Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (64)

ГЛАВА 6
РАЗДЕЛИ

Когато дните на празненства отминаха най-сетне, Спътниците се замислиха за завръщане към родните места. Фродо отиде да потърси краля, а той бе седнал с кралица Арвен край фонтана и тя пееше песен от Валинор под клонестото, цъфнало дърво. Двамата поздравиха Фродо и станаха да го посрещнат, а Арагорн каза:

— Знам какво си дошъл да ми кажеш, Фродо — искаш да се върнеш у дома. Е, прескъпи ми приятелю, дървото вирее най-хубаво в земята на дедите си, но знай, че винаги сте добре дошли във всяко кътче на Запада. И макар че твоят народ не бе много тачен в легендите за велики герои, занапред той ще е по-славен от което и да било кралство на древността.

— Вярно е, че искам да се върна в Графството — каза Фродо. — Но първо трябва да мина през Ломидол. Ако изобщо мога да кажа, че ми е липсвало нещо в тъй блажено време, то е едно — среща с Билбо; наскърбих се, като видях, че от всички придворни на Елронд само той не е дошъл.

— Учудва ли те това, Носителю на Пръстена? — запита Арвен. — Познаваш могъществото на онзи предмет, който вече е унищожен; чезне всичко, сътворено от това могъщество. Но твоят сродник го е притежавал по-дълго от теб. По мерките на рода ви той е престарял и те чака, че не ще тръгне вече на дълъг път… освен още веднъж.

— Щом е тъй, разрешете ми да тръгна по-скоро — каза Фродо.

— Ще потеглим след седем дни — каза Арагорн. — И ние ще тръгнем с вас по дългия път, чак до Рохан. След три дни Еомер ще се завърне тук, за да отнесе Теоден към Пределите, и ние ще яздим до него, за да отдадем своята почит към загиналия. Но преди да си заминете, искам да потвърдя думите на Фарамир — ти и твоите спътници получавате завинаги правото да бродите из Гондор както пожелаете. А ако с някакви дарове мога да се отплатя за подвизите ви, ще ги получите, каквото и да пожелаете, ще го вземете със себе си и ще пътувате почетно, пременени като принцове на тая страна.

А кралица Арвен каза:

— Аз ще ти дам подарък, защото съм дъщеря на Елронд. Когато той тръгне към Заливите, не ще го последвам, избрах да бъда като Лутиен и участта ми ще е като нейната — сладка и горчива. Но ако желаеш, Носителю на Пръстена, ти ще потеглиш вместо мен, когато му дойде времето. Ако още те мъчи раната и тегне споменът за товара, ще можеш да идеш към Запада, та да изцелиш недъг и умора. Ала носи това за спомен от Елфическия камък и Вечерницата, с чиято съдба се преплете животът ти!

Тя свали бялата перла, висяща на гръдта й като звезда на сребърна верижка, и надяна верижката на шията на Фродо с думите:

— Когато те мъчи споменът за страх и мрак, това ще ти помогне.

След три дни, както бе казал кралят, Еомер Рохански пристигна в Града заедно с един еоред от най-снажните рицари на Пределите. Посрещнаха го с радост, а когато седнаха на трапезата в Меретронд, огромната Празнична зала, той съзря красотата на дамите срещу себе си и го изпълни велико изумление. Преди да се оттегли в покоите си, повика Гимли джуджето и запита:

— Гимли, сине Глоинов, готова ли е секирата ти?

— Не, владетелю — отвърна Гимли, — но тутакси ще я донеса, ако е нужно.

— Ти ще прецениш — каза Еомер. — Помежду ни все още тегнат някои прибързани слова за Владетелката на Златния лес. А сега я видях с очите си.

— Е, владетелю, що ще кажеш сега?

— Уви! — въздъхна Еомер. — Не ще кажа, че е най-прекрасната дама на този свят.

— Значи трябва да изтичам за секирата — каза Гимли.

— Но първо ще се оправдая — рече Еомер. — Да я бях зърнал в друго обкръжение, бих казал всичко, що желаеш. Ала сега слагам на първо място кралица Арвен Вечерницата и съм готов да се бия с всеки, който оспори словата ми. Да донесат ли меча ми?

Гимли се поклони доземи.

— Не, от мен си простен, владетелю. Ти избра Вечерницата, ала Зорницата е моя обич. И сърцето ми вещае, че скоро тя ще залезе завинаги.

Най-сетне настана денят на тръгването и голям отряд от красиви пътници се приготви да потегли на север от Града. Тогава кралете на Гондор и Рохан отидоха в Светилището, влязоха в гробниците на Рат Динен и безмълвно пренесоха през Града златното ложе на крал Теоден. Сетне го вдигнаха на голяма колесница, обкръжена от Рохански конници, а най-отпред понесоха знамето му; като оръженосец на Теоден, Мери пътуваше на колесницата й стискаше ръцете на краля.

