Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (68)

ПРИЛОЖЕНИЕ

Част от Легендата за Арагорн и Арвен

из Анали на крале и владетели

Арадор се наричал дядото на краля. Синът му Араторн поискал ръката на Гилраен Прекрасна, дъщеря на Дирхаел, който пък бил потомък на Аранарт. Дирхаел се противопоставил на този брак, защото младата Гилраен още не била навършила обичайната сватбена възраст за жените на Дунеданците.

— Има и друго — казал той. — Араторн е храбър зрял мъж и ще стане вожд по-скоро, отколкото предполагаме, ала сърцето ми вещае, че не ще живее дълго.

Но съпругата му Иворен, която също имала пророческа дарба, отвърнала:

— Тъкмо затова трябва да бързаме! Мрачнеят дните ни пред страшна буря, задават се велики дела. Ако ги венчаем сега, може би ще им се роди недежда за народа ни, забавят ли се, виждам само отчаяние до края на епохата.

И тъй се случило, че Араторн и Гилраен били женени само от една година, когато планински тролове погубили Арадор из Хладните бърда северно от Ломидол и Араторн станал вожд на Дунеданците. След още една година Гилраен му родила син и го нарекли Арагорн. Но Арагорн едва бил навършил две години, когато Араторн поел заедно със синовете на Елронд на поход срещу орките и там загинал от оркска стрела, която пронизала окото му; кратък бил наистина животът му за мъж от този род — гибелта го настигнала преди да навърши шестдесет години.

Тогава майката отнесла Арагорн, новия наследник на Исилдур, в дома на Елронд. Елронд му станал като баща и го обикнал като свой собствен син. Ала го наричали Естел, което значи Надежда, и по заповед на Елронд пазели в тайна истинското му име и родословие, защото Мъдреците знаели, че Врагът се мъчи да открие дали е останал на този свят наследник на Исилдур.

Но едва Естел навършил двадесет години, станало тъй, че се завърнал в Ломидол след велики подвизи заедно със синовете на Елронд, погледнал го Елронд и се възрадвал, защото го виждал красив, благороден и рано възмъжал, макар че тепърва щяло да расте величието му и телом, и духом. В този ден Елронд го нарекъл с истинското му име и му разкрил чий син е, връчил му и родовото наследство.

— Ето ти Пръстена на Барахир — казал той, — знак за нашето далечно родство, ето и отломките на Нарсил. С тях ще можеш да извършиш велики подвизи; предричам, че ще живееш далеч над срока, отреден на простосмъртните, стига да не те сполети зло и да се провалиш. Скиптъра на Ануминас ще задържа при себе си, защото тепърва предстои да го заслужиш.

На другия ден по залез слънце Арагорн се разхождал сам из гората и в сърцето му бликала радост; запял той, защото го изпълвала надежда и светът бил прекрасен. И както пеел, изведнъж зърнал една девойка да се разхожда по тревата сред белите стъбла на брезите; спрял замаян и помислил, че се е унесъл в дрямка или е открил в душата си дарбата на елфическите менестрели, що могат да пораждат пред очите на слушателите онуй, за което пеят.

Защото Арагорн пеел откъс от Баладата за Лутиен, в който се разказвало за срещата на Лутиен и Берен в гората Нелдорет. И гледай ти! Пред очите му Лутиен се разхождала из Ломидол, загърната в синьо-сребриста мантия, прекрасна като здрача на Елфодом. Внезапен порив на вятъра разпилял дългите й коси и разкрил челото, накичено с елмази като звезди.

Арагорн дълго гледал мълчаливо, но от страх да не отмине и да изчезне завинаги от взора му, той я позовал с вик: Тинувиел, Тинувиел, както бил сторил Берен в отдавна отминалите Древни времена.

Тогава девойката са обърнала към него, усмихнала се и рекла:

— Кой си ти? И защо ме наричаш с това име?

— Защото наистина вярвах, че си Лутиен Тинувиел, за която пеех. Но ако не си, тогава досущ приличаш на нея.

— Мнозина го казват — замислено отвърнала тя. — Ала нейното име не е мое. Макар че може съдбата ми да прилича на нейната. Но кой си ти?

— Естел ме наричаха — казал той, — ала съм Арагорн, син на Араторн, наследник на Исилдур и владетел на Дунеданците.

