Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на кръстоносците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
vens (2010)
Основна корекция
NomaD (2010)

Издание:

Уолтър Скот. Ричард Лъвското сърце

Редактор: Кирил Гончев

Художник: Момчил Митев

Техн. редактор: Снежина Хинова

Коректор: Пепа Старчева

ISBN 954-408-014-7

История

  1. — Добавяне

Двайсет и трета глава

Докоснаха скалите леки пръсти

и мигом промениха незнайната страна,

и дивата гора, тъй страшна, недостъпна,

превърна се в замъка мечтан.

„Астолфо“, рицарски роман

Когато рицарят на Спящия леопард изплува от дълбокия си и продължителен сън, се видя сред обстановка, толкова различна от онази, сред която беше заспал, че не можеше да разбере какво става с него — бълнува ли, или нечий магически жезъл е променил всичко около него. Сега лежеше не върху влажна трева, а в мека постеля сред изключителен разкош; нечии грижливи ръце бяха свалили кожената му куртка и я бяха заменили с нощна риза от най-тънко платно и с широк копринен халат. Доскоро за балдахин му служеха палмите в пустинята; този път около него се спускаше копринена завеса, озарена от най-ярки багри, и го пазеше от насекомите, чиято беззащитна жертва беше, откак бе стъпил в тази пустиня. Огледа се: заобикаляше го дивен източен разкош. Наблизо видя подвижна вана от кедрово дърво, готова за използване; леката пара донасяше до него изящни аромати. На масата от абаносово дърво, поставена до постелята му, бе сложена сребърна кана с шербет, прекрасен на вкус и студен като лед. Жаждата, предизвикана от силния наркотик, още повече подобряваше чудесния вкус на питието. Рицарят побърза да използува ваната и излезе от нея напълно освежен. Когато се избърса с кърпите от индийска вълна, се огледа за грубите си дрехи, за да излезе навън и види дали и целият свят се беше преобразил толкова изумително, ала облеклото му бе изчезнало. Вместо тях намери разкошен сарацински костюм, а до него сабя, кама и цялото останало въоръжение, необходимо на всеки знатен емир. Напразно диреше той причините за тези толкова изключителни грижи и дори започна да се съмнява, че му се оказват, за да разколебаят християнската му вяра и да надянат чалма на главата му. Сър Кенет набожно се прекръсти и реши в никакъв случай да не се поддава на такива уловки. Реши да не използва разкошните дрехи и като се повъртя малко из помещението, отново си легна; непреодоляната напълно омая отново го потопи в сън.

Но този път не можа да спи дълго. Събуди го глас, който попита:

— Може ли да вляза при тебе?

Сър Кенет отвори очи и видя лекаря; за да покаже, че не е забравил положението си, реши да отговори:

— Господарят няма защо да иска разрешение от роба си, за да влезе при него.

— Ами ако не идвам като господар? — попита Ел Хеким.

— Лекарят също винаги може да отиде при постелята на болния.

— Не идвам при теб като лекар — продължи Ел Хеким, — затова те попитах за разрешение.

— Ако идваш като приятел, какъвто винаги досега си се проявявал спрямо мен — достойно отвърна рицарят, — домът ми е винаги отворен за теб.

Източният мъдрец не изостави темата и като приседна по турски, попита още веднъж:

— Ами ако не идвам и като приятел?

— Влизай спокойно, който и да си — извика най-сетне рицарят, на когото бяха дотегнали толкова увъртания. — Прекрасно знаеш, че нито мога, нито искам да ти откажа подобно нещо.

— В такъв случай — произнесе Ел Хеким — влязох при теб като твой стар враг, но враг справедлив и милостив.

С тези думи той обърна лицето си към сър Кенет. Да, гласът беше на лекаря Адонбек, но дрехите, стойката и чертите на лицето бяха като на Илдъръм от Кюрдистан, или другояче казано — на Ширкоф. Сър Кенет не повярва на очите си и сякаш зачака видението, сигурно създадено от замаяния му ум, да се стопи.

— Нима ти, доблестният воин, толкова се чудиш, че друг воин може да разбира от лекуване? — попита Илдъръм. — Но трябва да знаеш, християнино, че истинският войник трябва да умее всичко.