За останалите Спътници доведоха коне според ръста им; Фродо и Сам яздеха до Арагорн, Гандалф бе възседнал Сенкогрив, Пипин бе сред гондорските рицари, а Леголас и Гимли както винаги споделяха седлото на Арод.

В този поход взеха участие и кралица Арвен, Келеборн и Галадриел с придворните си, и Елронд със своите синове, тук бяха принцовете на Дол Амрот и Итилиен заедно с множество пълководци и рицари. Никога до този ден крал на Пределите не бе имал такава свита, каквато потегли с Теоден, син Тенгелов, към родния му край.

Спокойно, без да бързат, навлязоха в Анориен и стигнаха до Сивата гора под Амон дин; и там дочуха тътен, сякаш тъпани биеха из хълмовете, макар да не се мяркаше жива душа. Тогава Арагорн нареди да засвирят фанфари и глашатаите се провикнаха;

— Гледайте, крал Елесар е дошъл! Той дарява навеки Друаданския лес на Ган-бури-ган и народа му, от днес никой да не навлиза там без тяхно разрешение!

Тъпаните прогърмяха още по-мощно и замлъкнаха.

След петнадесет дълги дни път колесницата на крал Теоден мина през зелените поля на Рохан и стигна до Едорас; тук всички спряха за отдих. Златният замък беше украсен с великолепни гоблени и огрян от светлина. В него устроиха най-славния пир, откакто бе построен. След три дни народът на Пределите подготви погребението на Теоден, положиха го в каменния му дом заедно с оръжията и множество красиви предмети, които бе притежавал, а отгоре издигнаха висока могила, покрита със зелени чимове, по които блестяха бели цветчета незабравки. И тъй се появи осми хълм в източния край на Могилното поле.

А после Конниците от кралската гвардия препуснаха на бели коне около могилата и запяха в един глас песен за Теоден, син Тенгелов, съчинена от неговия менестрел Глеовине, който отпосле никога не запя. Бавните гласове на Конниците трогнаха сърцата дори на ония, които не разбираха речта им, ала словата на песента родиха блясък в очите на народа на Пределите, когато всички чуха как в далнината отново тътнат копитата на Севера и гласът на Еорл надвива трясъка на битката сред Паметни поля; нижеше се разказът на кралете и рогът на Шлем отекваше звънко из планините, докато придойде Мракът и крал Теоден се надигна, за да препусне през Сянката към огъня и да загине славно в мига, когато въпреки изгубените надежди Слънцето се завърна и зората му огря Миндолуин.

Към утрото, към изгрева от мрака долетя,

със песен вдигна своя меч и Слънцето видя.

Надеждата разпали в нас и с нея изгоря,

издигна се над смърт, над страх, над своята съдба,

към славата от гибелта навеки полетя.

Мери ридаеше в подножието на зелената могила, а когато песента свърши, той се изправи и извика:

— Теоден крал, Теоден крал! Сбогом! Като роден баща ми бе, но за малко. Сбогом!

Когато погребението свърши, риданията на жените стихнаха и Теоден най-сетне остана сам в могилата си, народът се събра в Златния замък да прогони с пиршество скръбта, защото Теоден бе доживял до дълбока старост и бе загинал с чест като най-великите си предци. А когато по обичая на Пределите настана време да пият за паметта на кралете, грейнала като слънце и бяла като сняг напред излезе Еовин Роханска и поднесе на Еомер пълна чаша.

Менестрелът и летописецът се изправиха и изрекоха поред имената на всички владетели на Пределите: Еорл Млади, Брего Замкостроител, Алдор, брат на Балдор Злочести, Фреа, Фреавине, Голдвине, Деор, Грам и Шлем, който отстъпил в Шлемово усое, когато вража вълна заляла Пределите и тъй свършваха деветте могили от западната страна, защото по онова време родът се прекъснал, и после идваха могилите от източния край: Фреалаф, сестриник на Шлем, Леофа, Валда, Фолка, Фолквине, Фенгел, Тенгел и накрая Теоден. И когато прозвуча името на Теоден, Еомер пресуши чашата. Сетне Еовин поръча на слугите да напълнят бокалите и всички събрани станаха на крака и пиха за новия крал с вик:

— Привет на теб, Еомер, кралю на Пределите!

Накрая, когато пиршеството свършваше, Еомер се изправи и каза:

— Събрахме се за погребалния пир на Теоден крал, но преди да се разделим, ще ви съобщя радостна вест; той не би ми се сърдил, винаги е бил като баща за сестра ми Еовин. Слушайте, скъпи ми гости, честни поданици на далечни кралства, каквито никога до днес не е сбирала тази зала! Фарамир, Наместник Гондорски и принц Итилиенски, иска ръката на лейди Еовин Роханска, а тя охотно скланя. Затуй ще се сгодят пред всички вас.

Фарамир и Еовин се изправиха, хванати ръка за ръка, а всички с радост вдигнаха наздравица за тях.

— Тъй се ражда нова връзка на дружбата между Пределите и Гондор — каза Еомер — и затова съм дваж по-радостен.

