Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (51)

ГЛАВА 3
РОХАНСКИЯТ СБОР

Сега всички пътища водеха на изток срещу близката война и връхлитащата Сянка. И докато в Гондор Пипин стоеше край Голямата градска порта и гледаше принца на Дол Амрот да се задава с развени знамена, в Рохан кралят се спускаше по хълмовете.

Денят гаснеше. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги остри сенки пред нозете на Конниците. Мракът вече се бе промъкнал под клоните на шепнещите борови гори, покрили стръмните планински склонове. След тежкия ден кралят яздеше бавно. Скоро пътеката заобиколи грамадна скална издатина и се спусна в здрача сред тихите въздишки на дърветата. Заслизаха надолу, надолу в дълга лъкатушна колона. Когато най-сетне стигнаха дъното на клисурата, откриха, че в дълбините е настанала вечер. Слънцето бе залязло. Здрач покриваше водопадите.

През целия ден бяха следвали бързия поток, който се спускаше от високия проход и се провираше долу в теснината между обрасли с борове урви, а сега минаваше през каменна порта навън и се изливаше в широката долина. Конниците продължиха покрай него и внезапно пред тях се разкри Черноденската долина, огласена от вечерния ромон на водите. Тук белият Снегоструй, придошъл от притоците си, бурно летеше по камъните сред пръски пяна и слизаше към Едорас и зелените хълмове сред равнините. Далече надясно над просторната долина се извисяваше величавият Крепкорог, опрян сред облаците на могъщите си устои; назъбеният му връх, покрит с вечни снегове, блестеше далеч над света — синкавосенчест на изток, обагрен от кървав залез на запад.

Мери огледа учудено този странен край, за който толкова бе слушал през дългия път. Свят без небе, в който през мътните сенки на въздушната бездна взорът му срещаше само възходящи склонове, огромни каменни стени и навъсени пропасти, увенчани с мъгла. Поспря за малко в полудрямка, заслушан в ромона на водата, шепота на дърветата, пукота на камъните и необятната очакваща тишина, спотаена зад всеки звук. Той обичаше планините или по-скоро бе харесвал мисълта за тях, придружаваща разказите за далечни страни, ала сега го потискаше непоносимата тежест на безкрайната Средна земя. Копнееше да се скрие от тая величественост край огнището в някоя спокойна стаичка.

Беше много изморен, защото, макар да яздеха бавно, почти не бяха почивали. Близо три изтощителни дни час подир час се бе друсал нагоре-надолу през проходи, дълги долини и безброй потоци. Понякога, когато пътят бе по-широк, яздеше край краля, без да забелязва, че много от Конниците се усмихват, като ги виждат заедно — хобитът на дребно и рошаво сиво пони и Владетелят на Рохан на могъщия си бял кон. В тия минути разговаряше с Теоден, разказваше му за дома си и делата на народа на Графството или на свой ред слушаше разкази за Пределите и величието на древните им жители. Но най-често, особено през последния ден, Мери яздеше самичък зад краля, без да казва нищо, и се мъчеше да разбере бавната, звучна роханска реч, която дочуваше откъм мъжете зад себе си. Струваше му се, че в този език среща много познати думи, макар и изричани по-звънко и натъртено, отколкото в Графството, ала не успяваше да ги свърже в изречения. От време на време ясният глас на някой Конник се извисяваше във волна песен и Мери усещаше как сърцето му трепва, макар да не знаеше за какво е песента.

Сред всички тия хора изпитваше самота, особено сега, в края на деня. Питаше се къде ли се е изгубил Пипин из този странен свят, какво е станало с Арагорн, Леголас и Гимли. И изведнъж сякаш хладна десница докосна сърцето му — спомни си за Фродо и Сам.

— Забравям ги! — укори се той. — А те са по-важни от всички нас. Нали дойдох да им помогна, но сега, ако още са живи, сигурно са на стотици мили оттук.

Побиха го тръпки.

— Черноден най-сетне! — каза Еомер. — Пътуването наближава към края си.

Спряха. От тесния проход се спускаха стръмни пътеки. Като през висок прозорец виждаха само част от просторната долина сред здрача долу. Край реката примигваше самотна светлинка.

— Това пътуване може и да е свършило — каза Теоден, — но още дълъг път ме чака. Луната снощи бе пълна и призори ще трябва да препусна към Едорас за сбора на Пределите.

— Но ако приемеш моя съвет — тихичко изрече Еомер, — сетне ще се завърнеш насам, докато войната свърши с победа или поражение.

Теоден се усмихна.

