Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (24)

ГЛАВА 7
ОГЛЕДАЛОТО НА ГАЛАДРИЕЛ

Когато отново потеглиха напред, слънцето потъваше зад планините и в горите се сгъстяваха сенки. Пътеката навлезе сред гъсталаци, където вече настъпваше мрак. Докато крачеха, под дърветата настана нощ и елфите извадиха сребърните си фенери.

Внезапно отново излязоха на открито и се озоваха под бледото вечерно небе, пронизано от няколко ранни звезди. Пред тях се простираше широк пръстен от открито пространство, който извиваше от двете страни. Зад него имаше дълбок ров, потънал в меки сенки, но тревата по ръба му бе зелена, сякаш още грееше със спомена за отминалото слънце. От другата страна се издигаше висока зелена стена, обграждаща зелен хълм, покрит с малорнови дървета — по-големи от всички, които бяха виждали досега в тази страна. Височината им не можеше да се определи, но те се възправяха в здрача като живи кули. Сред многоетажните им клони и неспирно трептящите листа блестяха безброй светлини: зелени, златни и сребърни. Халдир се обърна към Отряда:

— Добре дошли в Карас Галадон! Ето града на Галадримите, където живеят Владетелят Келеборн и Галадриел, Владетелка на Лориен. Но оттук не можем да влезем, защото портата не е обърната на север. Трябва да заобиколим откъм южната страна, а пътят не е кратък, защото градът е голям.

Покрай външния ръб на рова минаваше път, покрит с бял камък. Тръгнаха по него на запад, а градът все тъй се извисяваше отляво, като зелен облак; в гъстеещия мрак изгряваха нови и нови светлини, докато целият хълм сякаш пламна от звезди. Най-после стигнаха до бял мост, прекосиха го и се озоваха пред портата на града — тя бе обърната на югозапад, разположена между издадените напред стени. По здравите врати висяха многобройни фенери.

Халдир почука, заговори и портата безшумно се открехна, макар че Фродо не забеляза никъде стражи. Пътниците влязоха и вратите се затвориха зад тях. Намираха се в дълбок коридор между стените и минавайки бързо по него, прекрачиха в Града на дърветата. Не виждаха никого, не чуваха стъпки по пътеките, но въздухът наоколо бе изпълнен с гласове. От далечните висини на хълма долиташе песен и се лееше като гальовен дъжд по листата.

По много пътеки и стълбища минаха, докато стигнаха върха и видяха пред себе си блещукащ фонтан сред широка морава. Осветен от висящи по клоните сребърни фенери, той се лееше в сребърно корито, от което извираше бял поток. В южния край на моравата растеше най-могъщото от всички дървета; огромният му гладък дънер лъщеше като сива коприна и се издигаше във висините, където първите му клони се разперваха като огромни ръце под сенчести облаци от листа. Край стъблото висеше широка бяла стълба и в подножието й седяха трима елфи. При идването на пътниците те скочиха на крака и Фродо видя, че са високи и облечени в сиви ризници, а от раменете им висят бели плащове.

— Тук живеят Келеборн и Галадриел — каза Халдир. — Те повеляват да се изкачите и да говорите с тях.

Един от елфите пазачи изсвири звънко с малкия си рог и отгоре му отвърнаха трикратно.

— Аз ще тръгна пръв — каза Халдир. — След мен да дойдат Фродо и Леголас. Останалите могат да се подредят както искат. За тия, които не са свикнали с подобни стълби изкачването е дълго, но можете да почивате по пътя.

Докато бавно се катереше нагоре, Фродо мина край много плоскореди — някои от едната страна, други от другата, а трети разположени около стъблото на дървото, тъй че стълбата минаваше през тях. Високо над земята той стигна до просторен талан, напомнящ палуба на огромен кораб. Върху него бе изградена къща — толкова голяма, че ако беше на земята, би послужила за зала дори на човеците. Фродо влезе след Халдир и се озова в овално помещение, сред което се издигаше стъблото на грамадния малорн, вече изострено към върха, но все още внушително като необхватна колона.

Мека светлина изпълваше залата; стените й бяха зелени и сребристи, а покривът златен. Вътре седяха мнозина елфи. На два трона край дънера, под балдахин от жив клон, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн — дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях, освен в дълбините на погледите — пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древната памет.

Халдир доведе Фродо пред тях и Владетелят го поздрави на собствения му език. Владетелката Галадриел не каза нито дума, но за дълго се вгледа в лицето му.

— Седни сега край трона ми, Фродо от Графството! — каза Келеборн. — Ще си поговорим, когато дойдат всички.