— Не си скъперник, Еомер — усмихна се Арагорн, — щом даряваш на Гондор най-прекрасното съкровище на кралството си!

Еовин погледна Арагорн в очите и помоли:

— Пожелай ми щастие, повелителю мой и целителю!

— Щастие ти желаех още откакто те видях за пръв път. И на сърцето ми олеква, като виждам днес безоблачното ти щастие.

Когато пиршеството отмина, ония, които трябваше да продължат, се сбогуваха с крал Еомер. Приготвиха се за път Арагорн с рицарите и гостите от Лориен и Ломидол, но Фарамир и Имрахил останаха в Едорас. Арвен Вечерницата се сбогува с братята си и също остана. Никой не видя нейната последна среща с баща й Елронд, защото двамата се изкачиха сред хълмовете, дълго разговаряха там и горчива бе тяхната раздяла, която щеше да продължи чак до края на света.

Накрая, преди гостите да потеглят, Еомер и Еовин се приближиха до Мери и казаха:

— Сбогом засега, Мериадок от Графството, оръженосец на Пределите! Препускай към щастие и час по-скоро се върни тук, където си винаги добре дошъл.

А Еомер добави:

— За твоите подвизи в полята на Мундбург древните крале биха те отрупали с цял керван дарове, ала ти не пожела да вземеш нищо освен оръжията, които си получил. Тъй да бъде, наистина нямам дар, достоен за доблестта ти, но сестра ми те моли да приемеш тази дреболия като спомен за Храброшлем и за запелите призори рогове на Пределите.

Еовин поднесе на Мери древен рог, неголям, но изкусно изработен от сребро, закачен на зелен ремък; от край до край го покриваха гравирани редици от препускащи конници и магически руни.

— Това е наследствено съкровище на нашия род — каза Еовин. — Изкован е от джуджетата и идва от хазната на дракона Ската. Еорл Млади го донесъл от Севера. Който засвири с него в тежък час, ще всели страх в сърцата на врага и радост в сърцата на другарите — те ще го чуят и ще долетят към него.

Мери не можеше да откаже. Взе рога и целуна ръката на Еовин, двамата го прегърнаха и тъй се разделиха.

Гостите бяха готови. Изпиха прощалните чаши, разделиха се сред слова на дружба и възхвала и пристигнаха в Шлемово усое, където спряха за два дни. Тук Леголас изпълни обещанието си и последва Гимли в Блестящите пещери; когато се завърнаха, той мълчеше унесено и на въпросите отвръщаше, че само Гимли може да намери думи за гледката.

— А никога до днес джудже не е надвивало елф в словесен двубой — добави той. — Да вървим сега във Ветроклин, та да изравним резултата!

От Усоева котловина препуснаха към Исенгард и видяха каква работа са свършили ентите. Целият каменен пръстен бе срутен и разчистен, а земите наоколо бяха превърнати в плодни градини, през които се лееше поток; в средата се простираше бистро езеро и от него все тъй висока и неуязвима се издигаше кулата Ортанк, а чистите води отразяваха гладката черна скала.

Пътниците поседяха там, където някога бяха портите на Исенгард, а днес две високи дървета се възправяха като стражи в началото на зелена алея, слизаща към Ортанк; гледаха изумени преобразената земя, ала нито наоколо, нито в далечината забелязаха живо създание. Но скоро дочуха зов хуум-хом. хуум-хом и по пътеката с широки крачки се зададоха Дървобрад и Бързолъч.

— Добре дошли в Градината на Ортанк! — възкликна старият ент. — Знаех, че идвате, но имах работа нагоре из долината, още много има за довършване. Но както чувам, и вие не сте стояли със скръстени ръце на юг и на изток, само хубави неща чувам, много хубави.

И Дървобрад взе да хвали делата им, които, изглежда, му бяха напълно ясни, накрая се приведе и дълго гледа към Гандалф.

— Е, хайде сега! — рече той. — Ти се оказа най-могъщ и всичките ти начинания свършиха добре. Накъде ще се запътиш сега? И защо си дошъл?

— Да видя докъде си стигнал с работата, приятелю — каза Гандалф, — и да ти благодаря за помощта във всичко, което постигнахме.

— Хуум, добре, почтено постъпваш — отвърна Дървобрад. — Не ще и дума, ентите изпълниха дълга си. И не само в борбата с тоя, хуум, тоя проклет дървоубиец, който живееше тук. Насам беше нахлуло и гъмжило от ония, бурарум, ония грознооки, черноръки, кривокраки, каменносърдечни, ноктолапи, сквернокоремести, кръвожадни, моримайтесикахонда, хуум, е, нали сте припрян народ, а пък пълното им име е дълго като безчетните години на страдания, та да кажем просто — оная сган, орките; те дойдоха през Реката, други се спуснаха от Севера и покрай гората Лаурелиндоренан, в която не можеха да проникнат благодарение на тия Велики владетели. — Той се поклони на Владетеля и Владетелката на Лориен. — Та тия същите скверни твари бяха твърде изненадани, като ни срещнаха сред Равнината, защото досега не бяха чували за нас, макар че и за по-почтен народ можем да кажем същото. И малцина ще ни запомнят, защото на пръсти се броят ония, що се спасиха с бягство, а Реката погълна повечето от тях. Но така стана добре за вас, защото, ако не ни бяха срещнали, кралят на степните земи нямаше да поеме на поход, а ако го бе сторил, на връщане не би открил родния си дом.

