Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (9)

ГЛАВА 4
ПРЯК ПЪТ КЪМ ГЪБИТЕ

На сутринта Фродо се събуди освежен. Лежеше в беседка от преплетените и склонени до земята вейки на високо дърво; постелята бе от папрат и трева — дълбока, мека и удивително благоуханна. Слънцето прозираше през потрепващите, все още зелени листа. Фродо скочи на крака и излезе навън.

Сам седеше на тревата, в края на гората. Застанал до него, Пипин оглеждаше небето. От елфите нямаше и следа.

— Оставили са ни плодове, напитки и хляб — каза Пипин. — Ела да закусиш. Хлябът е вкусен почти като снощи. Мислех да го изям всичкия, но Сам настоя да ти оставя.

Фродо седна до Сам и почна да закусва.

— Какъв е планът за днес? — поинтересува се Пипин.

— Колкото може по-бързо да стигнем до Фукови оврази — отвърна Фродо и насочи вниманието си към храната.

— Мислиш ли, че ще видим някой от ония Конници? — бодро запита Пипин. Под утринното слънце не му се струваше особено тревожно дори да срещне цяла дружина Конници.

— Навярно да — неохотно каза Фродо. — Но се надявам да стигнем отвъд реката, без да ни видят.

— Узна ли от Гилдор нещо за тях?

— Не много — само намеци и загадки — уклончиво промърмори Фродо.

— Попита ли за душенето?

— Не говорихме за това — отвърна Фродо с пълна уста.

— Трябваше. Сигурен съм, че е много важно.

— Аз пък съм сигурен, че Гилдор би отказал да ми обясни — сопна се Фродо. — А сега ме остави за малко на мира! Не държа да отговарям на куп въпроси, докато ям. Искам да помисля.

— Божичко! — възкликна Пипин. — На закуска?

И той се отдалечи към ливадата.

Свежото утро — коварно свежо, помисли си Фродо — не бе прогонило страха от преследването; той размишляваше над думите на Гилдор. Отнякъде долетя весел глас. Пипин тичаше по зелената морава и пееше.

Не, не мога! — каза си Фродо. — Едно е да взема младите си приятели на разходка из Графството, докато изгладнеем и се изморим, та да ни се усладят вечерята и леглото. Съвсем друго — да ги поведа в изгнание където може да няма спасение от глада и умората. Да, съвсем друго, дори ако поискат да дойдат. Наследството е само мое. Мисля, че не трябва да взимам дори Сам.

Той погледна към Сам Майтапер и откри, че градинарят го наблюдава.

— Е, Сам! — подхвърли Фродо. — Какво ще речеш? Напускам Графството колкото се може по-бързо… всъщност вече реших, ако няма пречки, да не се бавя нито ден в Щурчов дол.

— Много добре, сър.

— Още ли искаш да дойдеш с мен?

— Да.

— Ще бъде много опасно, Сам. Още отсега е опасно. Най-вероятно и двамата не ще се завърнем.

— Не ще и дума, сър, ако вие не се завърнете, значи и аз няма. „Не го напускай!“ — рекоха ми те. „Аз да го напусна! — викам. — Не съм си го и помислил. Отивам с него, та ако ще да се покатери на Луната; а опитат ли ония Черни конници да го спрат, ще си имат работа със Сам Майтапер.“ Тъй им рекох, пък те се разсмяха.

— Какво ми приказваш, кои са тия те?

— Елфите, сър. Снощи малко си побъбрихме и те като да знаеха, че си отивате, та нямаше смисъл да отричам. Чудесен народ са тия елфи, сър! Чудесен!

— Така е — каза Фродо. — Още ли ги харесваш, след като ги видя отблизо?

— Те, така да се каже, гледат малко отвисоко на това дали ги харесвам, или не — бавно отговори Сам. — Като че няма значение какво мисля за тях. Те са съвсем различни от онова, което очаквах — тъй стари и тъй млади, тъй весели и тъй печални.