Докато спътниците влизаха, той любезно поздравяваше всекиго по име.

— Добре дошъл, Арагорн, син на Арагорн! — каза той. — Тридесет и осем години отминаха във външния свят, откакто посети тази страна; и тия години тегнат над тебе. Но краят наближава, за добро или за зло. Свали товара си тук за кратък отдих!

— Добре дошъл, сине на Трандуил! Твърде рядко пътува моят народ надалеч от Севера.

— Добре дошъл, Гимли, син на Глоин! Наистина отдавна не сме виждали никой от, народа на Дурин в Карас Галадон. Но днес нарушихме древния си закон. Дано това бъде знак, че макар сега светът да тъне в мрак, наближават по-добри дни и ще се поднови дружбата между нашите народи.

Гимли ниско се поклони.

Когато всички гости насядаха пред трона му, Владетелят отново ги огледа.

— Тук са осем — каза той. — Според вестите на път трябваше да потеглят девет. Но може би е имало промяна в решението, за която не сме чули. Елронд е далеч, а мракът между нас гъстее и през цялата година сенките прииждаха.

— Не, не е имало промяна в решението — заговори за пръв път Владетелката Галадриел. Гласът й бе ясен и мелодичен, но по-дълбок, отколкото у простосмъртните жени. — Гандалф Сивия е потеглил с Отряда, ала не е преминал границите на тази страна. Кажете ни сега къде е той, защото много се надявах отново да поговоря с него. Но не мога да го видя отдалече, освен ако пристъпи в пределите на Лотлориен — сива мъгла го обгръща и незнайни за мен са пътищата на нозете и ума му.

— Уви! — изрече Арагорн. — Гандалф Сивия потъна в сянката. Той не успя да избяга от Мория и остана там.

При тези думи всички елфи в залата нададоха вик на скръб и изумление.

— Лоши вести — каза Келеборн, — най-лошите, изричани тук през дълги години, изпълнени с горестни събития. — Той се обърна към Халдир и запита на елфически език: — Защо досега не ми бе съобщено за това?

— Не говорихме с Халдир за делата и задачите си — каза Леголас. — Отначало бяхме много уморени и опасността ни гонеше по петите, а сетне за известно време почти забравихме скръбта си, докато крачехме радостни по прекрасните пътеки на Лориен.

— Ала скръбта ни е голяма и загубата непоправима — добави Фродо. — Гандалф бе наш водач и той ни преведе през Мория, когато не виждахме надежда за бягство, той ни спаси и сам падна.

— Разкажете ни сега всичко! — каза Келеборн.

Тогава Арагорн описа всичко, което се бе случило по прохода на Карадрас и през следващите дни; разказа за Балин и неговия дневник, за боя в Залата на Мазарбул, за огъня, за тесния мост и за идването на Ужаса.

— Той приличаше на зло от Древния свят, каквото дотогава не бях виждал — привърши разказа си Арагорн. — Беше едновременно сянка и пламък, могъщ и страшен.

— Това бе балрог от Моргот — каза Леголас, — най-смъртоносният от всички врагове на елфите, освен Онзи, що седи в Черната кула.

— С очите си видях на моста онова, що ни преследва в най-страшните сънища, видях Злото на Дурин — тихо каза Гимли и в очите му тъмнееше страх.

— Уви! — въздъхна Келеборн. — Отдавна се бояхме, че под Карадрас дреме Ужасът. Но ако знаех, че джуджетата отново са раздвижили злото в Мория, бих забранил на всички ви да преминете северната граница. И ако не звучеше невероятно, бих се изкушил да кажа, че на стари години Гандалф е преминал от мъдрост към безумие, за да навлезе без нужда в капаните на Мория.

— И наистина би било прибързано да го кажеш — твърдо изрече Галадриел. — Нито едно дело в живота на Гандалф не бе безполезно. Тези, които са го следвали, не са познавали мислите му и не могат да разкажат за главната му цел. Но както и да стоят нещата с водача, последователите му са безупречни. Не съжалявай, че си посрещнал джуджето. Ако нашият народ бе прекарал дълги години в изгнание далеч от Лотлориен, то кой от Галадримите, дори Келеборн Мъдрия, би отминал и не би пожелал да погледне древната родина дори ако тя се е превърнала в драконова бърлога? Мрачна е водата на Хелед-зарам, студени са изворите на Кибил-нала и прекрасни бяха колонните зали на Хазад-дум в Старите времена, преди да паднат могъщите крале на каменните подземия.