Докато говореше тези думи, християнският рицар го слушаше със затворени очи. Пред него застана образът на Хеким с дългото тъмно наметало, високият калпак и бавните важни движения; когато отвори очи — видя пред себе си изящна и богато украсена чалма, лека ризница от стоманени халки, бляскава и следваща всяко движение на тялото; лице с по-светла кожа и вече незакривано от дълга брада, от която бе останала само малка, късо подстригана брадичка, издаваща не мъдрец, а войник.

— Какво те учудва толкова? — изуми се на свой ред емирът.

— Нима, докато си обикалял по света и си го наблюдавал, не си разбрал, че той не винаги е такъв, какъвто изглежда! Но нима и ти самият си такъв, какъвто изглеждаш?

— О, не, кълна се в свети Ендрю, не! — възкликна рицарят.

— Само изглеждам изменник пред целия християнски свят, но аз си зная, че съм честен човек, макар че често се случва да греша.

— И аз те смятам за такъв — примирително рече Илдъръм.

— Но защо си още в постелята? Слънцето отдавна се вдигна високо. Да не би дрехите, които моите хора ти оставиха, да не са достатъчно хубави за теб?

— Много са хубави, но не подобава на християнин да ги облича — отвърна направо шотландецът. — Дай ми дрехи на роб, благородни Илдъръм, и на драго сърце ще ги облека. Не мога да нося дрехите на доблестен източен боец, нито пък да сложа мюсюлманска чалма.

— Християнино! — отвърна емирът. — Твоят народ толкова се съмнява във всичко, че самият той предизвиква съмнения. Не ти ли казах вече, че Саладин не желае да привлича нови хора към исляма, ако светият пророк не ги е убедил да приемат неговия закон? Чуй ме, братко мой. Само Бог може да върне зрението на слепеца, а не земен човек. Затова никой няма да посегне тук на вярата ти и можеш спокойно да носиш приготвените за теб дрехи. Защото, ако се озовеш в лагера на Саладин, твоите християнски дрехи могат да предизвикат присмех, а дори и оскърбления.

— В лагера на Саладин ли? — повтори сър Кенет. — Уви! Нали не съм свободен човек. Нали трябва да те следвам навсякъде, където пожелаеш да ме отведеш.

— Твоята воля също толкова свободно може да те води, както вятърът — пясъците в пустинята. Благородният враг, който достойно отблъсна моите удари и за малко да ме победи, не може да стане мой роб, какъвто би станал всеки, който пълзи в нозете ми. Ако се присъединиш към нашия народ, ще мога да ти осигуря власт и богатство, каквито приличат на твоята доблест.

— Бъди великодушен докрай, благородни емире — каза сър Кенет — и не ми предлагай такъв начин за разплата, какъвто моята съвест не може да приеме. Позволи ми само да ти изразя благодарността си за твоята щедрост, за незаслуженото великодушие, проявено към мен.

— Не го наричай незаслужено — отвърна Илдъръм. — Нали само благодарение на теб и на разказите ти за хубавиците, красящи лагера на Ричард Лъвското сърце, реших да отида там преоблечен и можах да видя гледка, която не ще видят очите ми, преди пред мен да се разтворят вратите на рая.

— Не те разбирам — избъбри сър Кенет.

Рицарят ту пребледняваше, ту поруменяваше, като усещаше, че разговорът взема крайно деликатен и може би неприятен за него обрат.

— Как? Нима не разбираш? — възкликна емирът. — Ако това, което видях в шатрата на крал Ричард, е убегнало от твоето внимание, ще кажа, че умът ти е по-тъп от дървения меч на шут. Колко прекрасна е тази английска кралица, заслужаваща да бъде кралица на целия свят! Колко нежни са нейните сини очи! Как блестят златните й коси, пръснати по раменете! Кълна се в гроба на пророка, едва ли хурията, която ще ми поднесе диамантената чаша на безсмъртието, заслужава по-горещи милувки! А другата, с тъмната коса, изразява чистота и твърдост с цялата си осанка! Но те уверявам, ако тя срещне предприемчив любим, от все сърце ще пожелае той да се отнесе към нея не като към богиня, а като към обикновена жена.