Фродо го изгледа сепнато, очаквайки едва ли не да зърне някакъв външен признак на странната промяна в душата на градинаря. Не можеше да познае словата на Сам Майтапер, а бе мислил, че го познава добре. Но младият хобит, седнал насреща му, напълно приличаше на предишния Сам Майтапер, само лицето му бе необикновено замислено.

— Още ли ти се иска да напуснеш Графството, след като се сбъдна мечтата ти да ги видиш? — запита той.

— Да, сър. Не зная как да го кажа, но от снощи се чувствам друг. Някак си като че виждам напред. Знам, че поемаме много дълъг път из мрака, ала знам и това, че не мога да се върна назад. Сега не искам да видя елфите, нито драконите и планините… и аз не знам какво искам, но имам да сторя нещо, преди да дойде краят, и това нещо е пред нас, не в Графството. Трябва да издържа докрай, разбирате ли?

— Не съвсем. Но разбирам, че Гандалф ми е избрал добър спътник. Радвам се. Ще потеглим заедно.

Фродо мълчаливо довърши закуската си. После стана, огледа областта напред и повика Пипин.

— Готови ли сте за път? — попита той, когато Пипин дотърча. — Трябва да тръгваме веднага. Успахме се, а ни чакат още много мили.

— Искаш да кажеш, че ти се успа — отвърна Пипин. — Аз отдавна съм на крак. Чакахме само да приключиш със закуската и мисленето.

— Вече приключих и едното, и другото. Смятам колкото се може по-скоро да стигна до Сала при Фукови оврази. Няма да се връщам по снощния път — оттук ще пресека направо през полето.

Значи ще трябва да хвърчиш — каза Пипин. — Из тая област не можеш да пресичаш пеш откъдето ти хрумне.

— Във всеки случай можем да пресечем по-направо, отколкото по пътя — отговори Фродо. — Салът е на изток от Горски дом, а черният път извива наляво — ей там, на север, се вижда завоят. Той заобикаля северния край на Мочурището и излиза на шосето към Моста малко над Стъблино. Но това са сума ти мили настрани. Ще си спестим една четвърт от пътя, ако тръгнем оттук направо към Сала.

— Преките пътища най-много бавят — възрази Пипин. — Теренът насам е пресечен, а в Мочурището има всякакви препятствия. Познавам ги тия места. Ако се боиш от Черните конници, не вярвам срещата с тях на пътя да е по-лоша, отколкото в гората или сред полето.

— В горите и полята по-трудно ще ни намерят — отвърна Фродо. — А и ако чакат на пътя, има надежда да не ни търсят другаде.

— Добре! — каза Пипин. — Ще те последвам из тресавища и ями. Жалко! Разчитах преди залез-слънце да сме в „Златният костур“ в Стъблино. Най-добрата бира в цялата източна околия или поне едно време беше най-добрата — отдавна не съм я опитвал.

— Туйто! — каза Фродо. — Преките пътища бавят, но кръчмите бавят още повече. Трябва на всяка цена да те удържим далеч от „Златният костур“. Искаме по светло да сме във Фукови оврази. Ти какво ще речеш, Сам?

— Ще дойда с вас, господин Фродо — отвърна Сам (въпреки неясните си опасения и искрената жал, че няма да опита най-добрата бира в Източната околия).

— Е, да тръгваме, щом ще трябва да се влачим през мочури и трънаци! — заяви Пипин.

Вече бе горещо почти както предния ден, но откъм запад се задаваха облаци. Навярно щеше да завали. Хобитите се изтътрузиха по стръмното тревисто надолнище и навлязоха сред гъстите дървета в подножието. Бяха избрали пътя си така, че да оставят Горски дом отляво и да прекосят горите, струпани покрай северните склонове на хълма, докато стигнат отвъдните низини. После можеха да се насочат към Сала направо през полето — съвсем открито, ако не се брояха редките канавки и плетища. По сметките на Фродо имаха да изминат осемнадесет мили по права линия.