И тя се усмихна към Гимли, който седеше изчервен и печален. А джуджето, чувайки имената, изречени на собствения му древен език, вдигна очи и срещна нейния поглед и му се стори, че надничайки внезапно в сърцето на неприятел, е срещнал там любов и разбиране. По лицето му се изписа изумление, сетне той отвърна на усмивката. Изправи се неловко, поклони се по маниера на джуджетата и каза:

— Но още по-прекрасни са живите земи на Лориен, а Владетелката Галадриел е по-прелестна от всички скъпоценни камъни, укрити под земята!

Настъпи мълчание. Най-сетне Келеборн отново заговори:

— Не знаех, че положението ви е толкова лошо. Нека Гимли прости суровите ми слова — роди ги тревогата в сърцето ми. Ще сторя каквото мога, за да помогна на всекиго според волята и нуждата му, но особено на онзи от дребния народ, който носи товара.

— Ние знаем задачата ти — каза Галадриел, гледайки към Фродо. — Но тук не ще говорим открито за нея. Ала може би ще се окаже, че ненапразно си дошъл да дириш помощ в тази страна, както явно е възнамерявал и Гандалф. Защото Владетелят на Галадримите се слави като най-мъдър сред елфите на Средната земя и дори кралете не могат да ви дадат подаръците, с които ще ви дари той. От най-ранни дни живее той на запад и аз живея с него от незапомнени времена; още преди падането на Нарготронд и Гондолин минах през планините и през всички епохи на света двамата се борихме срещу бавното поражение. Аз сама свиках за пръв път Белия съвет. Ако не се бяха провалили замислите ми, начело щеше да стои Гандалф Сивия и може би тогава всичко щеше да е другояче. Ала и днес още има надежда. Не ще ви давам съвети, не ще кажа: правете това или онова. Защото не с дела и планове, не с избор на един или друг път мога да помогна, а само със знанията за онова, що е било, и отчасти за онова, що ще бъде. Но ето какво ще ви кажа: вашата Задача се крепи върху острието на нож. Отклонете се само за миг — и тя ще се провали за всеобща погибел. И все пак, докато Отрядът е верен, остава надежда.

И подир тези думи тя ги обгърна с взора си, а сетне проницателно ги изгледа един по един. Никой освен Леголас и Арагорн не устоя на погледа й. Сам бързо се изчерви и наведе глава.

Накрая Владетелката Галадриел ги освободи от плена на очите си и се усмихна.

— Прогонете тревогата от сърцата си — каза тя. — Тази нощ ще спите в мир.

Пътниците въздъхнаха и изведнъж се почувствуваха изморени като след дълъг и подробен разпит, макар да не бяха изрекли нито дума.

— Вървете сега! — каза Келеборн. — Изтощени сте от скръб и дълъг път. Вашата Задача не ни засяга пряко, но ще получите убежище в този Град, докато оздравеете и съберете сили. Сега ще си починете, а разговорите за бъдещия ви път ще отложим за по-късно.

За голямо задоволство на хобитите тази нощ Отрядът спа на земята. Елфите им разпънаха шатра сред дърветата до фонтана и положиха в нея меки постели; после им пожелаха покой с прекрасните си елфически гласове и се оттеглиха. Известно време пътниците разговаряха за предната нощувка сред дърветата, за пътуването през деня и за Владетеля и Владетелката; все още не бяха сбрали смелост да мислят за бъдещето.

— Защо се изчерви, Сам? — обади се Пипин. — Много бързо се предаде. Всеки би помислил, че нещо ти тежи на съвестта. Дано не е нищо по-лошо от порочен план да ми задигнеш одеялото, — Не съм си и мислил за подобно нещо — отвърна Сам, който не бе в настроение за шеги. — Ако искаш да знаеш, почувствувах се, като че стоя гол-голеничък и това не ми хареса. Тя сякаш надничаше в мен и ме питаше какво ще сторя, ако ми даде възможност да избягам обратно в Графството и да си имам хубава малка дупка и… и моя си градинка.

— Чудна работа — каза Мери. — Почти същото усетих и аз, само че… само че… е, мисля, че няма да ви кажа повече — смутено завърши той.

Изглежда, всички бяха минали през едно и също премеждие — всеки бе усетил, че му предлагат избор между лежащата напред сянка, изпълнена със страх, и нещо, което страстно желае. То ясно се очертаваше пред мисления му взор и за да го получи, трябваше само да кривне от пътя и да остави на други Задачата и войната против Саурон.

— Освен това на мен ми се стори — каза Гимли, — че изборът ми ще остане в тайна и само аз ще знам за него.