— Знаем добре това — каза Арагорн, — и Минас Тирит, и Едорас не ще го забравят никога.

— Никога е прекалено дълга дума, дори за мен — каза Дървобрад. — Докато трае кралството ти, искаш да кажеш, но наистина дълго ще трябва да трае, та ентите да го сметнат за продължително.

— Започва Новата епоха — каза Гандалф — и кой знае дали в нея кралствата човешки няма да те надживеят, приятелю Ветроклин. Но хайде сега, кажи ми, какво става със задачата, която ти отредих? Как е Саруман? Още ли не му е омръзнал Ортанк? Няма да ти повярвам, ако кажеш, че според него и изгледът пред прозорците му е подобрен.

Дървобрад се вгледа в Гандалф — лукаво, помисли си Мери.

— А! — каза ентът. — Знаех си, че натам ще поведеш разговора. Омръзнал ли му е Ортанк? Много му беше омръзнал накрая, но още повече му омръзна гласът ми. Хуум! Разправих му няколко дълги приказки… поне вие бихте ги сметнали за дълги.

— Защо те е слушал тогава? Да не би да си влизал в Ортанк? — запита Гандалф.

— Хуум, не, не в Ортанк! Но той идваше на прозореца си и слушаше, защото нямаше как другояче да узнае новините, а жадуваше за тях; аз пък се постарах да чуе и останалото. Добавих много, много неща, за които щеше да е добре да поразмисли. Много му омръзна. Винаги е бил припрян. Това го погуби.

— Забелязвам, добри ми Ветроклин — каза Гандалф, — че си подбираш думите твърде грижливо: живееше, беше — все в минало време. Ами настоящето? Да не е умрял?

— Не, не е умрял, доколкото знам — отвърна Дървобрад. — Но си замина. Да, замина си преди седем дни. Аз го пуснах. Не беше останало кой знае колко от прежния му облик — на бледа сянка приличаше, когато изпълзя навън заедно с онова змийско създание. И недей да ми разправяш, Гандалф, че съм обещал да го пазя. Знам. Но нещата се промениха напоследък. Пазих го, докато стана безвреден. Трябва да знаеш, че най-много мразя да държат в клетки живи създания и само в крайна нужда бих го сторил дори на подобни твари. Щом са изтръгнати отровните зъби, змията може да пълзи накъдето си ще.

— Може и да си прав — каза Гандалф, — но си мисля, че тази змия си е запазила поне един зъб. Останала му е отровата на гласа и предполагам, че знаейки слабото място в сърцето ти, е успял да те предума, да, тъкмо теб, Дървобрад. Е, стореното — сторено и няма какво да приказваме. Колкото до кулата Ортанк, тя отново става владение на краля. Макар че едва ли ще му потрябва.

— Тепърва ще видим — каза Арагорн. — А тази долина ще подаря на ентите, стига да пазят Ортанк и никого да не пускат насам без мое разрешение.

— Кулата е заключена — каза Дървобрад. — Накарах Саруман да я заключи и да ми предаде ключовете. Сега са у Бързолъч.

Бързолъч се поклони като дърво, люшнато от вятъра, и подаде на Арагорн два големи черни ключа със сложна форма, закачени на стоманен пръстен.

— Още веднъж ви благодаря и се прощавам с вас — каза Арагорн. — Нека гората ви отново да се разлиства в мир и покой. А когато напълните долината, ще намерите предостатъчно място на запад от планините, където сте бродили в древни времена.

Лицето на Дървобрад се изпълни с печал.

— Горите може и да растат — каза той. — Лесовете може и да се разпростират. Но не и ентите. Няма вече ентчета.

— Ала сега можете да се надявате на успех в издирванията си — възрази Арагорн. — Дълго затворените източни земи са открити за вас.

Но Дървобрад поклати глава.

— Дълъг е пътят. И хората станаха много напоследък. Но аз съвсем съм забравил добрите обноски! Ще останете ли тук да си отпочинете. А може би някой желае да мине през гората Ветроклин, за да скъси пътя към дома? — Той погледна Келеборн и Галадриел.

Но всички освен Леголас казаха, че вече трябва да се сбогуват и да потеглят — кой на юг, кой на запад.

— Хайде, Гимли! — рече Леголас. — С разрешение на Ветроклин сега ще посетя дебрите на Ентолес и ще видя дървета, каквито вече не се срещат нийде другаде из Средната земя. Ти ще дойдеш с мен, както си дал дума; тъй ще стигнем до родните ми места в Мраколес и ще продължим по-нататък.