Той скоро откри, че гъсталаците са по-плътни и по-преплетени, отколкото изглеждаха. Сред шубраците нямаше никаква пътека и пътниците едва напредваха. Когато най-сетне се пребориха с надолнището, откриха по пътя си поток, който се спускаше от хълмовете. Бодливи къпинаци надвисваха над стръмните, хлъзгави брегове на дълбокото му корито. А то по най-неподходящ начин пресичаше избраната посока. Не можеха да го прескочат, нито да го пресекат, без да се покрият от глава до пети с вода, кал и драскотини. Спряха и се зачудиха какво да правят.

— Пречка първа! — зловещо се ухили Пипин.

Сам Майтапер се озърна. Между дърветата забеляза върха на зеления баир, от който се бяха спуснали.

— Вижте! — изрече той, стискайки ръката на Фродо. Всички се обърнаха и видяха високо горе кон, застанал на фона на небето. Край него се бе привела някаква черна фигура.

Всякаква мисъл за връщане мигом излетя от главите им. Начело на дружината, Фродо се хвърли в гъсталаците край потока.

— Тю, бре! — подхвърли той на Пипин. — И двамата бяхме прави! Прекият път вече се изкриви, но се укрихме тъкмо навреме! Сам, ти имаш добър слух. Чуваш ли някой да идва?

Застинали неподвижно, без да смеят да дишат, тримата се ослушаха, ала не доловиха звук от преследване.

— Не ми се вярва да подкара коня по стръмното — каза Сам. — Обаче сигурно знае, че сме слезли оттук. Най-добре да продължаваме.

Да продължат, се оказа трудна работа. Мъкнеха тежък багаж, а шубраците и къпините не проявяваха желание да им дадат път. Хребетът зад тях задържаше вятъра и въздухът бе неподвижен и задушен. Когато най-сетне си пробиха път към по-открит терен, те бяха потни, морни, целите изподрани и нямаха ясна представа накъде вървят. С наближаването на равнината бреговете на потока станаха по-широки, по-полегати и се разпростряха към Мочурището и Реката.

— Я, ама това била Стъблинската вада! — възкликна Пипин. — Ако Ще се връщаме към избрания маршрут, трябва веднага да пресечем и да поемем надясно.

Те прегазиха потока и изтичаха през открития отсрещен бряг, осеян само с ниски тръстики. По-нататък отново навлязоха в горски пояс, предимно дъбове и тук-там по някой бряст или ясен. Земята беше съвсем равна, шубраците оредяха, но гъстите дървета закриваха далечината. Резки пориви на вятъра подмятаха вихрушки от листа, а забуленото небе зарони капки дъжд. После вятърът утихна и дъждът рукна като из ведро. Колкото можеха по-бързо, хобитите се влачеха през полянки и купища сухи листа; дъждът плющеше наоколо. Не приказваха, само се оглеждаха назад и настрани.

— Дано не сме се отклонили много на юг и да вървим по протежението на тая гора! — каза Пипин след половин час. — Тя не е много широка! Според мен никъде не надхвърля една миля и вече трябваше да сме я пресекли.

— Няма смисъл да тръгваме на зигзаг — отвърна Фродо. — Това не ще оправи нещата. Да продължим както сме тръгнали! Още не съм сигурен дали искам да изляза на открито.

Така изминаха още около две мили. После слънцето отново проблесна през разкъсаните облаци и дъждът понамаля. Преваляше пладне и пътниците решиха, че е крайно време за обяд. Спряха под един бряст — макар вече да жълтееше, короната му бе все още гъста, а в подножието бе съвсем сухо и закътано. Като започнаха да приготвят трапезата откриха, че елфите са напълнили манерките им с прозрачно, бледо-златисто питие — то ухаеше на мед, сбран от безброй цветя, и чудесно освежаваше. Не след дълго хобитите вече се смееха, без да ги е грижа за дъжда и Черните конници. Усещаха, че последните няколко мили скоро ще останат назад.