— За мен всичко бе изключително странно — каза Боромир. — Може да е било само проверка и тя да е смятала, че чете мислите ни за някакви свои добри цели; ала бих казал едва ли не, че тя ни изкушаваше, предлагайки неща, които уж са в нейна власт. Едва ли е нужно да казвам, че не пожелах да я слушам. Хората от Минас Тирит държат на думата си.

Но той не каза какво е помислил, че му предлага Владетелката. Колкото до Фродо, той мълчеше въпреки настоятелните въпроси на Боромир.

— Тя дълго те държа в погледа си, Носителю на Пръстена — каза гондорецът.

— Да — промълви Фродо, — но ще запазя в мислите си каквото е проникнало в тях.

— Е, пази се! — рече Боромир. — Не вярвам много на тая елфическа Владетелка и нейните цели.

— Не говори зло за Владетелката Галадриел! — строго каза Арагорн. — Не знаеш за какво говориш. В нея и в цялата тази страна няма зло, стига човек да не го донесе в себе си. А тогава тежко му! Но тази нощ за пръв път, откакто напуснах Ломидол, ще спя без страх. И дано да спя дълбоко, та да забравя за малко скръбта си! Уморен съм телом и духом.

Той се просна на постелята и мигом потъна в дълъг сън. Скоро останалите последваха примера му и нито шум, нито видение смути дрямката им. Когато се събудиха, откриха, че светлият ден е огрял ливадата пред шатрата и слънчевите лъчи блестят по танцуващите струи на фонтана.

Доколкото можеха да си спомнят те прекараха няколко дни в Лотлориен. През целия им престой грееше ясно слънце, само от време на време лек дъждец се сипеше и отминаваше, оставяйки зад себе си всичко свежо и чисто. Въздухът беше прохладен и мек, сякаш бе пролет, но пътниците усещаха наоколо дълбокото и замислено спокойствие на зимата. Струваше им се, че не се занимават почти с нищо, освен с трапези, напитки, почивка и разходки сред дърветата; и това им стигаше.

Не бяха виждали отново Владетеля и Владетелката и рядко разговаряха с елфите; изглежда, повечето от тях не знаеха или не желаеха да използуват западняшкия език. Халдир се бе сбогувал с тях и се бе завърнал отново към северната граница, където бдяха много елфи, откакто Отрядът донесе вести от Мория. Леголас почти непрекъснато бе сред Галадримите и след първата нощ вече не спеше със спътниците си, макар че се връщаше да похапне и да поговори с тях. Когато тръгваше надалеч из страната, той често взимаше Гимли със себе си и останалите се учудваха на тази промяна.

Сега, докато седяха заедно или се разхождаха, спътниците често разговаряха за Гандалф и в мислите им ясно се завръщаше всеки негов жест, всяка дума. Докато телата им се изцеляваха от болка и умора, скръбта от загубата ставаше все по-остра. Те нерядко чуваха как наблизо пеят елфически гласове и разбираха, че тези песни оплакват гибелта му, защото долавяха неговото име сред нежните, неразбираеми слова.

Митрандир, Митрандир — пееха елфите, — о, Странник Сив! Защото тъй обичаха да го наричат те. Но ако Леголас се случеше с Отряда, отказваше да превежда песните, твърдейки, че не е тъй изкусен и че за него скръбта все още е много силна и се нуждае от сълзи, а не от песни.

Фродо пръв изля малко от мъката си в колебливи слова. Той рядко изпитваше нужда да съчини песен или стих; дори в Ломидол бе слушал, вместо да пее, макар в паметта му да бе събрано много от онова, що други бяха създали преди него. Но сега, когато седеше край фонтана в Лориен и чуваше около себе си гласовете на елфите мисълта му се въплъти в песен, която му се стори красива, ала щом опита да я повтори на Сам, останаха само късчета, повехнали като шепа съсухрени листа:

Сред Графството, в вечерен мрак

чух стъпките му да ехтят;

а призори потегли пак

безмълвно на далечен път.

От Пущинак до морски плаж,

от леден хълм до южен зной,

през таен вход със дракон страж,

през мрачен лес вървеше той.

С джудже и хобит, елф, човек,

със простосмъртен и с велик,

със звяра и с орела лек

делеше тайния език.

 

В левица — меч, в десница — цяр,

товар почти непоносим;

гръмовен глас, пламтяща жар,

самотен морен пилигрим.

Той бе и весел, и гневлив,

премъдрост древна бе събрал;

под вехта шапка старец сив,

ръка на жезъла подпрял.

На моста се изправи сам и

с Мрак и Огън влезе в бой;

строши се жезълът му там,

сред Хазад-дум загина той.

— Ама вие комай скоро ще надминете господин Билбо! — обади се Сам.

— Не ми се вярва — каза Фродо. — Но това е най-доброто, което мога да съчиня.