— Уважавай кралицата и братовчедката на Ричард Лъвското сърце! — изкрещя сър Кенет и скочи, без да крие гнева си.

— Да ги уважавам ли! — повтори презрително емирът. — Кълна се в камъка на Кааба, бих уважавал братовчедката на краля, само ако я видя годеница на Саладин.

— Неверникът султан не е достоен дори да почете с поклон мястото, където е стъпил кракът на лейди Едит Плантагенет! — извика християнинът и се озова вън от постелята.

— Какво каза гяурино?! — кресна емирът и хвана камата си. Горещото му чело святкаше като излято от мед, мускулите на устните и бузите му се бяха сгърчили, всяко пръстенче на брадата му сякаш се нави, изгаряно от неудържимата му ярост. Но шотландският рицар, спокойно понесъл лъвския гняв на Ричард, не трепна пред тигърски пъргавите заканителни движения на сарацина. Той скръсти ръце и безстрашно вперил поглед в емира, продължи:

— Това, което казах, бих повторил пеш или на кон пред всички смъртни. Ако трябва да потвърдя думите си с меч в ръката и да се бия срещу дузина ей такива сърпове като твоя ятаган и тогава не бих сметнал постъпката си за кой знае какъв подвиг.

При това рицарят посочи ятагана на емира. Докато християнинът говореше, сарацинът овладя гнева си, свали ръка от дръжката на оръжието, като се престори, че жестът му е бил случаен. Ядът му обаче не можа бързо да го остави.

— Хайде, добре — произнесе все пак той примирително. — Сега ти не си свободен — връзва те собственото ти благородство, пък и аз нямам желание да се разделя с теб. Още преди време изпитахме взаимно силата и мъжеството си, може и занапред да се срещнем на бойното поле, но засега сме приятели и очаквам от теб не груби, предизвикателни думи, а помощ.

— Да, наистина сме приятели — потвърди рицарят.

Настъпи пауза. Пламенният сарацин закрачи назад и напред из разкошната шатра като тигър, който според легендите така охлаждал кръвта си, преди да се прибере за почивка. Европеецът, по-хладнокръвен, се отпусна в предишната си поза, но и той сякаш се мъчеше да потисне гневните си чувства, пламнали толкова бурно.

— Хайде да поговорим спокойно за тези неща — рече сарацинът. — Както знаеш, аз съм лекар, а в книгите пише, че който иска да излекува раната, не бива да пречи на лекаря да я превързва и изцелява. Ти обичаш братовчедката на Ричард…

— Аз я обичах — поправи го сър Кенет, като помълча малко. Обичах я, както човек обича Божията милост, както грешникът моли Бог за прошка.

— Не я ли обичаш повече? — учуден попита сарацинът.

— Уви! — отвърна сър Кенет. — Вече не съм достоен да я обичам. Моля те, да прекратим този разговор, защото думите ти ме пронизват като кама.

— Извини ме и ме послушай още малко — продължи Илдъръм. — Когато ти, бедният и никому неизвестен рицар, обикна толкова високопоставена жена — нима се надяваше на щастлив край?

— Без надежда няма любов. Но моята любов приличаше на отчаяние. По същия начин морякът се хвърля във водата, за да си спаси живота и плува към светлината на далечния фар, макар че умореното сърце и изтощено тяло му казват, че никога няма да го достигне.

— Сега изгубил ли си надежда? — настоя Илдъръм.

— Завинаги — пророни сър Кенет.

Гласът му сякаш идваше от гроб.

— Ако ти е нужда само далечната и бегла искра щастие, както и досега, струва ми се, че твоят фар отново може да светне и надеждата ти да изплува от океана, в който е потънала. А ти, добри ми рицарю, ще можеш да се върнеш към досегашните си занимания и да подкрепяш мечтателната си страст с храна, също толкова материална, колкото е лунната светлина. Защото, дори и утре да се върнеш в своя стан, да възстановиш доброто си име, жената, която обичаш, ще си остане братовчедка на Ричард и отредена годеница на Саладин…

— Ех, да можех доброто си име да възстановя — каза шотландецът. — Тогава…

— Тогава щеше да извикаш султана на двубой ли?