— Не, сине мой, както реших да те наричам, недей да мълвиш коварните слова на Змийския език в старческите ми уши! — Той разкърши плещи и се озърна към дългата колона бойци, която се губеше в здрача. — В тия няколко дни, откакто потеглих на запад, сякаш се сбират дълги години, ала вече никога не ще се подпра на тояжка. Ако загубим войната, каква полза да се крия из хълмовете? А ако победим, ще има ли скръб, та дори и да падна в устрема на сетните си сили? Но да оставим това засега. Тази нощ ще почивам в Твърдината Черноден. Останала ни е поне една спокойна вечер. Да вървим!

В прииждащия здрач се спуснаха към долината. Тук Снегоструй течеше край западните склонове и скоро пътеката ги доведе до брод, където плитките води звучно припяваха по камънака. Край брода имаше стража. Когато кралят наближи, от сянката на скалите изскочи група бойци; щом го видяха, те радостно закрещяха:

— Теоден крал! Теоден крал! Кралят на Пределите се завръща! После един от тях протяжно засвири с рог. Зовът отекна из долината. Отдалече му отвърнаха рогове и отвъд реката пламнаха светлини.

И изведнъж високо горе избухна мощната песен на фанфари, сякаш събрани в някаква пещера, която сливаше звуците в един глас и го отпращаше да тътне и да оглася каменните стени.

И тъй кралят на Пределите се завърна победоносно от Запада към Черноден в подножието на Белите планини. Там завари вече събрана цялата останала сила на своя народ; щом узнаха за приближаването му, воеводите препуснаха да го посрещнат край брода с вести от Гандалф. Начело бе застанал Дунхере, вожд на местните жители.

— Преди три дни призори, господарю — каза той, — Сенкогрив долетя като Западния вихър в Едорас и Гандалф възрадва сърцата ни с вест за твоята победа. Но донесе и заръка от теб час по-скоро да сбираме Конниците. А сетне долетя крилатата Сянка.

— Крилатата Сянка? — повтори Теоден. — И ние я видяхме, но това бе посред нощ, преди Гандалф да ни напусне.

— Може би, господарю — отвърна Дунхере. — Дали е била същата или друга като нея, но онази сутрин над Едорас прелетя чернилка с формата на чудовищна птица и всички мъже затрепераха от страх. Тя надвисна над Медуселд и като се спусна надолу, почти до фронтона, нададе крясък, от който сърцата ни примряха. Точно тогава Гандалф ни посъветва да не се сбираме в полята, а да те срещнем тук, в долината под планинските склонове. Заръча ни още да палим светлини и огньове само в крайна нужда. Така и сторихме. Гандалф говореше заповедно. Вярваме, че такава е била волята ти. Ония злокобни твари не са се мяркали над Черноденската долина.

— Добре — каза Теоден. — Сега отивам в Твърдината и преди да си почина, ще се срещна там с пълководците и воеводите. Нека незабавно да дойдат при мен!

Пътят завиваше право на изток и пресичаше долината, която тук беше малко по-широка от половин миля. Наоколо се разстилаха посивели от здрача равнини и ливади, покрити с жилава трева, но отсреща, по другия склон, Мери зърна навъсена стена, последно разклонение от могъщите корени на Крепкорог, прорязани от реката в древни времена.

На всяко равно местенце се тълпяха хора. Някои се стичаха към пътя да посрещнат с радостни възгласи краля и конниците от Запада, ала зад тях се простираха надалеч стройни редици от палатки и сергии, коневръзи, оръжейници и пирамиди от копия, настръхнали като наскоро посадени горички. Огромното сборище вече чезнеше в сянка, ала макар от възвишенията да повяваше мразовит нощен вятър, никъде не припламваха фенери, не лумваха огньове. Часови в тежки плащове крачеха напред-назад.

Мери се запита колко ли конници има тук. Не можеше да определи 6роя им в прииждащия здрач, но армията изглеждаше многохилядна. Докато се озърташе наляво-надясно, кралският отряд достигна подножието на надвисналата канара в източния край на долината; тук пътеката рязко се изкачваше нагоре и Мери учудено вдигна поглед. Никога не бе виждал подобен път — велико творение на човешките ръце, останало от времената, за които не се помнеха и легенди. Виеше се нагоре като змия по отвесния ръб на скалата. Стръмен като стълба, възвиваше напред-назад и се катереше все по-нагоре. По него можеха да се изкачват коне и бавно да се изтеглят каруци, но никакъв враг не би могъл да мине, докато горе имаше защитници. На всеки завой на пътя стърчаха високи камъни, изсечени във формата на едри, тантурести мъже, седнали с кръстосани нозе и отпуснали дебели ръце върху издутите си кореми. Ветровете на безчетни години бяха заличили лицата на някои от тях, оставяйки само тъмните дупки на очите, който още се взираха към минувачите. Конниците не ги и поглеждаха наричаха ги Пукели и почти не им обръщаха внимание — ни сила, ни ужас бяха останали в изваянията, ала Мери гледаше с изумление, едва ли не с жал, как се издигат скръбно в здрача.