Фродо облегна гръб на дънера и притвори очи. Седнали наблизо Сам и Пипин затананикаха, после тихичко запяха:

Тра-ра-ра! Манерко добра,

скръб и печал с теб са игра.

Нека дъждове валят,

нека чака дълъг път,

ала скрит под бряста стар,

тебе имам за другар.

„Тра-ра-ра!“ — подеха те по-силно. И внезапно замлъкнаха. Фродо скочи на крака. С вятъра долетя протяжен вой, като крясък на някакво зло и самотно създание. Той се засили, отслабна и завърши с пронизителен писък. Замръзнали неподвижно, тримата чуха как му отвърна друг вик — по-слаб и по-далечен, но все тъй вледеняващ кръвта. После тишина, нарушавана само от шепота на вятъра в листата.

— И какво беше това според вас? — попита най-сетне Пипин, като се мъчеше да говори безгрижно, макар че потреперваше. — Ако е птица, трябва да призная, че досега не съм я чувал в Графството.

— Нито птица, нито звяр — каза Фродо. — Зов или сигнал беше, във воя имаше думи, макар че не успях да ги схвана. Ала никой хобит няма подобен глас.

Повече не говориха за това. Всички мислеха за Конниците, но никой не ги спомена. Сега не смееха нито да стоят, нито да тръгнат; ала рано или късно трябваше да пресекат голото поле към Сала. По-добре бе да го сторят рано, преди да се е мръкнало. Набързо нарамиха раниците си и потеглиха.

Гората свърши изведнъж. Пред тях се разстлаха широки пасища. Сега хобитите видяха, че наистина са се отклонили прекалено на юг. В далечината, отвъд равнините и Реката, се мержелееше ниският хълм на Фукови оврази, но сега той беше отляво. Предпазливо се измъкнаха измежду дърветата и колкото можеха по-бързо се устремиха през полето.

Лишени от закрилата на гората, те отначало се изплашиха. Далече назад се издигаше възвишението, където бяха закусили. Фродо очакваше едва ли не да зърне на фона на небето черната фигура на конник, ала от него нямаше и следа. Слънцето се изтръгна от парцаливите облаци и отново засия ярко, слизайки към хълмовете, които бяха напуснали. Страхът им изчезна, макар че все още се чувстваха неспокойни. Областта ставаше все по-облагородена и спретната. Скоро навлязоха в добре поддържани нивя и ливади — появиха се плетове, огради и отводнителни канали. Всичко изглеждаше мирно и тихо, като в най-обикновено кътче на Графството. Всяка стъпка повдигаше настроението им. Наближиха Реката и Черните конници взеха да им се струват горски призраци, останали сега далеч назад.

Минаха покрай голяма нива, засята с ряпа, и стигнаха до яка порта. Отвъд нея дълбок коловоз минаваше между ниските плетове и се губеше сред скупчени дървета. Пипин спря.

— Познавам тия ниви и портата! — каза той. — Това е Лъжипът, чифликът на стария Чудоум. Ей го там, сред тополите.

— От трън, та на глог! — изохка Фродо с тъй разтревожено лице, сякаш Пипин бе заявил, че навлизат в прохода към драконова бърлога. Другарите му го погледнаха изненадано.

— Че какво му е на стария Чудоум? — запита Пипин. — Той е приятел на всички Брендифуковци. Вярно, за бракониерите е същински звяр и има свирепи кучета… но в края на краищата тукашният народ живее досами границата и трябва да си отваря очите на четири.

— Знам — каза Фродо и смутено се разсмя. — Все едно, ужасно се плаша от Чудоум и кучетата му. Открай време заобикалям тоя чифлик. Когато бях още хлапе и живеех в Бренди-палат, старият на няколко пъти ме хвана, че му берях гъбите. Последният път ме напердаши, отведе ме при кучетата и рече: „Слушайте, момчета, ако тоя млад нехранимайко стъпи още веднъж в нивите ми, можете да го изядете. Изпроводете го сега!“ Гониха ме чак до Сала. Така и не се оправих от тоя страх… макар че, да си кажа правичката, псетата си знаеха работата и не ме докоснаха.