— Защо не? — високомерно произнесе сър Кенет. — Саладин няма нито да е първият, нито най-добрият от тези, с които вече съм кръстосвал копие.

— Струва ми се, че султанът би сметнал предизвикателството ти за твърде дребен повод, за да излага на опасност бъдещия си брак и изхода от голямата война — възрази емирът.

— Може да го срещна на бойното поле — каза рицарят и при тази мисъл очите му пламнаха.

— Саладин винаги е на бойното поле — отбеляза Илдъръм. — Но да поговорим за нещо друго. Ако единственото условие да върнеш доброто си име е разобличаването на крадеца, който задигна английското знаме, мога да ти помогна. Но ще сторя това, само ако ме послушаш, защото поетът е казал: „Ако детето иска да се научи да ходи, бавачката му трябва да го води за ръка, а ако невежият иска да се образова, мъдрият трябва да го поучи“.

— Мъдър си, Илдъръм — рече шотландецът. — Мъдър си, макар да си сарацин и си великодушен, макар да си неверник. Убедих се, че си мъдър и великодушен. Бъди ми водач в тези неща. Ако не поискаш от мен нещо, което да засяга честта и християнската ми вяра, безпрекословно ще ти се подчиня. Стори това, което ми обеща, и можеш да ми вземеш живота, когато обещаното бъде изпълнено.

— Слушай тогава — взе да обяснява плана си сарацинът. — Твоето чудесно куче оздравя благодарение на лекарството, което лекува и хора, и животни. Тъкмо то ще ти помогне да намериш престъпника, който бе поискал да го убие.

— О, наистина си прав! — възкликна рицарят. — Разбирам те… Колко съм бил глупав, че не съм се сетил досега.

— Кажи — продължи емирът, — има ли в лагера някой от твоята свита или от дружината ти, който да познае кучето?

— Пуснах на свобода стария си оръженосец, твоя пациент, и малкия му слуга, като пратих по тях писма за Шотландия. Освен тези двама души никой друг не познава добре моето куче. Обаче самият аз съм добре познат в лагера — дори гласът ми ще ме издаде. Нали прекарах доста месеци там и съм известен на всички.

— И теб, и твоето куче слугите ми ще ви преобразят така, че никой няма да ви познае дори при най-грижлив оглед — успокои го сарацинът. — Ако изпълняваш съветите ми, няма да те познае дори родният ти брат. Но запомни едно: ще ти окажа тази услуга, само ако отнесеш писмо от Саладин до братовчедката на Ричард Лъвското сърце, на онази девойка, чието име е също толкова трудно произносимо за нашите устни, колкото е приятно за нашите очи нейното лице.

Сър Кенет премълча и забелязал колебанието му, сарацинът попита:

— Нима се страхуваш да приемеш това предложение?

— Не бих се страхувал, дори да ме заплашваше смърт — отвърна сър Кенет, — но най-напред трябва да преценя дали е прилично да предавам писма от султана и дали е прилично лейди Едит да получи писмо от езически владетел.

— Кълна се в главата на Мохамед, в могилата на пророка в Мека и в душата на баща си — възкликна емирът, — това писмо ще е написано с най-дълбоко уважение! По-скоро песента на славея ще оскърби обикнатата от него розова пъпка, отколкото думите на султана да оскърбят английската хубавица!

— В такъв случай ще отнеса писмото на султана и ще изпълня задачата си също толкова честно, както бих я изпълнил, ако се бях родил васал — съгласи се рицарят. — Но от само себе си се разбира, че извън тази услуга от мен няма да поискат посредничество или съвет в този странен любовен въпрос.

— Саладин е благороден — успокои го емирът — и не кара хубавият кон да прескача през препятствие, което не е по неговите сили. Ела с мен в моята шатра и след малко ще те нагласят така, че никой никога няма да види в теб рицар. Ще можеш да се разхождаш из лагера на християните също толкова спокойно, сякаш на пръста си имаш талисман, който те е направил невидим.