След малко се озърна и разбра, че вече са на неколкостотин фута над долината, ала далече долу още се различаваше смътно лъкатушната колона от Конници, които пресичаха брода и се упътваха към приготвения за тях лагер. Само кралят и стражата му отиваха в Твърдината. Накрая кралският отряд стигна до остър ръб и стръмният път се превърна в прорез между високи каменни стени, продължи още малко нагоре и излезе на широко плато. Наричаха го Елова ливада, зелена планинска поляна, обрасла с трева и пирен, високо над издълбаното дефиле на Снегоструй, в скута на величавите планини — на юг Крепкорог, на север острозъбият масив на Иренсага, а между тях срещу конниците се изправяше зловещата черна стена на Дуиморберг, Планината на призраците, със стръмни склонове, обрасли в мрачни борови гори. Двойна редица от безформени стърчащи камъни минаваше през средата на платото и се губеше в сумрака сред дърветата. Който дръзнеше да тръгне по този път, скоро стигаше до Тъмната клисура под Дуиморберг, където заплашително се възправяше каменната колона и зееше тъмната забранена врата.

Такъв бе мрачният Черноден, дело на отдавна забравени мъже. Имената им бяха изчезнали, не ги помнеше ни песен, ни легенда. За каква цел бяха изградили тая крепост, дали за таен храм или за гробница на крале, никой не знаеше. Бяха се трудили тук през Мрачните години, преди кораб да пристигне край западните брегове, преди да се издигне Гондор на Дунеданците, а сега бяха изчезнали и само древните Пукели още седяха по завоите на пътя.

Мери се загледа в редиците от крайпътни камъни — бяха изтъркани и черни, имаше килнати, имаше паднали, пропукани и строшени, приличаха на зъби в прегладняла старческа уста. Запита се защо ли са тук и се изплаши, че кралят може да продължи покрай тях към потайния мрак. После забеляза, че от двете страни на каменния път са се струпали палатки и чергила, ала не бяха край дърветата, а сякаш се отдръпваха от тях към ръба на канарата. Най-много шатри имаше отдясно, където Елова ливада се разширяваше; отляво лагерът беше по-малък и сред него се издигаше висок шатър. Оттам се зададе конник и отрядът слезе от пътя.

Когато наближиха, Мери видя, че на коня язди жена с проблясваща в здрача дълга плитка, ала с шлем, ризница до кръста и меч на пояса.

— Привет, Владетелю на Пределите! — извика тя. — Завръщането ти е радост за сърцето ми.

— А ти, Еовин — отвърна Теоден, — как си? Всичко ли е наред?

— Всичко е наред — каза тя, но Мери имаше чувството, че гласът й казва друго, и би решил, че е плакала, ако можеше да го очаква от девойка с тъй непреклонен лик. — Всичко е наред. Тежък бе пътят за народа, изтръгнат ненадейно от роден дом. Дочуха се и зли думи, защото отдавна войната не ни е прогонвала от зелените поля, ала зли дела нямаше. Сега навсякъде царува ред, както виждаш. Шатърът ти е готов — отдавна ме известиха за теб и знаех кога ще пристигнеш.

— Значи Арагорн е дошъл — каза Еомер. — Още ли е тук?

— Не, замина си — промълви Еовин и се обърна на югоизток да погледне към мрачните планини.

— Някъде отиде? — запита Еомер.

— Не знам — отвърна тя. — Дойде по тъмно и препусна на сутринта, преди слънцето да изгрее над планинските върхове. Замина си.

— Скръб те мъчи, дъще — каза Теоден. — Какво се е случило? Кажи ми, не е ли говорил за онзи път? — Той посочи над притъмнелите каменни редици към Дуиморберг. — За Пътя на Мъртвите?

— Да, господарю — каза Еовин. — И навлезе в Сенките, от които никой не се е завръщал. Замина си.

— Значи пътищата ни се разделят — каза Еомер. — Той е загубен. Ще трябва да тръгнем без него и надеждата ни се смалява.