Пипин се разсмя.

— Е, време е да се престрашиш. Особено щом се връщаш да живееш във Фуков край. Всъщност старият Чудоум е голям добряк… стига да не му пипаш гъбите. Хайде да тръгнем по пътя, така няма да нагазим из нивите. Ако го срещнем, остави всичко на мен. Той е приятел с Мери и навремето бях редовен гост тук.

Те закрачиха по пътя и постепенно иззад дърветата отпред се показаха покривите на голямата къща и стопанските постройки. Чудоумовци, Меконоговци от Стъблино и повечето обитатели на Мочурището предпочитаха да живеят в къщи; висока стена обикаляше чифлика, съграден от масивни тухли. Пътят спираше пред голяма дървена порта в зида.

Тъкмо наближаваха, когато оттатък се раздаде страховит лай и нечий мощен глас изрева: „Дръж! Зъб! Вълк! Насам, момчета!“

Фродо и Сам мигом се заковаха, а Пипин пристъпи още няколко крачки. Портата се открехна, три огромни кучета изхвръкнаха на пътя и с яростен лай се нахвърлиха върху пътниците. На Пипин не обърнаха внимание, ала Сам трябваше да се свие край стената — два песа вълча порода го душеха подозрително и щом помръднеше, започваха да ръмжат. Настръхнал и озъбен, най-едрият и хищен звяр спря пред Фродо.

Иззад портата се появи набит, широкоплещест хобит с кръгло червендалесто лице.

— Здрасти! Здрасти! Кои сте и що щете тук? — запита той.

— Добър ден, господин Чудоум! — каза Пипин. Фермерът го погледна внимателно.

— Я! Да пукна, ако това не е нашият Пипин, господин Перегрин Тук, искам да кажа! — провикна се той и намръщената му физиономия цъфна в усмивка. — Доста длъжко не съм ви виждал насам. Имате късмет, че ви познавам. Тъкмо се бях наканил да насъскам кучетата по чужденците. Чудновати работи стават днеска. Е, вярно, от време на време насам броди странен народ. Много сме близко до Реката — добави той, клатейки глава. — Ама тоя тип беше най-чуждият чужденец, дето някога ми е попадал пред очите. Не, докато съм жив, втори път няма да го пусна през нивите си.

— За какъв тип говориш? — запита Пипин.

— Значи не сте го видели? Преди малко мина по пътя към шосето. Смахнат чешит, и въпросите му едни смахнати. Но защо не влезете вътре да поприказваме на спокойствие? Тъкмо съм наточил малко от хубавото пиво, ако не възразяват приятелите ви, господин Тук.

Явно бе, че ако не го пришпорват, фермерът ще им каже повече, затова тримата приеха поканата.

— Ами кучетата? — тревожно запита Фродо. Фермерът се разсмя.

— Те няма да ви закачат… докато не им кажа. Насам, Дръж! Зъб. Долу! — викна той. — Долу, Вълк!

За голямо облекчение на Фродо и Сам кучетата се отдръпнаха и ги оставиха да минат. Пипин представи приятелите си.

— Господин Фродо Торбинс — каза той. — Може да не си го спомняш, но навремето живееше в Бренди-палат.

При името Торбинс фермерът се сепна и прониза Фродо с бърз поглед. За миг Фродо помисли, че се е сетил за крадените гъби и ще насъска кучетата по него. Но Чудоум го хвана за ръката.

— И това ако не е чудо! — възкликна той. — Господин Торбинс ли бил? Влизайте! Трябва да поговорим.

Влязоха в кухнята и насядаха край широкото огнище. Чудоум домъкна огромна кана бира и наля в четири тежки халби. Пивото се оказа добро и така Пипин бе напълно утешен за отклонението от „Златният костур“. Сам отпиваше с подозрение. По природа си беше недоверчив към хобитите от други краища на Графството, пък и не бе склонен да се сприятелява набързо с някой, който е пердашил господаря му, независимо преди колко години.

