Уолтър Скот
Ричард Лъвското сърце (4)

Четвърта глава

Колко време беше изминало, откак Кенет бе потънал в дълбок сън, той не знаеше. Изведнъж се пробуди, усетил, че нещо притиска гърдите му. Отначало му се стори, че спи и сънува борба със силен противник, който го притиска с тялото си, после се събуди напълно. Вече искаше да попита кой го обезпокои, но видя рошавата и сурова фигура на отшелника. До постелята беше застанал Теодорих и притискайки с дясната си ръка гърдите на спящия, в лявата държеше малък сребърен светилник.

— Тихо — промълви отшелникът, като забеляза учудването на легналия рицар. — Трябва да ти кажа нещо, което този неверник не бива да чуе.

Тези думи той произнесе на френски, а не на франкското наречие, което употребяваха всички в Палестина и което представляваше смесица от източни и от европейски диалекти.

— Стани — продължи той, — вземи си наметалото, не казвай нищо и тихо ме следвай.

Сър Кенет стана и взе меча си.

— Няма нужда от меч — шепнешком го възпря пустинникът. — Отиваме на място, където духовното оръжие е по-важно, а материалното е също толкова излишно, колкото трошливата тръстика или прогнилата тиква.

Рицарят остави меча си до постелята и въоръжен само с камата, с която никога не се разделяше в тази опасна страна, се приготви да съпровожда тайнствения си домакин. Като сенки преминаха те във външната пещера, без да обезпокоят емира, който продължи да спи дълбоко. Там, пред олтара, още гореше светилник и се виждаше кожен бич, облепен с тел. По него още личаха пресни кървави петна, говорещи за суровото наказание, на което се подлагаше Теодорих. Отшелникът коленичи и със знак заповяда на рицаря да заеме място до него на острите камъни, явно поставени тук, за да направят молитвеното преклонение още по-мъчително. Той изрече няколко католически молитви и с тих глас изпя още толкова псалма за покаяние. Шотландският рицар благоговейно наблюдаваше това възвишено благочестие, а когато стана на нозе, вече гледаше на Теодорих с огромно уважение като ученик на почитан учител. Няколко минути пустинникът остана, потънал в размишления.

— Погледни ей там, синко мой — каза той, като посочи далечния ъгъл на килията. — Там ще намериш едно покривало. Донеси го.

Рицарят го послуша. В малката ниша, издълбана в стената и закрита от плетена вратичка, намери покривалото. Когато го донесе на светло, се оказа, че то е разкъсано и тук-там е изцапано с някакви тъмни петна. Отшелникът го гледаше с дълбоко, едва сдържано вълнение.

— Ти сега гледаш едно от най-големите съкровища, които притежава нашата земя — изрече той най-сетне. — Горко ми! Не съм достоен дори да го погледна. Уви! Аз съм само грубият и презрян знак, който сочи мястото за отдих и покой на уморения пътник, макар че сам вече не смея да вляза там. Напразно избягах в дълбините на пустинните канари, в сърцето на безводната пустиня, врагът ме намери и тук. Този, от когото се отрекох, ме споходи и в моята крепост.

Той помълча към минути и сетне, като се обърна към рицаря, каза с по-твърд глас:

— Ти дойде, за да ми предадеш поздрав от Ричард Английски, нали?

— Изпраща ме съветът на християнските князе — отвърна рицарят. — Кралят на Англия е болен и нямах честта да чуя заповедта на негово величество.

— Кажи уговорените думи — поиска отшелникът.

Сър Кенет се поколеба. В мислите му възникнаха предишните съмнения, предизвикани от пристъпите на безумие, овладяващи навремени пустинника. Но биваше ли да се съмнява в толкова благочестив човек?

— Думите са: „Кралете просят милостиня от бедните“ — реши се той накрая.

— Те са наистина — обади се отшелникът и замлъкна. — Аз добре зная кой си ти. Но тук съм часовой на пост — а постът ми е много важен — и трябва да проверявам както приятел, така и враг.

Както държеше светилника, той поведе шотландеца в току-що оставената от тях стая. Сарацинът лежеше спокойно и спеше все така дълбоко. Пустинникът спря до възглавницата му и се вгледа внимателно в него.

— Спи — рече той. — Сега е във властта на мрака. Не бива да го будим.

При тези думи пустинникът даде знак на Кенет да го последва. Мина към олтара и като пусна Кенет пред себе си, натисна някаква пружина. Веднага се отвори малка врата в стената на пещерата, толкова добре замаскирана, че едва ли би я открил дори най-внимателният оглед. Преди да я отвори напълно, Теодорих вдигна светилника и отрони няколко капки масло върху пантите. Зад вратата се провидя тясна стълба, изсечена в скалата.

— Вземи покривалото, което държа — печално промълви отшелникът — и ми вържи очите с него. Аз не смея да погледна съкровището, което ти сега ще видиш, понеже се страхувам да не изпадна в греха на възгордяването.

Без да отговори нищо, рицарят бързо уви покривалото около главата на пустинника и той тръгна нагоре по стъпалата в скалата. Явно толкова добре познаваше пътя, че не ставаше нужда да гледа в краката си, а в същото време светеше и на рицаря. Преминаха две площадки, на които стълбата променяше посоката си; на третата площадка стигнаха до врата в готически стил, грубо украсена с обичайната манастирска резба и отделена с желязна решетка от стъпалата в скалата.