Бавно пресякоха поляната, обрасла с нисък пирен и планински треви, и никой не промълви дума, докато стигнаха до кралския шатър. Мери откри, че тук всичко е готово за гостите, без да забравят и самия него. Бяха му разпънали малка палатка край кралските покои; той поседя вътре самичък, докато навън сновяха безброй мъже, дошли да се посъветват с краля. Настана нощ и на запад звездите увенчаха едва забележимите чела на планините, ала Изтокът бе мрачен и пуст. Крайпътните камъни бавно чезнеха от поглед, но отвъд тях, по-черна от мрака, още се мержелееше надвисналата исполинска сянка на Дуиморберг.

— Пътят на мъртвите — помърмори си той. — Пътят на Мъртвите? Какво значи всичко това? Всички ме изоставиха. Всеки пое към съдбата си: Гандалф и Пипин на изток към сраженията; Сам и Фродо към Мордор; Бързоход, Леголас и Гимли към Пътя на Мъртвите. Но вярвам, че скоро ще дойде и моят ред. Питам се за какво ли говорят и що смята да предприеме кралят. Където отиде той, там съм и аз. Посред тия мрачни мисли изведнъж се сети, че е прегладнял, и стана да види дали някой в този странен лагер не споделя чувствата му. В същия миг засвири тръба, и един вестоносец дотича да покани кралския оръженосец на трапезата.

В дъното на шатъра имаше кътче, оградено с бродирани завеси и застлано с кожи; тук Теоден бе седнал край малка масичка заедно с Еомер, Еовин и Дунхере, управникът на Черноденската долина. Мери застана край кралското място, готов да прислужва, ала старецът скоро се опомни от дълбоките размисли и се обърна с усмивка.

— Хайде, хайде, драги Мериадок! — каза той. — Няма да стоиш прав. Докато съм в земите си, ще седиш край мен и ще веселиш сърцето ми с разкази.

Направиха на хобита място вляво от краля, но никой не поиска да слуша разкази. Всъщност почти не разговаряха — хранеха се мълчаливо, докато Мери събра смелост да зададе въпроса, който го мъчеше.

— Господарю, вече два пъти чувам за Пътя на Мъртвите. Какъв този път? И къде е отишъл Бързоход, искам да кажа благородният Арагорн?

Кралят въздъхна, но никой не отговори. Накрая Еомер наруши мълчанието.

— Не знаем и скръб е натегнала в сърцата ни. Колкото до Пътя Мъртвите, ти сам мина първите му крачки. Не, не мисли думите ми за зла прокоба! Пътят, по който се изкачихме, води нататък, към Вратата в Тъмната клисура. Но никой не знае що има отвъд нея.

— Никой не знае — потвърди Теоден, — ала една древна лагенда, която днес малцина си спомнят, открехва донякъде вратите на тайната. Ако са верни старите предания, разказвани от баща на син в Еорловия род, то Вратата под Дуиморберг води към таен проход под планината, свършващ незнайно къде. Ала никой не е дръзвал да разбули тайните й, откакто Балдор, син на Брего, минал през нея и вече никога не се върнал сред хората. Прибързан облог сторил той, когато пресушил рога на празника, устроен от Брего в чест на новоизградения Медуселд и повече не се върнал при трона, който трябвало да наследи. Разправят, че Мъртвите от Мрачните години пазят пътя и не позволяват жив човек да пристъпи в тайните им покои, но понякога хората ги виждат как излизат от вратата като сенки и слизат по каменния път. Тогава в цялата долина вратите се залостват, завеси закриват прозорците и всички тръпнат от страх. Но Мъртвите излизат рядко, само в дни на дълбока тревога и приближаваща смърт.

— Ала в Черноденската долина разказват — прошепна Еовин, — че съвсем наскоро, в една безлунна нощ, наблизо минала огромна армия в странни одежди. Никой не знае откъде идвала, ала се изкачила по каменния път и изчезнала сред хълмовете, сякаш бързала към уречено място.

— Тогава защо Арагорн е тръгнал натам? — запита Мери. — Не знаете ли някакво обяснение?

— Ако не ти е казал нещо като на приятел — отвърна Еомер, — то никой сред живите не знае целта му.

— Стори ми се много променен, откакто го видях за пръв път в кралския дворец — каза Еовин. — Беше по-суров и по-стар. Обречен изглеждаше, сякаш Смъртта го бе позовала.

