха като братя и като равни по ранг владетели. Ричард гледаше Саладин доста по-любопитно, отколкото султанът английския си събрат.

— Саладин се радва толкова силно да види Ричард Лъвското сърце, както пътник през пустинята се радва да види извор. Надявам се, че многобройните ни дружини не предизвикаха съмнение в твоето сърце. Хората, които ви посрещнаха възторжено, са до един знатни вождове на хилядите мои племена. Никой от тези, които имаха право да присъстват тук, не остана у дома си, щом му се предостави възможност да види толкова именит владетел като Ричард Лъвското сърце. Дори в далечния пясъчен Йемен плашат с неговото име децата, които не слушат.

— Нима всички тези хора са арабски благородници? — попита Ричард, като се огледа.

Навред, където хвърлеше поглед, съзираше войнствени фигури с наметала, мургави лица, бели зъби, войнствено бляскащи под чалмите черни очи и почти бедно облекло.

— Да, всички тук смятат, че са от благородно потекло — каза Саладин. — Наистина те са много, но всички свято изпълняват условията и не носят никакво оръжие.

— Опасявам се — промърмори на английски де Уо, — че не са го оставили много надалеч. Признавам, пред нас е доста големичка палата на лордовете. Уестминстърското абатство трудно ще ги побере.

— Мълчи, де Уо — заповяда му Ричард. — Благородни Саладине — обърна се той към султана, — там, където се намираш ти, няма място за съмнения. Ето виж — той посочи свитата на кралицата, — и аз съм взел неколцина воини, въоръжени въпреки споразумението ни, защото красивите очи и свежите лица са такова оръжие, което не може да се остави вкъщи. Те с радост биха се видели с теб, братко мой. Може би ти ще се приближиш към техните носилки? Веднага ще отдръпнем завесите, които ги скриват.

— Дано аллах не допусне това! — каза Саладин. — Всички присъстващи тук араби биха сметнали, че се е случило нещо срамно, ако благородните дами покажат лицата си. И защо ли да ги виждам? Защо да раздухвам пламъка, който може да ме изгори, но не и да ми донесе радост? Последното ти писмо напълно угаси моите надежди. Сега, братко, да отидем към шатрата, която съм приготвил за теб. Главният ми евнух ще отведе прекрасните дами в шатрите, където сме се погрижили да им създадем достойни за тях удобства, а служителите ще се погрижат за твоята дружина.

Саладин отведе госта си в разкошна шатра, наредена с изумителен източен разкош. Де Уо, който последва краля, свали дългото походно наметало на Ричард и кралят остана пред Саладин в късия си и стегнат костюм, който красиво очертаваше силната му и хармонична фигура. Вниманието на Саладин беше привлечено от двуострия меч на Ричард. Това грубо наглед оръжие беше дълго почти човешки ръст.

— Ако не бях виждал как това оръжие бляска като светкавица в битките, не бих повярвал, че човешка ръка може да го развърти. Мога ли да помоля Ричард да нанесе удар с него, за да видя силата му?

— С удоволствие, благородни Саладине — отвърна Ричард.

Той се огледа и видя у едного от своите придворни стоманен боздуган. Ричард постави боздугана върху едната греда.

Кралят хвана меча с две ръце, блесналият меч се вдигна над лявото му рамо, описа кръг и се стовари със страшна сила и две стоманени полукълба тупнаха на земята. Ударът бе нанесен с такава лекота, с каквато дървосекачът кастри тънките клончета на повалено дърво.

— Кълна се в главата на пророка, ударът беше прекрасен! — каза султанът.

Саладин внимателно огледа разсечената стоманена топка. Върху прерязаната част нямаше нито една драскотина — толкова добре бе закалено острието на меча. Сетне той хвана ръката на краля и като я погледна, се засмя и положи до нея своята. Ръката на султана беше с тънка кост, крехка наглед и по нея не изпъкваха толкова мускули и жили.

Де Уо промърмори пренебрежително, че с тънки маймунски пръсти и с позлатен сърп не може да се постигне такова нещо.

Султанът вероятно се досети за смисъла на бележката му и каза:

— И аз ще се опитам да сторя нещо, макар че в присъствието на толкова силен човек няма защо да разкривам слабостта си. Но всяка страна има своите похвати и може би нашите не са познати на Ричард.

С тези думи той вдигна от пода копринена възглавница, пълна с пух и я постави изправена.

— Може ли кралят да разсече тази възглавница? — обърна се той към Ричард.

— Разбира се, не — отвърна Ричард. — Нито един меч в света, дори меч на магьосник, не може да съсече предмет, който не оказва съпротива на удара.

— Гледай тогава — каза Саладин.

Той нави ръкава на халата си и се видя ръката му. Тя беше стегната, в нея кости, мускули и сухожилия образуваха едно цяло. Острието на ятагана не блестеше толкова ярко, а се преливаше в матово-синкав отблясък и все пак сякаш изобщо не можеше да се сравнява с могъщия меч на Ричард. Султанът пристъпи крачка напред и нанесе удара.

— Това е фокус — рече де Уо, който се втурна напред и хвана половината от възглавницата. — Тук има някаква магия.

Султанът сякаш го разбра. Свали воала от чалмата си, сгъна го надве, подхвърли го и замахна с ятагана. След миг то се оказа прерязано надве, частите на воала литнаха в две посоки из шатрата. Зрителите можеха да съдят за остротата на ятагана и за умението на великия султан.