След някоя и друга приказка за времето и земеделските прогнози (не по-лоши от обичайното), Чудоум остави халбата и огледа гостите си един по един.

— Значи, господин Перегрин — каза той, — чудя се откъде ли идвате и накъде сте се запътили? На гости ли ми бяхте тръгнали? Щото ако е тъй, значи сте минали покрай портата, без да ви видя.

— Не — отвърна Пипин. — Да си признаем, щом и без това се сещаш, навлязохме в коловоза от другата страна. Минахме през нивите ти неволно. Бяхме се залутали из гората около Горски дом и искахме да пресечем напряко към Сала.

— Ако сте бързали, по-добре да бяхте взели пътя — каза фермерът. — Но не това ме тревожи. Ваша воля да бродите из землището ми когато ви хрумне, господин Перегрин. И вие, господин Торбинс, макар да ми се чини, че още обичате гъбите — разсмя се той. — Е, да, не съм забравил това име. Още помня времето, когато младият Фродо Торбинс беше най-страшният хаймана на Фуков край. Но не ми е за гъбите. Тъкмо преди да се появите, беше станало дума за Торбинс. За какво мислите, че ме разпитваше оня смахнат чешит?

Тримата тревожно зачакаха да продължи.

— Е — подхвана фермерът, наслаждавайки се на бавното приближаване към темата, — портата се случи отворена, оня пристигна, яхнал голям черен кон — и право към вратата ми. Целият черен, омотал се с плащ и качулка, като че не иска да го познаят. „Какво ли пък му е притрябвало?“ — мисля си аз. Тук, по границите, не се срещат често Големи хора, а пък за такъв черен тип не бях и чувал досега. „Добър ти Ден — казвам му аз и се приближавам. — Тоя път не води наникъде, та закъдето и да си се запътил, най-добре ще е да се върнеш към шосето.“ Не ми се нравеше видът му, а пък Дръж излезе, подуши го и изскимтя Като ужилен, после подви опашка и изчезна с вой. Онзи, черният, не помръдна. „Идвам оттам — рече той бавно, някак си вдървено и посочи на запад, все през моите ниви, представете си. — Виждали ли сте Торбинс?“ — попита той със странен глас и се приведе към мен. Качулката му падаше толкова ниско, че не виждах лицето. Цял изтръпнах, ама не можех да разбера откъде е взел нахалството да язди през землището ми. „Махай се! — рекох. — Тука няма Торбинсовци. Сбъркал си околията. По-добре се връщай на запад в Хобитово, ама да минеш по шосето.“ Онзи отговаря шепнешком: „Торбинс си замина. Той идва насам. Не е далече. Искам да го намеря. Ще ми кажете ли, ако мине? Аз ще се върна със злато.“ — „Не, няма да се върнеш — казвам. — Да се пръждосваш на бегом откъдето си дошъл. Давам ти една минута, после ще викна кучетата.“ Той изсъска. Не знам смях ли беше, що ли. Викнах кучетата, но той свърна през портата и се понесе като светкавица по пътя към шосето. Е, какво мислите?

Фродо дълго седя, загледан в огъня, но единствената му мисъл бе как сега да стигнат до Сала.

— Не знам какво да мисля — каза той най-сетне.

— Тогава аз ще ви кажа какво да мислите — заяви Чудоум. — Не биваше да се мешате с ония от Хобитово, господин Фродо. Чудаци са те.

Сам се разшава на стола си и взе да мята враждебни погледи към фермера.

— Но вие открай време си бяхте безразсъдно момче — продължи Чудоум. — Когато чух, че напускате Брендифуковци и отивате при оня стар господин Билбо, рекох, че ще си навлечете беля. Помнете ми думите, всичко идва от чудачествата на господин Билбо. Разправят, че се сдобил с пари по странен начин нейде в чужбина. Може би някои искат да знаят какво става със златото и елмазите, дето съм чувал, че били закопани по хълма на Хобитово?