— Може наистина да е бил призован и сърцето ми усеща, че не ще го видя вече — каза Теоден. — Ала той е царствен мъж и велика съдба го чака. Виждам, дъще, че ти е нужна утеха в скръбта за този гост. Чуй тогава къде намирам утеха аз. Разказват, че когато Еорлингите дошли от Севера и пресекли Снегоструй, търсейки убежища за тежки времена, Брего и синът му Балдор се изкатерили по Стълбата на Твърдината и така стигнали пред Вратата. На прага седял древен старец; личало, че е бил царствен и снажен, ала неизброими години го били съсухрили като престарял камък. Те наистина го помислили за камък, защото не помръдвал и не изрекъл нито дума, додето не се опитали да го заобиколят и да влязат. Тогава гласът му долетял сякаш изпод земята и за тяхно изумление говорел на западняшки език:

„Пътят е затворен.“ Те спрели и като го погледнали, разбрали, че е още жив, ала той не ги поглеждал. „Пътят е затворен — повторил гласът му. — Изградили са го ония, що са Мъртви и Мъртвите го пазят, докато дойде време. Пътят е затворен.“ — „А кога ще дойде това време?“ — запитал Балдор. Но не получил отговор. Старецът издъхнал начаса и се проснал по очи и повече нашият народ не чул вест за древните планински жители. Ала може най-сетне да е дошло времето и Арагорн да успее да мине.

— Но как да разбере човек дали е дошло времето, или не освен ако дръзне да мине през Вратата? — запита Еомер. — Не бих тръгнал по онзи път, та ако ще да ме гонят всички армии на Мордор и да съм сам, без друго убежище. Уви, безумие е обхванало в тежък час този тъй сърцат мъж! Няма ли и без това достатъчно зло наоколо, та е тръгнал да го търси под земята? Войната наближава.

Той помълча и в този миг отвън се надигна врява, мъжки глас изкрещя името на Теоден и му отвърнаха възгласите на Стражата.

След малко капитанът на Стражата отметна завесата.

— Пристигнал е вестоносец от Гондор, господарю — каза той. — Иска незабавно да дойде при теб.

— Пуснете го! — нареди Теоден.

В шатъра влезе висок мъж и Мери едва сподави вика си за миг му се бе сторило, че Боромир е оживял и се връща отново. Сетне разбра, че греши; мъжът беше непознат, макар да приличаше на Боромир като роднина — висок, сивоок и горделив. Беше облечен като конник с тъмнозелен плащ над ситно изплетената ризница, на челото на шлема му блестеше сребърна звездичка. В ръката си стискаше стрела с черни пера и стоманено острие, боядисано в червено.

Той прегъна коляно и подаде стрелата на Теоден.

— Привет, Владетелю на Рохиримите, приятелю на Гондор! Аз съм Хиргон, вестоносец на Денетор и ти нося този знак за война. Безмерна беда е надвиснала над Гондор. Често са ни помагали Рохиримите, но сега Владетелят Денетор моли за цялата ти сила и бързина, инак Гондор най-сетне ще загине.

— Червената Стрела! — изрече Теоден и я пое като човек, който отдавна е очаквал зов, ала въпреки всичко го посреща с ужас. — Откакто се помня, не сме виждали Червената Стрела в нашите Предели.

Наистина ли е стигнало дотам? И какво очаква Владетелят Денетор от цялата ми сила и бързина?

— Ти по-добре знаеш, господарю — отвърна Хиргон. — Но не след дълго Минас Тирит може да бъде обкръжен и Владетелят Денетор ми заръча да предам, че за армията на Рохиримите ще е по-добре да е зад крепостните стени, отколкото навън — освен ако имаш сили да разкъсаш многохилядна обсада.

— Но той знае, че нашият народ предпочита да се сражава на коне сред равнините, че сме пръснати и ни трябва време, за да сберем Конниците. Кажи ми, Хиргон, не знае ли Владетелят на Минас Тирит повече, отколкото казва в съобщението си? Както навярно си видял, ние вече воюваме и не ни заварваш неподготвени. Гандалф Сивия беше сред нас и сега се събираме за поход към Изтока,

— Не мога да кажа какво знае или предполага Владетелят Денетор за всичко това — каза Хиргон. — Но положението ни е наистина отчаяно. Моят господар не ти заповядва, само те моли да си припомниш стара дружба и отдавна изречени клетви и за свое собствено добро да сториш каквото е по силите ти. Известиха ни, че много крале от Изтока са пристигнали в служба на Мордор. От Севера чак до полята на Дагорлад са почнали схватки и се носят слухове за война. От Юга наближават Харадримите и страх е обзел цялото ни крайбрежие, та не чакаме много помощ оттам. Бързай! Пред стените на Минас Тирит ще се решат съдбините на нашата епоха и ако приливът не спре там, ще залее прекрасните поля на Рохан и дори в тая Твърдина сред хълмовете не ще намериш убежище.