— Свали си обувките — рече пустинникът на Кенет, — защото мястото, на което си стъпил, е свещено. Прокуди от сърцето си всички нечестиви и плътски помисли. Тук те са смъртен грях.

Рицарят го послуша, сетне отшелникът му нареди да почука три пъти на решетката. Кенет почука. Вратата се отвори сякаш от само себе си — поне сър Кенет не видя никой да я отваря — и го заля ярка светлина, а носът му усети силна, малко тежка миризма на изискани благовония. Той се дръпна назад и минаха няколко секунди, преди зрението му да свикне с тази ярка, ослепителна светлина, озарила мрака.

Когато влезе в помещението, цялото грейнало от сияние и блясък, забеляза, че в него горяха сребърни светилници, напълнени с най-чисто масло и излъчващи силен аромат. Те висяха на сребърни верижки от потона на малкия готически параклис, издълбан, както и жилището на пустинника, в плътната скала. На всяка от страните бяха изсечени по шест колони, покрити с твърде изящна резба и поддържащи свода; арките и изваянията, които ги украсяваха, по нищо не отстъпваха на най-добрите архитектурни образци от онова време. От двете страни между колоните имаше по шест ниши със статуите на дванайсетте апостоли.

В горния — източния край на параклиса — беше олтарът; зад него избродирана със злато разкошна завеса скриваше някаква ниша, безспорно пазеща високо почитано изображение или реликва. Явно в чест на тази реликва бе въздигнат и храмът. Рицарят преклони колене пред олтара, като възнесе пламенна молитва. Нечия невидима ръка дръпна завесата, зад нея се видя шкафче от сребро и слонова кост с двойна вратичка, която наподобяваше миниатюрна готическа черква.

Рицарят впери напрегнато любопитен поглед в този предмет. Изведнъж двойната вратичка се разтвори и се видя само тъмно късче дърво, над което бяха извезани думите: „Истинният кръст Господен“. В същото време хор от женски гласове запя „Слава на Отца“. Рицарят беше дълбоко потресен, както би бил потресен всеки, който види явно и страшно доказателство за истинността на своята религия. Измина доста време, гласовете замлъкнаха; отшелникът се беше проснал по очи пред самата врата, откъдето двамата бяха влезли. Явно не смееше да пристъпи навътре. Кенет понечи да се приближи към него, ала чу тихия, сподавен глас на отшелника:

— Чакай, чакай!… О, колко си щастлив, че го видя! Още не се е свършило.

При тези думи той стана от пода, отстъпи заднишком от мястото, на което бе лежал досега, и излезе. Кенет остана сам в параклиса, който пазеше свещената реликва.

Не му се наложи много да чака. Копринената завеса отново се отдръпна и реликвата за втори път се представи пред очите му. Той благоговейно коленичи и чу звука на утринните песнопения, с които започва най-ранната католическа литургия. Внезапно от противоположната страна на пещерата се отвори врата, също толкова незабележима, колкото и другата, през която рицарят бе влязъл. Гласовете на хора заляха цялата пещера.

На вратата се появи процесия. Отпред вървяха по две четири красиви момчета с вида на източни деца; голите им нозе и ръце бяха мургави и подчертаваха белотата на туниките им. Зад тях, като пазеше строг и величав ред, идваше хорът от жени. Шест от тях, ако се съдеше по черните високи шапки и черните покривала върху белите им дрехи, явно бяха монахини от ордена на кармелитките, а шестте други — послушници, временно живеещи в манастира.

Процесията тръгна покрай рицаря, като се движеше с бавни, едва забележими стъпки. При колебливата, мистична светлина и сред облаците тамян монахините сякаш не вървяха, а се плъзгаха по пода.

Но когато процесията за втори път тръгна да обикаля параклиса, една от девойките с бели рокли, когато минаваше покрай него, неочаквано извади роза от букета и сякаш случайно я пусна в нозете на Кенет. Рицарят трепна, но си рече, че епизодът може да е просто случайност и да му се е сторил необичаен само поради изключителната тържественост, която цареше наоколо.

Въпреки това, когато процесията за трети път тръгна да обикаля, мислите и очите на Кенет следяха неотклонно послушничката, която бе пуснала розата пред него. Най-сетне фигурата, която той следеше с такова напрегнато внимание, се приближи до него; когато мина досами коленичилия рицар, от диплите на покривалото се показа малка, изящна ръка блесна като лунен лъч, прорязващ летните облачета на небето — и в нозете на рицаря на Спящия леопард отново падна роза.

Този втори знак вече не можеше да бъде случаен. Не можеше да бъде случайно и сходството на тази бързо мярнала се женска ръка с онази, която някога бе докоснал с устни, обещавайки вечна вярност на очарователната владетелка. А при забелязания върху белоснежния пръст изящен пръстен с бляскав голям рубин съмненията на Кенет напълно се разпръснаха. Беше високородната Едит — от кралско коляно, макар да не беше кралска дъщеря; някога тя бе приела преклонението на рицаря, когото, макар че не можеше да я обсипе със скъпи дарове, многобройни певци възпяваха заради неговата доблест и храброст. Таеше ли тя някакви чувства към скромния рицар на Спящия леопард? Кенет не смееше да надценява малките знаци на внимание от страна на своята дама, защото те неизменно се редуваха с дълги паузи привидна студенина, през които Едит може би от страх да не предизвика клюки и с това да въвлече опасност върху любимия или от страх да не изгуби уважението на рицаря си поради прекалена отстъпчивост, проявяваше наглед пълно безразличие към него и сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.