— Е, господин Фродо, ако пак опитате, дано да кажете и една-две думи за фойерверките му. Нещо такова:

Ракети чудни той роди —

цветя, и слънце, и звезди,

или след тътен златен дъжд

изсипваше се изведнъж.

— Макар че заслужават далеч по-висока възхвала.

— Не, оставям го на теб, Сам. Или може би на Билбо. Но… о, не мога повече да говоря за това. Непоносимо е да мисля как ще му съобщя тази вест.

Една вечер Фродо и Сам се разхождаха из прохладния здрач. Двамата отново бяха неспокойни. Върху Фродо изведнъж бе паднала сянката на раздялата — нещо му подсказваше, че наближава времето да напусне Лотлориен.

— Какво мислиш сега за елфите, Сам? — рече той. — Някога ти зададох същия въпрос… сякаш бе много отдавна, но оттогава до днес си видял много повече.

— Наистина много видях! — каза Сам. — И смятам, че има елфи и елфи. Във всички личи по нещо елфическо, но не са еднакви. Ето, тукашният народ не е бездомен, не скита и изглежда малко по-близък до нас — те сякаш са част от тая земя, по-сродени с нея, отколкото дори хобитите са част от Графството. Трудно е да се каже дали те са създали страната, или страната ги е създала, ако ме разбирате. Удивително спокойно е тук. Като че нищо не се случва и никой не желае да се случи нещо. Ако в това има някаква магия, то тя е нейде дълбоко тук, където не мога да я пипна с пръст, тъй да се каже.

— Навсякъде можеш да я видиш и усетиш — каза Фродо.

— Е, не се вижда някой да я създава. Няма фойерверки, каквито правеше горкият Гандалф. Питам се защо ли толкова дни не се мяркат, Владетелят и Владетелката. Струва ми се, че тя би могла да стори някое и друго вълшебство, ако е в настроение. Как ми се ще да видя малка елфическа магия, господин Фродо!

— А пък на мене не. Доволен съм от престоя. И не ми липсват фойерверките на Гандалф, а рошавите му вежди, буйният му нрав и гласът му.

— Прав сте — каза Сам. — И не мислете, че придирям. Често исках да видя малко магия като в старите приказки, но никога не съм чувал за по-хубава страна от тази тук. То е като да си едновременно и у дома, и на празник, нали ме разбирате. Все едно започвам да чувствувам, че ако ще трябва да продължим пътя, време е да приключваме. Незапочнатата работа най-бавно свършва — обичаше да казва моят старик. Със или без магия, не ми се вярва тукашните елфи да могат да ни помогнат с нещо повече. Мисля си, че Гандалф най-много ще ни липсва, когато напуснем този край.

— Боя се, че си съвсем прав, Сам — отвърна Фродо. — И все пак много се надявам да видим отново Владетелката на елфите, преди да си заминем.

Още не бе довършил и видяха как Владетелката Галадриел се задава, сякаш в отговор на мислите им. Висока, бяла и прекрасна, тя крачеше под дърветата. Не изрече нито дума, само им кимна.

Завивайки настрани, тя ги поведе към южните склонове на хълма Карас Галадон. Минаха през отвор във висок, зелен жив плет и се озоваха в затворена градина. Тук не растяха дървета и потайното кътче лежеше под открито небе. Вечерните звезди бяха изгрели и белите им пламъчета грееха над горите на запад. По дълга поредица от стъпала Владетелката се спусна в дълбока зелена падина, през която ромолеше сребристият поток, извиращ от фонтана на хълма. На дъното имаше широк и плитък сребърен купел върху нисък пиедестал, изсечен като разклонено дърво, а до него стоеше сребърна кана.

Галадриел напълни купела до ръба с вода от потока, дъхна над нея и когато водата отново се успокои, заговори:

— Това е Огледалото на Галадриел. Доведох ви тук, за да погледнете в него, ако желаете.

Въздухът бе неподвижен, падината — мрачна, Владетелката на елфите стоеше висока и бледа.

— Какво да търсим в него и какво ще видим? — запита Фродо, изпълнен с благоговение.

— По моя заповед Огледалото може да разкрие много неща — отвърна тя, — а на някои мога да покажа каквото желаят да видят. Но Огледалото показва и онова за което не го молят, а то често е по-странно и по-полезно от нещата, които искаме да съзрем. Не мога да кажа какво ще видите, ако оставите Огледалото само да избира. То показва отминалото, настоящето и онова, що може да се случи. Ала и най-мъдрите невинаги успяват да разберат кое от тях разкрива. Желаете ли да погледнете? Фродо не отговори.