Ала още преди да изрече докрай, той усетил, че преславното родословие, което сгрявало сърцето му, сега е незначително — почти нищожно в сравнение с нейната хубост и достойнства.

Но тя весело се разсмяла и рекла:

— Значи сме далечни роднини. Аз съм Арвен, дъщеря на Елронд, а ме наричат и Ундомиел.

— Често се случва — казал Арагорн — в тежки дни хората да крият най-скъпите си съкровища. И все пак се дивя на Елронд и братята ти; от детство живея в този дом, ала не съм чул ни думичка за теб. Как не сме се срещали преди? Навярно твоят баща те е държал под ключ в съкровищницата?

— Не — казала тя и погледнала към Планините, що се извисявали на изток. — Дълго живях в страната на майчиния си род, в далечния Лотлориен. Едва наскоро се върнах да видя отново баща си. От много години не бях стъпвала в Имладрис.

Арагорн се изумил, защото на вид тя не изглеждала по-възрастна от него, който бил живял едва двадесетина години в Средната земя. Но Арвен се взряла в очите му и рекла:

— Не се учудвай! Децата на Елронд са надарени с дълголетието на Елдарите.

Смутил се тогава Арагорн, защото съзрял в очите й елфическия плам и мъдростта на дългите години, ала от този час обикнал Арвен Ундомиел, дъщеря на Елронд.

През следващите дни Арагорн станал мълчалив и майка му усетила, че го е сполетяло нещо странно; накрая той не устоял на въпросите й и разказал за срещата сред горския здрач.

— Сине мой — рекла Гилраен, — нависоко посягаш, макар и да си потомък на велики крале. Няма днес по-благородна и прекрасна от тази девойка. И не подхожда на простосмъртните да се сродяват с чедата на елфите.

— Ала и ние имаме дял в елфическото родство, ако са верни легендите за прадедите ми — отвърнал Арагорн.

— Вярно — рекла Гилраен, — но то е било отдавна, в друга епоха на този свят, преди да западне родът ни. Затуй се боя, ако не е добрата воля на Владетеля Елронд, скоро ще се прекъсне родословието на Исилдуровите потомци. А не вярвам да преклониш волята на Елронд по този въпрос.

— Черни ще бъдат дните ми тогава и ще бродя самотен из пущинака — каза Арагорн.

— И наистина е такава съдбата ти — рекла Гилраен, но макар донякъде да била надарена с пророческа сила както целия си род, тя не му казала нищо повече за предсказанията си, нито споменала някому що е узнала от сина си.

Ала Елронд виждал много неща и умеел да чете в сърцата. И тъй, един ден преди края на годината той повикал Арагорн в покоите си и рекъл:

— Арагорн, сине Араторнов, владетелю на Дунеданците, чуй ме! Велика съдба те чака — или да се възвисиш далеч над всичките си прадеди от времето на Елендил, или да рухнеш в мрака заедно с оцелелите от рода си. Предстоят ти дълги години на изпитания. Не ще имаш съпруга, не ще ти се обрече жена, додето не дойде времето да го заслужиш.

Обзет от смут, Арагорн запитал:

— Да не би майка ми да е говорила за това?

— О, не — отвърнал Елронд. — Собствените ти очи те издадоха. Но аз не говоря само за дъщеря си. Засега не ще се обвържеш с никоя от простосмъртните. Колкото до Арвен Прекрасна, Владетелка на Имладрис и Лориен, Вечерница на народа ни, то нейният род е далеч по-велик от твоя. Живяла е на този свят тъй дълго, че за нея си като пролетен филиз край многолетна брезичка. Превисока е тя за тебе. И тъй, струва ми се, ще е и през нейните очи. Но дори да не е така, дори сърцето й да склони към теб, пак ще скърбя заради съдбата, що ни чака.

— Каква е тази съдба? — запитал Арагорн.

— Докато аз съм в този дом, тя ще съхрани младостта на Елдарите — отвърнал Елронд, — а тръгна ли си, ще трябва да реши дали да дойде с мен.

— Виждам — казал Арагорн, — че съм насочил взор към съкровище също тъй безценно, както онова, що пожелал някога Берен от Тингол. Така ми било писано. — В този миг внезапно го споходило присъщото за рода му ясновидство и той добавил: — Но виж, благородни Елронде! Ето че наближава краят на годините ти и твоята челяд скоро ще се изправи пред избора с кого да се раздели: с тебе или със Средната земя.