Фродо премълча — смущаваха го проницателните догадки на фермера.

— Е, господин Фродо — не млъкваше Чудоум, — радвам се, че проявихте благоразумието да се върнете във Фуков край. Съветвам ви: стойте си тук! И не се мешайте с разните му там чужденци. Ще си намерите тукашни приятели. Ако пак дойде да ви търси някой от ония черни типове, аз ще се разправям с него. Ще река, че сте умрели или че сте напуснали Графството, или каквото искате. Пък може и да е вярно, току-виж, се окаже, че разпитват за стария господин Билбо.

— Може би си прав — отвърна Фродо, без да отмести очи от огъня. Чудоум го погледна замислено.

— Добре де, виждам, че си имате нещо наум — каза той. — Ясно е като бял ден, че не случайно се появихте тук едновременно с онзи конник; може и да не съм ви казал нищо ново. Ако искате да запазитте нещо в тайна, няма да ви разпитвам, обаче виждам, че имате неприятности. Сигурно мислите, че няма да е лесно да стигнете до Сала, без да ви забележат?

— Точно това мислех — каза Фродо. — Все пак трябва да опитаме да се доберем дотам, а със седене и умуване работа не се върши. Боя се, че е време да вървим. Е, много благодаря за гостоприемството! Смейте се, ако щете, но повече от трийсет години живях в ужас от вас и вашите кучета. Жалко, изтървал съм един добър приятел. И сега ми е мъчно, че трябва да тръгна толкова скоро. Но може да се върна някой ден… ако ми е писано.

— Винаги сте добре дошли — каза Чудоум. — А сега имам едно предложение. Наближава залез-слънце и е време за вечеря, защото ние тук обикновено си лягаме, щом мръкне. Много ще се радвам, ако останете да похапнете с нас.

— И ние бихме се радвали — отвърна Фродо. — Но се боя, че трябва незабавно да потеглим. Дори и така мракът ще ни завари, преди да сме стигнали до Сала.

— Чакайте де! Тъкмо щях да кажа: след скромната вечеря ще впрегна каручката и ще ви откарам до Сала. Така ще си спестите пътя, а може и нещо друго да си спестите.

За облекчение на Пипин и Сам, Фродо прие поканата с благодарност. Слънцето вече бе потънало зад западните хълмове и наоколо притъмняваше. Дойдоха двама от синовете на Чудоум заедно с трите му дъщери и на голямата маса бе сложена богата вечеря. Осветиха кухнята със свещи и стъкнаха огъня. Госпожа Чудоумова търчеше навън-навътре. Влязоха и един-двама хобити от ратаите в чифлика. Скоро на трапезата седяха четиринадесет души. Бирата се лееше в изобилие, придружена от гъби с шунка в грамадна тепсия и много други хубави селски ястия. Легнали край огнището, кучетата глозгаха корички и кокали.

Щом се навечеряха, фермерът и синовете му взеха фенери и отидоха да впрегнат каручката. Мрак изпълваше двора, когато гостите излязоха. Метнаха раниците си в каручката и се покатериха подир тях. Фермерът седна отпред и шибна двете яки понита. Жена му стоеше в светлия правоъгълник на вратата.

— Да се пазиш, Чудоуме! — подвикна тя. — Не приказвай с чужденци и се връщай право у дома!

— Добре — рече той и подкара навън.

Сега не трепваше ни полъх; нощта бе тиха и спокойна, въздухът — мразовит. Движеха се бавно, без фенери. След една-две мили коловозът пресече дълбок канал, изкатери се по стръмния насип и се сля с шосето.

Чудоум слезе и напрегнато се огледа на север и на юг, но в тъмнината не се виждаше нищо, нито звук не долиташе в неподвижния въздух. Тънки ивици речна мъгла висяха над каналите, плъзваха през полята.