— А ти? — обърна се тя към Сам. — Мисля, че твоят народ би нарекъл това магия, макар че не разбирам какво имат предвид; те като че използуват същата дума и за лукавството на Врага. Но ако тази дума ти харесва, това е магията на Галадриел. Нали каза, че искаш да видиш елфическа магия?

— Казах — отвърна Сам, леко разтреперан, обзет от страх и любопитство. — Ще надникна, госпожо, ако ми разрешите. И не бих имал нищо против да хвърля едно око към дома — подхвърли той настрани, към Фродо. — Сякаш е минало ужасно много време, откакто съм на път. Но най-вероятно ще видя само звезди или нещо, дето не го разбирам.

— Най-вероятно — нежно се разсмя Владетелката. — Но хайде, гледай и виж каквото можеш. Не докосвай водата!

Сам стъпи върху пиедестала и се приведе над купела. Водата изглеждаше плътна и мрачна. Звездите се отразяваха в нея.

— Само звезди, както очаквах — каза той.

И после тихо ахна, защото звездите изчезнаха. Сякаш се бе отдръпнал черен воал, Огледалото посивя, сетне просветля. Отвъд него сияеше слънце и клоните на дърветата се размахваха и люшкаха от вятъра. Но преди Сам да реши какво точно е видял, светлината помръкна; сега му се стори, че вижда Фродо с пребледняло лице да спи дълбок сън под огромна черна скала. После сякаш видя и себе си да крачи през тъмен коридор и да се катери по безкрайна криволичеща стълба. Внезапно осъзна, че напрегнато търси нещо, ала не знаеше какво е то. Видението се промени като насън, върна се обратно и той отново видя дърветата. Но сега не бяха толкова близо и Сам разбра какво става — те не се люшкаха от вятъра, а се сгромолясваха на земята.

— Ехей! — възмутено викна Сам. — Тоя Тед Пясъчкин се е разпасал да сече дървета, дето изобщо не му влизат в работата. Не бива да ги събарят — това е сенчестата алея зад Мелницата по пътя за Крайречкино. Да ми падне само тоя Тед, та аз него да съборя!

Но сега Сам забеляза, че Старата мелница бе изчезнала и на нейно място строяха голяма сграда от червени тухли. Тълпи от хобити работеха усърдно. Наблизо се издигаше висок червен комин. Черен дим замъгли повърхността на Огледалото.

— Някаква дяволия става в Графството — каза Сам. — Елронд си знаеше работата, като поиска да върне господин Мери. Изведнъж той изкрещя, отскочи и яростно заяви: — Не мога да остана тук. Трябва да си ида. Те са разкопали улица Торбаланска и горкият ми старик смъква с количка багажа си по хълма. Трябва да си ида!

— Не можеш да си идеш сам — отвърна Владетелката. — Преди да погледнеш в Огледалото, ти не искаше да си идеш без своя господар, макар да знаеше, че в Графството може да се случи нещо лошо. Не забравяй, че Огледалото показва много неща и още не всички са се сбъднали. Някои не се сбъдват никога, освен ако онзи, който ги види, се отклони от пътя си, за да ги предотврати. Огледалото е опасен водач.

Сам седна на земята и се хвана за главата.

— Съжалявам, че дойдох тук, и не искам вече да виждам никаква магия — каза той и замълча. След малко отново заговори пресипнало, сякаш едва удържаше сълзите си: — Не, или ще се върна у дома по дългия път заедно с господин Фродо, или изобщо няма да се върна. Но дано се прибера някой ден. Ако се окаже вярно това, дето го видях, някой има да си пати!

— Сега искаш ли да погледнеш, Фродо? — запита Владетелката Галадриел. — Ти беше доволен от престоя си и не желаеше да видиш елфическа магия.

— Съветвате ли ме да погледна? — запита Фродо.

— Не, не те съветвам нито да гледаш, нито да не гледаш. Аз не съм съветница. Може да узнаеш нещо, красиво или грозно, полезно или не. Виденията са едновременно и добри, и опасни. И все пак, Фродо, смятам, че си достатъчно храбър и мъдър, за да поемеш риска, иначе не бих те довела тук. Прави както решиш!

— Ще погледна — каза Фродо, изкачи се на пиедестала и се приведе над мрачната вода.