— Вярно — казал Елронд. — Скоро по наша мярка, макар че ще минат още дълги човешки години. Но не ще трябва да избира любимата ми щерка Арвен, освен ако ти, Арагорн, син Араторнов, застанеш помежду ни, та да напълниш за един от нас — за мене или за себе си — горчивата чаша на раздялата отвъд пределите на света. Ти още не разбираш какво искаш от мен. — Той въздъхнал, а след малко продължил, гледайки замислено младежа: — Годините ще донесат каквото ни е писано. Нека отминат, чак тогава ще говорим пак. Дните притъмняват и много злини ни чакат.

Тогава Арагорн се сбогувал с обичния си Елронд; на другия ден се простил с майка си, с дома на Елронд и с Арвен и поел из пущинака. Почти цели тридесет години се борил против Саурон и станал приятел с Гандалф Вълшебника, от когото придобил дълбока мъдрост. Двамата предприели редица опасни пътешествия, но колкото повече години минавали, толкова по-често бродел сам. Тежки и дълги били пътищата му, на вид станал суров, когато не се усмихвал; и все пак в очите на хората бил достоен за преклонение като крал-изгнаник, когато не криел истинския си облик. Защото бродел в най-различни одежди и се прославил с разни имена. Препускал с войската на Рохиримите и се сражавал за Владетеля на Гондор по суша и море, а в часа на победата изчезвал от взора на хората от Запада и се отправял самотен към далечния Изток или крайния Юг, да опознае сърцата на добри и зли люде, да разкрива козните и лукавствата на слугите на Саурон.

И тъй накрая станал най-храбър сред простосмъртните, преуспял в техните изкуства и премъдрости, ала бил и нещо повече от тях, бил надарен с елфическа мъдрост, а лумнел ли пламъкът в очите му, малцина устоявали пред него. Лицето му било печално и сурово заради съдбата, що го чакала, и все пак в дъното на душата му се таяла надежда и от нея понякога се раждало веселие, както извор бликва от скалата.

Тъй се случило, че когато навършил чатиридесет и девет години, Арагорн се завърнал от пагубните странствувания по мрачните покрайнини на Мордор, където отново живеел Саурон, зает със зли дела. Морен бил и искал да се прибере за кратък отдих в Ломидол, преди да потегли към далечни краища; по пътя си стигнал до границите на Лориен и Владетелката Галадриел го приела в потайната страна.

Той не знаел, ала и Арвен Ундомиел била дошла да поживее за малко с майчиния си род. Тя почти не се била променила, защото годините на простосмъртните земи отминавали покрай нея, ала сега лицето й било по-сериозно и рядко звънял смехът й. Но Арагорн бил избуял и телом, и духом. Галадриел му заръчала да захвърли износените си пътни одежди, облякла го в сребристо и бяло, заметнала го със сив елфически плащ и сложила скъпоценен камък на челото му. В тая премяна той сякаш се издигнал над човешкия род и заприличал на елфически владетел от Западните острови. И тъй го видяла Арвен за пръв път след дългата разлъка и щом закрачил към нея под разцъфтелите в злато дървета на Карас Галадон, тя сторила своя избор и съдбата й била решена.

Цяла пролет бродили двамата по поляните на Лотлориен, докато настанало време за път. През вечерта на Средлетния ден Арагорн, син Араторнов, и Арвен, дъщеря на Елронд, изкачили прекрасния хълм Серин Амрот насред потайните земи и тръгнали боси по безсмъртната трева, а цветчетата на еланор и нифредил галели нозете им. И там погледнали на изток, към Сянката, сетне на запад, към Здрача, дали обет за вярност и били щастливи. И рекла Арвен:

— Черна е Сянката, ала сърцето ми ликува, защото ти, Естел, ще си сред великите мъже, чиято храброст ще я погуби. Но Арагорн отвърнал:

— Уви! Не мога да видя това, скрито е то за взора ми. Ала твоята надежда ще бъде и моя. Сянката ще отблъсквам докрай. Ала и Здрачът, о, благородна, не е за мен; простосмъртен съм и обвържеш ли се с мен, Вечернице, ще трябва да се отречеш от Здрача.