— Мрачни вести, макар да ги очаквах — промълви Теоден. — Но предай на Денетор, че даже и да нямаше заплаха за Рохан, пак щяхме да се притечем на помощ. Ала претърпяхме тежки загуби в битките с предателя Саруман и както сам казваш, трябва да помислим за северните и източните граници. Мрачният владетел, изглежда, е събрал тъй мощна войска, че може да се сражава с нас край Града и в същото време да нанесе съкрушителен удар през Реката нейде отвъд Портата на кралете. Но да не говорим вече за предпазливост. Ще дойдем. Мобилизацията е насрочена за утре. Щом се съберем, ще потеглим. По-рано бих могъл да пратя през равнините десет хиляди копия за ужас на врага. Боя се, че сега ще са по-малко, не ще оставя крепостите без охрана. Ала поне шест хиляди ще препуснат подир мен. Кажи на Денетор, че в този час сам кралят на Пределите ще потегли към Гондор, макар че може и да не се завърне. Най-много седмица остава, додето чуете откъм Севера вика на Еорловите синове.

— Седмица! — възкликна Хиргон. — Е, нека е тъй, щом трябва. Но ако не дочакаме друга, незнайна помощ, след седмица навярно ще заварите само рухнали стени. И все пак поне ще помрачите пиршеството на орките и смуглите мъже в Бялата кула.

— Поне това ще сторим — каза Теоден. — Но аз самият току-що идвам от битка и дълъг път и сега ще се оттегля да почина. Остани тук тази нощ. Утре ще видиш сбора на Рохан и ще препуснеш назад с нови сили и разведрено сърце. Утрото е по-мъдро от вечерта.

С тези думи кралят стана от трапезата и всички се изправиха.

— Сега идете да почивате и спете добре — каза той. — А ти, драги Мериадок, засега няма да ми трябваш. Но бъди готов да те повикам, щом изгрее слънцето.

— Ще бъда готов — отвърна Мери, — дори да ме повикаш по пътя на Мъртвите.

— Не изричай злокобни слова! — каза кралят. — Може и други пътища да носят това име. Но не съм казал, че ще ме придружаваш по пътя. Лека нощ!

— Няма да позволя да ме оставят тук, докато се върнат! — заяви Мери. — Няма, няма!

И като си повтаряше тези думи, най-сетне заспа в палатката. Призори го разтърси непознат боец.

— Събуди се, благородни Холбитла! — викна той.

Мери бавно се изтръгна от дълбокия сън и стреснато се надигна. Стори му се, че още е съвсем тъмно.

— Какво има? — запита той.

— Кралят те вика.

— Но слънцето още не е изгряло!

— Не е и днес няма да изгрее, благородни Холбитла. Сякаш завинаги е изчезнало под тежките облаци. Но дори слънцето да спре, времето не чака. Побързай!

Тършувайки за дрехите си, Мери надникна навън. Светът бе притъмнял. Даже въздухът изглеждаше кафяв и всичко наоколо беше сиво и черно, без сенки; безмълвие обгръщаше света. Не се виждаше дори формата на облаците, само далече на запад хищните пръсти на необятния здрач продължаваха да пъплят и през тях прозираше мъждива светлина. Отгоре надвисваше тежък, мрачен и безформен свод и зората сякаш чезнеше, вместо да се разгаря.

Наоколо тълпите гледаха нагоре и тихо разговаряха, всички лица бяха сиви и печални, по някои се изписваше страх. С натежало сърце Мери пристигна при краля. Тук беше Хиргон, гондорският вестоносец, а до него стоеше още един мъж в подобно облекло, но по-нисък и широкоплещест. Когато Мери влезе, той говореше на краля:

— От Мордор идва, господарю. Започна снощи по залез слънце. От хълмовете в Източния предел на твоето кралство го видях да се надига и да пълзи по небето, цяла нощ препусках, а той поглъщаше звездите зад мен. Сега огромният облак е надвиснал над земите оттук до Планините на Сянката и става все по-гъст. Войната вече е започнала.

Известно време кралят седя мълчаливо. Накрая заговори:

— Значи най-сетне идва великата битка на нашето време, която ще донесе края на много неща. Но поне вече няма защо де се крием. Ще препуснем направо по откритите пътища и с цялата бързина, на която сме способни. Сборът да почне веднага, не чакайте закъснелите. Имате ли достатъчни запаси в Минас Тирит? Ако ще бързаме, значи трябва да яздим без багаж и ще вземем храна и вода само колкото да ни стигнат до битката.