Огледалото мигом се проясни и той видя сумрачни земи. На фона на бледото небе в далечината се издигаха черни планини. Дълъг сив път се виеше и чезнеше от поглед. Нейде напред по пътя бавно се спускаше човешка фигура, отначало неясна и дребна, но все по-голяма и по-отчетлива с всяка нова крачка. Изведнъж Фродо разбра, че тя му напомня Гандалф. Едва не извика на глас името на вълшебника, после видя, че фигурата е облечена не в сиво, а в бяло, неясно сияещо сред здрача; в ръката си държеше бял жезъл. Главата бе приведена, тъй че не можеше да види лицето, а скоро фигурата свърна по пътя настрани и изчезна извън Огледалото. Съмнение обзе Фродо — дали бе видял Гандалф по време на някое от отдавнашните му самотни пътешествия, или това бе Саруман?

Видението се промени. Дребен, но много ярък за миг се мярна образът на Билбо, който крачеше неспокойно из стаичката си. По масата безредно се трупаха хартии; по стъклата плющеше дъжд.

След кратко прекъсване бързо се заредиха сцени, за които Фродо някак си знаеше, че са части от голямата, история, в която се бе включил. Мъглата се разсея и той видя гледка, която никога не бе виждал, ала веднага я позна — Морето. Падна мрак. Морето се надигна и забушува могъща буря. После на фона на кървавочервеното слънце, потъващо сред понесени от вятъра облаци, той видя как от запад се задава черният силует на висок кораб с разкъсани платна. Сетне широка река, протичаща през многолюден град. Подир това бяла крепост със седем кули. А после отново кораб с черни платна, но пак бе утро, вълничките по водата искряха и под слънцето сияеше флаг с извезано на него бяло дърво. Надигна се дим като от пожар и битка, слънцето отново залезе сред пламтящ пурпур, който избледня и се превърна в сива мъгла и сред мъглата отмина надалеч малък кораб, облян от светлини. Той изчезна, Фродо въздъхна и се приготви да се оттегли.

Но внезапно огледалото стана съвсем черно, тъй черно, сякаш бе зейнал отвор в белия свят и Фродо гледаше към пустотата. Сред мрачната бездна се появи Око, то бавно растеше, докато изпълни почти цялото Огледало. Тъй страшно бе то, че Фродо стоеше вкаменен, без сили да извика или да отклони погледа си. Огън обрамчваше Окото, но самото то бе изцъклено, жълто като котешко, бдително и съсредоточено, а черният разрез на зеницата се отваряше към бездънна яма, прозорец към нищото.

Сетне Окото взе да блуждае, взирайки се ту насам, ту натам; и ужасеният Фродо знаеше със сигурност, че сред много други неща то търси и него. Но знаеше и това, че то не може да го види… освен ако той сам пожелае. Увисналият на верижка около шията му Пръстен натежа, стана по-тежък от огромен камък и повлече главата му надолу. Огледалото сякаш се загряваше и над водата се виеше пара. Фродо се плъзгаше напред.

— Не докосвай водата! — тихо каза Владетелката Галадриел. Видението избледня и Фродо откри, че гледа към хладните звезди, примигващи в сребърния купел. Цял разтърсен от тръпки, той отстъпи назад и погледна Владетелката.

— Знам последното ти видение — каза тя, — защото то бе и в моите мисли. Не бой се! Но не смятай, че само с песни сред дърветата или дори с тънките стрели на елфическите лъкове опазваме и защитаваме земите на Лотлориен от Врага. Казвам ти, Фродо, че и докато разговарям с теб, аз усещам Мрачния владетел и знам мислите му или поне всички негови мисли, свързани с елфите. А той открай време се мъчи слепешком да съзре мен и мислите ми. Ала вратата все още е затворена!

Тя вдигна белите си ръце и протегна разперени длани на изток в жест на отхвърляне и отказ. Високо горе ясно сияеше Еарендил, любимата на елфите Вечерна звезда. Тъй ярък бе той, че фигурата на елфическата Владетелка хвърляше неясна сянка по земята. Под лъчите му на ръката й проблесна пръстен; той лъщеше като полирано злато, обвито в сребриста светлина, и на него блещукаше бял камък, сякаш Вечерницата бе слязла да си почине върху десницата й. Фродо благоговейно се взря в пръстена; внезапно му се стори, че е разбрал.

— Да — каза тя, предугаждайки мисълта му, — не е разрешено да се говори за него и Елронд не можеше да наруши тайната. Ала не е възможно да го скрием от онзи, що носи Пръстена и е видял Окото.

Наистина в страната Лориен, на пръста на Галадриел се съхранява един от Трите. Това е Нения, Елмазеният Пръстен, и аз съм негова пазителка. Онзи подозира, ала не знае… все още. Не разбираш ли сега, че идваш към нас със стъпките на Съдбата? Ако се провалиш, оставаме беззащитни пред Врага. Ала ако успееш, могъществото ни ще отслабне, Лотлориен ще повехне и приливите на Времето ще я отнесат. Ще трябва да заминем на Запад или да залинеем, да се превърнем в прост народ, обитаващ долини и пещери, бавно да забравяме и да чезнем в забрава.