— Гъстичко ще стане — каза Чудоум, — но няма да паля фенера, преди да потегля обратно. Който и да идва по пътя тая вечер, ще го чуем отдалече.

От Чудоумовият път до Сала имаше повече от пет мили. Хобитите се наметнаха, но бяха наострили уши за всеки звук, нарушаващ монотонното скърцане на колелата й бавния тропот на понитата. На Фродо му се струваше, че каручката се влачи като охлюв. Седнал до него, Пипин сънливо клюмаше. Сам се взираше напред в прииждащата мъгла.

Най-после стигнаха до отклонението към Сала — познаха го по двата високи бели стълба, които внезапно се показаха отдясно. Чудоум дръпна юздите, каручката изскърца и спря. Тъкмо се канеха да слязат, когато изведнъж чуха онова, от което се опасяваха — екот от копита по шосето пред тях. Тропотът приближаваше.

Чудоум скочи долу, хвана юздите и се вгледа в мрака. Чат-чат-чат — наближаваше конникът. Ударите кънтяха в неподвижния влажен въздух.

— По-добре се скрийте, господин Фродо — тревожно каза Сам. — Легнете в каручката и се завийте с одеяла, а ние ще го пропъдим тоя конник.

С тези думи градинарят скочи и застана до Чудоум. Черните конници щяха да стигнат до каручката само през трупа му.

Чат-чат-чат. Конникът беше съвсем близо.

— Ей, ти там! — викна Чудоум.

Копитата спряха. Стори им се, че един-два ярда напред смътно различават сред мъглата тъмна фигура, омотана с плащ.

— Виж какво! — рече фермерът, като хвърли юздите на Сам и пристъпи напред. — Нито крачка насам! Какво искаш и къде отиваш?

— Търся господин Торбинс. Не сте ли го виждали? — произнесе един приглушен глас — гласът на Мери Брендифук.

Капачето на един затъмнен фенер се повдигна и лъчът му падна върху смаяното лице на фермера.

— Господин Мери! — извика той.

— Да, разбира се! За кого ме помислихте? — запита Мери, идвайки напред. С излизането му от мъглата страховете на пътниците се уталожиха и той изведнъж се смали до нормалните хобитови размери. Яздеше пони, и за да се предпази от мъглата, бе омотал шал през устата си.

Фродо скочи от каручката, за да го поздрави.

— А, ето те най-после! — каза Мери. — Вече се чудех дали изобщо ще се появиш днес. Тъкмо се прибирах за вечеря. Когато падна мъглата, пресякох със Сала и отидох към Стъблино да видя дали не си се изтърколил в някой ров. Но да пукна, ако ми е ясно откъде идвате. Къде ги намерихте, господин Чудоум? Сигурно в езерото при патките?

— Не, спипах ги да ми газят нивите и без малко да насъскам кучетата — отвърна фермерът. — Но съм сигурен, че те ще ви разправят всичко. А сега, да прощавате, господин Мери, господин Фродо, и прочие, но комай трябва да си вървя. Нощта напредва и госпожа Чудоумова ще се тревожи.

Той върна каручката по разклонението и направи завоя.

— Е, лека ви нощ на всички. Не ще и дума, чудноват ден беше днеска. Но всичко е добро, щом свършва добре, впрочем да не го казваме, преди да сме се прибрали. Да не си кривя душата — ще ми олекне, щом стигна у дома.

Чудоум запали фенерите и се покатери в каручката. Внезапно се наведе и измъкна изпод седалката голяма кошница.

— Щях да забравя. Госпожа Чудоумова остави това за господин Торбинс с най-добри пожелания.

Той подаде кошницата и потегли, изпроводен с хор от благодарности и пожелания за спокойна нощ.

Четиримата се загледаха подир бледите светли кръгчета на фенерите, чезнещи в мъгливата нощ. Изведнъж Фродо се разсмя — от закритата кошница в ръцете му се носеше аромат на гъби.