— Отдавна сме приготвили огромни запаси — отвърна Хиргон. — Сега препускайте без товар, колкото се може по-скоро!

— Щом е тъй, свикай глашатаите, Еомер — нареди Теоден. — Нека Конниците да се строят!

Еомер излезе. След малко в Твърдината засвириха тръби и отдолу долетя отговор, но песента им вече не звучеше ясно и смело, както я бе чул Мери снощи. Ревяха глухо, дрезгаво и зловещо в натежалия въздух.

— Потеглям на бой, драги Мериадок — обърна се кралят към Мери. — Не след дълго ще съм на път. Освобождавам те от службата, но не и от дружбата си. Ще останеш тук и ако искаш, ще служиш на лейди Еовин, която ще ръководи народа, докато ме няма.

— Ама… ама, господарю — заекна Мери. — Нали ти предложих меча си. Не искам да се разделяме така, кралю Теоден. Всичките ми приятели потеглиха на бой, срамота ще е да остана назад.

— Но ние яздим на мощни и бързи жребци — каза Теоден — и колкото и да е голямо сърцето ти, не можеш да яздиш такъв кон.

— Тогава ме вържете на коня, закачете ме на стремето или измислете нещо — възрази Мери. — Пътят е дълъг, но ако не мога да яздя, ще го пробягам пеш, пък ако ще да си разраня нозете и да пристигна седмици след вас.

Теоден се усмихна.

— Предпочитам да те взема на моя Снежногрив. Засега поне ще дойдеш с мен в Едорас и ще видиш Медуселд — натам отивам. Дотам Стиба ще издържи, големият бяг започва едва като стигнем до равнините.

Еовин се изправи.

— Ела сега, Мериадок! — каза тя. — Ще ти покажа какви доспехи съм ти приготвила.

Двамата излязоха заедно.

— Само това ме помоли Арагорн, да те въоръжа за битката — продължи Еовин, докато крачеха между палатките. — Изпълних молбата както можах. Сърцето ми предчувствува, че ще ти потрябват доспехи, преди да дойде краят.

Тя въведе Мери в една барачка сред шатрите на кралската стража и оръжейникът й поднесе малък шлем, кръгъл щит и друго снаряжение.

— Не ти намерихме ризница по мярка — каза Еовин, — нито пък имахме време да изковем броня, но ето ти як кожен корсет, колан и кинжал. Меч си имаш.

Мери се поклони и дамата му показа щита, който приличаше на получения от Гимли и беше украсен с емблемата на белия кон.

— Вземи всичко това и го носи към победа! — каза тя. — А сега на добър час, благородни Мериадок! Може пак да се срещнем някой ден.

И тъй сред прииждащия здрач Кралят на Пределите се приготви да поведе цялата си конница на изток. Сърцата бяха натежали и не един мъж тръпнеше в сянката. Ала роханците бяха непреклонни, верни на краля си и само нарядко се раздаваха ридания и вайкане, дори и в лагера сред Твърдината, където бяха настанени бежанците от Едорас — жени, деца и старци. Съдбата бе надвиснала над тях, ала те я гледаха мълчаливо.

Бързо отлетяха два часа и ето че кралят възседна своя просветващ в полумрака бял жребец. Изглеждаше висок и величав, макар изпод островърхия шлем да се сипеха белоснежни къдрици; мнозина се дивяха и сърцата им олекваха, като го виждаха тъй непокорен и смел. По широките брегове на шумната река се бяха строили в отряди около пет хиляди и петстотин конници в пълно бойно снаряжение и стотици други мъже с леко натоварени резервни коне. Изсвири самотна тръба. Кралят вдигна ръка и армията на Пределите безмълвно се раздвижи. Най-отпред яздеха дванадесет прославени конници от кралския род. Сетне идваше кралят с Еомер от дясната му страна. Беше се сбогувал с Еовин горе в Твърдината и споменът за раздялата го мъчеше, но той отклони мислите си към предстоящия път. Зад него Мери яздеше Стиба заедно с вестоностците от Гондор, а подир тях бяха още дванадесет души от кралския род. Минаха покрай дългите редици изпращачи със сурови, застинали лица. Но когато почти бяха стигнали до края на редицата, един от хората се вгледа проницателно в хобита. Младеж, помисли си Мери, като го изгледа на свой ред, не тъй висок и широкоплещест като останалите. Зърна проблясъка на ясни сиви очи, сетне изтръпна, защото изведнъж осъзна, че това е лице на човек без надежда, тръгнал да дири смъртта.