Макар да не изглеждаше твърде доволен, Гимли се съгласи.

— И тук най-сетне свършва Задругата на Пръстена — каза Арагорн. — Ала се надявам не след дълго да се завърнете в моята страна с обещаната помощ.

— Ще се върнем, ако разрешат нашите владетели — каза Гимли. — Е, сбогом, скъпи ми хобити! Сега вече сигурно ще се доберете здрави и читави до родния дом, та да спя спокойно, без страх за живота ви. Ще се обаждаме когато можем, пък дано и да се срещаме, но се боя, че вече никога не ще се съберем всички заедно.

Дървобрад се сбогува поред с всеки от гостите и трижди се поклони с бавна почит пред Келеборн и Галадриел.

— Много, много отдавна не сме се срещали сред камъни и дървеса — рече той. — А ванимар ванцмалцон ностари! Писано ни било само тъй да се срещнем, преди края. Защото светът се променя: усещам го във водата, в земята, в аромата на въздуха. Не вярвам да се срещнем пак.

А Келеборн отвърна:

— Не знам, старши братко. Но Галадриел добави:

— Не в Средната земя, не преди изчезналите земи отново да изплуват от морските талази. И тогава може отново да се срещнем напролет сред върбовия лъг на Тасаринан. Сбогом!

Мери и Пипин се сбогуваха последни със стария ент и като ги погледна, той се развесели.

— Е, веселячета мои, ще пийнете ли на раздяла още по глътка еликсир?

— Иска ли питане — отвърнаха те и той ги отведе в сянката на едно дърво. Там видяха огромна каменна делва. Дървобрад напълни три паници и хобитите отпиха; странните му очи ги гледаха над ръба на паницата.

— Внимавайте, внимавайте! — подхвърли той. — Пораснали сте, откакто ви видях за последен път.

Всички се разсмяха и пресушиха паниците.

— Е, сбогом! — добави ентът. — И не забравяйте да ми обадите, ако по вашия край се чуят вести за ентругите.

В прощален поздрав той размаха ръце към цялата група и потъна между дърветата.

Сега поеха по-бързо, устремени към Роханския пролом; най-сетне Арагорн се сбогува с тях близо до мястото, където Пипин бе надникнал в Камъка от Ортанк. Тъжно се разделяха хобитите с Арагорн — техния верен водач през толкова много премеждия.

— Ех, ако имахме камък, с който да виждаме приятелите си и да разговаряме отдалеч! — въздъхна Пипин.

— Вече е останал само един за тази цел — отвърна Арагорн. — Колкото до другия, от Минас Тирит, ти не би желал да видиш онова, което ще ти покаже. Но кралят трябва да задържи при себе си Палантира от Ортанк, за да вижда какво става в кралството му и как работят неговите служители. Не забравяй, Перегрин Тук, че си гондорски рицар и аз не съм те освободил от тая длъжност. Сега потегляш в отпуск, но може пак да те повикам. Помнете, скъпи приятели от Графството, че моето кралство се простира и на север. Някой ден мога да дойда нататък.

После Арагорн се сбогува със Келеборн и Галадриел и Владетелката му каза:

— Елфически камък, през мрак стигна до надеждата и днес имаш всичко, що бе мечтал. Не пропилявай дните си! А Келеборн добави:

— Сбогом, родственико! Дано съдбата ти е по-добра от моята и съкровището ти да остане при теб докрай!

С тия думи се разделиха, а вече се свечеряваше, когато се обърнаха след малко, видяха краля на Запада да седи неподвижно на коня си, обкръжен от рицарите; залязващото Слънце бе слязло над тях и доспехите им сияеха като червено злато, а бялата мантия на Арагорн се превръщаше в пламък. Сетне Арагорн вдигна високо зеления камък и от ръката му лумна изумруден огън.

Скоро оредялата дружина зави на запад покрай Исен, мина през Пролома към необятните равнини, после свърна на север и пресече границите на страната Дун. Местните жители бягаха и се криеха, защото се бояха от елфите, макар те рядко да идваха в страната им, но пътниците не им обръщаха внимание — отрядът все още беше голям и разполагаше с всичко необходимо; продължиха спокойно по пътя си, спирайки на бивак където пожелаят.

На шестия ден подир раздялата с краля пресякоха една гора, слизаща откъм хълмовете в подножието на Мъгливите планини, които сега оставаха отдясно. Излизайки на открито по залез-слънце, те догониха старец в мръсни бели дрипи, подпрян на тояжка. Подир него се влачеше с хленч още един просяк.

— Е, Саруман! — каза Гандалф. — Накъде си тръгнал?

— Какво те засяга? — отвърна той. — Не ме ли съсипа колкото искаше, та сега да следиш и накъде ходя?

— Знаеш отговора: не и не — каза Гандалф. — Както и да е, времето на делата ми вече е към края си. Кралят се нагърби с товара. Ако бе изчакал в Ортанк, щеше да го видиш, а той щеше да прояви мъдрост и милосърдие.