— Кълна се в Бога, братко мой! — възкликна Ричард. — Ти владееш ятагана с невиждано умение! Но това, което ние не можем да постигнем със сръчност, постигаме със сила, затова се доверяваме на обикновения английски меч. Ти толкова умело нанасяш рани, колкото моят мъдър Хеким ги лекува. Много бих искал да видя учения лекар. Безкрайно съм му задължен и му нося малък подарък.

Преди да свърши, Саладин свали чалмата и я смени с висок калпак. Щом стори това, де Уо зяпна и ококори големите си кръгли очи. Ричард беше смаян не по-малко от него. С важен и променен глас султанът произнесе:

— Поетът казва: болният познава лекаря дори по походката, а когато оздравее, забравя дори и лицето му.

— Мислех, че съм изгубил моя учен Хеким — промълви Ричард. — Но сега го намерих в лицето на моя брат Саладин!

— Това често се случва — отбеляза султанът, — дрипите все пак не правят дервиша.

— Значи благодарение на теб рицарят на Спящия леопард беше спасен от смърт? — попита замислен Ричард. — И благодарение на твоя ум за втори път посети моя лагер, преоблечен като нубиец?

— Напълно си прав — потвърди Саладин. — Моите лекарски знания ми казаха, че ако кървавите рани, нанесени на неговата чест, не заздравеят, дните му са преброени. Но ето че въпреки преобличането той е бил разкрит. Не очаквах.

— Случайността помогна — обясни Ричард. — Благодарение на едно безумно нападение докоснах ръката му и забелязах, че кожата му е боядисана изкуствено, нататък вече беше лесно да се досетя кой е. Нали и лицето, и външността му не се забравя лесно. Надявам се, че той утре ще участва в двубоя.

— Той се готви и е преизпълнен с надежда — каза султанът.

— Предоставих му оръжие и кон и имам добро мнение за неговата сила и сръчност.

— А знае ли той на кого е задължен? — попита Ричард.

— Да — потвърди султанът. — Когато му разказах своя план за спасението му, се наложи да разкрия кой съм.

— А знаеш ли ти, че неговата безумна и нахална страст се изпречи на твоя път?

— Досещах се — каза Саладин. — Но неговата любов е родена по-рано от моята и трябва да добавя, сигурно ще я надживее. А може би и благородната дама ясно е изразила предпочитанието си към този толкова благороден рицар, при това от нейната религия?

— Той е твърде незначителен благородник, за да смесва кръвта си с Плантагенетите — високомерно отговори кралят.

— Може във Франкестан да мислят така — възрази султанът, — но нашите персийски поети твърдят, че и водач на камили е достоен да целува кралска дъщеря, ако е доблестен човек, докато страхливият владетел не е достоен да докосне дори края на дрехите й.

Сарацинският владетел излезе от шатрата на Ричард, след като му показа къде се намира шатрата на Беренхария.

Кралят седна да разработва правилата за утрешния двубой.

Когато приключи своята задача съвместно с пратениците на противника и представителите на султана, влезе де Уо.

— Доблестният рицар, който ще се сражава утре — съобщи той, — иска да знае дали тази вечер може да се срещне със своя покровител, краля.

— Видя ли го, де Уо? — усмихнат попита кралят. — Позна ли стария си приятел, шотландеца?

— Кълна се в Пресветата дева — отвърна де Уо, — в тази страна стават такива внезапни промени, че губя ума и дума. Не можах да позная шотландеца сър Кенет, преди кучето му, което прекара известно време с мен, да дойде и да ми се погали. Тогава познах благородното животно по стойката и по широките му гърди, а също и по лая, защото са го боядисали като венецианска куртизанка.

— А как е въоръжен рицарят? — попита угрижено кралят.

— Прекрасно, господарю мой — отвърна де Уо. — Това е същото прекрасно оръжие, което венецианците предлагаха на Ваше величество за петстотин бизанти.

— А са го продали на султана — промърмори Ричард. — Е, алчността на венецианските търгаши е известна всекиму, ако можеха, те щяха да продадат и Гроба Господен. А има ли духовник рицарят?

— Има — успокои го де Уо. — Слухът за двубоя се е разнесъл надалеч и тук е дошъл енгадийският пустинник, който ще изповяда рицаря преди двубоя.

— Прекрасно — каза Ричард. — Кажи му, че Ричард ще го приеме, когато той изпълни дълга си тук, при „Диаманта на пустинята“ и с това заличи вината си за престъплението, извършено на хълма Свети Джордж. Когато минаваш през лагера, кажи на кралицата, че ще я посетя. Нека и Блондел бъде там.

Де Уо излезе. След час Ричард се уви в наметалото и тръгна към шатрата на кралицата. Из пътя срещна неколцина араби — всеки път те се извръщаха и отправяха поглед в земята, но щом кралят отминеше, внимателно се взираха след него. Ричард се досети, че са го познали, но по нареждане на султана или по вродена учтивост се преструват, че не го забелязват, уважавайки желанието му да се движи незабелязано. Когато се приближи до шатрата на кралицата, видя, че наоколо стоят на пост нещастни евнуси, на каквито източните владетели поверяват пазенето на своите хареми. Блондел се разхождаше далечко от входа и си мърмореше нещо.

— Защо си тук, Блондел? — попита кралят. — Защо не влизаш?

— Защото за моето занимание трябва глава и пръсти — обясни Блондел — а тези черни маймуни се заканват да ме съсекат на парчета, ако дори наближа.

— Идвай с мен — успокои го кралят, — аз ще ти послужа като водач.

През тази вечер не се случи повече нищо по-интересно.