Фродо приведе глава.

— И кое избирате? — запита той най-сетне.

— Да става каквото ще става — отвърна тя. — Любовта на елфите към земите и творенията им е по-дълбока от морските бездни, мъката им е вечна и никога не ще утихне докрай. И все пак те по-скоро биха отхвърлили всичко, отколкото да се покорят на Саурон, защото сега го познават. Ти не си отговорен за съдбата на Лотлориен, а само за изпълнението на своята Задача. Ала ако не бе безполезно, бих могла да мечтая Единственият Пръстен изобщо да не е бил изковаван или да бе останал изгубен завинаги.

— Вие сте мъдра, безстрашна и прекрасна, Владетелко Галадриел — каза Фродо. — Ако поискате Единствения Пръстен, ще ви го дам. За мен тия дела са прекалено велики.

Изведнъж прозвуча ясният смях на Галадриел.

— Владетелката Галадриел може и да е мъдра — каза тя, — но ето че срещна достоен съперник по любезност. Ти кротко си отмъсти за това, че изпитах сърцето ти при първата ни среща. Проницателен става взорът ти. Не отричам, сърцето ми страстно желаеше онова, което предлагаш. Дълги години обмислях какво бих могла да сторя, ако Великият Пръстен попадне в ръцете ми. И виж ти! Той е тук, под ръката ми. По много пътища работи злото, замислено в древни дни, и няма значение дали Саурон ще се въздигне, или ще рухне. Нима не ще е достойно за неговия Пръстен дело, ако го отнема чрез сила или чрез страх от своя гост? И ето че най-сетне всичко се сбъдва. Ти ще ми дадеш Пръстена доброволно! На мястото на Мрачния владетел ще поставиш Кралица. И аз не ще бъда мрачна, а прекрасна и страшна като Утрото и Нощта! Красива като Морето, като Утрото, като Снега по Планината! Страховита като Бурята и Мълнията! По-могъща от земните недра. Всички ще ме обичат до болка и отчаяние!

Тя вдигна ръка и от нейния пръстен бликна ярка светлина, която освети само нея, а всичко останало потъна в мрак. Сега стоеше пред Фродо и изглеждаше безмерно висока, непоносимо прекрасна, страхотна и божествена. После ръката се отпусна, светлината помръкна, внезапно тя отново се разсмя и — о, чудо! — беше се смалила: облечена в проста бяла дреха, крехка елфическа жена с нежен, мек и печален глас.

— Издържах изпитанието — каза тя. — Ще загубя силата си, ще замина на Запад и ще си остана Галадриел.

Дълго стояха безмълвни. Накрая Владетелката заговори отново:

— Да се връщаме! Утре сутрин трябва да потеглите — вече направихме избора си и вълните на съдбата прииждат.

— Преди да тръгнем, бих задал един въпрос — каза Фродо, — въпрос, който често се канех да поставя на Гандалф в Ломидол. Разрешено ми е да нося Единствения Пръстен — защо не мога да видя останалите Пръстени и да узная мислите на носителите им?

— Не си опитвал — отвърна тя. — Само три пъти си надянал Пръстена, откакто знаеш какво притежаваш. Не опитвай! Той би те унищожил. Не ти ли е казал Гандалф, че пръстените дават могъщество по мярката на всеки притежател? Преди да използуваш това могъщество, би трябвало да станеш далеч по-силен и да приучиш волята си да подчинява другите. Но дори и така, като Носител на Пръстена, който го е слагал на пръста си и е видял скритите неща, ти си придобил много по-проницателен взор. Ти долови мислите ми по-ясно, отколкото мнозина всепризнати мъдреци. Ти видя Окото на онзи, що владее Седемте и Деветте. А нима не видя и разпозна пръстена на ръката ми? Ти видя ли пръстена ми? — обърна се тя към Сам.

— Не, госпожо — отговори той. — Право да си кажа, чудех се за какво говорите. Видях как през пръста ви просветна звезда. Но ако ми простите, че се меся, мисля че господарят ми е прав. Бих искал да вземете неговия Пръстен. Вие щяхте да оправите работите. Нямаше да им дадете да разкопаят дупката на старика и да го прокудят без подслон. Щяхте да накарате някои да платят за мръсните си дела.

— Щях — каза тя. — Така щеше да започне. Но, уви, нямаше да спре дотам! Нека не говорим повече за това. Да вървим!