— Толкова по-добре, че съм се измъкнал — възрази Саруман. — От него не искам нито едното, нито другото. И за да отговоря на първия ти въпрос — търся как да напусна кралството му.

— Значи пак си тръгнал по грешен път и не виждам надежда в края на пътя ти — каза Гандалф. — Но нима ще отблъснеш помощта ни? Готови сме да ти я предложим.

— На мен? — възкликна Саруман. — Не, само не ми се усмихвай! Предпочитам те намръщен. Колкото до тая Владетелка сред вас — не й вярвам, тя открай време ме мрази и съзаклятничи с теб. Не се съмнявам, че те е довела насам, за да злорадствува над моята несрета. Ако знаех, че ме преследвате, щях да ви лиша от това удоволствие.

— Саруман — рече Гандалф, — други задачи имаме и други грижи ни се струват по-срочни от тая да те преследваме. Приеми, че късметът те е застигнал — сега имаш последен шанс.

— Радвам се, ако наистина е последен — каза Саруман, — така ще си спестя досадата да отказвам. Всичките ми надежди рухнаха, но с вас няма да деля. Ако изобщо имате надежда. — За миг очите му пламнаха. — Вървете! Ненапразно с векове съм изучавал тайните науки. Вие сами се обрекохте и го знаете. В дългото скитничество ще ме теши мисълта, че унищожавайки моя дом, срутихте и своя. Кой кораб ще ви върне сега през морската шир? — изкикоти се той. — Сив ще е корабът, пълен с призраци. — Той отново се разсмя, но гласът му бе пресеклив и грозен. — Ставай, идиот такъв! — кресна той на другия просяк, който бе седнал на земята, шибна го с тояжката си. — Хайде обратно! Щом тия хубавци са тръгнали по нашия път, ние ще поемем друг. Тръгвай, че няма да получиш и залък за вечеря!

Просякът се обърна и се повлече край пътниците, хленчейки:

— Горкият стар Грима! Горкият стар Грима! Все него бият и хокат. Как го мразя! Ех, ако можех да го напусна!

— Напусни го тогава! — каза Гандалф.

Но Змийския език само стрелна Гандалф с ужасените си сълзливи очи и побърза да се затътри след Саруман. Минавайки покрай отряда, окаяната двойка наближи хобитите. Саруман спря и се втренчи в тях; те го изгледаха с жалост.

— Значи и вие сте дошли да злорадствувате, а, таралежчета мои? — рече той. — Хич не ви е грижа за нуждите на един беден просяк, нали? Имате си всичко — храна, хубави дрехи и най-добър лист за лулите. О, да, знам! Знам откъде сте го взели. Няма да дадете на просяка да си напълни лулата, нали?

— Бих ти дал, ако имах — каза Фродо.

— Ако изчакаш малко, ще ти дам колкото ми е останало — обади се Мери, наведе се и затършува из чантата на седлото си. После подаде на Саруман кожена кесия. — Вземи каквото има вътре. Полага ти се, взех го от руините на Исенгард.

— Мое е, да, мое и скъпо платено! — провикна се Саруман, грабвайки кесията. — Разплатата е символична, обзалагам се, че си взел повече. Е, няма как, просякът трябва да благодари, щом крадецът връща поне троха от имота му. Нищо, дано останалото ти свърши работа, като се върнеш у дома — там ще откриеш, че в Южната околия работите вървят по-зле, отколкото би желал. И нека още дълго остане без лист вашият народ!

— Благодаря! — каза Мери. — В такъв случай ще си прибера кесията — тя не е твоя и отдавна пътува с мен. Можеш да си завиеш листа в парцал.

— Кражба за кражба — озъби се Саруман, обърна гръб на Мери, подритна Змийския език и се запъти към гората.

— Хубава работа! — рече Пипин. — Ами ние ако вземем да се оплакваме, дето орките ни нападнаха, нараниха и влачиха през Рохан?

— А! — обади се Сам. — И платено, казва. Питам се, с какво ли? И никак не ми прозвучаха добре приказките му за Южната околия. Време е да се връщаме.

— Сигурен съм в това — каза Фродо. — Но ако искаме да видим Билбо, ще трябва да се позабавим. Каквото ще да става, най-напред отивам в Ломидол.

— Да, мисля, че така ще е най-добре — каза Гандалф. — Но жалко за Саруман! Боя се, че вече нищо не можем да направим за нето. Съвсем се е съсухрил. Все едно, не съм уверен в правотата на Дървобрад — чини ми се, че този човек може да стори още пакости.

На следващия ден навлязоха в северните области на страната Дун, където не живееха хора, макар местността да бе зелена и приятна. Долетя септември със златни дни и сребърни нощи, а отрядът пътуваше, без да бърза, докато стигна до Лебедова река и намери стария брод на изток от водопадите, където течението рязко се спускаше към низините. Покрити с мъгла, далече на запад лежаха езерата и островчетата, през които тя лъкатушеше на път към Сив талаз; безброй лебеди виеха гнездата си там сред гъстите тръстики.