А тя се възправила неподвижна като бяло дърво, дълго гледала към Запада и накрая изрекла:

— Вярна ще ти бъда, Дунадан, и ще се отрека от Здрача. Ала там е земята на моя народ и вечният дом на рода ми. Тя безкрайно обичала баща си.

Когато узнал за избора на дъщеря си, Елронд потънал в мълчание, макар сърцето му да скърбяло и не го облекчило това, че отдавна очаквал тежката участ. Но щом Арагорн се върнал в Ломидол, той го призовал и рекъл:

— Сине мой, идат години, когато надеждата ще избледнее, а отвъд тях всичко е смътно за мен. А сега и сянка тегне помежду ни. Може тъй да е било писано, с моята загуба да се възродят кралете човешки. Затуй ти казвам, макар да те обичам: Арвен Ундомиел не ще се лиши от вечния живот за някаква дреболия. Тя няма да стане съпруга на който и да било друг освен на крал, покорил едновременно и Гондор, и Арнор. За мен дори и победата не ще донесе друго освен скръб и раздяла… ала тебе за малко ще дари с надежда и радост. Уви, сине мой! Боя се, че когато дойде краят, Арвен ще види колко е сурова участта човешка.

С това се решило всичко между Елронд и Арагорн и те повече не говорили по този въпрос; Арагорн поел към опасности и тежък труд. И докато светът притъмнявал и страх обгръщал Средната земя, докато крепнела мощта на Саурон и Барад-дур се издигал все по-висок и крепък, Арвен оставала в Ломидол, а когато Арагорн бродел по света, тя го следяла отдалеч в мислите си, изпълнена с надежда, ушила за него величествено кралско знаме, каквото можел да развее само онзи, що протегне десница към властта на Нуменорците и наследството на Елендил.

Няколко години по-късно Гилраен се сбогувала с Елронд, завърнала се при своя народ в Ериадор и заживяла там самотно; вече рядко виждала сина си, защото той прекарал дълги години в далечни краища. Но веднъж, когато се бил завърнал към Севера, Арагорн дошъл при нея и преди пак да си замине, тя му рекла:

— Естел, сине мой, това е последната ни раздяла. Грижите ме състариха като някой от простосмъртните, мрачно време се сбира над Средната земя и не ще имам сили да се изправя срещу него. Скоро ще ви напусна.

Арагорн се опитал да я утеши с думите:

— Ала отвъд мрака може да ни чака светлина и ако е тъй, бих желал да я видиш и да се зарадваш.

Но тя отвърнала само с този линод:

Онен и-Естел Едаин, у-чебин естел аним.^[1]

С горест в сърцето си тръгнал Арагорн. А Гилраен не дочакала идната пролет.

Тъй наближили годините на Войната за Пръстена; другаде е разказано повече за нея: как се разкрили непредвидени пътища за низвержение на Саурон и как надеждата се сбъднала там, където вече никой не се надявал. Тъй се случило, че в часа на поражението Арагорн пристигнал от Морето и развял знамето на Арвен в битката сред Пеленорските поля. Тогава за пръв път го чествували като крал. И накрая, когато всичко свършило, той поел наследството на прадедите си и получил короната на Гондор и скиптъра на Арнор; в средата на лятото през годината на Сауроновото падение той получил ръката на Арвен Ундомиел и двамата се венчали в Града на кралете.

Тъй Третата епоха свършила с победа и надежда, ала най-печална сред скърбите на тая епоха била раздялата на Елронд и Арвен — разлъчвало ги Морето и съдбата отвъд пределите на света. Когато изчезнал Великият Пръстен и Трите се лишили от силата си, Елронд най-сетне се уморил, напуснал Средната земя и вече никога не се завърнал. А Арвен се превърнала в простосмъртна жена и все пак не й било писано да умре, докато не загуби всичко, що била спечелила.

Като кралица на елфите и хората тя живяла с Арагорн сто и двадесет години в превелика слава и блаженство, ала накрая той усетил приближаването на старостта и разбрал, че макар и дълги, дните му отиват към своя край. Тогава Арагорн казал на Арвен:

— Лейди Вечерница, най-прекрасна и най-обичана в този свят, най-сетне животът ми гасне. Виж! Събирахме, харчихме, а сега наближава време за плащане.