Спуснаха се по сивия път покрай подскачащия по камъните Снегоструй, минаха през селцата Подчернино и Вишесток, където скръбни женски лица надничаха от мрачните врати и тъй, без рог, арфа и мъжка песен започна големият поход към Изтока, за който отподире напяваха много поколения рохански стихоплетци.

От тъмен Черноден в неясно утро

синът Тенгелов водеше войските —

пристигна в Едорас, двореца древен

на славните владетели Пределни;

мъгла бе скрила сводовете златни.

Сбогува се с народа си свободен,

с огнище, трон и с ловните пътеки,

где дълго бе пирувал в дни честити.

Препусна кралят право към съдбата,

надире страховете изоставил:

бе верен — клетвата си да изпълни.

Препусна Теоден. Пет дни и нощи

на изток Еорлингите летяха

през лесове, мочурища и степи,

шест хиляди на изток се стремяха.

Там, под Миндолуин Мундбург ги чака —

град южен на владетели задморски,

отвред обгърнат от врази и пламък.

Съдба ги тласна. Мракът ги погълна,

коне и хора; тропотът копитен

заглъхна надалеч — тъй пеят песни.

И наистина кралят пристигна в Едорас сред гъстеещия мрак, макар да беше пладне. Спря само за малко и към армията му се присъединиха шестдесет Конници, закъснели за мобилизацията. След като се нахрани, той отново се приготви за път и топло се сбогува със своя оръженосец. За последен път Мери помоли да не се разделя с него.

— Вече ти казах, този поход не е за кончета като Стиба — отвърна Теоден. — Битка ни чака в полята на Гондор, ала що би сторил ти в нея, благородни Мериадок, макар да си майстор с меча и сърцето ти да е по-високо от ръста?

— Колкото до това, кой знае? — каза Мери. — Но защо, господарю, ме прие за хранител на меча си, щом няма да бъда край теб? Не искам в песните да се пее, че вечно са ме изоставяли!

— Приех те на съхранение — отвърна Теоден — и се съгласих да ми бъдещ покорен служител. Никой от моите Конници не може да те носи като багаж. Ако битката беше пред портите ми, може би щеше да останеш с подвизите си в песните на трубадурите, но сто и две левги ни делят от Мундбург, където властвува Денетор. Повече не ще говоря.

Мери се поклони, излезе опечален и се загледа в колоната от конници. Отрядите вече се готвеха за поемат на път — мъжете затягаха колани, оглеждаха седла, галеха конете си; някои неспокойно се взираха в ниския небосвод. Изневиделица един Конник се приближи и прошепна в ухото на хобита:

— Имай воля, път ще се намери, казва една наша поговорка и открих, че е права.

Мери вдигна очи и видя, че това е младият Конник, когото бе забелязал сутринта.

— Ти искаш да си там, където е Владетелят на Пределите, виждам го по лицето ти.

— Искам — отвърна Мери.

— Тогава ще дойдеш с мен — каза конникът. — Ще те скрия под плаща си отпред на седлото, докато се отдалечим и мракът се сгъсти още повече. Не бива да се отхвърля благородният стремеж. Идвай сега и не казвай никому!

— Сърдечно благодаря! — възкликна Мери. — Благодаря, сър, макар да не знам името ти.

— Тъй ли? — промълви конникът. — Наричай ме тогава Храброшлем.

И така, когато кралят потегли, Мериадок хобитът седеше пред Храброшлем и мощният сив жребец Вихрогон не усети товара, защото Храброшлем, макар и жилав и добре сложен, беше по-лек от мнозина други бойци.

Препускаха напред към Сянката. Тази нощ лагеруваха на дванадесет левги източно от Едорас, сред върбалаците, където Снегоструй се вливаше в Ентомил. А сетне продължиха през Диплище, през Блатни предел, където от дясната им страна по границите на Гондор вековни дъбрави покриваха подножията на хълмовете в сянката на величавия Еловръх; далече наляво мъгли тегнеха в блатата, подхранвани от Ентомил. В похода ги пресрещаха слухове за боеве из Севера. Бясно препуснали самотни мъже носеха вести за вражески нашествия по източните граници, за армии от орки, нахлули в Роханската степ.

— Препускайте! Препускайте! — викаше Еомер. — Късно е вече да променяме целта. Ентомилските мочурища трябва да опазят фланговете ни. Трябва да бързаме. Препускайте!

И тъй крал Теоден напусна владенията си и дългият път се виеше миля подир миля и отминаваха сигналните хълмове: Каленхад, Мин-Римон, Ерелас, Нардол. Но кладите бяха изгаснали. От край до край равнините бяха сиви и безмълвни, а сянката се сгъстяваше и надеждата в сърцата им гаснеше.