Тъй навлязоха в Ерегион и най-сетне ясно утро грейна над искрящите мъгли; от невисокия хълм, на който бяха разпънали лагера си, пътниците зърнаха как далече на изток Слънцето огрява три върха, устремени към небето сред литналите облаци — Карадрас, Келебдил, Фануидхол. Наближаваха Портите на Мория.

Задържаха се тук седем дни, защото наближаваше времето на нова печална раздяла. Келеборн, Галадриел и свитата им скоро щяха да завият на изток, за да минат през Портата на Червения рог и по Смутнолейската стълба да се спуснат към своята страна. Дотук бяха пътували по западните пътища, защото имаха за какво да поговорят с Елронд и Гандалф. Сега се бавеха пак заради тия беседи с приятелите си. Вечер хобитите се унасяха в дълбок сън, а те още дълго седяха под звездите, спомняйки си отминали епохи, радости и труд, или пък увлечени в планове за бъдните дни. Ако бе минал някой случаен странник, едва ли би видял или чул нещо — само би му се сторило, че зърва сиви каменни фигури, паметници на забравени неща, изгубени днес в тия ненаселени местности. Защото те не помръдваха и не разговаряха гласно, а се взираха в умовете си; само очите им потрепваха и лумваха с мислите, прелитащи помежду им.

Но накрая всичко бе казано и те отново се разделиха за малко — докато дойде време да изчезнат Трите Пръстена. Наметнал сивите си плащове, народът на Лориен препусна към планините и бързо се сля с камъни и сенки, а тия, които трябваше да продължат към Ломидол, стояха на хълма и гледаха, докато от прииждащата мъгла излетя ярък проблясък; не видяха нищо повече. Фродо разбра, че Галадриел е размахала пръстена си за сбогом. Сам извърна лице и въздъхна:

— Как бих искал да се върна в Лориен!

Най-сетне една вечер те прехвърлиха високите бърда и внезапно, както винаги изглеждаше за пътниците, излязоха на ръба на дълбоката долина Ломидол. Далече долу зърнаха лампите в дома на Елронд. Спуснаха се натам, пресякоха моста, стигнаха до вратата и целият дворец се изпълни със светлина и радост от завръщането на Елронд.

Най-напред, преди да похапнат, да се измият и дори преди да свалят плащовете, хобитите хукнаха да търсят Билбо. Откриха го самичък в малката му стаичка. Навсякъде се търкаляха хартии, писалки и моливи, но Билбо седеше на столче пред ярко пламтящо огънче. Изглеждаше престарял, но умиротворен и сънлив. Когато нахълтаха, той отвори очи и вдигна глава.

— Здрасти, здрасти! Значи се върнахте? Тъкмо утре имам рожден ден. Колко умно сте го измислили! Знаете ли, че навършвам сто двадесет и девет? А след година, живот и здраве, ще се изравня със Стария Тук. Ще ми се да го надмина, но тепърва ще видим.

След като отпразнуваха рождения ден на Билбо, четиримата хобити постояха в Ломидол още няколко дни и дълго седяха със стария си приятел, който вече почти не напускаше стаята си и излизаше само за обяд и вечеря. Спрямо трапезата все още бе точен като часовник и рядко пропускаше да се събуди навреме. Насядали край огнището, поред му разказваха всичко, което можеха да си припомнят за дългите пътешествия и приключения. Отначало той се преструваше, че записва, но често задрямваше, а когато се събуждаше, бързаше да каже:

— Блестящо! Изумително! Но докъде бяхме стигнали? И те пак подхващаха разказа от мястото, на което бе почнал да клюма.

Единствената част, която, изглежда, наистина го развълнува и прикова вниманието му, бе короноването и сватбата на Арагорн.

— Разбира се, имах покана за церемонията — каза той. — Откога я чакам! Но като се стигна дотам, не щеш ли, открих, че съм твърде зает, пък и е толкова досадно да се събира багаж за път.

Бяха отминали почти две седмици, когато, надничайки през прозореца си, Фродо видя, че нощес е паднала слана и паяжините са се превърнали в бели дантели. Изведнъж разбра, че трябва да иде да се сбогува с Билбо. Времето още беше спокойно и ясно след незапомнено хубавото лято, но бе настъпил октомври и скоро щяха да налетят дъждове и хали. А ги чакаше още дълъг път. И все пак не мисълта за времето го раздвижваше. Имаше чувството, че вече трябва да се връща в Графството. Сам споделяше вълненията му. Предната вечер бе казал:

— Е, господин Фродо, надалеч пътувахме и много видяхме, но мисля, че не сме срещали нищо по-хубаво от този край. Тук има от всичко по малко, нали разбирате — и Графството, и Златната гора, и Гондор, и кралските дворци, и хановете, и ливадите, и планините, всичко накуп. Ала някак си усещам, че скоро трябва да си вървим. Право да си кажа, боя се за моя Старик.