Арвен отдавна предчувствувала този миг и добре знаела какво е намислил и въпреки това скръбта била неудържима.

— Нима ще напуснеш преждевременно народа си и белия свят, господарю? — запитала тя.

— Не преждевременно — отвърнал. — Не тръгна ли сега, скоро ще трябва да тръгна насила. А синът ни Елдарион е зрял мъж, готов за престола.

Сетне Арагорн отишъл в Дома на кралете на Безмълвната улица и се отпуснал на дългото ложе, приготвено за него. Там се сбогувал с Елдарион и предал в ръцете му крилатата корона на Гондор и скиптъра на Арнор, сетне го напуснали всички освен Арвен, която останала сама край ложето. И въпреки цялото си величие и мъдрост тя не смогнала да се удържи и го замолила да почака поне за малко. Още не се била уморила от дните си, а ето че вкусвала горчилката на простосмъртната участ, която била приела.

— Лейди Ундомиел — казал Арагорн, — часът наистина е тежък, но той се роди още в онзи ден, когато се срещнахме под белите брези в градината на Елронд, където вече никой не броди. Приехме тая съдба на хълма Серин Амрот, когато се отрекохме и от Сянката, и от Здрача. Посъветвай се с душата си, любима, и запитай наистина ли желаеш да чакам, додето се съсухря и падна от трона си, оглупял и немощен. Не, лейди! Аз съм последен от Нуменорците и сетен крал на Древните дни, не само бях надарен с тройно по-дълъг живот от хората в Средната земя, но имах и щастието да постигна каквото желаех и да се отплатя за този дар. А сега ще заспя. Не ще те утешавам — в кръговете на тоя свят няма утеха за подобна скръб. Пред теб е сетният избор: да се разкаеш, да идеш към Заливите и да отнесеш към Запада спомена за нашите общи дни, който там ще остане вечно зелен, но никога не ще е друго, освен спомен, или да изтърпиш докрай участта човешка.

— Не, скъпи господарю — рекла тя, — този избор отдавна отмина. Вече не е останал кораб да ме отнесе натам, тъй че волю-неволю наистина трябва да изтърпя участта човешка — загуба и безмълвие. Но едно ти казвам, кралю на Нуменорците, едва сега разбирам легендата за възхода и падението на твоя народ. Присмивах им се, мислех ги за клети безумци, ала накрай ги съжалявам. Ако са верни словата на Елдарите, че такъв дар е поднесъл Единственият на хората, то горчив е този дар.

— Така изглежда — отвърнал той. — Но ние някога отхвърлихме Сянката и Пръстена, нека не се поддаваме на сетното изпитание. В скръб трябва да се разделим, но не и в отчаяние. Гледай! Не сме приковани навеки към кръговете на тоя свят, а отвъд тях има нещо повече от спомена. Сбогом!

— Естел, Естел! — извикала тя.

При тия слова той поел ръката й, целунал я и заспал. Велика хубост се разкрила в лика му и всички, що идвали да се преклонят, гледали изумени — пред тях се сливали в едно изяществото на младостта, храбростта на зрелия мъж и мъдростта и достолепието на старостта. И дълго лежал той там, въплътил блясъка на кралете човешки с непомръкнала слава чак до края на света.

Ала Арвен напуснала Дома, светлината в очите й погаснала и на хората им се струвало, че тя е станала хладна и сива като беззвезден зимен здрач. После се сбогувала с Елдарион, с дъщерите си и всички, които обичала, напуснала Минас Тирит, заминала в Лориен и самотно заживяла там под посърналите дървета, докато настанала зима. Нямало я Галадриел, изчезнал бил и Келеборн и безмълвие тегнело над земите.

И там накрая, когато се ронели листата на малорните, ала още не била дошла пролетта, тя легнала да почива навръх Серин Амрот и там ще е зеленият й гроб, додето светът се промени, додето родените сетне забравят последната думица за нейния живот и вече никога не разцъфнат еланор и нифредил на изток от Морето.

Тук свършва този разказ, както е стигнал до нас от Юга и подир залеза на Вечерницата не е писано нищо друго в тази книга за древни времена.

 

 

Забележка: Оригиналът съдържа шест приложения. В българския превод е оставена само част от първото приложение.