— Да, от всичко по малко, Сам, освен Морето — бе отвърнал Фродо и сега си го повтори: „Освен Морето.“

Същия ден Фродо поговори с Елронд и се разбраха отпътуването да стане на следващата сутрин. За велика радост на хобитите Гандалф каза:

— Мисля да дойда и аз. Поне до Брее. Искам да се видя с Мажирепей.

Вечерта отидоха да се сбогуват с Билбо.

— Е, няма как, щом трябва да вървите — каза той. — Съжалявам. Ще ми липсвате. Приятна ми бе мисълта, че се навъртате наоколо. Но напоследък нещо съм станал много сънлив.

После той подари на Фродо митрилната си ризница и Жилото, забравяйки, че вече го е сторил, подари му и три премъдри книги, които бе написал през изминалите години с нечетливия си почерк и бе отбелязал отзад на червените обложки: Превел от елфически Б. Т.

На Сам подари кесийка злато.

— Комай е последната капка от съкровището на Смог — каза той. — Може да ти свърши работа, ако мислиш да се жениш, Сам.

Сам се изчерви.

— На вас, момци млади, нямам какво да дам — обърна се Билбо към Мери и Пипин — освен добри съвети. — И след като щедро изпълни това си обещание, той добави накрая мисъл, достойна за истински жител на Графството. — Гледайте да не ви пораснат главите повече от шапките! Ако не престанете да растете в най-скоро време, скъпичко ще ви струват и шапки, и дрехи.

— Щом ти си решил да надминеш Стария Тук — отвърна Пипин, — не виждам защо пък ние да не се помъчим да надминем Бикогласния.

Билбо се разсмя и измъкна от джоба си две красиви лули с изящен сребърен филигран и перлени мундщуци.

— Мислете си за мен, когато ги палите! — каза той. — Елфите ми ги направиха, но аз вече не пуша.

После клюмна и задряма за малко, а когато се събуди, рече:

— Та докъде бяхме стигнали? Да, разбира се, подаръците. Тъкмо се сетих: Фродо, какво стана с оня пръстен, дето ми го беше взел?

— Изгубих го, скъпи Билбо — отвърна Фродо. — Знаеш ли, отървах се от него.

— Колко жалко! — въздъхна Билбо. — Тъй ми се искаше пак да го видя. О, не, колко съм глупав! Нали затова беше тръгнал — да се отървеш от него? Но всичко е тъй объркано, толкова други неща се намесиха: историите на Арагорн и Белият съвет, и Гондор, и Конниците, и Южняците, и земеслоните… ти наистина ли ги видя, Сам?… И пещери, и кули, и златни дървета, и какво ли не още. Явно след пътешествието си съм се върнал съвсем напряко. Мисля, че Гандалф можеше да ме поразведе насам-натам. Но тогава търгът щеше да свърши, преди да се завърна, и щях да си имам още повече неприятности. Все едно, вече е късно и всъщност мисля, че е много по-приятно да си седя тук и да слушам кое как е било. Огънят грее чудесно, храната е превъзходна и елфите се появяват тутакси, щом ми потрябват. Какво друго да искам?

Започва Път от моя праг —

безкраен, ограден с треви.

И докато Билбо мърмореше думите, главата му клюмна на гърдите и той заспа дълбоко.

Мракът в стаята се сгъсти и огънят в камината се разгоря, хобитите се вгледаха в спящия Билбо и видяха, че на лицето му грее усмивка. Дълго седяха в мълчание, после Сам се озърна из стаята, видя как трепкат сенки по стените и тихичко каза:

— Не ми се вярва много да е писал, докато ни нямаше, господин Фродо. Вече никога няма да напише история.

При тия думи Билбо поотвори око, като че бе чул. После се събуди.

— Нали виждате колко съм сънлив — каза той. — А когато ми остане време за писане, само на поезия ме избива. Питам се, Фродо, скъпо мое момче, дали ще ти е много неприятно да поразчистиш малко, преди да си заминеш? Ако искаш, събери записките, документите и дневника ми и ги вземи. Разбираш ли, нямам много време за подборки и подреждане. Сам да ти помогне, а като оформиш всичко, върни се да го прегледам. Ще се постарая да не съм много критичен.

— Разбира се, че ще го сторя! — каза Фродо. — И, разбира се, скоро ще дойда — вече няма да е опасно. Сега си имаме истински крал и той бързо ще оправи пътищата.

— Благодаря, мило момче! — каза Билбо. — Наистина много ме успокои.

И той пак задряма.

На следващия ден Гандалф и хобитите се сбогуваха с Билбо в стаичката му, защото навън беше студено, после се простиха с Елронд и близките му.

Докато Фродо стоеше на прага, Елронд му пожела лек път, благослови го и рече:

— Мисля, Фродо, че ако не побързаш, може и да не се наложи да идваш насам. Пак по това годишно време, когато златните листа се готвят да покрият земята, търси Билбо в горите на Графството. Аз ще бъда с него.

Никой друг не чу тия думи и Фродо ги съхрани за себе си.